Решение № 3089 от 2.7.2025 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 654/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 2в, ал. 1, т. 1 вр. чл. 1, ал. 1 вр. чл. 4 вр. чл. 7 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ вр. чл. 203- чл. 207 от Административно- процесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 226 от АПК – след отмяна на постановено предходно първоинстанционно решение по делото от касационната инстанция и дадени задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

Образувано е по искова молба подадена от Р. Б. М., с [ЕГН], с адрес: [населено място] 2406, община Радомир, област Перник против Административен съд - София област /АССО/, Върховен административен съд /ВАС/ и Висш съдебен съвет /ВСС/, с посочено в исковата молба правно основание чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз /ДЕС/ във връзка с нарушение на чл. 47, ал. 2 от Хартата на основните права на Европейски съюз /ХОПЕС/ и във всички случаи на чл. 19, § 1, ал. 2 от Договора за Европейския съюз /ДЕС, с която се иска осъждане на посочените ответници, в условията на солидарност, да й заплатят сумата в размер на 60 000. 00 лв. /шестдесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в негативни преживявания, стрес, загуба на нерви и време, тревожност, безсъние, влошено психическо състояние заради загубата на доверие в съдебната система, психически болки, страдания и нерви, влошаване на здравето, преживени отрицателни емоции, физически и психически неблагоприятни отражения върху психиката и физиката й, от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, вследствие нарушаване на принципа за ефективна защита и на правилото за разглеждане на делото в разумен срок във връзка с показатели 1, 2 и 3 от Анекса към Решение 2006/929/ЕО, посредством явно създадени пречки от процесуален характер по адм. д. № 1064/ 2017г., адм. д. № 948/ 2017г. и адм. д. № 947/ 2017г. по описа на Административен съд - София област /АССО/, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на предявяване на иска – 24.09.2021г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се сочи, че искът е предявен на основание извъндоговорна отговорност на държавата за нарушение на правото на ЕС от действия и бездействия на органи, принадлежащи към съдебната система, задължени коректно да прилагат чл. 19, § 1, ал. 2 от Договора за Европейския съюз /ДЕС/ – ВСС в качеството на кадрови орган, а ВАС и АССО, в качеството на правораздавателни органи – взаимносвързани институции, от действията на които зависи точното изпълнение на показатели 1, 2 и 3 от Анекса към Решение 2006/929/ЕО с оглед осигуряване на ефективен и справедлив процес. Твърди се, също така, че оставянето на дела в застой с години, т.е. висящи е нарушение на състава на един от елементите, касаещи безпристрастност в съдопроизводствения процес и защитата на частноправните субекти, заложени в чл. 47 от ХОПЕС. Сочи се, че въпреки процесуалната автономия, с която разполагат националните юрисдикции, същата е ограничена от принципите на равностойност и на ефективност при гарантиране правото на защита, принципа на правна сигурност и на ефективното развитие на производството (дело С-426/05, т. 55), които принципи са възпроизведени в чл. 47 от ХОПЕС, като нарушението на дори един от тези принципи е нарушение на чл. 47 от ХОПЕС и достатъчно съществено нарушение. Ищцата посочва в исковата си молба, че принципът на отговорността на държавите-членки за нарушения на правото на ЕС е присъщ на системата на договорите, на които се основава Съюзът (решение от 26 януари 2010 г., С – 118/08, т. 29). Неимуществените вреди се претендират за периода от време - от момента на спиране на съдопроизводството по адм. д. № 947/ 2017г., адм. д. № 948/ 2017г. и адм. д. № 1064/ 2017г. по описа на АССО, до момента на предявяване на исковата молба /25.10.2017г.- до 24.09.2021г./.

По отношение на ответника – АССО вредите се претендират от обстоятелството, че, спирайки съдопроизводствените действия по горепосочените дела – адм. д. № 947/ 2017 г., адм. д. № 948/ 2017г. и адм. д. № 1064/ 2017г. по описа на съда, което е отклонение от типичното развитие на съдебния процес, съдът е нарушил изискванията, заложени в показател 2 от Решение 2006/929/ЕО, гарантиращ спазването на чл. 47 от ХОПЕС, както и е отказал да приложи постоянната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/ по дела за отговорността на държавите – членки за нарушения на правото на Съюза спрямо посочените дела. Сочи се в исковата молба, че адм. д. № 947/ 2017г. е образувано на 06.10.2017г. и е приключено на 08.09.2021г., без същото да бъде гледано по същество, производството по делото е спряно с Определение № 35/ 12.01.2018г. и с Определение № 799/ 03.08.2021г. делото е прекратено. По отношение на адм. д. № 948/ 2017г. се сочи, че същото е образувано на 06.10.2017г. и е приключено на 03.08.2021г., без същото да бъде гледано по същество, с Определение № 834/ 25.10.2017г. производството по делото е спряно, обжалвано е от ищцата пред ВАС, и е оставено в сила с Определение № 14993/ 07.12.2017г., постановено по адм. д. № 13792/ 2017г. по описа на ВАС, като с Определение № 916/ 08.09.2021г. на АССО, делото е прекратено. Като правно основание се сочи, че съдът е лишил ищцата от ефективен съдебен процес по горепосочените административни дела, създавайки процесуална пречка по тях, оставяйки ги висящи, в това число е нарушил разумния срок за тяхното разглеждане, спирайки съдопроизводството, като с тези свои действия, съдът е нарушил изискванията, заложени в показател 2 от Анекса от Решение 2006/929/ЕО, гарантиращ спазването на чл. 47 от ХОПЕС.

По отношение на ответника – ВАС, обезщетението се претендира от обстоятелството, че с Определение № 14993/ 07.12.2017г., ВАС показва явен отказ на същия съд да се съобрази с постоянната практика на СЕС, позволява адм. д. № 948/ 2017г. по описа на АССО да остане висящо с години в застой, което е нарушение на показател 2 от Анекса към Решение 2006/929/ЕО, гарантиращ спазването на чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС.

По отношение на ответника – ВСС, отговорността се извежда от факта, че при разглеждане на делата, по които е допуснато нарушение на правото на ЕС, ВСС не е упражнил задължението си за цялостен контрол по прилагането и спазването на Кодекса за етично поведение на българските магистрати, като е назначил в съдебната система лица, които не отговарят на изискванията на Закона за съдебната власт /ЗСВ/ и Кодекса за етичното поведение на магистратите. Сочи се, че вследствие на неправомерната кадрова политика на ВСС, изразяваща се в назначаване на лица, неотговарящи на т. 3 от чл. 162 от ЗСВ и фиктивни атестации, адм.д. № 947/ 2017г., адм. д. № 948/ 2017г. и адм. д. № 13792/ 2017г. по описа на АССО, са разглеждани от зависими съдебни състави, които, бидейки наясно, че не носят отговорност съгласно чл. 132 от Конституцията на Република България /КРБ/, не прилагат законите и постоянната практика на СЕС в техния точен смисъл, цел и изискване. От направените уточнения на исковата молба се установява, че ищцата всъщност претендира вреди от ВСС поради това, че е създал условия за нанасяне на такива поради непрецизно извършвана административна дейност при подбор и назначаване на кадрите в съдебната система. Според ищцата действията или бездействията на съдебните органи са свързани с липсата на професионална компетентност, етика и морал на магистратите, за което е виновен ВСС, защото е допуснал грешки в административната си дейност, като е назначил личности с неподходяща квалификация, етика и морал по свои принципи и критерии, което ги прави зависими, и с което е създал условия в системата за нанасяне на вреди и за които те не могат лично да бъдат санкционирани. Съгласно изложеното ВСС е задължен да спазва и прилага българското и европейското законодателство според точния смисъл на съответната разпоредба и по този начин като административен орган да гарантира ефективно и справедливо правосъдие.

Сочи се още в исковата молба, и в депозираните по делото многобройни писмени становища, че вследствие на неправомерната кадрова политика в съдебната система на ВСС, в резултат на която съдебните състави на АССО и ВАС, са водили съдопроизводството при неспазване на процесуалните правила и са нарушили правото на ищцата на ефективен и справедлив процес, посочен в чл. 47 от ХОПЕС, ищцата е претърпяла горепосочените неимуществени вреди. Неизпълнението на ответните институции на показател 2 от анекса към Решение № 2006/929/ЕО да осигурят „по-прозрачен и ефикасен съдебен процес“ заради изкуствено създадени процесуални пречки от страна на правораздавателните органи и администратора на съдебната система посредством техни действия, некореспондиращи с изискванията на показателите в анекса към решение 2006/929/ЕО, е довело до нарушаване на право на ищцата, заложено в чл. 47 от ХОПЕС, на „ефективен съдебен процес“, който се съдържа в „ефективни правни средства за защита“. Принципът за ефективна съдебна защита е общ принцип на правото на Съюза, предоставящ субективни права на лицата (решения от 19 май 1992, Mulder etal. Съвет и Комисия, С–104/89 и С-37/90, параграфи 15 и 6 декември 2001 г., Emesa Sugar/Съвет, Т – 43/98, параграф 64), поради което нарушението е съществено. Изложени са съображения в исковата молба, че съгласно практиката на ЕСПЧ всяко нарушаване на правата причинява неимуществени вреди и за тяхното компенсиране не е необходимо непременно те да бъдат установени чрез експертизи или свидетелски показания, достатъчно е само да се установи нарушаване на права, което, от своя страна, презюмира настъпването на неимуществени вреди като негативни емоции, психически страдания и фрустрации.

В съдебно заседание, в многобройни писмени становища, и в депозирана по делото писмена защита, при първоначалното разглеждане на делото ищцата, поддържа предявената искова претенция срещу ответниците - Административен съд - София област, Върховен административен съд и Висш съдебен съвет за претърпените от нея неимуществени вреди в посочения по-горе размер и за посочения по-горе период. Прави се и искане за присъждане на сторените по делото разноски.

От ищцата, при първоначалното разглеждане на делото, е направено искане съдът да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, произтичащо от предмета на спора, по следните въпроси:

1. Влиза ли в задълженията на Върховен административен съд и Административен съд - София област при осъществяване на тяхната правораздавателна дейност да спазват изискванията на показател 2 от анекса към Решение 2006/929/ЕО на Европейската комисия от 13.12.2006г., което е акт, приет от институция на Европейския съюз по смисъла на чл. 267 от ДФЕС, по тълкуването на който може да се произнесе Съдът на Европейския съюз? 2. При положителен отговор попадат ли показатели 1, 2, 3 от анекса към Решение 2006/929/EО в обхвата на чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС и нарушението на тези показатели може ли да се счита за достатъчно съществено нарушение, извършено от страна на Върховен административен съд и Административен съд - София област при ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата? 3. Влиза ли в задълженията на Висшия съдебен съвет да осъществява административна дейност за постигане изпълнението по показателите от анекса към Решение 2006/929/ЕО на Европейската комисия от 13.12.2006 г., което е акт, приет от институция на Европейския съюз по смисъла на чл. 267 от ДФЕС, по тълкуването на който може да се произнесе Съдът на Европейския съюза? 4. В случай на положителен отговор, за постигане изпълнението по показателите от анекса към Решение 2006/929/ЕО попада ли в техния обхват прилагането и спазването на Кодекса за етично поведение на българските магистрати? 5. В случай, че частноправен субект се е натъкнал на „структурни“ елементи, засягащи независимостта на съдебната власт по негови дела, дължи ли ответната страна обективен и безпристрастен отговор как осъществява цялостен контрол по прилагането и спазването на Кодекса за етично поведение на българските магистрати и по-специално от него на принципа на компетентност и квалифицираност, отнасящ се до наличието или липса на знания и умения за коректно прилагане на правото на Съюза. И ако дължи, задължена ли е да предостави необходимите доказателства в тази насока като гарант на независимостта на съдебната система? 6. Отказът да разгледа и да се произнесе по горепосочения въпрос във връзка с показателите от анекса към Решение 2006/929/ ЕО влизат ли в обхвата на принципа за полагане на дължима грижа на добра администрация, принципа на оправданите очаквания и представлява ли достатъчно съществено нарушение при ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата? 7. Допуска ли принципът на независимост на съдиите, прогласен в чл.19, § 1, ал. 2 от ДЕС и в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, както е разтълкуван от Съда на Европейския съюз, в съдопроизводствен процес съдът да откаже да предостави гаранции и да не си даде отвод, без да даде обосновани мотиви, при условие, че е налице обосновано съмнение за обратното, произтичащо от редица представки и обстоятелства? При новото разглеждане на делото от настоящия състав, ищцата не се явява в съдебно заседание, не ангажира доказателства и становище по казуса.

Ответникът – Административен съд – София област, при първоначалното разглеждане на делото, както и при новото разглеждане на делото, не изпраща представител в съдебно заседание и не изразява становище по предявения иск.

Ответникът - Върховен административен съд, в писмен отговор по исковата молба, и в съдебно заседание, чрез процесуален представител, оспорва предявения иск за неимуществени вреди, като изцяло неоснователен и недоказан, по основание и размер. Сочи се, че с посоченото по-горе Определение № 14993/ 07.12.2017г., постановено по адм.д. № 13792/ 2017г. по описа на ВАС, съставът на ВАС не прегражда окончателно по- нататъшното развитие на делото, респективно не възпрепятства възможността спорът да бъде разгледан по същество. ВАС единствено констатира, че законосъобразно производството по адм. д. № 948/ 2017г. по описа на АССО е спряно, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, до произнасяне на Тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/ 2015г. на ВКС и ВАС /имащо за предмет определяне на компетентния съд и приложимия процесуален ред за разглеждане на делата за извършени нарушения на правото на Европейския съюз, доколкото именно въз основа на такъв иск е образувано производството пред АССО. Спирането на делото не било еквивалентно на неосигуряване на достъп до съд, респективно на ефективни правни средства на защита. В този смисъл нямало как и да има нарушение на чл. 47 от ХОПЕС. Във връзка с горното се излагат съображения, че цитираният съдебен акт на ВАС не обективира изобщо нарушение на правото на ЕС, още по-малко такова с достатъчно сериозен, очевиден характер. Твърди се, че ищцата не ангажира доказателства, че същата действително е претърпяла каквито и да било вреди, както и, че не е изпълнено и условието за наличие на причинно- следствена връзка, което следва да се счита за изпълнено, когато съществува непосредствена връзка като между причина и следствие между допуснатата от въпросната институция неправомерност и претендираната вреда - връзка, която ищцата трябва да докаже. Твърди се, че държавата може да носи отговорност само за вреди, произтичащи достатъчно пряко от неправомерното поведение на съответната институция /в този смисъл Определение от 5 юли 2007г. по дело С-255/06 Р. непубликувано, Е11: С: 2007: 414, т. 61/, а в конкретния случай, след като не се констатира неправомерност, не може да се говори и за причинна връзка. Иска се от съда да бъде отхвърлен изцяло предявеният иск с произтичащите от това последици. Прави се искане за присъждане на направените разноски по делото в размер на 350. 00 лв, като се прилага списък на разноските по чл. 80 от ГПК.

Ответникът - Висш съдебен съвет – при първоначалното разглеждане на делото - в писмен отговор по исковата молба, в съдебно заседание, и в депозирано по делото писмено становище, и при новото разглеждане на делото, чрез процесуален представител по пълномощие, излага съображения за недопустимост на предявения иск срещу ВСС поради липса на пасивна процесуална легитимация. Сочи се, че Висшият съдебен съвет е конституционно създаден колективен орган, чиято основна цел е да осигурява независимостта на съдебната власт, да осъществява кадровата политика в съдебната система, като определя състава и организацията на работата й, и управлява дейността й, без да засяга независимостта на нейните органи. Служебните задължения за всеки магистрат произтичат не от решението за назначаване на ВСС на длъжност, не по повод възникнало трудово или мандатно отношение, а по силата на закона. Правораздавателните функции и задължения на магистратите са строго уредени в закона. От друга страна, не би могло да се твърди виновно противоправно поведение на съдиите и прокурорите при изпълнение на законоустановените им правомощия, с оглед регламентирания в чл. 132, ал. 1 от КРБ, функционален имунитет на съдиите, прокурорите и следователите. ВСС бил създаден, за да осъществява кадровата политика в съдебната власт, като определя състава и организацията й на работа, и осъществява управление на дейността й, без да засяга независимостта на нейните органи/ магистрати. ВСС бил орган, който назначава и освобождава магистрати, административни ръководители и техните заместници, но не бил органът, който влияе пряко върху процеса на правораздаване. Твърди се, също така, че е недопустимо разглеждането на искова претенция при условията на солидарност между различни конституционно създадени държавни органи с различни функции и с несъвместими помежду им правомощия. Твърденията на ищцата в исковата молба насочвали и на различни материалноправнн отношения с ответниците, които не сочат на необходимост или задължителност за ангажиране на солидарната отговорност на ответниците. В условия на евентуалност се оспорва предявеният иск за неимуществени вреди като изцяло неоснователен и недоказан по основание и размер. Сочи се, че в изложението на ищцата в исковата молба и в допълненията и уточненията към нея не било посочено коя правна норма на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти, е нарушена от ВСС. Направеното от ищцата искане за ангажиране на отговорността на ВСС относно неизпълнение на негово задължение по осъществяване на цялостен контрол по прилагането и спазването на Кодекса за етично поведение на българските магистрати не можело да се възприеме като критерий за ангажиране на отговорността по ЗОДОВ и предпоставка за претендиране на вреди поради съществено нарушение на правото на Европейския съюз. Изложени са подробни съображения, че опитите на ищцата да направи каквито и да е правни и логически връзки между проведеното атестиране на съдии и достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС са много отдалечени от това да се установи нарушение на норма на Общностното право. Също така, по отношение на изложеното в исковата молба и допълненията към нея за поискана информация от ВСС по Закона за достъп до обществена информация, се сочи, че в действащото законодателство има предвиден друг ред на обжалване на решенията и отказите за предоставяне на достъп до обществена информация, който по никакъв начин не би могъл да бъде свързан с неясно твърдяното от ищцата некоректно изпълнение на изискванията на общностното право от страна на ВСС във връзка с атестирането на магистратите във ВАС и АССО, разгледали нейни дела. В този смисъл се сочи, че неотносимо към предмета на правния спор е релевираното твърдение за нарушение на чл. 41 от ХОПЕС, касаещо правото на добра администрация, и като негово проявление - правото на достъп на всяко лице до документите, които се отнасят до него. Излагат се подробни съображения, че в конкретния случай ищцата Р. М. не установява, при условията на пълно и главно доказване, кумулативно изискуемите по закон материалноправни предпоставки за ангажиране на отговорността на ВСС по ЗОДОВ. Ищцата не доказвала по несъмнен и категоричен начин, настъпването на твърдените неимуществени вреди и наличието на пряка и посредствена причинно- следствена връзка между евентуално настъпилите такива и отменен акт на ВСС, не се доказвал също акт, действие или бездействие на органа да нарушава и то съществено, норма на правото на Европейския съюз, респективно настъпването на твърдените неимуществени вреди и наличието на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между евентуално настъпили такива и акт, действие или бездействие на ВСС, съществено нарушаващи норма на общностното право. Оспорва се размерът на претендираното обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като се сочи, че посоченият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди е изключително завишен, несъобразен с изискванията за справедливост, закрепен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и константната съдебна практика, като се сочи, че претендираният размер от 60 000 лв. е произволно посочен, без необходимата обосновка, не са ангажирани каквито и да било доказателства и доказателствени искания в подобна насока. Иска се от съда да остави без разглеждане като процесуално недопустим предявения иск срещу ВСС, да се върне исковата молба на ищцата и да се прекрати производството по делото, а при условията на евентуалност, се иска от съда да постанови съдебен акт, с който да отхвърли изцяло предявения срещу иск, като неоснователен и недоказан. Претендира се присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 360. 00 лв., съгласно списък на разноските по чл. 80 от ГПК.

Прокурорът от Окръжна прокуратура – Благоевград, при първоначалното и при повторното разглеждане на делото, дава мотивирано заключение за неоснователност на предявения иск, като недоказан по основание и размер.

Административен съд - Благоевград, като обсъди събраните доказателства по делото и доводите на страните, намира за установено следното от фактическа страна:

Р. Б. М., действаща и като ЕТ “Магнум – хит – Р. М.“, е подала на 09.08.2017г. в Административен съд – Перник искова молба против Министерство на земеделието и храните /понастоящем Министерство на земеделието/: с посочено в исковата молба правно основание за ангажиране на извъндоговорна отговорност на Република България – утвърдената практика на СЕС, принципа за отговорност на държавите – членки и принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 от ДФЕС във връзка с чл. 7 от Конституцията, с посочено в исковата молба правно основание за предявяване на иск за обезщетение чл. 41, § 3 от Хартата на основните права на ЕС. В исковата молба са предявени осъдителни искове против Министерство на земеделието и храните /понастоящем Министерство на земеделието/ за обезщетяване за нанесените на ищцата вреди, представляващи изгубена от нея сериозна възможност да получи финансиране за иновативно шивашко оборудване от Стратегията за местно развитие на СНЦ „МИГ Радомир-Кавачевци-Земен“ по мерки 41 и 431 „Прилагане на стратегии за местно развитие“ от Програмата за развитие на селските райони /ПРСР/ 2007- 2013г., ОС-4- Лидер във връзка с чл. 61 от Регламент № 1698/ 2005 и Регламент № 1974/ 2006 за усвояване на финансови средства, съфинансирани от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, вследствие на посочените в исковата молба неправомерни действия от страна на Министерство на земеделието и храните /понастоящем Министерство на земеделието/ по отношение изпълнение на негови задължения, произтичащи от приложимото с директен ефект право на ЕС, довели до нарушаване на чл. 41 на Хартата на основните права на ЕС. Иска се, при установяване на нарушение на правото на ЕС, извършено от Министерството на земеделието и храните, осъждането му да заплати на Р. Б. М., обезщетение в размер на неполученото финансиране, а именно - сума в размер на 250 385. 20 лв. или 70 % от стойността на инвестиционното предложение, което възлиза на 250 385. 20 лв. за закупуване на иновативно оборудване, което би и осигурило добри конкурентни предимства на пазара в съответствие с целта на Стратегията за подкрепа на малки дискретни иновативни технологии/ енергоспестяващи производства, иновативни технологии, ведно с мораторна лихва в размер на 2 000. 00 лв. за периода от 27.05.2014г. до датата на предявяване на иска, както и законната лихва върху главниците, считана от датата на предявяване на иска до окончателното им изплащане. При условията на евентуалност е посочен друг размер на претендираното обезщетение. На същото фактическо и правно основание е предявен и иск за обезщетение за неимуществени вреди вследствие на допуснатите нарушения поради неположената дължима грижа от МЗХ на чл. 41 от ХОПЕС – загубени време, нерви и енергия, в размер на 52 580, 89 лева /посочена е и друга сума при условията на евентуалност/.

С Определение на Върховен административен съд № 11553/ 03.10.2017г., постановено по адм. д. № 9976/ 2017г. по описа на същия съд, делото е изпратено за разглеждане на Административен съд София – област, във връзка с което е образувано адм.д. № 947/2017 г. по описа на Административен съд София - област.

С Определение № 35/ 01.12.2018г., постановено по адм. д. № 947/ 2017г. по описа на АССО, съдът е спрял производството по адм. д. № 947/ 2017г., на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, до постановяване на Тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/ 2015г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд. За да спре производството по адм. д. № 947/ 2017г. АССО е възприел, че от определящо значение по отношение подсъдността и реда за разглеждане по адм. д. № 947/ 2017г. е изходът на образувано тълкувателно дело № 2/ 2015г. на съдиите от ОСГТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, образувано с разпореждане от 27.11.2015г. на председателите на ВАС и ВКС, по въпросите кой е компетентният съд, който следва да разгледа искова молба с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС, с която се търси отговорността на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз и кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС. В проведено на 09.03.2017г. заседание по тълкувателното дело № 2/ 2015г. на съдиите от ОСГТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС е взето решение то да бъде спряно до произнасяне на СЕС по т. 1 и т. 2 на дело C-571/ 2016г. по описа на СЕС. Дело C-571/ 2016г. по описа на СЕС е образувано във връзка с отправено преюдициално запитване до СЕС, на основание чл. 267 от ДФЕС, по адм. д. № 560/ 2016г. на Административен съд - Варна, като първите два от поставените въпроси са следните: “Разпоредбата на чл. 4, § 3 от ДЕС и принципите на равностойност и ефективност трябва ли да се тълкуват в смисъл, че при липсата на национална уредба, допускат компетентността на съда и реда за разглеждане на исковете за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз да се определят според публичния орган, който е извършил нарушението и според характера на действието/бездействието, с което е осъществено нарушението, при положение, че прилагането на тези критерии има за последица разглеждането на исковете от различни съдилища - общи и административни, по различен процесуален ред - ГПК и АПК, изискващ внасяне на различни държавни такси - пропорционални и прости и доказване на различни предпоставки, включително наличието на виновно поведение“ и „Разпоредбата на чл. 4, § 3 от ДЕС и изискванията, поставени от съда по делото „Франкович“, следва ли да се тълкуват в смисъл, че не допускат исковете за вреди от нарушения на правото на ЕС да се разглеждат по ред като този по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, който изисква внасяне на пропорционална държавна такса и доказване на виновно поведение, както и по ред като този по чл. 1 от ЗОДОВ, който макар да предвижда носенето на обективна отговорност и да съдържа специални правила, улесняващи достъпа до съд, се прилага само за вреди от отменени незаконосъобразни актове и незаконосъобразни фактически действия или бездействия на администрацията и не обхваща хипотези на нарушение на правото на ЕС, извършени от други държавни органи с правни действия или бездействия, които не са отменени по съответния ред“. Предвид липсата на произнасяне както по делото на СЕС, така и по тълкувателното дело № 2/ 2015г. на ВКС и ВАС, АССО е възприел, че е налице обстоятелството по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, и на това основание е спрял производството по адм. д. № 947/ 2017г. до постановяване на тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/ 2015г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС. Определение № 35/ 01.12. 2018г., постановено по адм. д. № 947/ 2017г. по описа на АССО, не е обжалвано пред ВАС от ищцата и е влязло в законна сила.

С Определение № 1/ 25.03.2021г. на общото събрание на съдиите от ГК и ТК на ВКС и І-ва и ІІ-ра колегии на ВАС, производството по т.д. № 2/ 2015г. е отклонено, предвид новоприетата разпоредба на чл. 2в от ЗОДОВ, с която е решен въпросът за разглеждане на исковете за вреди, причинени от съществено нарушение на правото на ЕС.

Във връзка с горното, с Определение № 807/ 21.05.2021г., пост. по адм. д. № 947/ 2017г. по описа на АССО, съдът е възобновил производството по адм. д. № 917/ 2017г., и е оставил исковата молба на Р. Б. М. без движение, с даването на подробни указания за отстраняване на констатираните нередовности. Не е последвало поправяне на исковата молба, съгласно дадените от съда указания, във връзка с което АССО е върнал предявената от Р. Б. М. искова молба, по която е образувано адм. дело № 947/ 2017г., и е прекратил производството по адм. дело № 947/ 2017г. по описа на АССО, с Определение № 799/ 03.08.2021г., пост. по адм. д. № 947/ 2017г., което не е обжалвано пред ВАС и е влязло в законна сила.

Р. Б. М. е подала на 09.08.2017г. до Административен съд – Перник искова молба против О. Р., с правно основание, посочено в исковата молба, чл. 41, § 3 от Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/, с посочено правно основание за ангажиране на извъндоговорна отговорност – утвърдената практика на СЕС, принципа за отговорност на държавите – членки и принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 от ДФЕС във връзка с чл. 7 от КРБ. В исковата молба са предявени осъдителни искове против О. Р. за обезщетяване на нанесени вреди на ищцата, представляващи изгубена от нея сериозна възможност да осъществи поръчка, субсидирана по мерки 41 и 431 „Прилагане на стратегии за местно развитие“ от ПРСР 2007- 2013г. Ос-4- Лидер във връзка с чл. 61 от Регламент № 1698/ 2005 и Регламент № 1974/ 2006 за усвояване на финансови средства, съфинансирани от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, вследствие на посочените в исковата молба неправомерни действия от страна на О. Р. по отношение изпълнението й на задължения, произтичащи от приложимото с директен ефект право на ЕС, довели до нарушаване разпоредбите на Директива 2006/123/ЕО и чл. 20 и чл. 41 на ХОПЕС. Иска се, при установяване на нарушение на правото на ЕС, извършено от Община Радомир, осъждането й да заплати на ищцата, обезщетение в размер на 219 730. 25 лв., представляваща обезщетение за изгубената възможност посредством иновативно шивашко оборудване, субсидирано със средства от бюджета на ЕС, да осъществи изпълнението на поръчки на дънки, на ниска себестойност с високо качество и приемлива цена, по начин, който би й осигурил добри конкурентни предимства на пазара, считано от юни 2015г. до юни 2020г., ведно с мораторната лихва в размер на 2 000 лв., считано от датата на извършване на първото неправомерно действие на Община Радомир спрямо нея като участник по изпълнението на Стратегията за местно развитие, а именно - 10.01.2013 г. - датата на поисканата административна услуга от ищцата до предявяване на иска, както и законната лихва върху главниците, считана от датата на предявяване на иска до окончателното им изплащане. При условията на евентуалност е посочен друг размер на претендираното обезщетение за претърпени имуществени вреди. На същото фактическо и правно основание е предявен и иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 65 919. 08 лв., вследствие проявеното специално отрицателно отношение на общинското ръководство с целенасочени неправомерни действия спрямо нея, довели тя да загуби всякаква надежда да формира бъдещи бизнес отношения с клиенти и доставчици при настоящата обстановка в общината /при условията на евентуалност се иска от съда сам да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди на ищцата от загубената надежда да формира бъдещи бизнес отношения с клиенти и доставчици при настоящата обстановка в общината/.

С Определение на ВАС № 11601/ 03.10.2017г., пост. по адм. д. № 10251/ 2017г. по описа на същия съд, делото е изпратено за разглеждане на Административен съд - София област, във връзка с което е образувано адм. д. № 948/ 2017г. по описа на АССО.

С Определение № 834/ 25.10.2017г., пост. по адм. д. № 948/ 2017г. по описа на АССО, съдът е спрял производството по адм. д. № 948/ 2017г., на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, до постановяване на тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/ 2015г. на ОССГТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС. За да спре производството по адм. д. № 948/ 2017г. АССО е възприел, че от определящо значение по отношение подсъдността и реда за разглеждане по адм. д. № 948/ 2017г. е изходът на образувано тълкувателно дело № 2/ 2015г. на ОССГТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, образувано с разпореждане от 27.11.2015г. на председателите на ВАС и ВКС, по въпросите кой е компетентният съд, който следва да разгледа искова молба с правно основание чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз /ДЕС/, с която се търси отговорността на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз и кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС. В проведено на 09.03.2017г. заседание по тълк. дело № 2/ 2015г. на съдиите от ОСГТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС е взето решение то да бъде спряно до произнасяне на СЕС по т. 1 и т. 2 на дело C - 571/2016 г. по описа на СЕС. Дело C-571/ 2016г. по описа на СЕС е образувано във връзка с отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС), на основание чл. 267 от ДФЕС, по адм. д. № 560/ 2016г. на Административен съд - Варна, като първите два от поставените въпроси са следните: “Разпоредбата на чл. 4, § 3 от ДЕС и принципите на равностойност и ефективност трябва ли да се тълкуват в смисъл, че при липсата на национална уредба, допускат компетентността на съда и реда за разглеждане на исковете за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз да се определят според публичния орган, който е извършил нарушението и според характера на действието/ бездействието, с което е осъществено нарушението, при положение, че прилагането на тези критерии има за последица разглеждането на исковете от различни съдилища - общи и административни, по различен процесуален ред - ГПК и АПК, изискващ внасяне на различни държавни такси - пропорционални и прости и доказване на различни предпоставки, включително наличието на виновно поведение“ и „Разпоредбата на чл. 4, § 3 от ДЕС и изискванията, поставени от съда по делото „Франкович“, следва ли да се тълкуват в смисъл, че не допускат исковете за вреди от нарушения на правото на ЕС да се разглеждат по ред като този по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, който изисква внасяне на пропорционална държавна такса и доказване на виновно поведение, както и по ред като този по чл. 1 от ЗОДОВ, който макар да предвижда носенето на обективна отговорност и да съдържа специални правила, улесняващи достъпа до съд, се прилага само за вреди от отменени незаконосъобразни актове и незаконосъобразни фактически действия или бездействия на администрацията и не обхваща хипотези на нарушение на правото на ЕС, извършени от други държавни органи с правни действия или бездействия, които не са отменени по съответния ред“. Предвид липсата на произнасяне както по делото на СЕС, така и по тълкувателното дело № 2/ 2015г. на ВКС и ВАС, АССО е възприел, че е налице обстоятелството по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, и на това основание е спрял производството по адм. д. № 948/ 2017г. до постановяване на тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/ 2015г. на ОССГТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС.

Определение № 834/ 25.10.2017г., пост. по адм. д. № 948/ 2017г. по описа на АССО, е обжалвано от Р. Б. М., с частна жалба пред ВАС и е потвърдено с Определение № 14993/ 07.12.2017г., постановено по адм. д. № 13792/ 2017г. по описа на ВАС. Съставът на ВАС е посочил, че постановяване на тълкувателно решение по неприключилото тълкувателно дело № 2/ 2015г. на съдиите на ОССГТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС е от съществено значение за разглеждане на спора, с който е сезиран административния съд, предвид задължителния характер на тълкувателните решения съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт, и именно с произнасянето по това тълкувателно дело ще се реши със задължителна сила непълнотата на националния правов ред относно родовата подсъдност на спора, както и процесуалния ред, по който следва да бъде разгледан предявеният иск.

С Определение № 1/ 25.03.2021г. на ОССГТК на ВКС и І-ва и ІІ-ра колегии на ВАС производството по т.д. № 2/2015 г. е отклонено, предвид новоприетата разпоредба на чл. 2в от ЗОДОВ, с която е решен въпросът за разглеждане на исковете за вреди, причинени от съществено нарушение на правото на ЕС.

Във връзка с горното с разпореждане [номер]/ 05.04.2021г., постановено по адм. д. № 948/ 2017г. по описа на АССО, съдът е възобновил производството по адм. д. № 948/ 2017г. и е оставил исковата молба без движение, с даването на подробни указания за отстраняване на констатирани нередовности. Не е последвало поправяне на исковата молба съгласно дадените от съда указания, във връзка с което АССО е върнал предявената от Р. Б. М. искова молба, по която е образувано адм. дело № 948/ 2017г. и е прекратил производството по адм. дело № 948/ 2017г. по описа на съда, с Определение № 388/ 10.05.2021г., пост. по адм. д. № 948/ 2017г., което не е обжалвано пред ВАС и е влязло в законна сила.

Адм. д. № 1064/ 2017г. по описа на АССО е образувано след Определение на ВАС № 13324/ 06.11.2017г., постановено по адм. д. № 9975/ 2017г., образувано по искова молба на Ж. П. С. против Община Радомир, Общински съвет Радомир, Прокуратура на Република България и Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – [населено място], с посочено в исковата молба правно основание за ангажиране на извъндоговорна отговорност на Република България – утвърдената практика на СЕС принципа за отговорност на държавите – членки и принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 от ДФЕС във връзка с чл. 7 от Конституцията и чл. 4, ал. 1, б. а) и б. б) от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, с посочено в исковата молба правно основание за предявяване на иск за обезщетение чл. 41, § 3 от ХОПЕС във връзка с чл. 26 от нея. Иска се да се поправят от ответните страни нанесените вреди на ищцата Ж. П. С., която е с 92% трайни физически увреждания. Претендира се осъждане на ответните институции да заплатят на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в посочения в исковата молба размер. С Определение № 77/ 15.01.2018г., пост. по адм. д. № 1064/ 2017г. по описа на АССО, съдът е спрял производството по адм. д. № 1064/ 2017г. на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, до постановяване на тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/ 2015г. на ОССГТК и Първа и Втора колегия на ВАС. Предвид, че с Определение № 1/ 25.03.2021г. на ОССГТК на ВКС и І-ва и ІІ-ра колегии на ВАС производството по т.д. № 2/2015 г. е отклонено, предвид новоприетата разпоредба на чл. 2в от ЗОДОВ, с която е решен въпросът за разглеждане на исковете за вреди, причинени от съществено нарушение на правото на ЕС, с Определение № 487/ 01.04.2021г., пост. по адм. д. № 1064/ 2017г. по описа на АССО, съдът е възобновил производството по делото, и е оставил исковата молба без движение, с подробни указания за отстраняване на констатирани нередовности. Поради неизпълнение на указанията на съда, с Определение № 522/ 07.06.2021г., пост. по адм. д. № 1064/ 2017г., АССО е върнал исковата молба на Ж. П. С., и е прекратил производството по делото. Определението не е обжалвано пред ВАС, и е влязло в законна сила.

От приетите в настоящото съдебно производство психологична експертиза, изготвена от психолог-консултант в Център за психология и психотерапия, който е провел психологично изследване на ищцата, и амбулаторни листове /л. 320- 327 от адм. д. № 965/ 2021г. по описа на съда/ се установява, че ищцата Р. М., през годините е получавала световиене, смущения в равновесието, шум в ушите, гадене и повръщане, силно затруднено ходене, през 2018г. два пъти е посещавала специалист по нервни болести поради посочените симптоми, ползвала е болничен лист, през 2023г. /18.01. 2023г./, отново е посетила невролог (ИПСМП по нервни болести д-р Л. Р. ЕООД) поради същите симптоми, поставена й е диагноза „световъртеж от централен произход“, издаден и е болничен лист и е на медикаментозна терапия. Съгласно констатациите в психологичната експертиза ищцата е напрегната, пренатоварена „от ходене по институции“, „преживява, че делата й не са започнали навреме“. Експертът е посочил, че ищцата е „съсредоточена изцяло върху делата, говори само за тях“, няма депресия, но има посттравматична стресова симптоматика, нивото на стрес при нея е много високо.

В хода на първоначалното разглеждане на делото е изготвена съдебно- психологична експертиза, изготвена от вещото лице проф. д- р И. А.. Въпреки възраженията на ищцата срещу приемането на същата, поради невъзможност да се яви пред съдебния състав и депозирани две молби – едната непосредствено преди съдебно заседание и другата – след обявяване на делото за решаване, с искане за възобновяването му, предходният съдебен състав на настоящата инстанция, е приел експертното заключение. Това негово процесуално поведение е оценено от състава на ВАС при касационната проверка на първоинстанционния съдебен акт, като допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до ограничаване на правата на ищцата, което е довело до невъзможност същата както да постави въпроси при разпита на експерта в съдебно заседание, така и да оспори експертното заключение. Поради това и решението на Административен съд – Благоевград постановено по адм. д. № 965/ 2021г. по описа на съда е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав /настоящия съдебен състав/ - с указания – да даде възможност на ищцата да зададе въпроси на вещото лице проф. д- р И. А., и да оспори експертното заключение.

При новото разглеждане на делото ищцата не само не се яви в съдебно заседание, за да зададе въпроси към експерта, но дори не оспори депозираното вече заключение, нито ангажира други доказателствени средства за опровергаването му.

Настоящият съдебен състав като съобрази процесуалното поведение на страните, които не са възразили против приобщаването му, предвид и съдържанието му, и начина на даване на отговор на поставените въпроси, намира че следва да кредитира изцяло това заключение като компетентно, безпристрастно, изчерпателно и изясняващо поставените въпроси, пълно и обосновано. От същото се установява, че вещото лице е проследило подробно представените от ищцата амбулаторни листове, както и представената от психологична експертиза от Център за психология и психотерапия [населено място] от 10.02.2023г. След проведеното изследване и анализа на комплексното психологично оценяване и данните по делото сочи по отношение на ищцата „липса на тревожност, което индикира емоционална стабилност и липса на преживяване несигурност по отношение на предстоящи жизнени събития и бъдещи очаквания“, посочва също, че “завишените стойности по скалата на социалната желателност поставят под съмнение искреността на ищцата при отговорите на приложените самооценъчни въпросници и свидетелстват за висока социална желателност“. Експертът очертава „профил на хипохондричен и психастенен тип личност. Хипохондричните тенденции се проявяват с изострено внимание към състоянието на телесните функции и неоснователни безпокойства за здравето, а психастеничните тенденции – с натрапливо поведение под формата на натрапливи мисли, натрапливо поведение, липса на доверие и др.“ В заключението е посочено, че Р. М. е с профил на личност с кверулантно поведение и устойчиви във времето характеристики, свързани с параноидна личностна организация. Посочва се, че кверулантната личност е с убеждението, че е качествен, ценен и честен човек, но не може да реализира своята ценност заради външни причини /подли хора, лоши закони, слаба държава и др./. Желанието да бъдат наказани виновните се представя в драматични форма, с което се подчертават огромните загуби и вреди в социален и личен план. В отговорите на поставените въпроси вещото лице посочва, че липсват обективни данни, които да доказват, че твърдяното от ищцата неправомерно поведение на ответните институции е дало отражение върху физическото й състояние. Причинно- следствена връзка между твърдяното от нея неправомерно поведение на ответните институции и сочените от ищцата болестни симптоми би могло да възникне само в случай на излагане на интензивен и продължителен дистрес, а в конкретния случай проведеното психологично изследване установява липса на преживяване на дистрес, ниско ниво на стрес от житейски събития и следователно липса на риск от психоматични здравословни проблеми. Експертът сочи, че негативните психически преживявания на ищцата са породени от това, че не се покриват очакванията й, същите са по-скоро свързани със спецификата на нейната личност и поведение, отколкото с определенията и процесуалното поведение на магистратите. Всички дейности на ищцата, от гледна точка на обем и времетраене, са съзнателно и желателно планирани и следователно са били изцяло зависими от волята на ищцата и под неин контрол. Ако ищцата е чувствала някакъв негативен ефект от извършването им, обусловен от прекомерната им продължителност и произтичащия от това физически дискомфорт поради недоспиване, изтощение и монотонност на дейността, тя е можела да ги контролира като обем и времетраене, за да намали/отстрани този негативен ефект.

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 1 от АПК гражданите и юридическите лица могат да предявят искове за обезщетение за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. Исковата защита е възможна при условията на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Исковете се разглеждат по реда на чл. 203 и сл. от АПК, към който препраща и чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ. Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице, а съгласно ал. 2, когато иска е предявен срещу няколко ответници, те отговарят солидарно. Поради това отговорността се характеризира като обективна, безвиновна, а възникването на право на обезщетение предполага установяване на незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия. Във фактическия състав на отговорността на държавата или общината за дейността на администрацията, визирана в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, се включват следните елементи: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; настъпила вреда от такова поведение на длъжностни лица или такъв административен акт; причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействия и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

Новоприетата разпоредба на чл. 2в от ЗОДОВ /обн. ДВ, бр. 94/ 2019 г./ урежда ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз. Съгласно разпоредбата на чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ когато вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, исковете се разглеждат от съдилищата по реда на Административнопроцесуалния кодекс – за вреди по чл. 1, ал. 1, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд, а според чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ – когато искът по ал. 1 е предявен срещу няколко ответници, се разглежда по реда на Административнопроцесуалния кодекс, ако страна по делото е административен съд, Върховният административен съд или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна дейност.

Ищцата Р. Б. М. претендира неимуществени вреди, които са резултат от актове на Административен съд – София област и на Върховния административен съд, с които според ищцата незаконосъобразно са спрени за дълъг период от време административните дела, образувани по исковите й молби, в резултат на което е нарушено гарантираното й от чл. 47 от ХОПЕС право на ефективен и в срок съдебен процес. По отношение на Висшия съдебен съвет ищцата обосновава основателността на исковата й молба с липсата на професионална компетентност, етика и морал на магистратите, които са назначени от ВСС, което ги прави зависими и с назначаването им ВСС е създал условия в системата за нанасяне на вреди, т.е. с обстоятелството, че ВСС като административен орган не е гарантирал ефективно и справедливо правосъдие, с което е нарушил чл. 41 от ХОПЕС.

Предявеният иск от Р. Б. М. против Административен съд – София област, Върховен административен съд и Висш съдебен съвет, с претенция за осъждане на ответниците, в условия на солидарност, да заплатят на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, причинени й от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, като се сочат за нарушени конкретни разпоредби от Хартата за основните права в ЕС и Договора за Европейския съюз, настоящият съдебен състав счита за допустим за разглеждане по реда на чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ. Настоящият състав счита, че ищцата е формулирала редовна претенция по чл. 2в, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като обосновава произлезли и твърдени от нея вреди – претендира се обезщетение за неимуществени вреди, които са резултат от правораздавателна дейност на АССО, от правораздавателна дейност на ВАС и от действия и бездействия на ВСС, с позоваване на нарушения на правото на ЕС, като се сочат за нарушени конкретни разпоредби от Хартата за основните права в ЕС и Договора за Европейския съюз.

Следва да се посочи в тази връзка, че в исковото производство /вкл. и по АПК/ това е напълно достатъчно, тъй като е важно какво е твърдението на ищцата, а в случая то е такова, че сочи дейността на ответниците, като такава, извършена при достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. При тази заявена незаконосъобразност представляваща укоримо поведение, ищцата твърди да са настъпили и описаните в нейната сфера вреди. Дали това твърдение е вярно настоящият състав на съда може и следва да отговори само с решението си по делото, тъй като в исковото производство това е въпрос по същество на правния спор, а никога по неговата допустимост. Отговорността на държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането нейн орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. За надлежната процесуална легитимация на държавата или за нейн орган са достатъчни твърденията, че ищецът ги намира за длъжници. Дали за ищцата е възникнало твърдяното по делото вземане срещу АССО, ВАС и ВСС е въпрос на материалноправна легитимация по иска, който се решава при разглеждане на спора по същество. Предвид на това, че ищцата претендира солидарна отговорност от сочените в исковата молба ответници, искът за обезщетение за неимуществени вреди следва да се разгледа по реда на АПК, по арг. за приложение на чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ и по силата на новоприетата норма на чл. 203, ал. 3 от АПК, според която по реда на глава единадесета от АПК се разглеждат и исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз.

Относно възражението на ответника - ВСС, че ВСС не може да бъде надлежен ответник в производство по обезщетяване на вреди по реда на ЗОДОВ, съдът приема, че независимо, че ВСС не е административен орган по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на АПК, ВСС е държавен орган, а принципът за отговорност на държавите членки е валиден във всеки случай, когато държава членка наруши правото на ЕС, независимо от това кой е държавният орган, чието действие или бездействие е в основата на неизпълнението на задължението. Едновременно с това, макар съгласно Конституцията на Република България и чл. 16 и сл. от ЗСВ, ВСС да не е орган на изпълнителната власт на държавата, трайно се възприема в съдебната практика, че осъществяваната от него в качеството му на особен държавен орган кадрова дейност в рамките на съдебната система - по назначаване, повишаване, понижаване, преместване и освобождаване от длъжност на съдиите, прокурорите и следователите, по своята същност е административна дейност в широкия смисъл на понятието. ВСС осъществява тази дейност чрез приемане на решения, представляващи индивидуални административни актове, които подлежат на обжалване по административен ред пред ВАС. Въз основа на изложеното съдът приема, че ВСС е надлежен ответник според националното право, чиято отговорност може да бъде ангажирана за вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Задължението за поправянето на вредите съществува във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза от държава членка, при това независимо кой е публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава по принцип носи отговорност за поправянето на вредите /Решение от 25 ноември 2010 г., по дело С-429/09, т. 46/. В тази връзка СЕС е приел също, че изискванията за прилагане на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти, вследствие нарушение на общностното право, не трябва при липса на особен довод да се различават от тези, които уреждат отговорността на Общността при сравними обстоятелства. Всъщност защитата на правата, които частноправните субекти извличат от общностното право, не може да се изменя в зависимост от националната или общностната същност на органа, който е причинил вредата /Решение от 4 юли 2000 г. по дело С-352/98, т. 41. От даденото тълкуване с Решение от 26 януари 2010 г. по дело С-118/08, т. 35 и т. 36, може да се обоснове извод, че исковете за възмездяване на вредите от нарушения на правото на ЕС и исковете по ЗОДОВ, имат идентичен предмет, а именно обезщетяване на вредата, претърпяна от увреденото лице поради действие или бездействие на държавата.

Новата норма на чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ изрично предвижда еднакъв ред за разглеждане, а именно редът на АПК, включително еднаква подсъдност пред административните съдилища по субективно съединени искове, по един от които страна е юридическо лице във връзка с извършена административна дейност.

Както бе посочено и по-горе, съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 3 от АПК и разпоредбата на ЗОДОВ /чл. 2 в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, приета с изменението с ДВ, бр. 94 от 2019г./, изрично в националното право се въведе ред за разглеждане на исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, като се предвижда за имуществената отговорност и за допустимостта на иска да се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз. Идеята на законодателя с въвеждането на цитираната разпоредба е да се преодолее ограничението, въведено в националното ни законодателство във връзка с допустимостта на иска в чл. 204, ал. 1 от АПК, която въвежда изискване за предварителна отмяна на незаконосъобразния административен акт. Разпоредбата сочи на извод, че преценката за наличието на процесуалните предпоставки за имуществената вреда и за допустимостта на иска, следва се извършва според стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз. Така формулирана разпоредбата изисква проверката за допустимост на иска да се извършва не по отношение на наличието на предпоставките на чл. 204 от АПК, а както се посочи към стандартите за допустимост на исковата претенция определени от СЕС. От друга страна следва да се има предвид, че доктрината на извъндоговорната отговорност на държавите членки за нарушение на ПЕС съдържа само материалноправни предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата. СЕС не установява предпоставки за допустимост на исковете, поради което всяко прилагане на изискванията за допустимост от националното право, водещи до прекратяване на производството по делото, би било в нарушение на принципа на равностойност, доколкото няма да доведе до произнасяне по същество на правния спор и би ограничило достъпа до ефективна съдебна защита. Ето защо съдът дължи произнасяне по същество доколкото квалифицира иска като такъв по чл. 4 от ДЕС. В случай, че искът се основава на чл. 4 от ДЕС /извъндоговорната отговорност на държавата-членка за нарушение на правото на ЕС/ съдът ще следва да приложи именно установените от СЕС стандарти, формиращи материалноправната основа на отговорността.

Съдът намира, че искът е предявен от лице с правен интерес, което твърди, че в проведени съдебни производства от органи на съдебната власт - АССО и ВАС, действия и бездействия на ВСС, са били нарушени защитени от правото на ЕС нейни права – правото на справедлив процес и ефективни правни средства за защита от лица с липса на необходима професионална квалификация, назначени от ВСС. Искът е предявен и срещу пасивно процесуално легитимирани ответници, разполагащи с правосубектност като юридически лица по смисъла на чл. 205, ал. 1 от АПК, солидарно срещу тях, съобразно предписаното в чл. 4, ал. 2 от ЗОДОВ.

С оглед изложеното, процесният иск е допустим и следва да се разгледа по реда на ЗОДОВ, при спазване на стандартите за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване правото на Европейския съюз, изведени от практиката на СЕС.

Настоящият съдебен състав на Административен съд – Благоевград, намира исковата молба подадена от Р. Б. М., за неоснователна по следните съображения:

Съдът на ЕС извежда правилото, че всяка държава-членка на съюза е длъжна да поправи вредите от нарушение на правото на ЕС, извършени от държавен орган, включително от национален съд. Правото на ЕС не съдържа изрична регламентация на иска за обезщетение за вреди, причинени на частноправните субекти от нарушаването му. Въпреки, че нито Договорът за Европейския съюз /ДЕС/, нито Договорът за функциониране на ЕС /ДФЕС/ предвиждат възможност за обезщетяване на вредите, причинени от държавата с извършено от нея нарушение на правото на ЕС, такава възможност за обезвреда е изведена в практика на Съда. Това се обосновава с идеята, че в изключителни случаи Съдът на ЕС създава правни норми. По принцип те имат първичноправен характер и допълват или изменят правилата, създадени от държавите-членки. Такава правна норма Съдът създава в решението си по делото Francovich и доразвива в по-късната си практика. Той извежда не само общия принцип, че всяка държава-членка е длъжна да поправи вредите, които е причинила с нарушение на правото на ЕС, но и предпоставките за ангажиране на извъндоговорната отговорност. Така създадената норма се прилага от националните съдилища в рамките на съществуващите национални процесуални права и в границите на принципа на процесуалната автономия на държавите-членки. По силата на действието на правото на ЕС на територията на държавите-членки националният съд е обвързан от създаденото от Съда правило за поведение, тоест длъжен е да разгледа исковете за вреди, да прецени наличието на изведените от Съда предпоставки и да постанови решение по същество, с което уважава или отхвърля предявения иск. Доколкото става дума за норма на правото на ЕС, националният съд е обвързан от всяко нейно тълкуване, постановено в решение на Съда, включително и по прилагането на отделните елементи на фактическия състав. СЕС приема в своите решения, че по силата на предвидения в член 4, § 3 от ДЕС принцип на лоялното сътрудничество държавите членки са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза и че принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти, вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът (решение от 19 ноември 1991 г., Francovich и др. C-6/90 и C-9/90, т. 35, решение от 5 март 1996 г., Brasserie du pеcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, т. 31, решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, т. 37 и т. 40). Задължението на държавата членка да отстрани незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза съществува във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза, независимо кой е публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава членка носи отговорност за поправянето на вредите (виж в този смисъл решение от 5 март 1996 г. по дело Brasserie du pecheur и Factortame, C-46/93 и C-48, т. 32, решение от 1 юни 1999 г. по дело Konle, C-302/97, т. 62, решение от 4 юли 2000 г. по дело Haim, C-424/97, т. 27, решение от 30 септември 2003 г. по дело Kobler, C-224/01, т. 31, решение от 25 ноември 2010 г. по дело Fus, C-429/09, т. 46). Т.е. съгласно практиката на СЕС принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти, вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на договорите, на които се основава Съюзът.

Увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три условия. Фактическият състав на обективната отговорност на държавата за нарушаване правото на ЕС включва следните предпоставки, които трябва да са налице кумулативно /едновременно/: 1/ предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти; 2/ нарушението на тази норма да е достатъчно съществено и 3/ да съществува пряка причинно- следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда /Решение на Съда /голям състав/ от 26 януари 2010 година по дело C-118/08, т. 29 и т. 30 от решението/.

В настоящото производство за ангажиране отговорността на ответниците - Административен съд – София област, Върховен административен съд и Висш съдебен съвет, на доказване подлежат горните предпоставки, всички твърдяни факти и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и причинно-следствената връзка между тях. Тежестта на доказване се носи от ищцата както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и по отношение на техния размер. Условията следва да са налице кумулативно, липсата на което и да е от тях води до отпадане отговорността на ответниците. Т. е. отговорността на държавата се реализира при доказано достатъчно съществено нарушение на право на ищцата, произтичащо директно от правна норма на Съюза, но не и преразглеждане на съдебни актове, на които се твърди, че се дължи вредата. Липсата на елемент от фактическия състав на отговорността обосновава неоснователността на предявения иск.

В случая е налице първата предпоставка - ищцата сочи като нарушени правни норми на Съюза, които й предоставят права като гражданин на общността. Чл. 2 от ДЕС изрично сочи, че Съюзът се основана на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, на свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и на зачитането на правата на човека. Според чл. 3, ал. 2 от ДЕС Съюзът предоставя на своите граждани пространство на свобода, сигурност и правосъдие. Според чл. 6 от ДЕС Съюзът зачита правата, свободите и принципите, определени в Хартата на основните права на Европейския съюз от 7 декември 2000 г., адаптирана на 12 декември 2007 г. в Страсбург, която има същата юридическа сила като Договорите. Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Основните права, гарантирани и произтичащи от общите конституционни традиции на държавите-членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. Чл. 47 от ХОПЕС закрепва правото на всеки на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, посочената разпоредба е обща и не съдържа конкретно правило, което може да се приеме за нарушено от страна на ответниците. Видно е, че тази разпоредба най-общо прокламира правото на ефективно средство на правна защита пред съд и право на справедливо и публично гледане на делата в разумен срок от независим и безпристрастен съд. Съгласно чл. 47, ал. 2 от Хартата на основните права на ЕС всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван. Изискването за независимост на съдилищата спада към основното съдържание на правото на ефективна съдебна защита и на основното право на справедлив съдебен процес, което има кардинално значение като гаранция за защитата на всички права, които правните субекти черпят от правото на Съюза, и за опазването на общите ценности на държавите членки, прогласени в чл. 2 от ДЕС, по-конкретно на ценността правова държава. В решение на СЕС по съединени дела C - 585/18, C - 624/18 и C - 625/18 е даден отговор относно изискването за независимост, като в т. 121 и т. 122 е разяснено, че то включва два аспекта. Първият аспект, който е външен, изисква съответният орган да упражнява функциите си напълно самостоятелно, без да е йерархично обвързан или да е подчинен на когото и било и без да получава нареждания или инструкции от какъвто и да било вид, като по този начин е защитен от външна намеса или натиск, които могат да накърнят независимостта на преценката на членовете му и да повлияят на техните решения. Вторият аспект, който е вътрешен, е свързан с понятието за безпристрастност и визира еднаквата отдалеченост от страните по спора и от съответните им интереси с оглед на предмета на спора. Този аспект изисква запазването на обективност и липсата на всякакъв интерес от изхода на спора извън строгото прилагане на правната норма. Това тълкуване на чл. 47 от Хартата намира потвърждение в практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ относно чл. 6, ал. 1 от ЕКПЧ, съгласно която тази разпоредба изисква съдилищата да са независими както от страните, така и от изпълнителната и законодателната власт. Освен това, съгласно принципите на равностойност и ефективност, изведени в практика на СЕС, процесуалните правила относно съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които страните в процеса черпят от общностното право, не трябва да бъдат по- неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешноправни съдебни производства и не трябва да правят практически невъзможно или изключително трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред. Както чл. 47 от Хартата, така и принципите на равностойност и ефективност трябва да бъдат съобразени при преценката на приложимите процесуални предпоставки, свързани с упражняване правото на обезщетение за вреди, причинени от държавата в резултат от нарушаване на правото на ЕС. Разпоредбите на чл. 5, чл. 6 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС провъзгласяват правото на свобода и сигурност, правото на справедлив съдебен процес и правото на ефективни правни средства за защита като основни човешки права. Според чл. 6 всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. По силата на чл. 13 всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции. Тези основни принципи, както бе посочено и по-горе, са закрепени и в разпоредбата на член 47, ал. 1 и ал. 2 от ХОПЕС - право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес. Чл. 41 от Хартата закрепва правото на всеки на добра администрация – всеки има право засягащите го въпроси да бъдат разглеждани от институциите, органите, службите и агенциите на Съюза безпристрастно, справедливо и в разумен срок. Това включва следните права: а/ правото на всяко лице да бъде изслушвано преди срещу него да бъде предприета индивидуална мярка, която би имала неблагоприятни последици за него; б/ правото на достъп на всяко лице до документите, които се отнасят до него, като се зачитат легитимните интереси, свързани с поверителността и професионалната и служебна тайна и в/ задължението на администрацията да мотивира своите решения /чл. 41, ал. 2 от ХОПЕС/. Разпоредбата на чл. 41, ал. 3 и ал. 4 от ХОПЕС закрепва правото на всеки на обезщетение за вредите, нанесени му от институциите или от техните служители при изпълнение на служебните им задължения, в съответствие с основните принципи, които са общи за законодателствата на държавите членки. А разпоредбата на чл. 20 от ХОПЕС провъзгласява принципа на равенство на всички хора пред закона.

Второто условие - достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза, според практиката на СЕС, е установено, когато е налице явно и значително неспазване от държавата членка на ограниченията, които са наложени на нейното право на преценка, като факторите, които трябва да се вземат под внимание в това отношение, са по-конкретно степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните власти. Преценката за това дали допуснатото нарушение е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно- следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции съгласно дадените от СЕС насоки /решение от 14 март 2013 г. по дело Jutta Leth, т. 43, решение от 12 декември 2006 г. по дело Test Claimants in the FII Group Litigation, C-446/04, т. 210/. Следователно правото на преценка на държавата членка представлява важен критерий за установяване на наличието на достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза /Решение на Съда /втори състав/ от 25 януари 2007 г. по дело C-278/05, т. 3 от решението/. В конкретния случай нормите на ДЕС и ХОПЕС, които ищцата сочи като нарушени, са основни правни принципи на правовата държава и основополагащи за Съюза. В своята практика СЕС е разяснил, че всеки орган на държавна власт /вкл. органите на съдебната власт/ е длъжен да ги съблюдава при упражняване на предоставените му функции.

В конкретния случай по отношение на ответниците АССО и ВАС ищцата твърди, че е претърпяла неимуществени вреди, които са резултат от актове на Административен съд – София област и на Върховния административен съд, с които според ищцата незаконосъобразно са спрени за дълъг период от време административните дела, образувани по исковите й молби, в резултат на което е нарушено гарантираното й от чл. 47 от ХОПЕС право на ефективен и в срок съдебен процес.

Правораздавателната дейност на съдилищата е дейност в обществен интерес, затова и всеки съдебен процес следва да бъде справедлив. Следва, обаче, да се отбележи, че принципът за отговорността на държавата, присъщ на правовия ред на ЕС, изисква обезщетение при нарушено право на защита на участниците в процеса, но не и преразглеждане на съдебния акт, на който се дължи вредата, като гаранция за правна сигурност. Съдебните актове са влезли в сила и тяхната правилност не подлежи на проверка в настоящото исково производство, не подлежат на проверка и установените факти, на които са основани съдебните актове. Настоящото производство има друга цел, изразяваща се в проверка за допуснати от съда достатъчно съществени нарушения на правни норми на правото на ЕС, които пряко предоставят права на ищеца, за причинени пряко от тези нарушения вреди и техния размер, който подлежи на обезщетяване, т.е. в конкретния случай проверка за допуснати нарушения от съда при разглеждане на исковите молби на ищцата по адм. д. № 947/ 2017г. и 948/ 2017г. по описа на АССО и по касационното адм. д. № 13792/ 2017 г. по описа на ВАС, които да обосновават извод за нарушено право на защита на ищцата, и в тази връзка основателност на претенцията й за обезщетение, по аргумент за установено достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз при разглеждане на исковите й молби. Изискването за достатъчно съществено нарушение на правна норма, която предоставя права на частноправни субекти, цели да предотврати случаи, в които рискът от понасяне на вредите, които претендират засегнатите лица, накърнява способността на съответната институция да упражни в пълна степен правомощията си в обществен интерес. В този смисъл преценката за това дали съдебен процес е проведен справедливо във връзка с претендирано обезщетение за вреди, както бе посочено и по-горе, не включва проверка за правилността на постановения съдебен акт, а преценка на следните критерии: осигурен достъп до правосъдие, осигурено равенство на страните в процеса, разглеждане и решаване на делото в разумен срок, мотивиране на съдебния акт в достатъчна степен, за да узнаят страните аргументите на съда, обусловили крайните изводи на съда за това дали законът е бил правилно приложен.

В конкретния случай е безспорно, че на ищцата Р. Б. М. е осигурен достъп до съд, като образуваните дела по исковите й молби, са спрени за определен период от време, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК. Настоящият съдебен състав приема, че в рамките на развилите се първоинстанционни административни производства пред Административен съд – София област и касационно производство пред Върховен административен съд не са нарушени по никакъв начин правото на справедлив съдебен процес и на ефективни правни средства за защита по смисъла на чл. 47 от ХОПЕС на ищцата. Несъгласието на страната с развитието на производството по административните дела, образувани по исковите й молби, не обосновава неправилност и незаконосъобразност на съдебните актове за спиране на производството по горепосочените дела. Извършеният от настоящия съд детайлен и прецизен преглед на осъществените процесуални действия от съдебните състави както на АССО, така и на ВАС, в хода на разглеждане на процесните административни дела не разкрива твърдените от ищцата нарушения на посочените по-горе основни принципи на общностното право на ЕС. Съдът в настоящия си състав не установи по отношение на Р. М. в производствата по адм. д. № 947/ 2017г. и 948/ 2017г. по описа на АССО и по касационното адм. д. № 13792/ 2017г. по описа на ВАС, да е лишена от ефективни правни средства за защита пред тези съдилища. Съдът намира, че не следва да обсъжда адм. д. № 1047/ 2017г., доколкото видно от събраните в производството доказателства, ищцата Р. Б. М. не е страна в процесното производство, същото е образувано по искова молба на Ж. П. С. и тя не би могла да защитава чужди права в настоящия процес.

Не може да се приеме, че е нарушено правото на достъп до съд на ищцата Р. Б. М., както се твърди в исковата молба. Така посоченото право за достъп до съд означава, че следва да се осигури правна възможност за защита по съдебен ред, на нарушени права и законни интереси, в конкретния случай с образуване на процесните дела по депозираните от Р. Б. М. искови молби на същата е осигурен достъп до правосъдие, осигурено е било равенство на страните в процеса, съдебните актове са мотивирани в достатъчна степен, за да узнаят страните аргументите на съда, обусловили крайните изводи на съда за спиране на производството по процесните дела, образувани по искови молби на Р. Б. М.. Конкретните условия, при които се осигурява достъпът до съд, са уредени в съответните процесуални закони на всяка страна членка на ЕС. Нито в Конвенцията, нито в ХОПЕС, нито в приложимия български закон, се съдържа легална дефиниция относно понятието “разумен срок“ при разглеждане на едно производство пред съда. Преценката дали срокът, през който е разгледано едно конкретно дело, е разумен, е конкретна във всеки отделен случай. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най- бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага четири критерия: 1. фактическа и/или правна сложност на делото; 2. поведение на жалбоподателя /и поведението на другите страни/; 3. поведение на съответните компетентни държавни органи и 4. значение на делото за лицето. Развитието на делото в разумен срок е важен елемент и характеристика на правото на справедлив процес като цяло, тъй като страните по делото следва да получат защита на техните права в сроковете, определени в материалните и процесуални закони като целта е с неоснователно забавяне на правосъдието да не се накърнят техните права и законни интереси.

В конкретния случай, продължителността на съдебните производства, образувани по искови молби на ищцата, следва да се обсъжда в контекста на обстоятелството, че е налице спиране на производствата по горепосочените административни дела по описа на АССО.

Следва да се има предвид и обстоятелството, че правото на ЕС не съдържа процесуалните правила, които да се приложат при разглеждането на иск за обезщетяване на вреди. Тук действа принципът на процесуалната автономия на държавите-членки. Съгласно този принцип, изведен отново в практиката на Съда, вътрешният правен ред на всяка държава-членка следва да определи компетентните юрисдикции и процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, като все пак държавите-членки носят отговорността за осигуряването на ефективна защита на тези права във всеки отделен случай. Приложимите процесуални правила се определят във вътрешния правен ред на всяка държава членка по силата на принципа на процесуалната автономия на държавите членки, при условие все пак да не са по-неблагоприятни от правилата, уреждащи аналогични вътрешноправни положения /принцип на равностойност/, и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред /принцип на ефективността/ - вж. решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, т. 38.

Установява се в конкретния случай, че производствата по адм.д. № 947/ 2017г. и адм. д. № 948/ 2017г. са спрени на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК до постановяване на тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/ 2015г. на ОССГТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС. За да спре производствата, АССО е възприел, че от определящо значение по отношение подсъдността и реда за разглеждане по адм. д. № 947/ 2017г. и адм. д. № 948/ 2017г. е изходът на образувано тълкувателно дело № 2/ 2015г. на съдиите от ОССГТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС по въпросите кой е компетентният съд, който следва да разгледа искова молба с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС, с която се търси отговорността на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз, и кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС.

Спирането на съдебното производство може да бъде осъществено само на изрично предвидените в закона основания. Съгласно разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, приложим в съдебно административното производство, на основание чл. 144 от АПК, съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което има значение за правилното решаване на спора. Основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира. В сезиращите искови молби по адм. д. № 947/ 2017г. и адм. д. № 948/ 2017г. са се поддържали фактически твърдения за причинени имуществени и неимуществени вреди от неизпълнение на задължения, произтичащи от норми на европейското право, поради което първият въпрос, който стои за разрешаване пред административния съд, сезиран с тези искове, е свързан с това - дали той е компетентен да разгледа така предявените искове съобразно приложимия процесуален ред. Установява се от събраните в производството доказателства, че поради липсата на изрична законова регламентация на процесуалния ред, по който се реализира отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС, към който препраща практиката на СЕС, е образувано тълк. д. № 2/2015 на ВКС и ВАС по въпросите: 1. Кой е компетентният съд, който следва да разгледа искова молба с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС, с която се търси реализиране на отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС; 2. Кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС. Тълкувателното дело е спряно до постановяването на решение на СЕС по образуваното във връзка с преюдициалното запитване на Административен съд – Варна дело С-571/16 по въпроса: “Разпоредбата на чл. 4, § 3 от Договора за ЕС и изискванията, поставени от Съда по делото Frankovich, следва ли да се тълкуват в смисъл, че не допускат исковете за вреди от нарушения на правото на ЕС да се разглеждат по ред, като този по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, който изисква внасяне на пропорционална държавна такса и доказване на виновно поведение, както и по ред, като този по чл. 1 от ЗОДОВ, който макар да предвижда носенето на обективна отговорност и съдържа специални правила, улесняващи достъпа до съд, се прилага само за вреди от отменени незаконосъобразни актове и незаконосъобразни фактически действия/бездействия на администрацията, и не обхваща хипотези на нарушения на правото на ЕС, извършени от други държавни органи, с правни действия/бездействия, които не са отменени по съответния ред?“. Свързан с този, е и другият поставен въпрос от Административен съд - Варна, а именно: “Разпоредбата на чл. 4, § 3 от Договора за ЕС и принципите на равностойност и ефективност, трябва ли да се тълкуват в смисъл, че при липсата на национална уредба, допускат компетентността на съда и реда за разглеждане на исковете за вреди от нарушения на правото на ЕС да се определят според публичния орган, който е извършил нарушението и според характера на действието/бездействието, с което е осъществено нарушението, при положение, че прилагането на тези критерии има за последица разглеждане на исковете от различни съдилища - общи и административни, по различен процесуален ред – ГПК и АПК, изискващ внасяне на различни държавни такси - пропорционални и прости, и доказване на различни предпоставки, включително наличието на виновно поведение?“. В исковите си молби, във връзка с които са образувани горепосочените дела в АССО, ищцата е претендирала присъждане на неимуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, поради което разрешаването на въпроса по допустимостта на този иск е бил преюдициален въпрос в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК. Вярно е, че образуваното пред ОССГТК и съдиите от I и II колегии на ВАС, тълкувателно дело няма за предмет конкретен правен спор. По него трябва да бъде дадено задължително тълкуване на спора относно: 1. “Кой е компетентният съд, който следва да разгледа искова молба с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС, с която се търси реализиране отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС?“ и 2. “Кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС?“. Производството по тълкувателното дело е съдебно производство, което приключва с решение /респ. постановление/, с което в резултат на тълкуване, се определя точният смисъл на определена правна норма, с приложението на която е свързан правният въпрос. Приложението му обуславя разрешаването на конкретни правни спорове във всички случаи, в които съдилищата прилагат тълкуваната правна норма. Когато с тълкувателното решение/постановление се дава отговор на правен въпрос, от който зависи правилното решаване на висящото дело пред първата инстанция, обусловеното дело следва да се спре, съгласно разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. Законът в този случай не определя какво трябва да бъде обуславящото дело, не изисква то да е по индивидуален правен спор. Съгласно Тълкувателно постановление № 1/ 29.09.2016г. на ОССГТК на ВКС и ОСС от І и ІІ колегии на ВАС, “съдебният акт, постановен от съд, който не е компетентен по правилата на подведомствеността, разпределящи делата между гражданските и административните съдилища, е недопустим“. Съгласно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ, тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната власт. Подобен случай е и отправянето на запитване до СЕС за преюдициално заключение, което съгласно чл. 631 от ГПК е друго основание за спиране на висящото дело, по което е направено. Именно отчитайки спецификата на преюдициалното дело, което е и тълкувателно, е налице безспорно основание за спиране на делото от първата инстанция, когато разрешаването на въпроса за допустимостта на производството пред съответния съд, при висящо за това тълкувателно дело, във всички случаи има преюдициално значение за правилното решаване на делото. Т.е. в конкретния случай продължителността на производствата пред АССО и пред ВАС, от които ищцата се оплаква, не е резултат от незаконосъобразно поведение на правораздавателните органи, а се дължи на обективни обстоятелства, поради което няма основание да се ангажира отговорността на двете ответни съдилища. Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора, съдът спира производството. Образуваните дела пред СЕС по преюдициални запитвания относно валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, имащи връзка и отношение към предмета на образувани пред националния съд дела, както и образуваните тълкувателни дела, се явяват обуславящи по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК и сами по себе си представляват временна отрицателна процесуална пречка за разглеждане на образуваното пред националния съд дело. В случая АССО и ВАС са приели като съотносими към спора по горепосочените дела поставените въпроси в горецитираното тълкувателното дело и преюдициалното запитване /а и те безспорно са такива/, отправени от запитващия съд – Административен съд - Варна. Налице е преценка на фактическите и правни доводи от исковата молба, с която е сезиран АССО и тяхната връзка и наличието на идентичност с отправените въпроси до СЕС в преюдициалното запитване и образуваното тълкувателно дело. Именно извършването на тази преценка, с излагане на конкретни мотиви, обосновава правилност и законосъобразност на определението на АССО и ВАС. В конкретния случай действително процесните дела са спрени за продължителен период от време, но това се дължи на спиране на производствата на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, т.е. по-късното приключване на производствата не се дължи на противоречие с процесуалните правила, както и на противоречие с нормите на Хартата или на тяхното нарушаване. Наред с това двете определения на АССО, за които се твърди допуснато съществено нарушение от съда на правото на ЕС, не са обявени за незаконосъобразни – едното е влязло в сила, тъй като не е обжалвано от Р. Б. М., т.е. тя го е възприела като правилно, а другото е потвърдено с акт на касационната инстанция. В конкретния случай, не се установява посочените в исковата молба съдебни актове на АССО и на ВАС да са в противоречие с общностното право или да не са съобразени с практиката на Съда на Съюза. Съдът в настоящия си състав не установи да е налице от страна на АССО и ВАС нарушение на никоя от посочените в исковата молба на Р. М., общностни норми. Настоящата инстанция намира, че твърдяното съществено нарушение на основни принципи на общностното право не се установи по отношение на ответниците - АССО и ВАС. В рамките на приключилите производства пред АССО и ВАС съдът приема, че не е налице нарушение на правата на ищцата на справедлив процес и ефективни правни средства на защита, на правото на достъп до информация и достъп до документи.

Всъщност в случая въобще не се установява и твърдяното нарушение на съюзни норми, представляващо необезпечаване на правото на Р. Б. М. на разглеждане на образуваните по исковите молби на същата дела от независим и безпристрастен съд.

В конкретния случай не са налице елементите/предпоставките от фактическия състав на отговорността по чл. 2в от ЗОДОВ и по отношение на ВСС. Отговорността на държавата по ЗОДОВ за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия при или по повод административна дейност, съответства на отговорността, уредена по правото на ЕС в чл. 340, § 2 от ДФЕС. По силата на същата разпоредба, в случай на извъндоговорна отговорност, Съюзът в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите членки, е длъжен да поправи вредите, причинени от неговите институции или служители при изпълнението на техните задължения. Тази отговорност се подчинява на определени условия, установени чрез тълкуване на правото на ЕС от Съда на ЕС. Съгласно постоянната съдебна практика за ангажирането на извъндоговорната отговорност за неправомерно поведение по смисъла на горепосочената разпоредба трябва кумулативно да са налице три условия, а именно - неправомерност на поведението, в което се упреква институцията, наличие на вреда и на причинно-следствена връзка между твърдяното поведение и претендираната вреда – така решенията по делата B. и G. /Комисия, C-35/98P, EU: С: 2000: 361, т. 39-42, F. и др. /Съвет и Комисия, C-120/06P и C-121/06Р, EU: С: 2008: 476, т. 106 и т. 164-166; E. D. / Комисия, Т-297/12, EU: T: 2014: 888, т. 28. Също според съдебната практика условието неправомерното поведение на институция изисква да е установено достатъчно съществено нарушение на правна норма, която има за цел да се предоставят права на частноправни субекти /решенията по горепосочените дела, т. 42-43 и т.173/. Единствено неправомерно поведение на институция, което води до подобно достатъчно съществено нарушение, може да ангажира отговорността на Съюза.

От данните, изложени от Р. Б. М. като основание за иска срещу ВСС, както и предвид гореизложеното по отношение на ответниците - АССО и ВАС, следва, че не са изпълнени и горепосочените условия за ангажиране на отговорността на държава-членка за нарушаване на правото на ЕС по отношение на ВСС. Едновременно с това, въпреки че Висшият съдебен съвет е конституционно създаден колективен орган, чиято основна цел е да осигурява независимостта на съдебната власт, да осъществява кадровата политика в съдебната система, като определя състава и организацията на работата й, и управлява дейността, същият няма отношение към правораздавателните функции и задължения на магистратите. Актовете на ВСС, свързани с назначаването на магистрати, се явяват един от елементите на сложен фактически състав, от който възниква правоотношението, по силата на което съответното лице заема длъжност на съдия, прокурор или следовател в определен орган на съдебната власт и осъществява дейност по правораздаване. Служебните задължения за всеки магистрат произтичат не от решението за назначаване на ВСС на длъжност, не по повод възникнало трудово или мандатно отношение, а по силата на закона и са строго уредени в закона. ВСС е създаден, за да осъществява кадровата политика в съдебната власт, като определя състава и организацията й на работа и осъществява управление на дейността й, без да засяга независимостта на нейните органи/магистрати. ВСС е орган, който по силата на Конституцията и Закона за съдебната власт, назначава и освобождава магистрати, административни ръководители и техните заместници, но не е орган, който да влияе пряко върху процеса на правораздаване, т.е. не е възложител на работата във връзка с правораздаването, а не е и работодател, по смисъла на Кодекса на труда.

Освен това, правораздавателните функции и задължения на магистратите са строго регламентирани в закона. Не би могло да се твърди виновно противоправно поведение на съдиите и прокурорите при изпълнение на законоустановените им правомощия, с оглед регламентирания в чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република България функционален имунитет на съдиите, прокурорите и следователите.

Назначаването на съдиите е свързано с участие в конкурсна процедура, провеждана от конкурсна комисия, която извършва оценъчната дейност и предлага на съответната колегия към ВСС класирането на участниците в съответния конкурс за магистрати. Не би могло да се приеме, че назначаването на съдиите от кадровия орган на съдебната власт нарушава по какъвто и да било начин разпоредбата на чл. 47 от ХОПЕС, която закрепва правото на всеки на ефективни /равни средства за защита и на справедлив съдебен процес, респективно чл. 19, § 1, ад. 2 от ДЕС, в каквато насока се съдържат доводи в исковата молба и допълненията към нея.

Атестирането на магистратите е уредено в Наредба № 2/ 23 февруари 2017 г. за указателите, методиката и реда за атестиране на съдия, председател и заместник-председател на съд, приета с решение на Пленума на ВСС по Протокол № 7 от 23.02. 2017г. и в Наредба № 3/ 23 февруари 2017г. за показателите и методиката за атестиране и критериите за отчитане степента на натовареност на прокурори и следователи и на административни ръководители и техните заместници. Съгласно чл. 30а, ал. 4 във вр. с ал. 2 от ЗСВ съдържащите се в кадровото дело данни, свързани с професионалната компетентност и относими към успешното справяне с работата на съдия, прокурор или следовател и индивидуалните планове за обучение и професионално развитие, не са публични. Те не могат да бъдат използвани за цел, различна от изрично предвидената в закона. Видно от изречение второ на ал. 2 на чл. 30а от ЗСВ, в кадровото дело се прилагат копия от атестационните формуляри и други документи за притежаваните от съответното лице професионални и нравствени качества. Съгласно Становище № 17 /2014/ на Консултативния съвет на европейските съдии относно оценката на работата на съдиите, качеството на правосъдието и зачитането на независимостта на съдебната власт “Процесът и резултатите от индивидуалните оценки, по принцип, трябва да останат поверителни и не трябва да се оповестяват публично. Това почти със сигурност би застрашило независимостта на съдебната власт, поради очевидната причина, че публикуването може да дискредитира даден съдия в очите на обществеността и евентуално да го направи уязвим за опити да му се повлияе. В допълнение, публикуването може да означава, че съдията е подложен на словесни или други атаки.“ Във връзка със становището си, Консултативният съвет на европейските съдии, е отправил в подточка 14 от т. 49 препоръка, видно от която този процес на съдебните оценки и резултатите от индивидуалните оценки по принцип трябва да останат поверителни, така че да се гарантира независимостта на съдебната система и сигурността на съдията, което становище пряко кореспондира с последващото изменение в чл. 30а от ЗСВ, новата ал. 4 относно целите на използване на съдържащите се в кадровото дело данни, свързани с професионалната компетентност на магистратите. Предвид изложеното, и с оглед предмета на заявленията на ищцата за достъп до обществена информация, копия от отговори на които от главния секретар на ВСС, са приложени към допълнения на исковата молба, не се установява твърдяното нарушение на чл. 41 от ХОПЕС, касаещо правото на добра администрация, и като негово проявление - правото на достъп на всяко лице до документите, които се отнасят до него.

Следва да бъде посочено, че решенията, приемани от ВСС във връзка с осъществяваната от него, в качеството му на особен държавен орган, кадрова дейност в рамките на съдебната система, които трайната съдебна практика на Върховния административен съд приема за индивидуални административни актове, подлежат на обжалване пред този съд. За да е налице право на жалба, необходима предпоставка е наличието на правен интерес от оспорването му, какъвто е налице, когато актът предизвиква никакъв пряк и непосредствен негативен ефект в правната сфера на жалбоподателя. Безспорно, сред легитимираните да обжалват тези решения са заинтересованите лица, но не и трети лица, които не са страна в създадените по силата на тези решения правоотношения. Такова трето лице, без наличие на правен интерес от обжалване на решенията на ВСС, се явява ищцата.

В този смисъл по отношение на ответника ВСС настоящият състав намира, че липсва незаконосъобразен акт, действие или бездействие, нарушение на правото на ЕС, липсва противоправно поведение на ВСС, напротив налице са правомощия на ВСС в съответствие с целите на правото на ЕС, така че да се избегне неговото нарушаване.

За прецизност, обаче, е необходимо да се отбележи също, че събраните в настоящия процес доказателства не обосноваха и необходимия извод за наличието на останалите две предпоставки, определящи възникването на деликтната отговорност на ответниците АССО, ВАС и ВСС. Тези предпоставки имат отношение към обема на вредите и към причинно-следствената връзка. В процесния случай от събраните по делото доказателства не може да се установи изобщо да са причинени на ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в психически болки и страдания, влошаване на здравето, преживени отрицателни емоции, физически и психически неблагоприятни отражения върху психиката и физиката й, които да са настъпили, вследствие на незаконосъобразни актове, постановени от Административен съд – София област и от Върховен административен съд, по посочените по- горе техни дела. Не се доказа в хода на производството нарушена емоционална сфера от дейността на АССО, ВАС и ВСС, подлежаща на обезвреда, доколкото ищцата е получила достъп до правосъдие, от независим съд, който не е бил незаконосъобразно ограничен. В тази връзка, макар да са изложени твърдения, че ищцата е претърпяла посочените от същата неимуществени вреди, посочените емоционални състояния не могат да се приемат като резултат от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС от АССО, ВАС и ВСС, тъй като в конкретния случай, не е нарушен регламентираният ред за разглеждане на делата, и правото й на достъп до информация. Още повече, че от приетото по делото заключение по назначената съдебно-психологична експертиза, се установи, че в конкретния случай, поведението на ищцата следва от характеристиките на личността й, а не от преживян стрес, и същата е в състояние да коригира последствията от това. Т.е., не се установи в настоящото производство неимуществените вреди, твърдени от Р. Б. М., да са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразна правораздавателна дейност на АССО и ВАС, и от действия на ВСС, и същите остават недоказани. От изложеното дотук може да се направи обоснован извод, че липсват двете основни предпоставки, за да се ангажира отговорността на ответниците – липсва доказана вреда, поради което липсва и причинна връзка между постановените актове по посочените по-горе дела на АССО и ВАС и действия на ВСС и настъпил вредоносен резултат за ищцата.

Относно направеното искане за отправяне на преюдициално запитване, настоящият съдебен състав, намира същото за несъответстващо на изискването на чл. 628 от ГПК. Съгласно посочената разпоредба във връзка с чл. 144 от АПК отправянето на преюдициално запитване до СЕС е обусловено от необходимостта от тълкуване на разпоредбите на общностното право. За да възникне необходимост, респ., за да бъде задължена националната юрисдикция да отправи преюдициално запитване във връзка с приложимостта на правото на ЕС по конкретен спор, следва да е налице съмнение относно приложимостта и действието на общностните разпоредби. Въпросите в случая не са свързани със съмнения относно тълкуването на правото на ЕС, а са във връзка с неговото прилагане. В случая настоящата инстанция е първоинстанционен съд, чиито актове подлежат на обжалване пред ВАС и следователно за настоящата инстанция не съществува задължение да отправя преюдициално запитване до Съда на ЕС. Едновременно с това, нормите на общностното право са пряко приложими, поради което, ако национална правна норма им противоречи, съдът следва да ги остави неприложени и да приложи пряко общностната норма. Както бе посочено и по-горе, в конкретния случай нормите на ДЕС и ХОПЕС, които ищцата сочи като нарушени, са основни правни принципи на правовата държава и основополагащи за Съюза. В своята практика СЕС е разяснил, че всеки орган на държавна власт /вкл. органите на съдебната власт/ е длъжен да ги съблюдава при упражняване на предоставените му функции. Така формулирани от ищцата Р. Б. М., въпросите, по своята същност, не представляват искане за тълкуване на разпоредби на правото на ЕС, а искане СЕС да отговори на правни въпроси съобразно конкретните факти на спора по настоящото дело, което е недопустимо и е предмет на съдебен контрол, осъществяван от националните съдилища.

По изложените съображения искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е неоснователно и следва да бъде отхвърлено.

Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск от Р. Б. М. за заплащане на сумата от 60 000. 00 лв. срещу ответниците - Административен съд – София област, Върховен административен съд и Висш съдебен съвет, следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан по основание, тъй като не е допуснато съществено нарушение на правото на ЕС от ответниците.

С оглед изхода от спора по делото, и на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответниците - ВАС и ВСС претендираните разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, дължими на основание чл. 143, ал. 4 от АПК вр. чл. 78, ал. 8, изр. 2 от ГПК вр. чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, в размер на по 350. 00 лв. за всеки един от тях.

Водим от гореизложеното, и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, Административен съд - Благоевград