Решение № 183 от 14.12.2022 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 218/2022 г.

Производството е по реда на чл. 74 от ЗЖТ, във връзка с чл. 49 от ЗЗД, вр. чл. 86 от ЗЗД. С Решение № 63/ 07.03.2022 г., постановено по гр.д. № 334/ 2021 г. по описа на Русенския Окръжен съд, състав на съда е ОСЪДИЛ ответника „БДЖ – ПЪТНИЧЕСКИ ПРЕВОЗИ“ ЕООД, ЕИК 175405647, със седалище в гр. София, да заплати на ищцата Д. Т. М., ЕГН ••••••••••, от гр. Две могили, Русенска област, сумата 80 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди и сумата 2 560, 90 лева – обезщетение за имуществени вреди от злополука, настъпила на 30.04.2020 г., съгласно Акт за злополука № 1/ 15.06.2020 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 30.04.2020 г. до окончателното им плащане, както и сумата 300 лева – разноски в производството; ОСЪДИЛ е ответника да заплати на адвокат на адвокат П. К. от АК – гр. София, на основание чл. 38 от ЗА, възнаграждение в размер на 3 608 лева, с ДДС. С Определение № 408/ 03.05.2022 г., постановено по делото, първостепенният съд е изменил решението си в частта за разноските, като е осъдил ответника да заплати на адвокат К. допълнително адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА в размер на 399, 11 лева, както и да заплати в полза на бюджета на съдебната власт – по сметка на Русенския Окръжен съд, държавна такса в размер на 3 302, 44 лева. Недоволен от постановеното Решение, ответникът „БДЖ – ПЪТНИЧЕСКИ ПРЕВОЗИ“ ЕООД, ЕИК 175405647, със седалище в гр. София, чрез пълномощника адвокат Д. Х. от АК – гр. Варна, е подал въззивна жалба. Оплакването е за неправилност на обжалвания съдебен акт. Навеждат се доводи за необоснованост, нарушения на материалния и на процесуалния закон, както и за постановяване на решението в противоречие със съдебната практика. Твърди се, че ищцата не е успяла да установи по делото по безспорен начин, че падането и последвалото нараняване е причинено от внезапно спиране на влака, поради което не е налице противоправно поведение на ответника и предявените искове са неоснователни. В условията на евентуалност се твърди наличието на съпричиняване, тъй като ищцата не се е държала за дръжките, докато е вървяла по пътеката на вагона. Излагат се съображения в подкрепа на доводите и твърденията, като се цитира съдебна практика. Иска се от въззивния съд да уважи въззивната жалба и отмени обжалваното с нея Решение, като отхвърли исковете. Претендират се разноски. В законно-определения срок, редовно уведомена, насрещната страна е подала отговор. В него се твърди, че обжалваното Решение е правилно, постановено въз основа на съвкупната преценка на релевираните доказателства. Възразява се срещу довода в жалбата за наличието на съпричиняване от страна на пострадалата ищца, както и срещу довода за прекомерност на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Изложени са съображения в подкрепа на доводите, направен е подробен анализ на събраните по делото доказателства, като е приложена съдебна практика. Иска се от въззивния съд да остави без уважение жалбата. Настоящият състав на въззивния съд като обсъди доводите на страните, прецени доказателствата по делото и провери правилността на обжалвания съдебен акт, намира за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване и е процесуално допустима, поради което следва да се разгледа по същество. Пред Русенския Окръжен съд е подадена искова молба, с вх. № 2855/ 20.05.2021 г., от ищцата Д. Т. М., ЕГН ••••••••••, от гр. Две могили, Русенска област, чрез пълномощника адвокат П. К. от АК – гр. София, срещу ответника „БДЖ – ПЪТНИЧЕСКИ ПРЕВОЗИ“ ЕООД, ЕИК 175405647, със седалище в гр. София, с правно основание чл. 74 от ЗЖТ, във връзка с чл. 86 от ЗЗД. В исковата молба се посочва, че на 30.04.2020 г., ищцата е вървяла по коридора на влак, пътуващ от гр. Две могили за гр. Русе, отивайки до тоалетната, като след внезапното спиране на влака паднала на земята, в резултат на което получила фрактура на шийката на лявата бедрена кост. Ищцата била приета в Клиниката по ортопедия и травматология към УМБАЛ „КАНЕВ“ – гр. Русе, където й направили операция с поставяне на метална остеосинтеза. Изписана е на 11.05.2020 г. След това на два пъти е провела рехабилитация и физиотерапия в отделението на русенската болница за периодите: 18.05.2020 г. – 26.05.2020 г. и 19.06.2020 г. – 26.06.2020 г. Въпреки спазване на предписания двигателен режим, болките в травмирания крак на ищцата продължават, функцията на крака не е възстановена и ищцата не може да ходи, придвижва се много бавно с проходилка и на къси разстояния. Към момента нямало благоприятни изгледи ищцата да възстанови предишното си добро здравословно състояние. За настъпилата злополука е съставен Акт за злополука № 1/ 15.06.2020 г. Болките и страданията на ищцата във връзка с претърпяната злополука представляват неимуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени в размер на 26 000 лева, частичен иск от 80 000 лева. Във връзка с извършеното лечение ищцата е направила разходи, които са в размер на 2 560, 90 лева, представляващи имуществени вреди, които също следва да бъдат обезщетени. Искането е първостепенният съд да постанови Решение, с което да осъди ответника да заплати на ищцата обезщетение за претърпените от нея неимуществени и имуществени вреди в посочените по –горе размери, намиращи се в причинна връзка със злополуката на 30.04.2020 г. Претендират се разноски, представляващи адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА. Пред Русенския Окръжен съд е образувано гр.д. № 334/ 2021 г. по описа на съда, като ищцата е освободена от заплащане на държавни такси по делото. В о.с.з. на 24.02.2022 г. съдът е допуснал изменение на иска за обезщетение за неимуществени вреди от 26 000 лева на 80 000 лева. В о.с.з. на 03.02.2022 г. процесуалният представител на ищцата – адвокат А. Б. от АК – гр. София е заявил, че подържа исковата молба. С молба, вх. № 1833/ 24.02.2022 г., пълномощникът на ищцата – адвокат К., е поискала от съда да уважи исковете, като й бъде присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА. С отговора на исковата молба ответникът е възразил срещу основателността на исковете поради липсата на внезапно спиране на влака, както и с оглед наличието на хипотезата на чл. 75, т. 2 от ЗЖТ за освобождаване от отговорност на превозвача, а в условията на евентуалност – за наличието на съпричиняване от страна на ищцата. В пледоарията си по съществото на делото процесуалният представител на ответника – адвокат Д. Х. от АК – гр. Варна, е поискала от съда да отхвърли исковете, като в представената писмена защита е изложила доводи за неоснователността им. От фактическа страна се установява следното: С исковата молба ищцата, а с отговора на исковата молба и ответникът, са представили писмени доказателства, неоспорени от страните и приети от съда. От представения, в заверен препис, Акт за злополука № 01/ 15.06.2020 г. е видно, че Д. Т. М. е пътувала с влаков билет и е претърпяла злополука на 30.04.2020 г. около 06, 10 часа в междугарието Две могили - Кошов, при придвижване във вагона, като е паднала. По искане на ищеца съдът е допуснал извършването на съдебно – медицинска експертиза /СМЕ/. В заключението си вещото лице д-р И. Х. С. след като е изследвал представените с исковата молба медицински документи и базата данни на болницата в гр. Русе, е дал отговори на поставените в исковата молба задачи. В о.с.з. на 03.02.2022 г. вещото лице е заявило, че подържа изготвеното от него заключение, давайки обяснения по него. Страните не са оспорили заключението и то е било прието от съда. По делото съдът е допуснал до разпит петима свидетели. С оглед на тази фактическа обстановка въззивният съд достига до следните правни изводи: Обжалваното Решение е валидно и допустимо, но неправилно. Отговорността на ответника е по чл. 74 от ЗЖТ и е гаранционно- обезпечителна, като следва да се установи наличието на предпоставките от ФС на чл. 49 от ЗЗД, а имено: противоправно и виновно поведение на лице, комуто възложителят е възложил работата, при или по повод извършването на която ищцата е претърпяла злополука. Тежестта на доказване е върху ищцата и тя е била възложена от съда с доклада по делото. Тъй като това е специален състав на гаранционно – обезпечителната отговорност, за да се изключи наличието й следва да се установят предпоставките от специалния състав на чл. 75 от ЗЖТ, освобождаващ превозвача от отговорност за причинените вреди по чл. 74 от ЗЖТ, като тежестта за доказване е на ответника, възложена му също с доклада на съда по делото. Във връзка с твърдението в исковата молба, че влакът е спрял рязко и с твърдението, в отговора на исковата молба, че поведението на ищцата е станало причина за злополуката, както и евентуалното възражение за съпричиняване от страна на ищцата, по делото са били разпитани четирима свидетели. Свидетелят К. П. М. – съпруг на ищцата, пътуващ заедно с нея във влака заявява, че ищцата, с излизане от пейката, на която били седнали заедно, той откъм прозореца, а ищцата откъм пътеката „тя се спъна ли, какво беше, влакът спря изведнъж и тя падна на лявата си страна“. По-нататък в показанията си пред съда свидетелят заявява, че влакът рязко спрял, свидетелят също паднал, но само си спукал устната, защото бил седнал, а ищцата била права и затова паднала. Свидетелят Д. К. П. – локомотивен машинист заявява, че към 30.04.2020 г. е бил помощник – машинист и не може да си спомни дали на 30.04.2020 г. е пътувал с този влак. Спомня си обаче, че имало инцидент с възрастна жена между гарите с. Иваново и кв. Долапите, за което бил уведомен от началника на влака, според информацията на който жената е паднала, тръгвайки да се премества от единия вагон в другия, или от една на друга седалка „не си спомням“. Не си спомня този ден да е имало екстрено спиране на влака, като теренът не бил равен, влакът се движи и криви при неравен терен, и при неговото движение е възможно един човек да загуби равновесие. Свидетелката Н. С. И. – кондуктор на влака заявява, че от пътниците на влака разбрала, че една жена паднала във влака и казала на началник - влака. Видяла я паднала на пътеката, на която нямало препятствия, нито пък разлято нещо, още повече масло. Не помни да е имало забавяния, закъснения, увеличавания на скоростта или по-рязко спиране на влака. Когато човек се придвижва по пътеката във влака, която е широка около метър, отстрани на седалките има метални дръжки /ръкохватки/, където да се хване. Свидетелят М. Д. С. – началник на влака заявява, че на 30.04.2020 г. бил на работа – движели се от Горна Оряховица за Русе. Около гара Долапите бил информиран от кондукторката, че има жена в трета секция на електричката, която не се чувства добре. Отишъл при жената, която пътувала с мъжа си, който изглеждал зле, пъшкал, охкал, мърморел, че тя не си е намерила място, сменяли седалките. По време на това пътуване нямало екстремно спиране на влака, намаляването на скоростта се извършвало постепенно. Ако има екстремно спиране били длъжни да го посочат в документацията, която попълвали. Дръжките на седалките били на разстояние 1 – 1, 20 м., което разстояние е достатъчно близко, за да може едно лице да се придвижва, използвайки ги. Подът бил сух, нямало никакъв багаж по пътеката. С оглед показанията на свидетелите въззивният съд намира, че липсват доказателства за екстремно спиране на влака. В такава насока са показанията на тримата свидетели Д. К. П., Н. С. И. и М. Д. С., като в представената документация липсва отразяване за екстремно спиране, което според свидетеля М. С. – началник на влака, са длъжни да посочат, ако има такова. Показанията на свидетеля К. П. М. – съпруг на ищцата, са противоречиви и непоследователни – той твърди, че „тя се спъна ли, какво беше, влакът спря изведнъж…“, а след това посочва, че влакът спрял рязко, поради което, с оглед и заинтересоваността на този свидетел от изхода на делото, съдът не ги кредитира в тази им част. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД по своята правна характеристика е различна от деликтната отговорност. За да е основателна претенцията за присъждане на обезщетение, на основание чл. 49 от ЗЗД, в доказателствена тежест на ищцата е установяването на фактите, които да се подведат под хипотезата на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 74 от ЗЖТ – противоправно поведение на лицата, на които възложителят е възложил работата, в случая изразяващо се във внезапно спиране на влака, което е в причинна връзка с настъпването на злополуката. Това са правопораждащите факти, чието доказване е в тежест на ищцата, при условията на пълно и главно доказване. Неизпълнението на посочената доказателствена тежест обуславя отхвърлянето на предявените искове, като неоснователни и недоказани. Като е стигнал до противоположния правен извод и е уважил исковете, Русенския Окръжен съд е постановил неправилно Решение, което следва да се отмени изцяло. Относно разноските: С оглед изхода на делото, на „БДЖ – ПЪТНИЧЕСКИ ПРЕВОЗИ“ ЕООД, следва да се присъдят сторените разноски по делото: в производството пред първостепенния съд – в размер общо на 1 475 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение от 1 385 лева и депозит за призоваване на свидетели от 90 лева, съгласно представен списък на разноските и доказателства за извършено плащане; в производството пред въззивния съд – в размер общо на 4 651, 22 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение от 3 000 лева и внесена държавна такса за подаване на въззивна жалба от 1 651, 22 лева, съгласно представен списък на разноските и доказателства за извършено плащане. В отговора си на въззивната жалба пълномощникът на въззиваемата – адвокат К., е направила възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, което според въззивния съд е неоснователно, тъй като заплатеното адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на въззивника е в рамките на минималното такова, визирано в разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/ 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, преди изменението й с ДВ бр. 88 от 2022 г. Водим от гореизложеното, Апелативният съд