Решение № 5889 от 16.11.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 15033/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. С решение №20161582 от 22.07.2021г., постановено по гр.дело №72844/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 26-ти състав, е признато за установено по отношение на Б. Г. М., с ЕГН ••••••••••, И. И. К., с ЕГН ••••••••••, В. И. С., с ЕГН •••••••••• и В. Г. Г., с ЕГН ••••••••••, че Б. Т. С., с ЕГН ••••••••••, притежава правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор 55419.6704.1530 п о КККР- гр.София, с площ 807 кв.м., находящ се в землището на с.Панчарево, Столична община. С решението е отхвърлен предявеният от Б. Г. М., с ЕГН ••••••••••, И. И. К., с ЕГН ••••••••••, В. И. С., с ЕГН •••••••••• и В. Г. Г., с ЕГН ••••••••••, срещу Б. Т. С., с ЕГН ••••••••••, и с к с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено, че ищците притежават правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор 55419.6704.1530 по КККР- гр.София, с площ 807 кв.м., находящ се в землището на с.Панчарево, Столична община и за осъждане на ответника да предаде владението върху имота. С решението са осъдени Б. Г. М., с ЕГН ••••••••••, И. И. К., с ЕГН ••••••••••, В. И. С., с ЕГН •••••••••• и В. Г. Г., с ЕГН ••••••••••, да заплатят на Б. Т. С., с ЕГН ••••••••••, сумата от 1200 лв., представляваща направени разноски по делото. Постъпила е въззивна жалба от ответниците - Б. Г. М., с ЕГН ••••••••••, И. И. К., с ЕГН ••••••••••, В. И. С., с ЕГН •••••••••• и В. Г. Г., с ЕГН ••••••••••, чрез процесуални представители адв.Ю. Б. и адв.Д. Р., с която се обжалва изцяло решение №20161582 от 22.07.2021г., постановено по гр.дело №72844/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 26-ти състав, с което е уважен предявеният от ищеца срещу ответниците установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК и е отхвърлен предявеният от ответниците срещу ищеца иск с правно основание чл.108 от ЗС. Релевирани са подробни доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на съдебното решение, като постановено в противоречие на материалния закон и събраните по делото доказателства и при допуснати процесуални нарушения. Излага се, че ищецът - Б. Т. С. не е установил при условията на пълно и главно доказване всички елементи от фактическия състав на предявения от него иск за собственост, а именно, че е собственик на процесния имот на посоченото от него в исковата молба основание - съдебна делба, наследствено правоприемство и давност. Твърди се, че неправилен е обоснованият краен извод на СРС, че ищецът - Б. Т. С. е упражнявал фактическата власт върху имота трайно и необезпокоявано, с намерение да свои същия, от 1992г., когато е била сключена съдебна спогодба, обективирана в протокол от 26.02.1992г. по гр.дело №119/1992г. по описа на Шести РС-София, 11 състав, до 22.03.2018г., дата на която ответниците са предявили ревандикационен иск, по който е образувано гр.дело №19247/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 127-ми състав, което е присъединено към по-рано образуваното гр.дело №72844/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 26-ти състав. Излага се, че от показанията на разпитаните по делото свидетели не се доказва, че ищецът - Б. Т. С. е установил владение върху имота за период по-голям от десет години и съответно в негова полза е изтекла придобивна давност. Поддържа се, че съдът неправилно е отхвърлил предявения от тях иск с правно основание чл.108 ГПК срещу ищеца, като не е зачел правните последици от валидно извършената земеделска реституция, на основание на която се легитимират като собственици на процесния имот. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че Решение №5251/13.03.1998г. на ПК-Панчарево, с което се възстановява на наследниците на И.Г.Ц. правото на собственост върху земи във възстановими стари реални граници в землището на село Панчарево, не е валиден административен акт, тъй като в приетата като доказателство по делото реституционна преписка има приложени две решения на Поземлената комисия по искането за възстановяване на процесния имот с еднаква дата, номер и състав на комисията, но с различно съдържание по отношение определената за възстановяване и отказаната част от имота. Твърди се още, че първоинстанционният съд е обосновал погрешен извод, че ответниците не се легитимират като собственици на имота на основание земеделска реституция, без да са обсъдени всички приети по делото доказателства, от които се установява, че наследодателят на ответниците е придобил имота чрез договор за покупко-продажба на 09.06.1928г., за установяването на който факт по делото е приет като доказателство договор за покупко-продажба на имота от 09.06.1928г. и записка за вписване на договора от 20.07.1943г., както и че процесният имот е вписан в емлячната книга под №3 от общо 5 непокрити имота на името на наследодателя им И.Г.Ц., както и че имотът е записан и в данъчния регистър от 1949г., видно от удостоверение, издадено от Кметство-Панчарево, след което имотът е бил одържавен и след това възстановен с Решение №5251/13.03.1998г. на ПК -Панчарево. Твърди се, че ответниците владеят имота от момента на влизане в сила на Решение №5251/13.03.1998г. на ПК -Панчарево – през лятото на 1998г. са били въведени във владение, и са упражнявали фактическата власт върху имота до 2017г., през която година е възникнал конфликт между В.Т.Г., съпруг на ответницата - В. Г. Г., и сина на ищеца – Т. С., по повод поставен катинар на металната врата в имота от В.Т.Г., и след като е била подадена от ищеца жалба в МВР и е подписан от В.Т.Г. предупредителен протокол в МВР се сочи, че от този момент имотът се намира във владение на ищеца, като до датата на завеждане на исковата молба в съда не е изтекъл предвидения в закона давностен срок и последният не би могъл да го придобие на посоченото от него придобивно основание. Молят съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и постанови друго, с който да отхвърли предявения положителен установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК и да уважи предявения ревандикационния иск с правно основание чл.108 от ЗС. Претендират присъждане на разноски, направени пред първата инстанция. В молба от 17.05.2023г. се заявява, че не се претендират разноски за въззивната инстанция. В същата молба е обективирано и възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК по отношение на претендираните от въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Въззиваемата страна, ищец по делото – Б. Т. С., е починалия в хода на въззивното производство на 08.02.2022г., предвид на което в съдебно заседание на 18.05.2023г. са конституирани на основание чл.227 от ГПК неговите наследници по закон - Т. Б. С., син, с ЕГН ••••••••••, и В. Б. И., дъщеря, с ЕГН ••••••••••. Депозиран е бил писмен отговор от Б. Т. С. чрез процесуален представител адв.Х. М., в който се изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Посочва се, че обжалваното решение е постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и при анализиране на релевантни по делото факти и обстоятелства и при правилно прилагане на материалния закон. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното съдебно решение като правилно и законосъобразно. Претендира се от въззиваемия - Т. Б. С. присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение, направени пред въззивната инстанция, съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК. Предявен е от Б. Т. С., с ЕГН ••••••••••, срещу Б. Г. М., с ЕГН ••••••••••, И. И. К., с ЕГН ••••••••••, В. И. С., с ЕГН •••••••••• и В. Г. Г., с ЕГН ••••••••••, при условията на субективно и обективно съединяване положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик въз основа на съдебна спогодба, наследствено правоприемство и давност на недвижим имот - поземлен имот с идентификатор 55419.6704.1530 по КККР- гр.София, с площ 807 кв.м., с адрес на поземления имот: с.Панчарево, Столична община, трайно предназначение на територията – урбанизирана и начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10м./, при съседи: поземлени имоти с идентификатори, както следва: 55419.6704.744; 55419.6704.383; 55419.6704.814; 55419.6704.2530 и 55419.6704.733. Към първоинстанционното гр.дело №72844/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 26-ти състав с определение на съда е било присъединено по-късно образуваното гр.дело №19247/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 127-ми състав, по което е бил предявен от Б. Г. М., с ЕГН ••••••••••, И. И. К., с ЕГН ••••••••••, В. И. С., с ЕГН •••••••••• и В. Г. Г., с ЕГН ••••••••••, срещу Б. Т. С., с ЕГН ••••••••••, иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване на правото на собственост на ищците и осъждане на ответника да предаде владението върху недвижим имот - поземлен имот с идентификатор 55419.6704.1530 п о КККР- гр.София, с площ 807 кв.м., с адрес на поземления имот: с.Панчарево, Столична община, трайно предназначение на територията – урбанизирана и начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10м./, при съседи: поземлени имоти с идентификатори, както следва: 55419.6704.744; 55419.6704.383; 55419.6704.814; 55419.6704.2530 и 55419.6704.733. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1-ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. ОСГТК на ВКС). Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от Б. Т. С., с ЕГН ••••••••••, срещу Б. Г. М., с ЕГН ••••••••••, И. И. К., с ЕГН ••••••••••, В. И. С., с ЕГН •••••••••• и В. Г. Г., с ЕГН ••••••••••, при условията на субективно и обективно съединяване положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик въз основа на съдебна спогодба, наследствено правоприемство и давност на недвижим имот - поземлен имот с идентификатор 55419.6704.1530 по КККР- гр.София, с площ 807 кв.м., с адрес на поземления имот: с.Панчарево, Столична община, трайно предназначение на територията – урбанизирана и начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10м./, при съседи: поземлени имоти с идентификатори, както следва: 55419.6704.744; 55419.6704.383; 55419.6704.814; 55419.6704.2530 и 55419.6704.733; както и е отхвърлен като неоснователен предявения от Б. Г. М., с ЕГН ••••••••••, И. И. К., с ЕГН ••••••••••, В. И. С., с ЕГН •••••••••• и В. Г. Г., с ЕГН ••••••••••, срещу Б. Т. С., с ЕГН ••••••••••, иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване на правото на собственост на ищците и осъждане на ответника да предаде владението върху същия недвижим имот. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон като е обосновал правилен краен извод, че ищецът е доказал, че е придобил право на собственост върху процесния недвижим имот на посочените в исковата молба основания. Така изложените от първоинстанционния съд мотиви са законосъобразни, постановени при правилно прилагане на материалния и процесуалния закон в съответствие с доказателствата по делото, поради което на основание чл.272 ГПК въззивният съд изцяло препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба съдът намира следното: Съгласно разпоредбата на чл.124 от ГПК всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. За да бъде успешно проведен така предявеният установителен иск за признаване на правото на собственост върху недвижим имот, ищецът трябва да изложи фактическия състав, от който произтича правото му, и да иска съответните доказателства за установяване на тия факти, образуващи основанието на установителия иск, т.е. при условията на пълното и главно доказване да установи правото си на собственост на посоченото от него придобивно основание. Ответникът следва да направи своите възражения по иска и да поиска съответните доказателства. В конкретната хипотеза страните заявяват конкуриращи се права, т.е. и ответниците се позовават на своето право на собственост, предвид на което всяка от страните следва да проведе доказване относно претендираното от нея право на собственост. Това означава, че по настоящото дело ищецът, който е предявил положителен установителен иск за установяване правото на собственост, с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, следва да проведе доказване, че е собственик на основанията, посочени в исковата молба - съдебна спогодба, наследствено правоприемство и придобивна давност, а в тежест на ответниците, които са предявили по присъединеното гр.дело №19247/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 127-ми състав иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване на правото и м на собственост и осъждане на ищеца по първоначалния иск да предаде владението върху същия недвижим имот, носят доказателствена тежест да установят чрез пълно и главно доказване материалноправната си легитимация, че са собственици на процесния недвижим имот на основание наследяване по закон от наследодателя им – И.Г.Ц. и завършен фактически състав на земеделска реституция по ЗСПЗЗ, т.е. наличие на влязъл в сила валиден индивидуален административен акт по смисъла на чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ за реституция на процесната земеделска земя - част от бивша нива, в рамките на заявеното с исковата молба основание - възстановяване на правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ. Съответно в тежест на ищеца по първоначалния иск е да докаже правно основание за осъществяваната върху процесния имот фактическа власт, т.е. релевираните от него основания за придобито право на собственост върху ревандикираната вещ чрез съдебна спогодба, наследствено правоприемство и давностно владение. Като неоснователни следва да се преценят доводите на въззивниците -ответници, че първоначалният ищец - Б. Т. С., починал в хода на въззивното производство на 08.02.2022г. и заместен на основание чл.227 от ГПК от неговите наследници по закон - Т. Б. С. и В. Б. И., не е придобил процесния недвижим имот по давност. Събраните по делото доказателства дават основание на съда да направи обоснован извод, че Б. Т. С. е собственик на процесния недвижим имот, на основание изтекла в негова полза придобивна давност по чл.79, ал.1 от ЗС. Придобивната давност е оригинерен способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона период от време. Нормативната й уредба е в разпоредбите на чл.79 - чл.86 от ЗС. Нормата на чл.79 от ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл.68, ал.1 от ЗС в хипотезата на чл.79, ал.1 от ЗС и допълнително добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на чл.79, ал.2 от ЗС. В настоящия случай в исковата молба Б. Т. С. твърди, че от 1992г. след сключването на съдебната сгогодба първоначално неговият наследодател, а след неговата смърт през 1997г. той до настоящия момент/съответно момента на подаване на исковата молба в съда – 12.10.2017г., е владеел процесния недвижим имот - необезпокоявано, явно, непрекъснато и го счита за свой. Съгласно разпоредбата на чл.68 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Както в правната теория, така и в съдебната практика се приема, че като елемент от придобивната давност упражняваното владение трябва да е спокойно /да не е установено с насилие/, явно /фактическата власт да е упражнявана така, че всеки заинтересован е имал възможност да научи за това, да не е установено по скрит начин/, постоянно /упражняването му няма случаен характер, а е израз на волята трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица/, непрекъснато /не е било прекъсвано изобщо, в частност - за период по-дълъг от шест месеца /чл.81 от ЗС/, като се съобразява презумпцията на чл.83 от ЗС/ и несъмнено /няма съмнение, че праводателят на Б. Т. С., а след неговата смърт и последният е държал вещта за себе си/. Установяване на тези елементи от фактическия състав на разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗС са в тежест на Б. Т. С., който при условията на пълно и главно доказване следва да установи както обективния елемент - фактическа власт /corpus/, така и субективния елемент - намерение за своене на вещта /аnimus/ - чл.68, ал.1 от ЗС. Според презумпцията, установена в разпоредбата на чл.69 от ЗС, владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Кумулативното установяване на горепосочените елементи от фактическия състав на разпоредбата на чл.79, ал.1 от ЗС в процесния случай са доказани от ищеца в хода на съдебното производство. В конкретния случай от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд приема, че ищецът по първоначалния иск - Б. Т. С., починал в хода на въззивното производство на 08.02.2022г. и заместен на основание чл.227 от ГПК от неговите наследници по закон - Т. Б. С. и В. Б. И., е доказал, че е собственик на процесния имот на заявените от него правни основания, в т.ч. и давностно владение, упражнено от него лично, към което е присъединено и владението на неговия праводател, в който смисъл е разпоредбата на чл.82 ЗС, която урежда възможността владелецът да присъедини към своя срок на владение и срока на владение на праводателя му. От представения по делото договор за покупко-продажба на недвижим имот от 05.01.1935г. се установява, че С.С.Н. от с.Горубляне продава на Г., Т. /баща на Б. Т. С./, Т. и Д. С.и И. от с.Горубляне собствените си ниви, находящи се в землището на с.Панчарево, в т.ч. нива, в местността "Градището" от около 5 дка, при съседи: И.Ц., К.К., В.С. и стърна. Със съдебна спогодба, одобрена по гр.дело №119/1992г. по описа на Шести районен съд, 11 състав, гр.София, за делба на посочения по-горе недвижим имот Т. С. А. получава в изключителна собственост дял 1-ви по заключението на вещото лице, а именно: неурегулирано празно вилно място от 945 кв.м., съставляващо имот пл.№2033 от кад.лист Г-10-5-В по кадастрален план на гр.София, вилна зона "Градище", землище на Панчарево, при съседи: път, имот пл.№.№383, слог, имот пл. №384. Имотът, предмет на съдебната спогодба, получен в дял от Т. С. А., наследодател на първоначалния ищец - Б. Т. С. /факт, който се установява от приложено по делото удостоверение за наследници вх.№53/20.02.2001г., издадено от СО район - "Младост", от което е видно, че Т. С. А. е починал на 01.07.1996г. и е оставил за наследници по закон - С. В. А.а, съпруга, и първоначалния ищец - Б. Т. С., както и видно от удостоверение за наследници вх.№91/20.06.2005г., издадено от СО район - "Младост", С. В. А.а е починала на 05.07.1997г. и неин единствен наследник е първоначалният ищец - Б. Т. С./, е идентичен с процесния поземлен имот с идентификатор 55419.6704.1530 по КККР- гр.София, с площ 807 кв.м., находящ се в землището на с.Панчарево, Столична община, в който смисъл са констатациите на вещото лице, изготвило приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза, която съдът кредитира като обективно и компетентно изготвена, неоспорена от страните по делото. На следващо място съдът приема, че от анализа на събраните по делото доказателства се установява по категоричен начин факта, че след сключената съдебна спогодба през 1992г. праводателят на първоначалният ищец - Б. Т. С. е упражнявал трайно и непрекъснато фактическата власт върху имота, недвусмислено е заявил намерение си да държи имота като свой, включително като го е декларирал в общината и е заплащал ежегодно данъци за него. От показанията на свидетелите – Л.С. и С.И., се установява, че в имота е била изградена ограда. Свидетелят Л.С. заявява пред съда, че лично е участвал в изграждането на оградата на имота - на лицето на имота откъм улица „Ружа“ е направена ограда с колци и плетена мрежа, а отстрани е била сложена бодлива тел. Сочи, че през 90-те години на миналия век е имало устна договорка с Б. Т. С. семейството на свидетеля да стопанисва имота и същият да го ползват за зеленчукова градина. Свидетелят Л.С. заявява пред съда, че не познава ответниците, не ги е виждал в имота. Показанията на свидетеля Л.С. кореспондират със състоянието на имота, което е установено от вещото лице инж.Г. Г. при извършения оглед на място, който е посочил в изготвеното от него заключение, че процесният имот е заграден от четирите си страни с градинска решетъчна мрежа, същият не е застроен, както и че на място личи, че имотът е бил обработван за земеделски нужди. Показанията на свидетеля В. Г. в частта, в която сочи, че след като имотът е бил възстановен на ответниците през лятото на 1998г. е бил извършен въвод във владение и оттогава той заедно със съпругата си ответницата – В. Г., са посещавали имота 2-3 пъти годишно, косил е тревата, почиствал го е, но не е бил обработван, не е била поставяна ограда, са изолирани и неподкрепени от други доказателства, както и противоречат на констациите на вещото лице инж.Г. Г., поради което съдът не следва да ги кредитира в тази част. Настоящият състав приема, че ограждането на имота, обработването и стопанисването му с цел използване по предназначение и за нуждите на ползващото го лице – в случая извършени от Т. С. А., праводател на Б. Т. С., а след неговата смърт и от Б. Т. С., представляват действия по упражняване на фактическа власт с намерение за своене, тъй като сочат наличие на воля оградената част да бъде отделена, опазвана и поддържана и са обичайно присъщи на собственика на вещта. Тези действия следва да се квалифицират като действия на владелец, същите са извършвани явно, непрекъснато и постоянно, т.е. по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица, както и упражняваното владение е било спокойно, т.е. не е било установено с насилие. Анализът на събраните по делото доказателства и приложението на неопроверганата презумпция по чл.69 ЗС мотивират въззивният съд да приеме, че след 1992г. упражняваното първоначално от Т. С. А., праводател на Б. Т. С., а след неговата смърт и от Б. Т. С., владение е било спокойно /не е установено с насилие/, явно /фактическата власт е упражнявана така, че всеки заинтересован е имал възможност да научи за това; не е установено по скрит начин/, постоянно /упражняването му няма случаен характер, а е израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица/, непрекъснато /не е било прекъсвано изобщо, в частност - за период по-дълъг от 6 месеца /чл. 81 ЗС/, като се съобразява и презумпцията на чл.83 ЗС/ и несъмнено /няма съмнение, че са държали вещта за себе си/. На следващо място съдът приема, че осъщественото непрекъснато владение върху процесния имот от страна на първоначалния ищец - Б. Т. С., а преди това и от неговия наследодател - Т. С. А., е доказано, че е упражнявано непрекъснато за период от 1992г. до момента на подаване на исковата молба в съда – 12.10.2017г.. В случая обаче следва да се съобрази разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСВОНИ, която предвижда, че изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон или по Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила, което е станало на 21.11.1997г.. С разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, приета с изменението, обн. в ДВ бр.№107/1997г., се заличава изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността, върху които се възстановява по ЗВСОНИ и ЗСПЗЗ, като с незачитането на давността се цели да се отстранят евентуални пречки за възстановяване на собствеността върху земеделските земи, както и за имотите, които се реституират по ЗВСОНИ. Също така обаче ако към 22.11.1997г. имотът все още не е бил възстановен по реда на ЗСПЗЗ, както е в настоящия случай, давност не е започнала да тече, а започва да тече от момента на възстановяването на собствеността, след като до този момент собственикът не може да защити правото си след като все още не разполага с конститутивно решение на ПК/ОСЗ. В конкретния случай ответниците, които са предявили ревандикационния иск по чл.108 от ЗС срещу първоначалния ищец, се позовават, че тяхното право на собственост върху имота е възникнало на основание позитивно решение №5251/13.03.1998г. на ПК-Панчарево, с което им е възстановена собствеността в стари реални граници върху нива, с площ 2905 кв.м., находяща се в землището на с.Панчарево, м.”Градище”, представляваща част от имот №693, к.л. №Г-10-5-В от кадастралния план на с.Панчарево, изработен на база летене от 1954г. от кв.12. Съгласно приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза процесният имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 55419.6704.1530 по КККР- гр.София, с площ 807 кв.м., е част от възстановения имот с решение №5251/13.03.1998г. на ПК-Панчарево, което е влязло в сила на 20.06.1998г.. Следователно следва да се приема по отношение на процесния имот, че 10-годишният давностен срок досежно упражняване на непрекъснато и необезпокоявано владение от страна на първоначалния ищец е започнал да тече, считано от 20.06.1998г. /дата на влизане в сила на решение №5251/13.03.1998г. на ПК-Панчарево/ и съответно е изтекъл преди подаване на исковата молба в съда – 12.10.2017г., което е основание да се приеме, че ищецът се легитимира като носител на правото на собственост по отношение на процесния имот на твърдяното и поддържано от него основание - съдебна спогодба, наследствено правоприемство и придобивна давност по чл.79, ал.1 от ЗС. На следващо място съдът намира да посочи, че ответниците след като твърдят, че са придобили процесния имот на основание земеделска реституция и наследствено правоприемство и твърдят, че се легитимират с издадено в тяхна ползва решение №5251/13.03.1998г. на ПК-Панчарево, оспорено от ищеца по надлежния ред в хода на исковото производство, то следва да установят по делото по категоричен начин наличието на всички предпоставки на реституцията в това число и че не са налице пречките, визирани в разпоредбата на чл.10, ал.7 и чл.10б от ЗСПЗЗ. Съдът има вменено по закон задължение да извърши косвен съдебен контрол върху стабилен административен акт – решение №5251/13.03.1998г. на ПК-Панчарево, влязло в сила, на основание на което ответниците се легитимират като собственици на претендирания от тях имот. С оглед факта, че положителните решения за реституция по административен ред не подлежат на обжалване по съдебен ред и имат легитимиращ ефект за правото на собственост върху възстановените имоти, то третите лица, които държат тези имоти могат да оспорват качеството на правоимащ на реституирания собственик, като правят възражение, че административният акт не е валиден, съгласно разясненията, дадени с ТР №1/1992г., или че не са налице материалноправните предпоставки за реституция. Тези разяснения са дадени в т.4 от ТР №6/2006г. на ОСГК на ВКС. Те са мотивирани с това, че третото лице не е участвало в административното производство и по отношение на него постановения административен акт не го обвързва. Затова е призната възможността третите лица да се защитят, като оспорят и материалната законосъобразност на административния акт, постановен в административно производство, в което не са участвали. Това разбиране е залегнало в приетия след цитираното ТР нов ГПК. Нормата на чл.17, ал.2 ГПК задължава съда да се произнесе инцидентно по валидността на административен акт без оглед на обжалваемостта му, и за законосъобразността му, когато той се противопоставя на страна, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. Така се определя и нормативно предметът на косвения съдебен контрол. Той е не само за нищожност на административния акт, но и за материална незаконосъобразност, когато акта се противопоставя на трето лице, което не е участвало в административното производство по издаването и по обжалването му. В конкретната хипотеза и доколкото по делото е безспорно установено, че ищецът не е бил страна в административното производство, то постановеният в това производство административен акт не би могъл да му се противопостави и съответно ответниците да черпят права от него дори и същият да е влязъл в сила. В тази връзка във висящото исково производство при оспорване на активната легитимация на ответниците при предявен от тях по присъединеното гр.дело иск с правно основание чл.108 от ЗС съдът е длъжен да провери по пътя на косвения съдебен контрол законосъобразността на реституционната процедура, инициирана от ответниците и приключила с издаването на административен акт, легитимиращ ги като собственици. Допълнително следва да се отбележи, че при предявен от ответниците ревандикационен иск след като ищецът, който претендира собствени вещни права върху имота, които са в пряка зависимост от обстоятелството дали ще бъде зачетен вещноправният ефект на основанието, на което ответниците претендират, че притежават собствеността, има правото да поддържа незаконосъобразност на това основание, включително поради липса на предпоставките за осъществяването му, упражнявайки по този начин правоизключващото си възражение. В този смисъл настоящият въззивен състав счита, че СРС е разполагал с компетентност да извърши проверка за наличието на предпоставките на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху процесния имот и правилно е приел, че в тежест на ответниците е да ги докажат с допустимите в закона доказателствени средства. В конкретната хипотеза в приетата по делото реституционна преписка се съдържат две решения №5251/13.03.1998г. на ПК-Панчарево, с еднаква дата, номер и състав на комисията, едното от които е подписано от четирима, а другото - от трима от състава на поземлената комисия, но двете решения имат различно съдържание по отношение определената за възстановяване и отказаната част от имота. Законът не допуска да се постановяват за един и същи имот две решения дори и тяхното съдържание да е идентично, а по-аргумент на по силното основание е недопустимо да се постановяват решения с различно съдържание, освен ако от съдържанието на по- късно постановеното решение е видно, че става въпрос за решение за отмяна, респективно изменение на първоначалното решение, което е допустимо при наличието на хипотезата на чл.14, ал.7 от ЗСПЗЗ. В случая са постановени на една и съща дата и под един и същ номер две решения №5251/13.03.1998г. на ПК-Панчарево, като от съдържанието на никое от тях не се установява, че става въпрос за решение за отмяна, респективно изменение на първоначалното решение, т.е. че едното от решенията е постановено при наличието на някои от основанията, визирани в нормата на чл.14, ал.7 от ЗСПЗЗ - при наличието на нови обстоятелства или нови писмени доказателства, каквито в конкретния случай не са налице, нито е имало надлежно направени искания в това отношение. Доколкото постановените решения №5251/13.03.1998г. на ПК- Панчарево са от една и съща дата, т.е. обективно не би могло да се прецени кое е тях е по-рано постановеното, предвид на което следва да се приеме, че двете решения №5251/13.03.1998г. на ПК-Панчарево са нищожни, т.е. не пораждат целените с тях правни последици да легитимират ответниците като собственици на възстановения имот, респекивно не могат да представляват основание, което валидно да противопостави на ищеца право на собственост, основано на земеделска реституция. На следващо място въззивният съд намира, че ответниците по първоначалния иск не са провели доказване относно правопораждащите за правото им на собственост факти. За да възникне реституционното право за възстановяване на собственост върху земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ, е необходимо да са налице визираните в посочения нормативен акт кумулативно изискуеми предпоставки, а именно земята да е земеделска по смисъла на чл.2 от ЗСПЗЗ; лицето, претендиращо реституционно право, да е било титуляр на правото на собственост или да е наследник на титуляра на правото на собственост; да е налице една от хипотезите на материалноправните основания визирани в чл.10, ал.1-14 от ЗСПЗЗ. Наред с доказване при условията на кумулативност на така изброените материални предпоставки за възстановяване на правото на собственост в съществуващи възстановими стари реални граници по реда на ЗСПЗЗ относно спорния имот, следва да се установи още от ответниците, че върху имота не е било изпълнено мероприятие по смисъла на чл.10б от ЗСПЗЗ, което се явява пречка за възстановяване на собствеността, като при наличието на застрояване или проведени мероприятия върху имота, собствениците или техните наследници имат право на обезщетение по тяхно искане с равностойни земи от държавния или от общинския поземлен фонд и/или с поименни компенсационни бонове. В конкретния случай при съвкупния анализ на събраните по делото доказателства - приета по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че липсват доказателства за идентичност на имота, който ответниците твърдят, че техният наследодател е придобил с договор за продажба на недвижим имот, съставен на 09.06.1928г., с който Л.М.А. продава на И.Г.Ц. две ниви и една гора, находящи се в землището на с.Панчарево, като втората нива е разположена в м."Градище" и е с площ от 2.7 дка, при съседи: С.С., път и мера, и имотът, който претендират, че им е възстановен на основание земеделска реституция. Експертът, изготвил приетата по делото съдебно-техническа експертиза изрично е посочил, че начинът на описание на придобитата с договор за продажба на недвижим имот, съставен на 09.06.1928г., от И.Г.Ц. нива, разположена в м."Градище", с площ от 2.7 дка, при съседи: С.С., път и мера, не е достатъчен за точното определяне на местоположението на закупения от И.Г.Ц. имот. При липсата на други доказателства, установяващи идентичност на имота, придобит от наследодателя на ответниците, и имотът, възстановен в проведеното реституционно производство, се налага извода, че ответниците не са провели доказване на материалните предпоставки за възстановяване на правото на собственост върху процесния имот, на основание, което изключва правото на собственост на ищеца. На следващо място и само за пълнота въззивният съд намира да посочи, че недоказан е доводът на въззивниците за реализирана от тях трайна фактическа власт върху процесния имот от лятото на 1998г. /когато твърдят, че са въведени във владение на имота, без да ангажират годни доказателства за установяването на това обстоятелство/ до 2017г., когато твърдят, че са били принудени след подписване на предупредителен протокол в МВР да освободят имота. В подкрепа на това твърдение са единствено показанията на разпитания по делото свидетел В. Г., съпруг на ответницата – В. Г., които преценени с оглед разпоредбата на чл.172 от ГПК съдът намира, че не следва да бъдат кредитирани, тъй като се явява заинтересован от изхода на спора, освен това показанията му са изолирани и неподкрепени от други събрани по делото доказателства. С оглед на изложеното по-горе и при данните по делото се обосновава краен извод, че на ищеца следва да се признае правото на собственост по отношение на процесния имот на твърдяното и поддържано от него основание съдебна спогодба, наследствено правоприемство и придобивна давност по чл.79, ал.1 от ЗС, която е започнала за тече, считано от 20.06.1998г. /дата на влизане в сила на решение №5251/13.03.1998г. на ПК-Панчарево/ и съответно е изтекла преди подаване на исковата молба в съда – 12.10.2017г.. В процесния случай на основание доказаното в хода на производството упражнено от ищеца за посочения период без прекъсване, спокойно, необезпокоявано владение за период по-дълъг от 10 години и явно демонстрирано от него намерение, че имотът се владее като собствен, се налага извода, че към момента на предявяване на иска в съда собствеността на този имот е била придобита от първоначалния ищец на оригинерното придобивно основание. В обобщение на изложеното следва да се направи обоснован извод, че към момента на предявяване на установителния иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗС, ищецът по първоначалния иск - Б. Т. С., починал в хода на въззивното производство на 08.02.2022г. и заместен на основание чл.227 от ГПК от неговите наследници по закон - Т. Б. С. и В. Б. И., се легитимира, като собственик на процесния недвижим имот, на основание изтекла в негова полза придобивна давност по чл.79, ал.1 от ЗС. В този смисъл след като Б. Т. С. се легитимира, като титуляр на право на собственост върху процесния недвижим имот, на посоченото от него оригинерно придобивно основание, поради което предявеният от него установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗС се явява основателен и доказан и като такъв правилно е бил уважен от първоинстанционният съд. Доколкото ответниците в хода на исковото производство не са доказали по категоричен начин, изключващ всякакво съмнение, че се легитимират като собственици по отношение на процесния имот на посоченото от тях основание – зедемелска реституция и наследствено правоприемство, то това е достатъчно основание за отхвърляне на предявения от тях по присъединеното гр.дело иск с правно основание чл.108 ЗС, в който смисъл правилно е прието от първоинстанционния съд. При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, в т.ч. и в частта за разноските, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По разноските във въззивното производство: С оглед изхода на спора на въззивниците-ответници не се дължат разноски. На основание чл.273 от ГПК във вр.с чл.78, ал.1 от ГПК на въззиваемата страна - Т. Б. С. следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Доколкото в хода на настоящото производството своевременно е направено от въззивниците - ответници, в подадена от тях чрез процесуален представител адв.Ю. Б. молба от 17.05.2023г. възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК относно претендирани разноски за адвокатско възнаграждение, съдът дължи произнасяне. Нормата на чл.78, ал.5 от ГПК регламентира, че в случаите, когато заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по - нисък размер на разноските в тази им част, но не по - малко от минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв.. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР №6 от 06.11.2013г. по т.д. №6/2013г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 от ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. В случая претендираното и платено от въззиваемата страна - Т. Б. С. адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1000.00 лв. за въззивната инстанция съответства на нормативно определените размери, предвидени в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в ред. след изм.ДВ, бр. №88 от 04.11.2022г./. Съдът отчитайки фактическа и правна сложност на спора, материалният интерес и при съобразяване с вида на извършените процесуални действия от страна на процесуалния представител на въззиваемата страна - Т. Б. С., изразяващи се в процесуално представителство в едно открито съдебно заседание, намира, че размерът на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение от въззиваемата страна - Т. Б. С., за които по делото са налице доказателства за реално плащане, не са прекомерни и не следва да се редуцират. В този смисъл в полза на въззиваемата страна - Т. Б. С. следва да се присъди сумата от 1000.00 лв., представляваща реално сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. В полза на въззиваемата страна - В. Б. И. не следва да се присъждат разноски за въззивната инстанция, поради липсата на заявена в този смисъл претенция, както и доказателства за реално направени такива. Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав