Решение № 152 от 16.5.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 139/2025 г.

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК. С решение № 260004 от 08.11.2024 година, постановено по т. дело № 45/2021 година по описа на Окръжен съд – Хасково, е осъдено С., ЕИК •••, със седалище и адрес на управление гр.С., •, ул. „•••“ №2, ет.2, да заплати на И. М. К., ЕГН ••••••••••, от гр. Х. бул., , Б.‘‘ № 55 вх.А ет.3, сумата от 80 587, 65 лева, като обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 16.05.2007 г., представляващи разходи за лечение, извършени за периода 29.01.2019 г. - 17.01.2020 г., заедно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 04.03.2021 година, до окончателното му изплащане. Осъдено е С., ЕИК •••, да заплати И. М. К., ЕГН ••••••••••, сумата 7872, 11 лева, представляваща направени разноски в първоинстанционното производство. Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от С., ЕИК •••. Оплакванията във въззивната жалба са за недопустимост, евентуално за неправилност на решението. Искането е за неговото обезсилване и прекратяване на производството, евентуално за отмяната му и за отхвърляне на предявените искове, като се присъдят на жалбоподателя направените разноски по делото. Първата група доводи са за недопустимост на решението. Те се свеждат до неспазване на изискването на чл. 516, ал. 8 от Кодекса за застраховане за рекламационно производство като задължителна процесуална предпоставка за допустимост на иска пред съда срещу Н. в качеството му на компенсационен орган. Поддържа се, че тази разпоредба е приложима в отношенията между страните, тъй като има процесуален характер, независимо от обстоятелството, че ПТП е настъпило при действието на отменения КЗ. Освен това разходите, които се претендирали като имуществени вреди, били направени от ищеца при действието на новия КЗ. Сочи се, че § 22 от ПЗР на КЗ е неприложим, тъй като застрахователният договор се урежда не от българския КЗ, а от гръцкия закон 489/76 година за задължителната застраховка на гръцко МПС, сключена с гръцки застраховател. Освен това част Четвърта от отменения КЗ била приложима само за доброволните застраховки, задължителните такива били уредени в част Пета и по аргумент от противното, както и от разпоредбите на § 23-26 от ПЗР на КЗ, въвеждащи конкретни изключения, тя не се прилагала в отношенията между страните по настоящото дело. Правилно, според жалбоподателя, било прието от съда, че допустимостта на предявения иск, който е процесуален въпрос, се урежда съобразно българското право. Неправилен обаче бил изводът, че се прилага чл. 285 от КЗ / отм./. Съдът неправилно смесил действието на материалноправните и процесуалноправните норми, уреждащи компетентността на Н. в качеството му на компенсационен орган. Правото на застрахователно обезщетение, включително специфичното такова на обезщетение от коменсационния орган, се уреждало от действащия към датата на настъпване на застрахователното събитие нормативен акт, в случая от чл. 284 от КЗ / отм./. Предявяването на претенцията обаче се уреждало от процесуалните норми относно производството пред Компенсационния орган, действащи към датата на предявяването. Чл. 516, ал. 8 от КЗ поставял изискване за провеждане на предварителна процедура с искане за плащане като предпоставка за допустимост на иска пред съда. Жалбоподателят поддържа, че липсва надлежна извънсъдебна претенция по смисъла на чл. 516, ал. 1 от КЗ на твърдяното в молбата от 20.07.2020 година и в исковата молба основание. Претенцията в молбата от 20.07.2020 година била извън компетентността на Н. като компенсационен орган, тъй като не била налице нито една от хипотезите по чл. 284 от КЗ / отм./, евентуално на чл. 515 от КЗ. Твърди се, че задължителната застраховка на превозното средство, с което е причинено ПТП, е сключена с гръцко застрахователно дружество, чийто лиценз е отнет на 17.07.2013 година и в тази хипотеза, съгласно приложимия гръцки закон 489/76, уреждащ задължителната застраховка за гражданска отговорност при ПТП, задълженията по висящите претенции се поемали от гръцкия гаранционен фонд / Спомагателен фонд/. Преустановени били и правомощията на представителя на гръцкия застраховател в Б., а именно ЗАД „А..“ спрямо увредените лица. Изложени са подробни съображения за процесуалните и материалноправните последици от това, че 6 години след сключване на застрахователния договор е отнет лицензът на гръцкото застрахователно дружество – задължение за Спомагателния фонд на Г. да обезщети вредите, промяна в съдържанието на дължимото обезщетение, което вече не се уреждало от застрахователния договор, а от императивните разпоредби на гръцкия закон 489/76 права за задълженията на Спомагателния фонд и от нормативната рамка на споразумението между компенсационните органи и гаранционните фондове в случай на несъстоятелност на застраховател по застраховка Гражданска отговорност. Твърди се, че Директива 2000/26/ЕО и 2009/103/ЕО, както и отмененият и действащият КЗ не предвиждат компетентност на компенсационния орган по претенция на увреденото лице в случай на отнет лиценз или банкрут или ликвидация на чуждестранния застраховател, а възможността на увредените лица да получат обезщетение чрез компенсационния орган в собствената си държава на пребиваване била само в рамките на Споразумението между Компенсационните органи и Гаранционните фондове. Оспорени са доводите на ищеца, че обстоятелството, че гръцкият застраховател е с отнет лиценз или фалирал, било неотносимо към функционалната отговорност на Н. и че тази отговорност била възникнала още към 16.05.2007 година, датата на ПТП. Поддържа се, че в случая става дума за нови вреди, вземането за които е възникнало в много по-късен момент / 29.01.2019-17.01.2020 година/ и че предпоставките за функционалната отговорността на българския компенсационен орган за тези вреди следвало да се преценяват към този момент, тъй като той не отговарял на самостоятелно основание, а само толкова, колкото отговаряло задълженото лице - гръцкият Спомагателен фонд. Недопустимостта на исковете жалбоподателят обосновава и с наличието на произнасяне на ЗАД А.. на 24.08.2020 година с мотивирано становище в срока по чл. 271, ал. 1 от КЗ / отм./, респ. чл. 515, ал. 1 от КЗ, по заявената претенция от 23.07.2020 година, въпреки че към този момент дружеството не изпълнявало функциите на представител за уреждане на претенции срещу закрития гръцки застраховател. Наличието на такова мотивирано становище било основание за прекратяване на производството пред Компенсационния орган, без същото да се проверява по същество, съгласно чл. 285, ал. 4, изречение второ и ал. 6 от КЗ / отм./, респ. чл. 516, ал. 5 и ал.7 от новия КЗ. Оспорени са доводите, че доколкото Н. е приело за разглеждане подадената от ищеца молба от 20.07.2020 година и е предложило плащане по нея, то било компетентно да отговаря по предявения иск Твърди се, че Н. не е разглеждало, решавало и предлагало суми по претенцията от свое име и за своя сметка, а само е предало на ищеца становището на легитимираната страна – гръцкия Спомагателен фонд. Оспорени са и изводите на съда, че въпросът за допустимостта на иска вече е разгледан по друго дело между същите страни и във връзка със същото събитие – ч.т. дело № 130/2011 година на ВКС. Твърди се, че въпросът за международната компетентност на българския съд да се произнесе по исковете срещу Н. никога не е бил спорен. Втората група доводи във въззивната жалба са за неправилност на постановеното решение на първо място поради изложените по-горе съображения, които сочели и на неоснователност на предявените срещу Н. искове, в случай че се приеме, че са допустими. Поддържа се освен това, че не са налице предвидените в приложимото гръцко право основания за присъждане на претендираното обезщетение за имуществени вреди, респ. че първоинстанционният съд е тълкувал и приложил неправилно гръцкото право. Не били установени претендираните вреди и техният вид и обем, не се доказало извършването на плащания към заведението за лечение и рехабилитация в Г., не се доказала медицинската необходимост от описаните медицински и други услуги с оглед състоянието на ищеца, претендираните суми надвишавали пазарните и нормално присъщи такива в Б.. Поддържа се и неоснователност на исковата претенция поради изтекла давност, тъй като не ставало дума за непредвидено и непредвидимо неблагоприятно влошаване на здравето на ищеца, а се касаело за припокриване с вече уважени съдебни претенции по предходни производства. Твърди се също, че вече присъдените обезщетения заедно с претендираното по настоящото дело надхвърлят застрахователната сума от 500 000 евро, предвидена в гръцкото законодателство към датата на ПТП, както и в процесния застрахователен договор. Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ищеца в първоинстанционното производство И. М. К., чрез процесуалния му представител адвокат А. Г., с изразено становище за нейната неоснователност, с искане за потвърждаване на решението и за присъждане на разноски за въззивното производство. Във връзка с доводите за недопустимост на предявените искове се поддържа, че Н. е надлежна страна – ответник съгласно чл. 284, ал. 1 от отменения КЗ и че няма основание за прекратяване на производството. Оспорено е приложението на новия КЗ, като се твърди, че съгласно § 22 от ПЗР е приложим редът по част Четвърта от отменения КЗ, който не предвижда сезирането на Н. с извънсъдебна претенция за заплащане на обезщетение като процесуална предпоставка за допустимост на иска пред съда. Освен това се твърди, че ищецът е отправил до Н. молба за доброволно плащане на 20.07.2020 година, във връзка с която имало разменена кореспонденция и първоначално предложено плащане последвано от отказ, след кореспонденция с гръцкия Спомагателен фонд. Оспорени са изложените във въззивната жалба доводи за липса на компетентност на Н. като компенсационен орган след отнемането на лиценза на гръцкия застраховател. Твърди се, че Н. е приело за разглеждане извънсъдебната претенция и се е произнесло по нея, поради което следвало да отговаря и по предявения иск. Поддържа се, че фалитът на гръцкия застраховател няма отношение към функционалната отговорност на Н., която е възникнала още към 16.05.2007 година. Цитирани са предходни съдебни решения, с които Н. е осъдено да заплати на ищеца обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от същото ПТП по искове с правно основание чл. 284, ал.1, т. 1 и 2 от Кодекса за застраховането / отм./, ползващи се със сила на пресъдено нещо между страните. Оспорено е и твърдението, че наличието на мотивиран отговор от застрахователя и неговия представител за уреждане на претенциите в Република Б. е основание за прекратяване на производството срещу Н., при положение, че те са отказали плащане. Поддържа се, че със събраните доказателства са доказани разходите, медицинската необходимост, целесъобразност и ефикасност на извършените процедури. Оспорени са и доводите за изтекла погасителна давност, като се сочи, че давността при ексцес започва да тече от деня на проявление на вредата съгласно ТР № 1/2014 година по т.д. 1/2014 година на ОСТК на ВКС. Цитирана е гръцката съдебна практика, според която при непредвидими неблагоприятни последици започва да тече нова петгодишна давност от узнаването на щетата. По тези съображения се иска потвърждаване на първоинстанционното решение с всички законни последици. Пред въззивната инстанция са представени от жалбоподателя и приети от съда нови доказателства – преводни нареждания за извършени ежемесечни преводи на суми от по 800 лева от жалбоподателя по сметката на ищеца И. К., в изпълнение на съдебното решение по гр. дело № 2387/2010 година на СГС, през периода от 30.09.2024 година до 31.03.2025 година. Апелативният съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е в срока по чл. 259 от ГПК от лице, имащо правен и интерес да обжалва, а именно от ответника срещу осъдителното първоинстанционно решение. Първата група доводи във въззивната жалба, на които въззивният съд следва да отговори, са свързани с недопустимостта на предявения иск, респ. на постановеното първоинстанционно решение. С исковата молба срещу С. ищецът И. М. К. е претендирал обезщетение за имуществени вреди от ПТП, станало на 16.05.2007 година в Република Г., в размер на 80587, 65 лева, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 04.03.2021 година. Посочено е, че това са разходи, направени за лечение през периода от 29.01.2019 година до 17.01.2020 година на причинените му при ПТП тежки телесни увреждания. Ищецът е посочил и е представил доказателства за това, че има постановени и влезли в сила предходни съдебни решения, с които Н. е осъдено да му заплати обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, а именно решение по гражданско дело №. 4722/2012 г. на Софийски Градски съд, решение по гражданско дело № 2387/2010 г. на Софийски Градски съд, решение по гражданско дело № 18263/2012 г. на Софийски Районен съд, както и решение по гражданско дело № 43169/2010 г. на Софийски районен съд. Не се оспорва обстоятелството, което се установява и с представените доказателства, че присъдените обезщетения по предходните дела се заплащат на ищеца от ответното сдружение, като той получава ежемесечно и сума за болногледач в размер на по 800 лева. В исковата молба за обезщетение за имуществени вреди по настоящото дело се твърди, че след приключване на посочените граждански дела ищецът е направил нови разходи за лечението си, което било проведено в болница в гр. С., Г.. Разходите, конкретизирани в исковата молба, възлизали на сумата от общо 41 327 евро, с левова равностойност 80 587, 65 лева. Твърди се, че с молба вх. № Н. - 2-1691 от 20.07.2020 г. ищецът е поискал от Н. да изплати тези разходи за лечение като обезщетение за имуществени вреди. С писмо изх. № Н. - 1-1476 от 03.09.2020 г. и писмо изх. № Н. - 1-1571 от 16.09.2020 г. ответникът първоначално предложил сума като обезщетение, а впоследствие отказал да удовлетвори претенциите. Преценката за наличие на предпоставките за допустимост на иска срещу Н. следва да се извърши съобразно разпоредбите на българския закон, съгласно чл. 29 от КМЧП. Искът е за разходи за лечение на увреждания, причинени при ПТП, станало на 16.05.2007 година. С оглед на това и като се има предвид, че в случая се предявява иск срещу Н. в качеството му на компенсационен орган, чиято отговорност е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на вредата, респ. на застрахователя, предпоставките за ангажиране на отговорността му са тези по действащия към датата на застрахователното събитие / 16.05.2007 година/ закон, а именно КЗ, обн. ДВ бр. 103/2005 година, в сила от 01.01.2006 година, отменен с новия КЗ, в сила от 01.01.2016 година. Предявеният по делото иск срещу Н. като компенсационен орган е такъв по чл. 284, ал. 1, т. 1 във вр. чл.284, ал. 2 от КЗ/отм./. Съдът не споделя доводите на въззивния жалбоподател за приложение на разпоредбите на новия КЗ за Н. като компенсационен орган в отношенията между страните. Разпоредбите на закона, уреждащи предпоставките за възникване на отговорността на компенсационния орган в дадена страна, не са процесуални. Съгласно чл. 284, ал. 1 от КЗ/отм./, Н. в качеството си на компенсационен орган заплаща обезщетение на увредено лице, пребиваващо в Република Б., когато застрахователят на виновния водач или неговият представител за уреждане на претенции в Република Б. не е изпълнил задълженията си в срока по чл. 271, ал. 1 КЗ. Според чл. 271, ал. 1 от КЗ / отм./, срокът за окончателно произнасяне по претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не може да бъде по-дълъг от три месеца от нейното предявяване пред застрахователя, сключил тази застраховка или пред неговия представител за уреждане на претенции. Съгласно чл. 284, ал. 2 от КЗ / отм./ правото на обезщетение по ал. 1 за увредено лице, пребиваващо в Република Б., възниква тогава, когато: 1.застрахователният договор е сключен със застраховател, установен в държава членка, различна от Б.; 2. застрахованото моторно превозно средство на виновния водач обичайно се намира в държава членка, различна от Б. и 3. застрахователното събитие е настъпило извън Република Б. в държава членка или на територията на трета държава по време на пътуване между териториите на две държави членки. В чл. 285 от КЗ /отм./ не е предвидено като предпоставка за допустимостта на иска извънсъдебното сезиране на Н. с искане за заплащане на обезщетение. Такова изискване има в новия КЗ – разпоредбата на чл.516, ал. 8 от КЗ, според която увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако Компенсационният орган не се е произнесъл по претенцията в срока по ал. 2 / два месеца от подаването й/, отказал е изплащане на обезщетение или ако увреденото лице не се е съгласило с размера на обезщетението. Това изискване на новия КЗ е неприложимо в конкретния случай, доколкото става дума за застрахователно събитие, настъпило преди 01.01.2016 година, респ. за приложение на нормите на отменения КЗ в отношенията между страните. Отделен е въпросът, че в случая Н. е сезирано с извънсъдебна претенция за заплащане на исковите суми с молба вх. № 2-1691 от 20.07.2020 г. / стр. 84/, с която ищецът е претендирал обезщетение за имуществени вреди - разходи за лечение на телесните увреждания, причинени му при процесното ПТП, направени в периода 29.01.2019 г. - 17.01.2020 г., в общ размер на 63 348, 20 евро, с левова равностойност 123 528, 99 лв. До заплащане на обезщетение не се е стигнало. Н. е изпратило две писма до заявителя И. К., респ. до представляващия го адвокат Й.. С първото от тях с изх. № 1-476 от 03.09.2020 г., получено на 04.09.2020 г., ищецът е уведомен, че Г. на Г., с цел финализиране на случая, предлага пълно и финално плащане в размер на 70 000 евро, ако се постигне споразумение за отказ от всякакви бъдещи претенции за имуществени или неимуществени вреди във връзка с процесното ПТП, като тази сума включва и капитализиране (окрупняване в крайна абсолютна сума) на месечните плащания, които Н. извършва съгласно съдебното решение по гр. д. № 2387/ 2010 г. на СГС / по 800 лева за болногледач/. С писмо до Н. вх. № 2-2103 от 04.09.2020 г. адв. Й. е уведомил Н., че сумата от 70 000 евро ще бъде приета срещу отказ от всякакви бъдещи претенции за имуществени и неимуществени вреди, с изключение на пожизненото обезщетение за болногледач. Във второто писмо, изпратено от Н. до адвоката на ищеца с изх. № 1-1571 от 16.09.2020 г. е посочено, че Г. на Г. отказва всякакви претенции за плащане на обезщетение, както предявената пред Н., така и всякакви бъдещи такива, тъй като давностният срок според приложимото гръцко право е изтекъл и че за в бъдеще Бюрото ще продължи да изплащат за сметка на Г. на Г. месечните вноски за болногледач съгласно съдебното решение. Освен до Н. ищецът е предявил на 22.07.2020 година извънсъдебна претенция за плащане на исковите суми и до ЗАД „ А..“ в качеството му на представител в Б. на гръцкия застраховател. Заведена е щета под №•/08/•/•. С писмо с изх. 2-101.4101-1340/24.08.2020 г. ЗАД „А..“ е отказало плащане на исканото от ищеца обезщетение, като е посочило, че гръцката застрахователна компания „• S. A.“ е закрита, поради което претенции по отношение на този застраховател следвало да бъдат предявявани пред Г. на Република Г.. Съдът взема предвид и приложените към настоящото дело приключили дела между същите страни и постановените по тях и влезли в сила съдебни решения по искове с правно основание чл. 284, ал.1, т. 1 във връзка с ал. 2 от КЗ / отм./, с които Н. е осъдено да заплати на ищеца обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, причинени му при процесното ПТП от 16.05.2007 година. Става дума за решение от 29.03.2016 г. по гр. д. № 4722/2012 г. на СГС и решение № 1270/05.06.2017 г. по в.гр.д. №4200/2016 г. на САС, с които Бюрото е осъдено да заплати на И. К. сумата от 400 000лв. като обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, станало на 16.05.2007 г. в Република Г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.11.2008 г. до окончателното й изплащане. С решение № 644/31.01.2013 г. по гр.д. № 2387/2010 г. по описа на СГС Н. е осъдено да заплаща на ищеца ежемесечна сума от 800 лв. пожизнено - обезщетение за имуществени вреди за придружител и болногледач, считано от 01.03.2010 г. С решение от 29.05.2015 г. на CPC Н. е осъдено да заплати на ищеца сумата в размер на 22 400 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от същото ПТП - разходи за придружител и болногледач за периода 07.10.2007 г. - 01.03.2010 г., ведно със законната лихва. С решение № 80764 от 02.05.2020 г. по гр. д. № 43169/ 2010 г. на СРС Н. е осъдено да заплати на ищеца сумата от 1271, 84 лв. като обезщетение за имуществени вреди - разходи във връзка с лечението му, извършени за периода 28.03.2009 г. – 03.10.2009 г., ведно със законната лихва. С тези решения е формирана сила на пресъдено нещо между страните по отношение на материалното правоотношение, включено в предмета на делата и общите правопораждащи факти, включително фактическия състав на непозволеното увреждане и липсата на съпричиняване от страна на ищеца, изразяващо се в неносене на предпазна каска. Прието е, че ответникът е процесуално и материалноправно легитимиран да отговаря по заявените претенции с правно основание чл. 284, ал.1, т. 1 във връзка с ал. 2 от КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, причинени на ищеца в резултат на настъпилото на 16.05.2007 година ПТП в Република Г.. С представените по настоящото дело доказателства се установяват обстоятелствата, установени и по предходните дела като основание за ангажиране на отговорността на Н.. С констативен протокол за ПТП, издаден от Полицейско управление – Г. се установява настъпването на ПТП на 16.05.2007 г. в Г., изразяващо се в самокатастрофиране на мотоциклет с рег. № КМI-986, собственост на Р.Г.а, управляван от Й.Г., на който И. М. К. е бил пътник, при което и двамата са получили телесни увреждания. Установено е наличието за мотоциклета на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ към датата на ПТП, сключена с гръцкото застрахователно дружество „• S. A.“. Представител на застрахователя в Б. съгласно Директива за застраховане на отговорността, свързана с МПС 90/618 ЕС, е ЗАД „А..“. Установено е, че ищецът в качеството си на пострадал е сезирал представителя на застрахователя в Б. с искане за заплащане на обезщетение. Отговорено му е с писмо изх. № 6721/07.11.2008 година, с което е отказано изплащане на обезщетение поради неприключен съдебен процес. Тези доказателства установяват наличието на предпоставките по чл. 284, ал. 1 т. 1 от КЗ / отм./ за ангажиране на отговорността на Н. като компенсационен орган, тъй като няма окончателно произнасяне на застрахователя или неговия представител в тримесечния срок, посочен в чл. 271, ал. 1 от КЗ / отм./. Ищецът пребивава в Б., като това обстоятелство не е оспорено от ответника и не е опровергано от други доказателства. То се установява и от показанията на разпитаната по делото свидетелка Б.. Едва с въззивната жалба се твърди, че ищецът може да пребивава в друга държава, което не е установено. Поради това съдът приема, че ищецът като увредено лице, пребиваващо в Б., има право на обезщетение от Н. съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 2 от КЗ / отм./. Условието за това според т. 1 на чл. 284, ал. 2 / отм./ от КЗ е застрахователният договор на виновния водач да се сключен със застраховател, установен в държава членка, различна от Б., което в случая е налице. По настоящото дело жалбоподателят не сочи и не установява нови обстоятелства, които да обосновават недопустимост на предявения срещу него иск. Той се позовава на обстоятелството, че гръцкото застрахователно дружество на виновния водач е с отнет лиценз. С допълнителния отговор на допълнителната искова молба е представено извлечение от Държавен вестник на Г., бр. 1751 от 17.07.2013 година, с превод на български език. В него е обнародвано решение на Комисията по кредитни и застрахователни въпроси на Г. за отнемане на лиценза на гръцкото застрахователно дружество и започване на производство по ликвидация. Следва да се посочи, че цитираните по-горе дела между същите страни са приключили със съдебни актове, които са постановени и влезли в сила след датата на отнемане на лиценза на гръцкото застрахователно дружество. В този смисъл не става дума за ново обстоятелство, касаещо отношенията между страните. Следва да се посочи, че дори да се приемат за непреклудирани, доводите и доказателствата на Н., свързани с отнемане на лиценза на гръцкото застрахователно дружество не дават основание да се направи извод за липса на процесуална легитимация на ответника по настоящото дело. Към спора по настоящото дело е приложимо гръцкото материално право съгласно разпоредбата на чл. 105, ал. 1 от Кодекса за международно частно право. В тази разпоредба е предвидено, че задълженията, произтичащи от непозволено увреждане, се уреждат от правото на държавата, на чиято територия са настъпили или има опасност да настъпят непосредствените вреди. Приложимото право се определя по Кодекса за международно частно право, доколкото процесното ПТП е настъпило преди 11.01.2009 година, от когато е в сила Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото право към извъндоговорни задължения /„Рим II"/. Глава Втора от гръцкия Закон 489/76 относно задължителната застраховка Гражданска отговорност при пътнотранспортни произшествия урежда въпросите, свързани с дейността на Спомагателния фонд в Република Г.. В чл. 19, т. 1, б. „в“ е предвидено, че Спомагателният фонд е задължен да плати на лицата, претърпели щети съгласно параграф 2 от този член, обезщетения поради нанасянето на телесни повреди или материални щети от ПТП, когато застрахователят е фалирал или изпълнението срещу него е било неуспешно или е бил отнет лицензът му за упражняване на застрахователен бизнес поради нарушаване на закона / какъвто е настоящият случай/. Ответникът Н. е представил по делото споразумение между компенсационните органи и гаранционните фондове в случай на несъстоятелност на застрахователно предприятие, предоставящо автомобилна застраховка гражданска отговорност на единния пазар, което е подписано както от негов представител, така и от представител на Спомагателния фонд на Г.. То урежда задачите и задълженията на компенсационните органи и гаранционните фондове, както и процедурата по реимбурсиране в рамките на обезщетяване на пострадалите лица, претърпели загуби или вреди вследствие на ПТП, причинено от превозно средство, застраховано от застрахователно предприятие в несъстоятелност и които са поискали намесата на компенсационния орган в държавата –членка по пребиваване / чл. 1/. Видно от чл. 2 на споразумението, то има предвид ПТП, настъпили на територията на държава-членка на Европейското икономическо пространство, при конкретни условия, които са налице в случая, а именно: законите на държавата –членка да предвиждат намеса на Г., когато застрахователят на негова територия е в несъстоятелност; превозното средство, причинило произшествието, да е обичайно домуващо в държавата-членка, където то е настъпило и Г. на тази държава –членка да е подписал споразумението. Чл. 4 от споразумението урежда задълженията на компенсационен орган, който го е подписал и е получил претенция за обезщетение, а именно да уведоми незабавно Г. в държавата –членка и да изиска необходимата проверка, за да се гарантира, че застрахователното предприятие е в несъстоятелност, превозното средство е било застраховано към датата на ПТП, претенцията за обезщетение не е извън давностния срок и няма подадена претенция директно пред Г. на държавата- членка, където е настъпило произшествието. Обезщетението, което компенсационният орган определя, трябва да бъде в границите на правната, финансова и административна рамка, постановена от регулацията на държавата-членка, където е настъпило произшествието / чл. 4.5./, като за Г. е установено задължение за оказва необходимото съдействие и да предоставя информация за съдържанието на приложимото право / чл. 4.3./. Със събраните по делото доказателства е установено, че обсъдените по-горе условия за отговорността на Н. в качеството му на компенсационен орган са изпълнени. След сезирането му с претенцията на ищеца за заплащане на исковата сума то е установило контакт със Спомагателния фонд на Г. и е отказало плащане заради посоченото от Спомагателния фонд, че обезщетение не се дължи, тъй като давностният срок по приложимото гръцко право е изтекъл. Осъдителният иск срещу сезирания компенсационния орган пред съда е допустим, при липса на плащане по заявената претенция от застрахователя, респ. от Спомагателния фонд и отказ за такова. В исковото производство съдът следва да установи наличието или липсата на предпоставки за ангажиране на отговорността на компенсационния орган за заплащане на обезщетение, които имат отношение към основателността на предявения иск срещу Н.. Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че при изразено становище от застрахователя, респ. от Спомагателния фонд по предявената претенция, без значение дали е за отказ за плащане или не, производството пред Компенсационния орган се прекратява, респ. съдебното производство е недопустимо. Чл. 285, ал. 4 от КЗ / отм./ урежда условията за прекратяване на производството пред компенсационния орган, а именно ако в срока за произнасяне увреденото лице получи надлежно обезщетение от виновния водач, от застрахователя или от трето лице, освен в случаите, когато е получено плащане по застраховка „Живот“ или застраховка „Злополука“, като производството по претенция за обезщетение по чл. 284, ал. 1 от КЗ /отм./ се прекратява и когато в срока за произнасяне по ал. 2 застрахователят или неговият представител за уреждане на претенции дадат мотивирано становище по предявената пред тях претенция. В случая няма мотивиран отказ за плащане от Спомагателния фонд на Г., а само изразено становище в кореспонденцията с Н., че е изтекла погасителната давност, без каквито и да било други уточнения. Поради това наличието на предпоставките за плащане, включително изтичането или не на давността следва да бъде установено в хода на висящия исков процес въз основа на конкретните обстоятелства, изложени по делото и събраните доказателства. По изложените до тук съображения съдът приема, че искът срещу Н. е допустим. Въпросите за неговата основателност следва да бъдат решени след преценка на събраните по делото доказателства и при прилагане на гръцкото материално право. Със събраните по делото доказателства, включително влезлите в сила решение по предходните дела и приетата по настоящото дело комплексна съдебна медицинска и икономическа експертиза, са установени броят, видът и тежестта на получените увреждания от ищеца при процесното ПТП, станало на 16.05.2007 година в Република Г.. Става дума за тежки наранявания по главата и тялото, включващи малък тежък хематом на челната дясна част, фрактура на слепоочието, фрактура в дясно и ляво на раменната става, фрактури на гръдните прешлени (част Т 7, фрактура на T9, дислокация на T9- 10), фрактура на напречните израстъци в долната част на гръдните прешлени; компресивна фрактура на кръстния прешлен 02, фрактура на напречните израстъци вдясно. Тези увреждания са причинили на ищеца временно състояние на кома, като след излизането от комата се установило, че ищецът не може да движи долните си крайници и няма усет в тях. След първоначалния престой в хирургичното отделение на болницата в А. ищецът бил преместен за продължаване на лечението си в Б., където било установено, че вследствие на катастрофата и травмата на гръбначния стълб той е получил долна параплегия с нарушения на всички видове сетивност от ниво 10-11 надолу, страда от тазово-резервоарни нарушения, поради което има нужда от катетър. С Експертно решение №2377/22.11.2007 г. на ТЕЛК при МБАЛ, , •‘‘–Д. за установената долна параплегия вследствие компресионна фрактура на ТХ 9 след ПТП на ищеца е опредЕ. 100% трайно намалена работоспособност с чужда помощ. В приетото по делото заключение е посочено, че след ПТП ищецът е бил в тежко състояние - кома със смутени жизнени функции, като след проведеното лечение се е постигнало подобряване на състоянието му, изразяващо се в самостоятелно дишане и общо подобрение на жизнените функции за период от около година и повече, но без усет и възможност да движи долните си крайници. Посочено е, че трайно затрудненото движение на гръбначния стълб и парализата на долните крайници е невъзстановимо състояние, водещо до обездвижване и инвалидност на ищеца и пълна безчувственост от 10-11прешлен надолу, които го правят физически непригоден за нормален живот и изискват постоянна помощ и придружител, както и специализирана помощ поради тазово-резервоарните нарушения и нужда от постоянен катетър. В заключението е отразено, че заради състоянието си ищецът лежи почти през цялото време, а придвижването му е с инвалидна количка, като от постоянното седене и лежане се образуват декубитални рани, които трябва да се обработват със спирт и лекарства и има нужда от масажи. Вещото лице е отразило, че ищецът се нуждае от постоянни грижи и рехабилитация. За разходите за рехабилитация и лечение в М. „А.“ АД в С., Г., които са предмет на предявената по настоящото дело искова претенция за обезщетение за имуществени вреди, вещото лице е посочило, че те са направени по преценка на ищеца за подобряване на състоянието на декубиталните рани и от желание за възстановяване на двигателните му функции. В т. 9 и 10 от заключението на комплексната експертиза е посочено, че при липса на достоверна и конкретна информация за състоянието на ищеца към началото на 2019 година не може да се отговори на въпроса дали медицинските и други услуги, чието заплащане се претендира, са били необходими, целесъобразни и ефективни. Посочено е също, че няма конкретни доказателства, че състоянието на ищеца към момента на ползването на тези услуги представлява непредвидени последици от процесното ПТП или непредвидено неблагоприятно влошаване на здравето му в сравнение с установеното по предходните дела, обсъдени по-горе. При изслушването му в съдебно заседание вещото лице д-р Е. е обяснило, че решението на ищеца да проведе лечението, чиято стойност претендира, е не само медицински, а и морален въпрос, израз на желанието му за оцеляване и възстановяване. Вещото лице е заявило, че по начало състоянието на ищеца, включващо липсата на нервни импулси от кръста надолу и невъзможността на тъканите на долните крайници и мускулатурата да се „хранят“, е тежко необратимо състояние още от 2007 година, като ищецът се е поддържал с процедури в дома си, изправяйки се и придвижвайки се на ръце по конструкция в стаята си. Посочено е също, че заради обездвижването той е с дълбоки декубитални рани, за които се грижи хирург, който ходи в дома му, сменя превръзки и назначава антибиотични курсове. Във връзка с процедурите с апарат Екзоскелет, провеждани в клинката в Г., вещото лице е посочило, че при ищеца те не са имали никакъв ефект, а и не биха могли да имат, тъй като при него е невъзможно възстановяването на двигателните функции, а Екзоскелетът теоретично би могъл да помогне и да усили съществуваща функция, каквато при ищеца липсва, а не е пълен заместител на такава. По отношение на функцията за задържане на ищеца във вертикално положение с Екзоскелета, вещото лице е посочило, че ищецът извършва това всеки ден в дома си с помощта на конструкцията от тръби и че тя не би могла да подобри състоянието му. По делото е представено удостоверение, издадено от GMTP MIKE, търговско дружество в Г., от което се установява, че ищецът И. К., гражданин на РБ с паспорт №•, е бил пациент в Рехабилитационен център „А.” от 04.03.2019 г. до 10.06.2019 и от 02.09.2019 до 20.01.2020 г., където е претърпял операция и е бил на лечение. Ищецът е сключил договори с това търговско дружество, което ги е подписало в качеството си на посреднически партньор на рехабилитационен център „А.“ АД и съгласно чл.2.1. се е задължило да предоставя и организира за пациента платени медицински услуги, предоставяни от Центъра за рехабилитационно лечение и други услуги. Видът на проведените процедури в медицинския център в Г., тяхната стойност и заплащането на сумата от общо 39327 евро с платежни нареждания от ищеца към GMTP MIKE – С. са установени със събраните по делото писмени доказателства – договори за предоставяне на медицински услуги и програмите за лечение към тях, фактури и платежни нареждания, както и от заключението на комплексната експертиза, приета по делото, в икономическата й част. Установено е също двукратното превеждане на суми от по • евро от ищеца на лице на име Е.Р. на дати 23.05.2019 година и 18.06.2019 година, като е посочено, че те са за придружител. Твърденията на ответника, че не са установени размерът на иска, видът на предоставените услуги и достигането на платените суми до рехабилитационния център А. в Г. са неоснователни. Те се опровергават от събраните писмени доказателства и приетото заключение на комплексната експертиза. Липсват конкретни обстоятелства и представени доказателства, въз основа на които да се приеме за основателен доводът, че ищецът не е провел реално процедурите на стойност 39327 евро и не ги е заплатил. По отношение на сумата от 2000 евро по двете преводни нареждания от дата 23.05.2019 година и 18.06.2019 година в полза на Е.Р. за придружител съдът намира, че по делото не е установено основание за заплащането й. На първо място, на ищеца е присъдено с влязло в сила съдебно решение ежемесечно обезщетение в размер на по 800 лева за придружител. Липсват доказателства за необходимостта от допълнителни средства за придружител в размер, надхвърлящ месечната сума от 800 лева. Наред с това, видно от заключението, в заплатената на рехабилитационния център сума от 39327 евро също има включена сума за придружител от 840 евро за периода от 16.04. до 30.04.2019 година/ фактура 100665 от 28.03.2019 година. С показанията на свидетелката В. Б., разпитана по делото в съдебно заседание на 06.12.2021 година, също не се установяват конкретни обстоятелства, обосноваващи необходимостта от допълнителни средства за придружител. Свидетелката установява, че през 2019 година ищецът е провел рехабилитации в гр. С., Г. от март 2019 г. до средата на януари 2020 г. В периода от 04.03.2019 г. до 01.04.2019 г. самата свидетелка била придружител на ищеца, тъй като била медицински специалист и професионално обработвала раните му сутрин и вечер, поддържала ги, за да няма септичен процес. Тя всеки ден карала ищеца с лекия си автомобил до рехабилитационен център „А.“, където провеждали основно апаратна физиотерапия с „Локомат“ и „Екзоскелет“. Свидетелката твърди, че до 2020 - 2021 година такава апаратура в Б. не е имало и това била причината да търсят най-евтин вариант, който да бъде най-близо, за да може да бъде транспортиран ищецът до там с автомобил. Според свидетелката, след ПТП ищецът изобщо не бил изправян до терапията с посочените уреди, които го изправили във вертикално положение и той започнал да стъпва. След завръщането на свидетелката в Б., грижите за ищеца поел неговият брат, а след това лице на име Е., което било ангажирано срещу заплащане на възнаграждение, за да полага елементарни грижи за ищеца, а не професионални, като тя поддържала връзка със свидетелката, за да се уточнява необходимостта от антибиотично лечение, начин на превързване и др. От показанията е видно, че в Г. на ищеца е била направена пластична операция на раните в началото на април, на два етапа, в друга частна клиника – „••“, като престоят му в тази клиника бил общо 10-12 дни. След това се наложило ищецът да остане в Г. до 10 юни, за да бъде под наблюдение на хирург. След втория етап на операциите ищецът бил поканен в рехабилитационния център, за да бъде под лекарско наблюдение. Последващият престой в рехабилитационния център бил в от месец септември до средата на януари 2020 г. Престоите в там били платени, като се заплащала и рехабилитацията. Свидетелката Б. е в роднински връзки с ищеца, негова братовчедка, поради което съдът преценява нейните показания, отчитайки възможната им заинтересованост по смисъла на чл. 172 от ГПК. Част от показанията й се опровергават от становището на вещите лица, изразено в приетото заключение. Вещото лице д-р Е. е посочило категорично, че състоянието на ищеца не се е подобрило след процедурите с посочените апарати, а и не би могло да се подобри, тъй като те биха могли да дадат някакъв резултат тогава, когато има запазени функции на крайниците, като ги усилват, но при ищеца такива изобщо липсват. Установено е освен това, че в дома си ищецът е разполагал с изградена система от тръби, с помощта на която се е изправял, придвижвайки се на ръце, което също опровергава твърдението на свидетелката, че до проведените процедури в Г. ищецът изобщо не се е изправял. По отношение на наличността на апарати от вида на тези, с които са провеждани процедурите в Г., вещото лице е установило, че в Б. има такъв апарат Екзоскелет от месец юли 2019 година в СБР „С.“ град С.. От 2021 година има роботизирана машина за раздвижване на хора с двигателни затруднения и в СБР П.. Въз основа на съвкупната преценка на обсъдените доказателства може да се направи извод, че разходите, предмет на предявения иск, не са неотложни и необходими, дължащи се на непредвидено влошаване на състоянието, а по-скоро такива, направени по желание и преценка на ищеца. Вярно е, че през периода от март до юли 2019 година в Б. все още не е имало апарат Екзоскелет, но вещото лице е категорично, че при неговото състояние процедурите с такъв апарат не биха могли да доведат и не са довели до подобрение. След месец юли 2019 година в Б. такъв апарат вече е съществувал. По отношение на лечението на ищеца, по делото са събрани доказателства, че той е лекуван в Б.. От справката от Н. / стр. 580/ е видно, че на 10.09.2016 г. ищецът е прегледан от д-р Ж.Ж. със специалност, , хирургия‘‘, който е поставил диагноза, , други уточнени локални инфекции на кожата и подкожната тъкан‘‘, като през същия месец – септември 2016 г. той е бил прегледан и от общопрактикуващия лекар три пъти с диагноза „спастична тетраплегия“. Прегледи с тази диагноза са осъществявани и след това – на 30.08.2018 година и 30.09.2020 година. Ищецът е лекуван многократно и преди септември 2016 година/ от април 2009 година до март 2015 година/ с диагноза „параплегия и тетраплегия“ и „спастична тетраплегия“. Въз основа на тези доказателства съдът намира, че не са налице основания за уважаване на иска поради изтекла погасителна давност за вземането, в каквато насока е направено възражение от ответника в преклузивния срок – с отговора на исковата молба. От събраната по делото правна информация се установява, че гръцкия Закон 237/1986 се отнася до въпроси, свързани със застрахователно покритие в контекста на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. В чл.6.2. от него е посочено, че застрахователното покритие трябва да включва гражданска отговорност срещу трети лица, поради смърт или телесна повреда или имуществени щети, като включва и парично обезщетение за душевни страдания или морални вреди. Чл.6.5. урежда размерите на застрахователната сума. Според чл. 10.1. увредено лице, съгласно застрахователен договор и до неговия размер, има право на собствена претенция срещу застрахователя, която според чл.10.2. се погасява по давност след пет години от деня на произшествието, при спазване на разпоредбите на действащото законодателство относно спиране и прекъсване на погасителната давност. Чл. 19 урежда отговорността на Спомагателния фонд. Нормативната уредба на гражданската отговорност от ПТП като отговорност за непозволено увреждане се съдържа в специалния закон ГПН/1911, приложим за гражданската отговорност за щети на трети лица или вещи, причинени от автомобил, с допълнително прилагане на общите разпоредби на Гражданския кодекс, или само в общите разпоредби на Гражданския кодекс за непозволено увреждане, като изборът е предоставен на ищеца. Според чл. 12 от ГПН 1911 специалният закон не се прилага в полза на пътници в авариралия автомобил, както и в полза на превозваните от него вещи. В тези случаи, сред които попада и настоящият, обезщетенията се уреждат от общото право, т.е. от Гражданския кодекс на Г.. В чл. 914 от него е предвидено, че който противозаконно и виновно увреди друго лице, е длъжен да го обезщети. Обезщетението по чл. 914 от Гражданския кодекс включва претърпяната загуба и пропуснатата полза, като претърпяната загуба е реално намаляване на имуществото, понесена от увреденото лице или чрез увеличаване на пасиви, или чрез намаляване на активи. В гръцкото право и съдебна практика се приема, че на основание чл. 914 от Гражданския кодекс се възстановяват наличната и бъдещата щета, като налична е щетата, която е настъпила към момента на предявяване на иска, а бъдещата – тази, която трябва да се случи след този момент и нейният обхват може да бъде определен предварително. Съгласно чл. 937 от приложимия гръцки Граждански кодекс, вземанията за обезщетения от непозволено увреждане се погасяват с изтичане на петгодишна давност, като началният момент е този, в който пострадалият е узнал за вредата и за лицето, което дължи обезщетението, като във всички случаи погасителната давност настъпва с изтичането на двадесет години от деянието. В получената по делото правна информация по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави, е цитирана и представена съдебна практика на гръцки съдилища, свързана с петгодишния давностен срок по чл. 937 от Гражданския кодекс. В нея се приема, че началният момент на петгодишната давност по иска за обезщетение за непозволено увреждане възниква от момента на настъпване на вредата и в случай на последваща вреда искът за обезщетение не се възобновява, като по принцип искът за обезщетение за всички вреди, включително тези, които са бъдещи и могат при обичайния ход на нещата да бъдат предвидени, възниква след като деянието е започнало да поражда вредни последици. Приема се, че знанието за вредата като начало на петгодишната давност означава знание за вредните последици на деянието, но не и знание за размера на вредата или размера на обезщетението. Давността от посочения момент тече за всички вреди на пострадалия – тези, които са настъпили или предстои да настъпят, с изключение на тези, които са непредвидими при обичайния ход на събитията / решения 1581/2008 на Върховния съд на Г./. С решение № 10126/2005 година на Апелативния съд на А. е прието, че медицински разходи, обезщетения за болест и пропуснати ползи / които не представляват иск за периодично обезщетение/ са предвидими вреди с оглед сериозността на нараняванията на пострадалия към момента на произшествието, установени с медицински документи и с оглед обичайния ход на събитията, поради което са включени в общата претенция за обезщетение за вредите от деянието, която не се подновява непрекъснато за всяка бъдеща вреда. Доколкото вредите са предвидими от самото начало, за тях не тече нова давност. Съобразявайки гръцкото законодателство и съдебна практика от една страна, а от друга изложените по-горе съображения за предназначението на разходите, които ищецът претендира като имуществени вреди и липсата на твърдения и доказателства да е настъпило непредвидимо и неочаквано влошаване на здравословното му състояние след ПТП от 16.05.2007 година / ексцес/, с което да са свързани тези разходи, съдът приема, че за тях е изтекла петгодишната давност и искът е неоснователен. Обстоятелството, че става дума за нови разходи на ищеца във връзка с лечението му, не е достатъчно, за да се приеме, че давността за тях е започнала да тече от момента, в който са направени. Това са разходи, които не са свързани с лечение на непредвидими вреди и влошено състояние, а за лечение на необратимо увреденото му състояние още към момента на ПТП, установено и взето предвид при присъждане на обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди по предходните дела между същите страни. Поради това липсва основание да се приеме, че ищецът може да претендира тези вреди като нови, респ. че давността за тях тече от момента, в който са направени разходите, а не от датата на увреждането. Позоваването на ищеца в отговора на въззивната жалба на разрешението в Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 година по т.д. 1/2014 година на ОСТК е неоснователно. В т. 4 от това ТР е прието, че давността по прекия иск на увреденото лице, предявен срещу застрахователя на делинквента по застраховка “Гражданска отговорност” за заплащане на обезщетение при ексцес започва да тече от деня на проявяване на вредата. Ищецът по делото не е изложил обстоятелства за ексцес, а и от събраните доказателства не може да се направи извод за наличие на такъв. Отделен е въпросът, че по настоящото дело съдът е длъжен да приложи гръцкото право, чието съдържание беше подробно обсъдено по-горе. По изложените съображения съдът приема, че петгодишната погасителна давност по иска на ищеца, предявен на 04.03.2021 година е изтекла. Тя е започнала да тече от момента на увреждането му на 16.05.2007 година, тъй като разходите, предмет на исковата претенция, не са непредвидими и неочаквани при уврежданията на ищеца, които както е установено по настоящото, а и по предходните дела, са необратими след момента на причиняването им. По изложените съображения съдът намира, че следва да отмени първоинстанционното решение изцяло и да постанови ново по същество, с което да отхвърли предявените искове. С оглед изхода на спора право на разноски за първоинстанционното и за въззивното производство има само ответникът Н.. Претендираните такива за първоинстанционното производство, видно от представения списък по чл. 80 от ГПК / стр. 1656/, са в размер на общо 13370, 50 лева, установени с представените доказателства. От тях претендираното и заплатено адвокатско възнаграждение е в размер на 10076, 42 лева. Направено е възражение за прекомерност на това възнаграждение в случай, че надхвърля минималния размер по Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът, съобразявайки значителната фактическа и правна сложност на делото, големия му обем и продължителност в първоинстанционното производство намира, че не са налице основания по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване размера на адвокатското възнаграждение. Разноските на жалбоподателя Н. за въззивната инстанция, посочени в списъка по чл. 80, включват 1611, 75 лева държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на 8516, 40 лева. Срещу размера на адвокатското възнаграждение е направено възражение за прекомерност. Съдът намира, че това възражение е основателно. Преценявайки размера на дължимото адвокатско възнаграждение съдът, съгласно чл. 633 от ГПК, съобразява задължителните за него разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, съдържащи се в решение на СЕС от 25.01.2024 година по дело С-438/2022 година. Според това решение съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, посочени в приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения / Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа, след измененията, обнародвани в ДВ бр. 14/18.02.2025 година/. Размерът му следва да се съобрази с реално извършената работа от адвоката по конкретното дело. В случая работата на процесуалния представител на Н. във въззивното производство се свежда до изготвяне на подробна въззивна жалба и до подаване на писмено становище, без явяване пред съда. Във въззивното производство не са поддържани нови доводи и възражения, проведено е само едно открито съдебно заседание. С оглед на това съдът намира, че следва да присъди по-ниско адвокатско възнаграждение от претендираното, а именно сумата от 3000 лева. Или общият размер на разноските за въззивната инстанция, ведно с държавната такса, е 4611, 75 лева. По изложените съображения Пловдивският апелативен съд