Решение № 37 от 6.1.2015 г. на Софийски градски съд по дело № 6024/2013 г.

настоящото производство е парично вземане на ищеца „ Ф.Л.” ЕАД, произтичащо от запис на заповед, издаден от ответника „М. МС” ЕООД и авалиран от ответника З.Х.Д. – В., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417, т. 9 ГПК по гр.д. № 53472 /201 2 г. на СРС, 3 6 състав. Настоящото производство е предназначено да стабилизира ефекта на издадената заповед за изпълнение, същата да влезе в сила и издаденият в производството по чл. 417 ГПК изпълнителен лист да запази действието си на изпълнителен титул – арг. 416 ГПК и чл. 42, ал. 3 ГПК. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на която е подадено заявлението по чл. 417 ГПК. Ето защо, предмет на това исково производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането в заповедното производство по юридически факт, от който е възникнало, по страни, вид, падеж и размер. В противен случай искът ще бъде недопустим. В настоящия случай вземани ето, предмет на настоящото производство напълно съвпада с вземането, за което е издадена посочената по-горе заповед за незабавно изпълнение. Искът е предявен в законоустановения едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 ГПК, поради което е допустим. По основателността на исковете, настоящият състав намира следното: Съобразно указанията, дадени в Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. п от.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, п редметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника –издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед срещу издателя. Предвид обстоятелството, че в настоящото производство ищецът е на прави л твърдения във връзка с каузалното правоотношение между страните, а от ветни ците не оспорват наличието и характера му, но ответникът –физическо лице и авалист по записа на заповед е направил своевременно възражения за погасяване вземанията по него чрез плащане, предмет на изследване е както съществуването на вземането на ищеца по процесни я запис на заповед, така и вземането по каузалното правоотношение, обезпечено с него. По предявения иск в тежест на поемателя по записа на заповед е да установи валидното пораждане на менителничното задължение и настъпване на изискуемостта на задължението, както и съществуване на изискуемо вземане по каузалното провоотношение най-малко в същия размер, а в тежест на ответни ците е доказването на правоизключващите или правопогасяващите им възражения. Както бе посочено, такива надлежно е въвел в процеса само авалиста по записа на заповед. На първо място, вземани ето по запис а на заповед следва да е възникнал о валидно, т.е., запис ът на заповед е необходим о да бъд е валид е н менителнич е н ефект. Макар ответниците да не са оспорвали валидността на процесния запис на заповед, съдът служебно следи за нея, предвид обстоятелството, че по императивна разпоредба на закона, липсата на някой от посочените в чл. 535 ТЗ реквизити води до неговата не действителност. Само по отнишение някои от тези реквизити законът позволява тяхната липса да бъде заместена от законовите презумпции по чл. 536, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 ТЗ - при липсата на посочен падеж, м я сто на издаване и мястото на плащане. От представени я запис на заповед, се установява, че той нос и наименованието "запис на заповед", което е поставено и в самия текст на документа в съответната логическа и граматическа връзка с другите изрази. Индивидуализирано е лицето, което е поело задължението да плати с посочване на всички правно индивидуализиращи данни. Обективирано е и изявлението му, като издател, че се задължава "безусловно" за заплати определена сума, а именно сумата от 18 924.05 евро, при падеж „на предявяване”, но не по-късно от 20.03.2013 г. Индивидуализиран е и поемателят, комуто следва да се плати - юридическо лице, с пълно посочване на правно индивидуализиращите го данни. Налице е и подпис на сочен ото при името на издателя лице – негов управител. Посочена е дата на издаване – 30.05.2011 г. Място на издаване – гр. С.. Място на плащане е гр. С.. Съгласно чл. 486, ал. 1 ТЗ п адежът на менителницата може да бъде: на предявяване; на определен срок след предявяването; на определен срок след издаването или на определен ден. Съгласно втората алинея на същата норма, падеж определен по друг начин или при посочване на последователни падежи, води до недействителност на менителницата (в случая – на записа на заповед.) В настоящия случай падежът е определен „на предявяване”. Обстоятелството, че издателят е определиле краен срок, до който предявяване може да бъде извършено, не променя падежа, нито съданав втори падеж, при което би била налице неяснота относно падежа и съответно – недействителност на записа на заповед. С посочената уговорка за краен срок, издателят упражнява правото си, уредено с диспозитивната норма на чл. 476, ал. 1ТЗ. По отношение съдържанието на реквизитите „място на издаване” и „м я сто на плащане” съществува противоречива практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Според Решение № 225/28.03.2014 г. по т.д. № 498/2012 г. на ВКС, I т.о., липсата на вписан адрес като част от реквизитите „място на плащане” и/или „място на издаване” е равнозначно на липса на самите реквизити и опорочава записа на заповед до степен на нищожност; Записът на заповед не е нищожен поради липса на реквизит „място на плащане” и/или „място на издаване”, ако с оглед определения от издателя способ на плащане адресът няма значение за точното изпълнение на менителничното задължение (посочена е банкова сметка, •••). Според Решение № 21 ОТ 04.07.2014 г. по т.д. № 1348/2013 г., І Т. О. НА ВКС законодателят не е дал определение за „място на плащане” и " място на издаване ", но очевидно приравнява съдържание, обозначаващо " място на издаването, респ. плащането", със съдържанието, обозначаващо " местожителство " на лицето - издател, а "местожителство", съгласно чл. 7 (отм.) от ЗЛС и чл. 19, ал. 1 от Наредба за гражданското състояние ( отм.) е населеното място, където лицето се е установило да живее постоянно или преимуществено и е записано в регистрите на населението на същото населено място. Приравняването на мястото на издаването и мястото на плащането с местожителството на издателя на записа на заповед, ясно сочи, че законодателят е имал предвид населеното място, без да са въведени допълнителни изисквания за индивидуализация на точния адрес в рамките на съответното селище. Становището, застъпено в това решение съвпада със становището по особеното мнение, подписано от член на съдебния състав, постановил Решение № 225/28.03.2014 г. по т.д. № 498/2012 г. на ВКС, I т.о. Настоящият състав приема за правилно второто решение и ще съобрази крайните си изводи с него. Съгласно чл. 536, ал. 3 ТЗ, когато не е посочено място на плащане, за такова се смята мястото на издаване. В процесните записи на заповед е посочено като място на издаване гр. С., което настоящият състав, съобразно възприетата съдебна практика п очл. 290 ГПК, намира, че е достатъчно за да се приеме наличие на реквизита „място на издаване”, съответно място на плащане. Дори да приемем обаче, че е необходимо посочване на точен адрес, то посочването само на населеното място в случая би означавало липса и на посочено „място на издаване”, което пък би довело до приложение презумпцията по чл. 536, ал. 4 ТЗ – мястото, посочено до името на издателя. Няма съмнение, че в процесния запис на заповед до името на издателя е посочено не само място, но и адрес – гр. С., ж.к. „Б.”, бл. 9, вх. 1, ап. 1. Под изявлението на издателя и неговия подпис валидно е поет авал от ответницата З. Д. – В.. Изложеното мотивира настоящия състав да приеме, че процесния запис на заповед е валиден менителничен ефект, по който е възникнало вземане и предвид предявяването му както на издателя, така и на авалиста преди изтичане на определения от издателя крайния срок (на 05, съотв. 09.10.2012 г.); - налице е изискуемо вземане. Както бе посочено, предвид наведените от ищеца твърдения, че записът на заповед обезпечава вземания по договор за финансов Л. № FL-M041/13.09.2010 г. и Допълнителното споразумение към него от 30.05.2011 г., за преценка дали вземането по записа на заповед съществува, следва да бъде установено и дали съществува обезпеченото вземане. Безспорно е между страните, че такъв договор е сключен, както и че процесния запис на заповед е издаден и авалиран за обезпечаване вземанията на ищеца по него. Това се установява и от писмените доказателства по делото – договор за финансов Л. и Общи условия към него, допълнително споразумение от 30.05.2011 г. Макар да не е посочена изрично сумата, за която се издава запис на заповед като обезпечение, в Л.овия договор е посочено, че именно запис на заповед е поисканото от Л.одателя обезпечение, а сумата по него съвпада до цент със новирананото задължение по договора чрез допълнителното споразумение от 30.05.2011 г., както и с деня на подписването му. Не е спорно и наличието на изпълнение на задълженията на ищеца по договора за Л.. Установи се още, че след сключване на договора, ответникът „М. МС” ЕООД е погасил първоначалната вноска, като остатъка за оскъпяване в размер на 15 974 евро, ведно с уговорените лихви е следвало да бъде заплащан по приложен погасителен план. Страните са констатирали с допълнителното споразумение от 30.11.2011 г., че до този момент Л.ополучателят не е заплатил ните една дължима вноска, като размерът на просрочените вноски е общо 12 625.73 евро – това споразумение има характер на извъсъдебно признание от страна на ответника относно размера н азадълженията му към този момент, доколкото фактът на неплащането и размера на зъдалжението са неизгодни за него факти. От друга страна, страните са новирали задължението, като са приели, че същото се изменя от общо 15 974 евро на 18 924.05 евро чрез капитализиране на просрочени и други дължими лихви и разноски, и са уговорили нов погасителен план. Установи се посредством заключение на ССЕ, което не е оспорено от страните, а съдът възприема като обосновано и компетентно дадено, че след подписване на споразумението ответникът „М. МС” ЕООД е заплатил само първата вноска, а втората частично, като непогасени остават 16 097.80 евро – главница и 1551.89 евро – лихва, или общо 17 649.69 евро. Доколкото основанието на процесния запис на заповед е вземането по договора за Л., което е обезпечено с него и размера на неплатеното обезпечено вземане е по-нисък от вземането по записа на заповед, то искът срещу издателя е основателен до размера на неплатеното обезпечено вземане - 17 649.69 евро, а до пълния предявен размер от 18 924.05 евро е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По отношение задължението на ответницата, съдът намира следното: М енителничното поръчителство ( авал ), уредено в чл. 483-485 ТЗ, има самостоятелен и неакцесорен характер спрямо главното задължение, което обезпечава, и поради това авалистът не може да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, които би могъл да му предостави самият хонорат ( издател на записа на заповед ) - както абсолютни възражения за недействителност на ефекта ( с изключение на възражението относно формата ), така и лични възражения, произтичащи от каузално правоотношение между приносителя и хонората; Противопоставянето на лични възражения от авалиста, основани на каузално правоотношение между приносителя и хонората, е допустимо само ако авалистът също е страна по каузалното правоотношение или ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с хонората. установената недобросъвестност на приносителя изключва правото на последния да иска изпълнение от авалиста в случаите, когато могат да му бъдат противопоставени личните възражения на хонората, в това число и възражението му за наличие на съдебно признато изпълняемо право в полза на приносителя; В тези случаи, както и в случаите на доказана злоупотреба с право, авалистът може да противопоставя успешно на приносителя и личните възражения по каузалното правоотношение, по което не е страна, макар това право по принцип да не му принадлежи. В този смисъл е константната съдебна практика на В КС, създадена по реда на чл. 290 ГПК - решение № 120 от 30.07.2010 г. по т. д. № 988/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 17 от 21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. решение № 40 от 05.06.2012 г. по т. д. № 148/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 26 от 24.04.2014 г. по т.д. № 1027/2013 г. на ВКС, II т.о, решение № 2 от 12.08.2014 г. по т.д. № 984/2012 г. на ВКС, II т.о. В конкретния случай авалистът по процесния запис на заповед е направил възражение за недобросъвестност и злоупотреба с право от страна на поемателя, като е заявила, че вземането по каузалното правоотношение е погасено и всъщност поемателят търси събирането му повторно чрез записа на заповед. Това възражение е частично основателно – както бе посочено по-горе, част от главницата и лихвата са погасени. Установи се от заключението на ССЕ, че тези погашения са отразени в счетоводството на ищеца, следователно той е знаел за извършеното плащане, знаел е и че записът на заповед обезпечава и тази платена част, но въпреки това претендира плащането й и на основание записа на заповед. Ищецът е недобросъвестен и злоупотребява с правото си, поради което следва да бъде прието възражението на ответницата срещу платената част от дълга и задължението й по записа на заповед съответно да се намали. Възраженията на ответницата за стопанска непоносимост и нищожност на уговорки между страните по каузалното правоотношение не са такива за недобросъвестност от страна на ищеца, поради което не следва да бъдат разглеждани. Ако пък се приеме, че ответницата е направила възражение за стопанска непоносимост при изпълнение на собственото й задължение по записа на заповед, то е изцяло лишено от смисъл, тъй като записът на заповед е подписан и авалиран едва на 30.05.2011 г., т.е, авалът е поет след като вече задължението на „М. МС” ЕАД по каузалното правоотношение е било вече 18 924.05 евро и не са налице никакви изменения в обстоятелствата впоследствие, които да правят това задължение стопански непоносимо за ответницата, а и тя не сочи такива. Никой от ответниците не е не е представил доказателства, че е погасил задължението си от общо 17 649.69 евро, поради което до този размер, предвид вече изложеното, искът е основателен и следва да бъде уважен и срещу двамата ответници, ведно със законната лихва от датата на заявлението - 12. 11.201 2 г. до пълното изплащане на вземането. За горницата искът се явява неоснователен. Отговорността между издателя и менителничния поръчител е солидарна. По разноските: Предвид изхода на спора и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има право да получи от ответника сторените разноски по делото. Доказания т размер на направените такива от ищеца възлизат на 740.25 лева – дължима и платена по исковото производството държавна такса, както и 200 лева – депозит за вещо лице (2 пъти по 100). Процесуалният представител на ищеца изрично е заявил в последното съдебно заседание, че не претендира адвокатско възнаграждение. Съобразно уважената част от иска и пропорционално на нея, на ищеца се следват разноски в размер на 876.97 лева. Ответниците имат право на разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете. Искане за присъждане на такива е направено с молба, депозирана от приносител в съдебно заседание на 17.03.2014 г. Разноски е доказал само ответникът „М. МС” ЕООД – 200 лева, депозит за вещо лице, от които следва да му бъдат присъдени 33.46 лева. Н астоящият съд е задължен да се произнесе и по разноските в заповедното производство с осъдителен диспозитив дори при пълно уважаване на предявения иск, съобразно решението си по предявения иск, (Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС, т. 12). Предвид изхода от спора, в настоящия случай на ищеца не следва да се присъ дят частично разноски те, направени по заповедното производство, съразмерно на уважената част от исковете, а именно – 690.43 рева – държавна такса и 1678.86 лева – адвокатско възнаграждение. Воден от изложеното, съдът