Решение № 4974 от 27.8.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 13837/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба на Т. Д. П. срещу решение № 20102546/11.09.2023 г. по гр. д. № 4055/2020 г. на Софийски районен съд, 155 състав, с което е отхвърлен искът на П. срещу Т. Н. М. с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. за установяване по отношение на ответницата, че същата е проявила дискриминационно отношение спрямо ищеца на основание признаците лично и обществено положение, изразяващо се в отказ да го призове за разпит по пр. пр. № 48216/2018 г. по описа на СРП, като по този начин допуснала нарушение на чл. 4, ал. 1, 2 и 3 ЗЗДискр. Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на решението. Сочи се, че в нарушение на процесуалния закон СРС не е уважил искането на въззивника-ищец за изискване на пр. пр. № 48216/2018 г. по описа на СРП, поради което е направено искане копие от същата да бъде изискано от въззивния съд, което искане е уважено на основание чл. 266, ал. 3 ГПК. Поддържа се, че от материалите по посочената преписка ще се установят всички относими към случая обстоятелства – дали ответницата е работила по преписката, дали въззивникът е бил призован и по какъв начин. Сочи се, че от особено значение за спора е докладна на директора на Дирекция „Вътрешна сигурност“, от която се установява, че въззивникът не е призоваван. В жалбата се излагат и оплаквания за допуснати нарушения при преценката на доказателствения материал по делото, и в частност – на свидетелските показания, като се излагат подробни съображения за неправдоподобност на показанията на разпитаните по делото свидетели. Неправилно първоинстанционният съд не обсъдил представените от ищеца призовки, въз основа на които следвало да се направи извод за неравно третиране на П. спрямо сочените от него лица. Освен това се излагат твърдения, че той не е призован, тъй като сигналът му е свързан с корупционни практики на служители на 8 РУ на СДВР. С оглед на това, въззивникът отправя се искане за отмяна на решението и за уважаване на предявения иск. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Т. Н. М., чрез адв. В. С., с който се поддържа становище за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски за въззивното производство. Въззивната жалба е редовна и процесуално допустима. С обжалваното решение СРС приема, че в противоречие с твърденията на П., че ответницата е отказала да го призове, от доказателствата по делото се установява, че ищецът е бил призован по телефона по повод подадена от него жалба, разпределена на ответницата, в качеството й на служител на МВР, като призоваването по телефона не е в нарушение на закона. Не е установено ищецът да е бил поставен в по- неблагоприятно положение в сравнение с други лица, призовани писмено с призовка. Поради това искът с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. е отхвърлен като неоснователен. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и съдържащите се във въззивната жалба доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, намира за установено следното: Ищецът твърди, че на ответницата Т. М., качеството й на инспектор в Дирекция „Вътрешна сигурност“ при МВР, била възложена работата по преписка, образувана във връзка с негов сигнал, като тя проявила дискриминационно отношение спрямо него, отказвайки да го призове, за да го разпита, и впоследствие да комуникира с него по телефон. Сочи, че в средата на ноември 2018 г. ответницата му се обадила по телефона във връзка с неговия сигнал, при който разговор той я уведомил, че е в чужбина и ще се яви за разпит, когато се върне в България. Твърди, че през януари 2019 г. осъществил контакт с ответницата и предложил да определят дата за разпит, но тя му казала да я потърси на следващия ден, след което не могъл да осъществи контакт с нея. Поради това ищецът счита, че е третиран по-неблагоприятно в сравнение с други посочени от него лица (например телевизионният водещ С.Т.), на които са изпращани и се изпращат писмени призовки за разпит като свидетели, съдържащи данни за номер на преписка, името на прокурора и за какво е преписката. С поведението си ответницата го дискриминирала на признаци лично и обществено положение, с оглед на високата му обществена активност, изразяваща се подаване на множество жалби и сигнали срещу служители от 08 РУ – СДВР – колеги на ответницата. С отговора на исковата молба Т. Н. М. излага становище за неоснователност на иска. Не отрича, че й е било възложено извършването на проверка по пр. пр. 48216/2018 г. по описа на СРП, в качеството й на служител на Дирекция „Вътрешна сигурност“ при МВР, като към момента не е служител на посоченото звено. Твърди, че в изпълнение на указания, дадени от СРП, установила контакт с ищеца на 11.12.2018 г. с оглед призоваването му за снемане на допълнителни сведения по случая, като в хода а разговора П. заявил, че е извън страната и дал допълнителни сведения, касаещи сигнала, без да излага конкретика, и отказал да съдейства. При разговора използвал нецензурни думи и отказал да отговори на зададените му от ответницата въпроси. На 24.01.2019 г. М. отново провела разговор с П., иницииран от него, като му предоставила информация за имената на служителите, на които е възложена работа по преписката, но при опит да уточни подходящо време за среща, той прекъснал разговора. Твърди се, че за разговора е изготвена докладна записка. Поддържа се, че ответницата е приключила проверката, като е изпълнила всички указания, дадени от СРП, в съответствие с нормативните изисквания за извършване на проверка, включително е правила поне два опита да призове ищеца, за да бъде разпитан. Сочи се, че начинът на комуникация с ищеца е бил идентичен с начина за комуникация с всички жалбоподатели, по чиито сигнали се извършва предварителна проверка, възложена на основание чл. 145 ЗСВ, както и че начинът на призоваване от органите на Дирекция „Вътрешна сигурност“ се извършва съгласно чл. 69 ЗМВР. Оспорва се да са налице сочените от ищеца дискриминационни признаци, както и да е налице по- различно третиране на П. спрямо останалите лица. Като писмени доказателства по делото са прието справка относно извършена проверка по преписка вх. № 513000-9494/21.02.2019 г. по сигнал на Т. П., изготвена от инспектор Р.Н., както и постановление за отказ за образуване на досъдебно производство въз основа на сигнал на П. за осъществени неправомерни действия от страна на ответницата в качеството й на служител на МВР. В подкрепа на твърденията си за неправно третиране ищецът е представил призовка до Н.Д.Т., призован по преписка № 338300-3153/2015 на 08 РУ на СДВР – като свидетел. Представени са и призовки до Т. Д. П. по преписка вх. № 51300- 9494/21.02.2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 7234/20.02.2019 г. и по преписка вх. № 51300-7011/11.02.2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 6046/07.02.2019 г. Въз основа на приета като доказателство по делото справка от Дирекция „Вътрешна сигурност“ при МВР се установява, че ответницата Т. Н. М. е била служител на дирекцията през периода 20.10.2015 г.-13.05.2019 г. По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Б. М. и Р.Н.. Свидетелката М. - служител на Дирекция „Вътрешна сигурност“ при МВР, заявява, че познава ответницата от 2016 г.; че към 2019 г. М. е работила в дирекцията; че знае, че М. е работила по сигнал на Т. П., която информация й е станала известна в процеса на работа; че са били в едно работно помещение, поради което свидетелката е запозната със съответния случай. Спомня си, че в Дирекция „Вътрешна сигурност“ е постъпило постановление от прокуратурата за извършване на проверка на база депозиран сигнал от лицето Т. П. спрямо служители на 08 РУ на СДВР, като било необходимо с подателя на сигнала да бъде проведена беседа за снемане на допълнителни данни с оглед планираните последващи оперативно-издирвателни мероприятия от страна на дирекцията. Свидетелката заявява, че е присъствала на неколкократни разговори на М. с П., проведени по мобилния телефон. Тъй като бюрата им били разположени близо, свидетелката чула разговорите, при които П. категорично отказал да се яви в дирекцията, използвал нецензурни думи и агресивен тон спрямо М. и спрямо служителите на 08 РУ на СДВР. Свидетелката сочи, че за проведените разговори ответницата, съгласно надлежния ред, е изготвила докладни записки, с които ръководството на дирекцията се е запознало. Свидетелката сочи, че в процеса по работа по сигнали се налага да използват мобилни телефони, тъй като в Дирекция „Вътрешна сигурност“ не разполага с лице, което да връчва призовки. Свидетелката сочи, че М. не е разпитвала други лица, тъй като в такива случаи първоначално се провежда беседа с източника на сигнала, както и че на П. не му е налагана глоба, нито е правено предложение за глобяване. Свидетелката Н. – охранител на териториална група към отдел „Охранителна полиция“ към СДВР, сочи, че е работила по преписка, образувана по жалби на П., във връзка с която той бил призован по имейл, като свидетелката си спомня, че едната жалба била срещу колегата й Т. Толева (М.), а другата срещу служители на 08 РУ. Свидетелката не си спомня подробности по жалбата, но сочи, че била свързана с призоваването на П.. Във връзка с тази преписка свидетелката снемала сведения и от ответницата, и от П.. Сочи, че П. бил призован по имейл и се явил пред управлението, а с ответницата се срещната в приемната а министерството и там снела допълнително сведения, като изпратила преписката без да е констатирала нарушения. Свидетелката сочи, че при посочен телефонен номер е практика да се осъществява контакт по телефона. От приобщената по делото в хода на въззивното производство прокурорска преписка № 48216/2018 г. по описа на СРП, се установява, че същата е образувана по сигнал на Т. Д. П. от 08.11.2018 г., съдържащ твърдения за извършено от началника на 08 РУ-СДВР и неговите подчинени неизпълнение на служебните им задължения, тъй като не са предприели действия във връзка с друг сигнал на П. от 2016 г. за извършено престъпление („кражба на ток“), поради което той счита, че вероятният извършител на това престъпление е прикриван от началника на 08 РУ на СДВР и служителите му. В подадения сигнал П. е посочи телефонен номер за контакт и имейл адрес. С постановление от 14.11.2018 г. на прокурор при СРП на основание чл. 145, ал. 1, т. 3 ЗСВ е възложено на Дирекция „Вътрешна сигурност“ при МВР извършването на предварителна проверка, при която да се снемат обяснения от Т. П. и от всички лица, имащи отношение към случая, както и да се извършат други необходими действия с оглед установяване на факти и данни, включени в предмета на проверката. С резолюция от 22.11.2018 г. преписката била разпределена за работа от директора на Дирекция „Вътрешна сигурност“ на инспектор Т. М.. По преписката е приложена докладна записка от 24.01.2019 г., изготвена от инспектор Т. М., с която е посочено, че на 24.01.2019 г., в 15: 45 часа, М. получила обаждане от Т. П., който говорил на висок тон и настоявал да разбере имената на служителя, работещ по жалбата му, с оглед използването на исканата информация при сезиране на други институции във връзка с дейността на 08 РУ на СДВР. Посочено е, че след предоставяне на исканата информация, М. е осъществила опит да договори среща във връзка с извършващата се проверка, при което П. прекъснал разговора. Данни във връзка с призоваването на Т. П. са налице и в съдържащия се в преписката доклад от 12.02.2019 г., изготвен от инспектор Т. М., от който се установява, че в изпълнение на указанията, дадени от СРП, на 11.12.2018 г. е установен контакт с Т. П. с оглед неговото призоваване и снемане на допълнително сведение по случая. Посочено е, че при проведения разговор П. заявил, че е извън територията на Република България, без да посочи за какъв период, което обстоятелство се потвърдило от служебно извършена справка, според която той е напуснал страната на 11.12.2018 г. през ГКПП Аерогара София. В докладната записка е посочено, че при разговора П. изразил недоволството си от началника на 08 РУ на СДВР, както и от подчинените му служители за бездействието им при изпълнение на служебните им задължения; изложил твърдения, че началникът на 08 РУ на СДВР покровителствал лице, което според П. пребивало нелегално в жилище в ж.к. „Дружба“, без да посочи в какво се изразяват покровителството и отказът да окаже съдействие, използвал нецензурни думи по отношение на служителите на 08 РУ на СДВР, за да изрази разочарованието си, като отказал да изложи конкретна причина, както и да отговори на зададените му въпроси. Посочено е още, че на 24.01.2019 г., в 15: 45 часа отново бил проведен разговор, иницииран от Т. П., при който той, на висок тон, настоял да разбере имената на служителя, работещ по сигнала му, която информация му била необходима с оглед използването й пред други институции, които възнамерява да сезира със сигнали във връзка със служители на 08 РУ на СДВР. След предоставяне на поисканата информация, отново бил направен опит за договаряне на среща във връзка с извършваната проверка, при което П. прекъснал разговора. Съобразно установената фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна страна следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, в които следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ВКС, ОСГТК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. За да е налице дискриминация по някой от признаците на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., следва да се направи сравнение между начина на третиране на ищеца и на други лица, които са в същото или сходно положение. Съгласно чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице, на основание на признаците по ал. 1, отколкото е третирано друго лице при сравними, сходни обстоятелства, а съгласно ал. 3 непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдан/а с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. „Неблагоприятно третиране“ е всеки акт, действие или бездействие, които водят до по- малко благоприятно третиране на едно лице спрямо друго въз основа на признаците по чл. 4, ал. 1 (§ 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр.). От значение за установяването на дискриминация е обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяване на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. Законът за защита от дискриминация цели уеднаквяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Това по- неблагоприятно третиране на лице въз основа на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с начина, по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства (решение № 153 от 14.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 6/2009 г., III г.; решение № 231 от 31.03.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 428 от 13.05.2010 г. по гр. д. № 1207/2009 г. на ВКС, IV г. о.). С разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр. е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация - страната, която твърди, че е била жертва на дискриминация, следва да докаже само фактите, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, а от своя страна ответникът следва да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено. Следователно основната доказателствена тежест е възложена на ищеца, който следва да докаже фактите, въз основа на които да се направи извод, че по отношение на него е налице дискриминация, за да възникне задължението за ответната страна да доказва обстоятелството, че правото на равно третиране не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск. В този смисъл - решение № 428 от 13.05.2010 г. по гр. д. № 1207/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 511 от 27.07.2010 г. по гр. д. No 587/2009 г. на ВКС, III г. о., и др. При съблюдаване на формулираното в чл. 9 ЗЗДискр. правило за разпределение на доказателствената тежест в производството за защита от дискриминация, настоящата инстанция приема, че по делото не се доказва наличие на обосновано предположение за неблагоприятно третиране по отношение на ищеца, нито накърняване на негови законни права и интереси. Не се доказват твърденията на ищеца за отказ от страна на ответницата да го разпита, доколкото се установи, че М., в качеството й на инспектор в Дирекция „Вътрешна сигурност“ при МВР, двукратно е осъществява контакт с него по телефона с оглед снемането на сведения във връзка с депозирания от него сигнал, въз основа на който е образувана пр. пр. № 48216/2018 г. по описа на СРП. Съгласно на чл. 69, ал. 1 ЗМВР, полицейските органи могат да призовават в служебните помещения граждани за изпълнение на определените им с този закон правомощия. Разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ЗМВР предвижда, че полицейските органи писмено уведомяват гражданите за призоваването, като в съобщението изрично се посочват целта на призоваването, часът и мястото на явяване. Според ал. 3 на същата разпоредба в неотложни случаи призоваването може да се извършва по телефон или факс, като призоваването по телефон или факс се удостоверява писмено от длъжностното лице, което го е извършило. С оглед на тази нормативна уредба, следва да се направи извод, че служителите на МВР имат оперативна самостоятелност относно начина за призоваване на граждани за снемане на сведения, като прилагането на различен ред на призоваване не поставя гражданите в по-неблагоприятно положения едни спрямо други. В конкретния случай ответницата, при изпълнение на служебните си задължения, е направила опит да призове ищеца, което обстоятелство се установява от изготвената по преписката докладна записка от 24.01.2019 г. Въпреки липсата на отделна докладна записка, данни за осъществен от нея предходен контакт с П. се съдържат и в доклада от 12.02.2019 г., от който се установява, че през декември 2018 г. М. се е свързала с него с оглед неговото призоваване. Освен това не може да се приеме, че ищецът е третиран различно от други лица при „сравними сходни обстоятелства“, доколкото не са ангажирани доказателства в тази насока по отношение на посоченото в исковата молба лице С.Т.. Не се установява неравно третиране и по отношение на посоченото от П. лице - Н.Д.Т., доколкото Т. в бил призован по преписка на 08 РУ на СДВР, а в конкретния случай П. е бил призован по преписка, по която проверката на била възложена на Дирекция „Вътрешна сигурност“ при МВР, което звено, съгласно показанията на свидетелката М. – негов служител, използва специфични способи за събиране на данни и няма назначено лице по призоваването. На последно място следва да се посочи, че обстоятелството, че ищецът е подател на множество сигнали и жалби до различни институции, сред които и органите на МВР, не може да обоснове извод, че той попада в група лица с определено лично или обществено положение по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Предвид изложеното, предявеният иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. е неоснователен. Поради съвпадение в крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено. При този изход на спора, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за въззивното производство в полза на въззиваемата. Неоснователно е направеното в съдебно заседание пред настоящата инстанция възражение на въззивника за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 650 лева, заплатено в брой при подписване на представения с отговора на въззивната жалба договор за правна помощ и процесуално представителство от 07.11.2023 г. С оглед на постановеното решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C- 438/22, при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от размерите, посочени в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В конкретния случай възнаграждението от 650 лева кореспондира на фактическата и правна сложност на делото, както и на извършената от процесуалния представител на въззиваемата работа – изготвяне на отговор на въззивната жалба и процесуално представителство в съдебно заседание. С оглед на това, в полза на въззиваемата следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 650 лева. Воден от горното, Софийски градски съд, ГО, II-Б въззивен състав,