Решение № 629 от 5.5.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 852/2024 г.

производство №230 ЗМК 1946/2022г. по описа на 06 РУ- СДВР, пр. пр. №44844/2022г. за престъпление по чл.346, ал.1 НК, което е спряно с постановление от 19.09.2023 година. Във връзка с твърдението на ищеца, че към момента на кражбата на автомобила и имал проблеми с горен крайник- ръка, които са го възпрепятствали да прибере документите на автомобила, ищецът е представил упекриза от Медицинска академия - София, от която се установява, че на 18.10.2022 година е претърпял оперативна интервенция на рамо и е осъществена препоръка за отбременяване на крайника за срок от 30 дни. Представени са доказателства за осъществена терапия и назначени процедури по рехабилитация в периода от 21.11.2022г. до 25.11.2022година, всяка с времетраене от 60 минути. Във връзка с определяне на действителната стойност на автомобила е допусната и изслушана СТЕ, изготвена от вещото лице инж. Й. Й., у приета като годно доказателствено средство, дадено компетентно и незаинтересовано, от което се установява, че действителната стойност на автомобила, предмет на лизинговия договор и обект на противозаконното отнемане по смисъла на чл.346 НК, към деня на посегателството 23.11.2022 година е 88 363 лв. След извършен частичен отказ от ищеца който касае размер на съдебно заявените вземания, след допуснатото изменение на исковете, чрез намаляване на размера, същите следва да се считат предявени, както следва: главница в размер на 44 150, 50лв. и акцесорна претенция до размер от 3 983, 29лв. При така установеното от фактическа страна съдът достига до следните изводи: По активната материална легитимация на настоящия ищеца, имащ качество на лизингополучател по отношение на порцесния застрахован при ответника автомобил. От събраните писмени доказателства се установява наличната му облигационна връзка с лизингодателя „РАЙФАЙЗЕН ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, чийто правоприемник е „КЕЙ БИ СИ ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 131206120- наличие на договор за лизинг, с опция за закупуване на вещта от лизингополучателя; наличие на клауза в този договор, свързана със задължението за застраховане на лизинговата вещ и последици при тотална загуба на вещта и наличие на заплащане на застрахователно обезщетение от страна на застрахователя на лизингодателя; наличие на такова плащане, при липса на спор, че към датата на подаване на исковата молба ищецът е заплатил всички дължими лизингови вноски по процесния договор за лизинг. Според разпоредбата на чл.384, ал.2, т.2 КЗ лизингополучателят има право да получи застрахователното обезщетение за лизинговата вещ, което застрахователят е заплатил на лизингодателя по силата на закона, Следователно настоящият ищец има качество на кредитор по отношение на лизингодателя „КЕЙ БИ СИ ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 131206120, поради което следва да се приеме, че има правата по чл.134 ЗЗД да предяви спрямо застрахователя претенция за заплащане на обезщетението, което е дължимо при настъпилото застрахователно събитие.Алинея 3 на цзитираната разпоредба изрично предвижда, че в случаите по ал. 2, т. 2 лизингодателят може да задържи заплатеното обезщетение само до размера на неизплатените задължения по договора за лизинг. Със задържаната от лизингодателя сума се погасяват задълженията на лизингополучателя по договора за финансов лизинг, като лизингодателят е длъжен в 7-дневен срок от получаване на обезщетението да заплати на лизингополучателя остатък. На база тази разпоредба на закона и кореспондиращата си с нея норма на чл.27, ал.3 от ОУ на лизингодателя, която предвижда при тотална щета или кражба – пълна загуба на вещта, правото на застрахователно обезщетение да е за собственика- лизингодател, като в този случай лизингополучателят продължава да заплаща лизинговите вноски, докато лизингодателят получи обезщетение от застрахователя. В случай, че полученото обезщетение надвишава сбора от: неизплатените до момента на получаване на застрахователното обезщетение падежирали сума, плюс оставащата главница от базовата стойност на вещта към момента на получаване на застрахователното обезщетение, плюс други дължими суми, ако има такива, плюс данъка, дължим на основание чл.79 ЗДДС, то лизингодателят приспада дължимата от лизингополучателя сума и му изплаща рлазликата в срок от 1 месец. Ако застрахователното обезщетение е по- малко, то лизингополучателя изплаща разликата в същия срок. Едва при уреждане на тези разлики договорът се счита за прекратен. Тъй като по делото не е налице спор относно това, че ищецът е заплатил на лизингодателя всички дължими задължения по договора за лизинг, както и че ответникът е заплатил само 50% от дължимото застрахователно обезщетение, с оглед установената от него действителна стойност на вещта, то съдът приема, че ищецът е установил своята материална легитимация да предяви, при условията на чл.134 ЗЗД иска за заплащане на остатъка от застрахователно обезщетение, намиращ основанието си в разпоредбата на чл.405 КЗ. Следващият спорен момент по делото е относно дали е било налице основание ответникът да намали дължимото обезщетение с 50% от приетата за действителна стойност на вещта. За да обоснове това си действие ответникът се позовава на действищите ОУ, според които, ако не бъде представен малкия талон на застрахователя, то това е основание да се намали наполовина обезщетението. Възможността за намаляване на дължимото обезщетение е предвидена в т.3 на подраздел III „Санкции при увеличение на риска“, които са регламентирани в Особените правила при заплащане на обезщетение при пълна загуба от пожар и кражба от ОУ на ответника. По идентичен въпроса и налице произнасяне от ВКС, а именно решение №604/22.10.2024 година, което касационната инстанция е постановила по гражданско дело № 1679 по описа за 2023 година Г.О, четвърто отделение. С това решение е прието дословно следното: „Възможността за намаляване на застрахователното обезщетение е предвидена като санкция за неизпълнение на задължения от страна на застрахования-чл. чл. 363, ал. 4 от ТЗ (съзнателно неточно обявяване), чл. 364, ал. 4 и ал. 6 от ТЗ (несъзнателно неточно обявяване), а също така чл. 395, ал. 4 от ТЗ (неизпълнение на задължения за предотвратяване и ограничаване на вредите) и свързаните с тях чл. 396, ал. 2 и чл. 397, ал. 2 от ТЗ относно разходите за ограничаване на размера на вредите и за определяне на размера на вредите. В конкретния случай условие за предвиденото в посочената клауза намаляване на застрахователното обезщетение е това, че при настъпване на застрахователното събитие кражба в превозното средство е оставена част II на свидетелството за регистрация на същото. Затова от клаузата може да бъде извлечено, че застрахованият има задължение да не оставя свидетелството за регистрация или която и да е част от него в превозното средство. Същото ….. следва да бъде отнесено към задълженията по чл. 395, ал. 1 от ТЗ свързани с предпазването на застрахованото имущество от вреди, като доколкото не изисква действия на застрахования след настъпване на застрахователното събитие, то не може да бъде отнесено към задълженията по чл. 395, ал. 6 от ТЗ. Разпоредбата на чл. 395, ал. 1 от КЗ, предвижда задължения на застрахования, чрез които да се предотврати настъпването на застрахователното събитие и/или чрез които да се ограничат вредите от същото, които трябва да се изпълняват преди настъпване на застрахователното събитие, а неизпълнението им да се преценява към момента на настъпването“. В решението е прието, че тази клауза от ОУ има за своя база съдебна практика на ВКС, постановено по КЗ /тм./ - чл.207, ал.2, който съответства на сегашната норма на чл.395, ал.4 КЗ. Отчитайки смисловата разлика в двата текста, като възможността за намаляване на обезщетението по чл.207, ал.2 КЗ/отм./ е предпоставена единствено от неизпълнение на задължение, което е от естество да способства настъпването на застрахования риск и/или да повлияе върху размера на вредите, в съответствие с чл. 207, ал. 1 от КЗ (отм.). Именно в допускането на възможността, а не в безспорното установяване на тази причинност в конкретния случай, законодателят санкционира това неизпълнение само с намаляване. Актуалната уредба на тези отношения, осъществена с нормата на 395 КЗ, изисква съществуване на причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължението на застрахования и настъпването на застрахователното събитие както за отказа за плащане на застрахователното обезщетение, така и за неговото намаляване- ал.4 на цитираната норма. Поради това ВКС е достигнал до извод, че застрахователят следва да заплати обезщетение, ако не се установи причинно-следствената връзка между неизпълнение на задължение по ал.1 и 2 и настъпилото застрахователно събитие, както и когато е невъзможно да се определи вида и размера на вредата. Посочено е, че застрахователят носи доказателствена тежест за това. Последното изрично следва и от разпоредбата на чл. 395, ал. 5 от КЗ, съгласно която независимо от ал. 4, застрахователят е длъжен да изплати обезщетение, когато неизпълнението на задължението на застрахования по ал. 1 и 2 не е в причинно-следствена връзка с настъпването на застрахователното събитие или е невъзможно определянето на вида или размера на вредата. От тези разпоредби следва, че за да бъде упражнено правото на застрахователя да намали застрахователното обезщетение, при действащия КЗ, неизпълнението на застрахования трябва да е в причинно-следствена връзка с настъпилото застрахователно събитие, като доколкото наличието на тази връзка е предпоставка за законосъобразното упражняване на правото по чл. 396, ал. 4 от КЗ при спор за това между застрахования и застрахователя тя трябва да бъде установена от последния. Необходимостта от доказване на причинно-следствената връзка е обоснована с липса на презюмиране на това, че неизпълнение на задължението да не се оставя талон II ще доведе до настъпване на застрахователно събитие, както и със законовата невъзможност отнапред да се посичи размера, с койта обезщетението следва да бъде намалено, тъй като намаляването следва да съответства на нарушението/неизпълнението на договорното задължение. Следващият аргумент на ВКС да отрече подобна възможност да е част от договорния регламент е и поради това, че КЗ има императивен характер касателно нормите, които дават възможност на застрахователя да откаже плащането на застрахователното обезщетение или да намали същото. Затова не могат да бъдат въвеждани допълнителни основания за отказ или за намаляване на обезщетението. Ето защо е прието, че подобна клауза не освобождава застрахователят ответник от установяване на причинно-следствена връзка между настъпилото застрахователно събитие и неизпълнение на задължението да се остави в автомобила малкия талон. Настоящият състав на съда изцяло споделя мотивите на касационната инстанция и въз основа на тях приема, че в настоящия процес, в който не се спори, че лизингополучателят - ищец не е изпълнил задължението да не оставя в автомобила талон II / без значение по каква причина в настоящия случай/, то това не води до автоматично освобождаване на ответника от тежестта да установи, че именно въз основа на това неизпълнение на предписанието, дадено от застрахователя в неговитге ОУ е настъпило процесното застрахователно събитие. Ответникът не ангажира нито едно доказателство в тази насока, а неговото оспорване се базира единствено въз основа на ОУ. Ето защо съдът приема, че това възражение се явява неоснователно по причини, преждеизложени. В резултат на което приема, че отговорността на застрахователя следва да бъде ангажирана в пълен обем. Това означава, че при настъпилото по време на действието на застрахователния договор застрахователно събитие, при липса на основания за редукция на дължимото обезщетение, той следва да заплати такова, което отговаря на действителната стойност на вещта. По този въпрос съдът се опира на заключението на вещото лице инж. Й. Й., съобразно което към датата на събитието автомобилът е имал действителна стойност от 88 363лв. От тази сума застрахователят, след удръжка на вноска, дължима като част от застрахователната премия /947, 03лв./ е превел на лизингодателя сумата от 43 265, 47лв. Следователно дължимият от него остатък от обезщетението е в размер на 44 150, 50лв. След изменението, което ищецът е направил имчетто това е сумата, която той претендира като дължима главница от страна на ответника в полза на лизингодателя. При така изложеното съдът приема, че главният иск се явява доказана и следователно основателно предявен. Като такъв той следва да бъде уважен. По акцесорната претенция. Съгласно чл.409 КЗ застрахователят дължи законната лихва за забава върху дължимото застрахователно обезщетение след изтичане срока по чл. 405 освен в случаите на чл. 380, ал. 3. Едновременно с това следва да се съобрази нормата на чл.390, ал.1 КЗ, която разпорежда, че заплащането на застрахователно обезщетение при наличие на "тотална щета", е обвързано от ангажирането на доказателства за дерегистрация на увредения автомобил, а имено представяне на удостоверение от компетентните регистрационни органи, в което е отбелязано, че прекратяването на регистрацията е поради настъпилата тотална щета. В практиката на касационната инстанция /Решение № 44 от 02.06.2015 г. по търг. дело № 775/14 г. и Решение № 140 от 01.08.2018 г. по търг. дело № 2278/17 г. / е прието, че на основание чл. 193, ал. 3 КЗ/отм./, аналогиче на чл.390, ал.1 КЗ, представянето на доказателство за дерегистрация на автомобила има значение за началото на срока за забава, но не и за основателността на претенцията за застрахователно обезщетение. В настоящия случай по делото не са налични доказателства, че автомобилът е дерегистриран, поради което е претенциите за забава, които претендира ищецът да са дължими се явяват неоснователни. Ето защо съдът намира, че следва да бъдат отхвърлени. По разноските. И двете страни претендират разноски. Ищецът представя списък по чл.80 ГПК, в който е включил д.т. от 2 042, 89лв.; адвокатски хонорар от 4 730лв., общо сумата от 6 772, 89лв., за които са налични доказателства, че са реално извършени от ищеца. Ответникът претендира разноски от 100лв. юрисконсултско възнаграждение и 450лв. заплатен депозит за вещо лице. Въз основа на извод на съда за основателност на главната претенция и неоснователност на акцесорната, съдът следва да разпредели тежестта за разноски, съобразно ал.1 и 3 на чл.78 ГПК. Разноските, които ответникът следва да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, са в размер на 5 862, 72лв. Разноските, които ищецът следва да заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, са в размер на 85, 38лв. Водим от изложеното съдът