Решение № 4129 от 16.12.2025 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 687/2025 г.

Всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите - за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица; ал. 4, (предишна ал. 3) Горепосочените общи изисквания, заложени в закона са доразвити в ППЗИНЗС, където в чл. 20, ал. 2 се установява, че в спалните помещения следва да има осигурен пряк достъп на дневна светлина и проветряване и че количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване се определя в зависимост от изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. Според чл. 96, ал. 2 от ППЗИНЗС, помещенията, устроени като наказателни килии /каквито се явяват арестантските помещения/, трябва да отговарят на всички хигиенни и здравни изисквания - да нямат влага, да имат пряк достъп на дневна светлина, да се заключват добре, да се отопляват, да имат условия за проветряване и обезопасено легло. Съдът приема, че е налице доказаност на твърдените аспекти на нарушение на условията на жилищната среда, съгласно чл. 3, ал. 2, вр. с ал. 1 от ЗИНЗС. От писменото становище на ответника и показанията на разпитаните по делото двама свидетели И. и Л., пребивавали в ареста заедно с ищеца, се установява, че помещенията не разполагат със собствени прозорци, които да са източници на пряка дневна светлина, а притокът на светлина се осигурява косвено – от прозорците на външния коридор, към който са вратите им. Естествена светлина прониквала чрез отвор над вратите на килиите и при възможност – чрез отваряне на масивните врати на килиите. В килиите има изкуствено осветление от луминесцентни осветителни тела. За липсата на вентилация и естествено проветрение признава в показанията си и фелдшерът в следствения арест - св. Д., която заявява и че проветрението ставало чрез отваряне на прозорците. Съдът намира, че по този описан начин не е обезпечено естествено проветряване, вентилация и приток на дневна светлина, отговарящи на изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. Описаният начин на проветрение не осигурява достъп до чист въздух – чрез коридора. Обяснението на ответника, че сградата е проектирана така през 1982 година и това е конструктивното решение не го освобождава от отговорността да изпълни законовите си задължения и да осигури пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване в спалните помещения, а липсват данни и твърдения към релевантния период и към настоящия момент, тези условия да са променени. Доказателства еднопосочно сочат на липса на възможност за проветрение с естествен въздух и липса на естествена светлина в килиите в Ареста във В. Търново, тъй като помещенията нямат изградени прозорци на стената, а достъпът на проветрение и светлина е опосредена. Разпоредбата на член 20, ал. 3 от ППЗИНЗС гласи, че на лишените от свобода следва да се осигури постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. С исковата молба се претендира настъпване на неимуществените вреди от лошите условия в ареста във гр. В. Търново поради липсата на санитарен възел и течаща вода. Тези обстоятелства съдът приема за признати и от самия ответник в представената справка и в становището по делото, който не спори и признава, че в спалните помещения няма санитарни възли и постоянен достъп до течаща вода, а задържаните лица имат възможност да ползват общ такъв с осигурена течаща вода през цялото денонощие, но след подаване на сигнал до охранителния състав и извеждането им по ред. Тези обстоятелства се потвърждават и от изслушаните свидетелски показания на св. И. и св. Л., които съдът кредитира и в тази част, от които се установява още, че има случаи, в които сигнал се подава едновременно от няколко килии, което налагало изчакване за определено време. В показанията си св. Л. дори заявява, че се е налагало да удовлетворяват физиологични нужди в шишета. Твърденията на ответника за липса на отказ за извеждане до санитарния възел са недоказани, а в случая и ирелевантни за наличието на нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Те обективират усилията на служителите в ареста да минимализират вредните въздействия на помещенията. Необходимостта от извеждането на арестантите във всеки отделен случай до тоалетната и то само при обективна възможност за това, несъобразена с физиологичните нужди на всеки арестант, включително и на ищеца безспорно нарушава нормативно посоченото изискване. Това, че има правила, които установяват режим на ползване на тоалетна, която е обща, както и винаги при възникване на нужда, не променя извода на съда за неизпълнение на законовото задължение за осигуряване на постоянен достъп до тоалетна и течаща вода. При липсата на санитарен възел в помещението основателно се явява оплакването на ищеца в този смисъл и съдът приема извода, че през спорния период на задържане на ищеца в помещенията от следствения арест в град В.Търново на същия не му е осигурявана реалната възможност да облекчава естествени физиологични нужди в намиращ се в килията санитарен възел и е нямал постоянен достъп до течаща вода. Съгласно трайната практика на Европейския съд по правата на човека „достъпът до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство. Не само, че хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на телата си и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди от време, но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето. Наистина хуманна среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения или на възможността за поддържане на тялото на човек чисто.” – Н. срещу България. След като компетентният съд приема за нарушение на чл.3 от Конвенцията липсата на санитарни помещения в килиите, то това обстоятелство представлява забраненото и от Конституцията на Република България и закона нечовешко и унизително отношение към задържания, респективно нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС. Установената липса на санитарен възел с течаща вода в самото помещение, неминуемо е от предпоставките водещи до дискомфорт и неудобство за задържаното лице, поради което основателно се явява оплакването на ищеца за нарушение на чл. 3, във вр. с чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС. Не са опровергани и твърденията на ищеца за наличието на мухъл и влага, падащи мазилки в килията в следствения арест в [населено място]. В справката на ответника се сочи за частични ремонтни дейности в спалните помещения и липса на влага и мухъл в тях, но нито се конкретизира кога е бил извършен този ремонт и за кои спални помещения, нито са представени доказателства за това с оглед доказателствената тежест. Съдът приема, че предвид зимният и пролетният период, в който валежите са често явление, в килията, в която е пребивавал ищецът е имало влага на тавана, мухъл и мазилките били олющени, което безспорно създава дискомфорт, причинява емоционален стрес и безпокойство. Налице е и причинна връзка между бездействието и неимуществените вреди. Доказана е и претенцията на ищеца за неимуществени вреди, в резултат на неосигуряване на задържания на условия за двигателна активност чрез престой на открито в специално определено за целта място, с продължителност не по-малко от един час на ден. Т. право имат задържаните лица по арг. л.240 и чл.256, ал.1, т.1 от ЗИНЗС вр. чл. 71, ал. 2 от ППЗИНЗС. Престоят на открито означава възможност за задържаните лице да бъдат извън сградата, под естествени атмосферни условия, с възможност за подслон ако същите са неблагоприятни. От представените по делото писмени и гласни доказателства се установява, че престоят на открито се осъществява в стая с прозорци с решетки на друг етаж в сградата, което несъмнено не отговарят на изискванията на закона. Привеждането от една стая в друга, с разликата, че последната има отварящи се прозорци не е престой на открито. В решението Н. срещу България Европейският съд по правата на човека приема, че за упражненията на открито трябва да бъде осигурено достатъчно пространство, като физическите характеристики на външните съоръжения за упражнения също имат значение. Даден е пример за двор за упражнения, който е само два квадратни метра по-голям от килията, заобиколен е от стени с височина от три метра и има отвор към небето, покрит с метални пръти и дебела мрежа, като този двор не предлага на затворниците подходящи възможности за почивка и възстановяване. След като описаното в решението пространство за упражнения на открито е двор и въпреки това не удовлетворява изискванията на Конвенцията, то на по-голямо основание стая с прозорци също не представлява място за упражнения на открито, което ответника е длъжен да осигури по силата на българското законодателство и международните стандарти. Позоваването на заповедта за вътрешния ред в арестите от 10.03.2020г., издадена от Главния директор на ГД "ИН", според която в арестите, където няма възможност за изграждане на места за престой на открито, провеждането се извършва в изградени за целта закрити помещения с осигурен достъп на свеж въздух или вентилация (т.55.1 от заповедта), не следва да се прилага от съда, тъй като от една страна е в противоречие с нормативен акт от по-висока степен – чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС. От друга страна е издадена без законова делегация за това – разпоредбата на чл. 256, ал. 5 от ЗИНЗС предвижда вътрешният ред в арестите, броят свиждания и времето за престой на открито се определят със заповед на главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", т.е. административният орган може да определя времето за престой на открито, но не и да предвижда провеждането му в закрити помещения. Горното категорично сочи за нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС. Относно твърденията в исковата молба за наличието на дървеници в килиите, съдът приема, че от страна на ответника не е оборена презумпцията по чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС. От непротиворечивите и взаимно допълващи се показания на свидетелите И. и Л. се установява, че по времето, в което с ищеца са били в една килия, дървеници е имало, като св. Л. посочва, че е вижда следи от ухапвания по ищеца, който се бил подул и му е даден противоалергичен препарат. И двамата свидетели посочват, че са предприемани мерки по обработване на помещенията в ареста против паразити, насекоми и всякакви други вредители, като според в становището на ответника през релевантната до 2022г. дезинсекция и дератизация се извършвала по график по силата на договор с оторизирана фирма, а след това от обучен служител. Необходимостта от честа дератизация и дезинсекция навежда на мисълта, че действително в арестантските помещения е имало зачестили случаи на ухапване от дървеници, което определено е довело до дискомфорт на ищеца. Фактът, че при медицинските прегледи на същия не е установено наличието на такива ухапвания не променя горните изводи на съда, а от друга страна, както с каза, наличието на ухапвания върху ищеца се потвърждава от показанията на свидетелите, пребивавали с него в едно помещение през част от исковия период. От страна на ответника не се и представиха доказателства, че извършването на дейности по дезинсекция ефективно са довели до целения с тях резултат. Съдът намира за частично доказано по основание и оплакването на ищеца за неосигуряване на минимална жилищна площ при престоя му в ареста в [населено място]. По силата на общите принципи залегнали в чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на Арест [населено място] е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на лишените от свобода и задържаните под стража. ЕКПЧОС е ратифицирана от Република България, поради което, и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенцията представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК. Безспорно е, че площта на арестните помещенията е 8 кв.м., т. е. с капацитет до 2-ма задържани. Ищецът не сочи броят на задържаните лица, с които е бил настанен в помещение, но от събраните по делото доказателства се установява, че превишението на необходимите за пребиваване не по-малко от 4 кв. м. площ на един задържан (чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС) не е било през целия период на престоя му в ареста в [населено място]. В представената от ответника справка за престоя на Д. Н. в следствения арест в [населено място] се установява, че при приемането му в ареста на 15.02.2022 г. е бил настанен в спално помещение № 3, като за част от времето /17.02.2022 г. - 22.02.2022 г./ е бил само с още едно лице - С. И. У.. На 22.02.2022 г. е преместен в спално помещение № 2, където е останал до 04.04.2022г. с още две лица - А. Ю. Б. и С. А.. От 04.04.2022 г. до 21.04.2022 г. е в спално помещение № 5 заедно с Х. Н. Т., а от 21.04.2022 г. до 26.05.2022 г. е преместен в спално помещение № 7, заедно с още две лица - Г. Н. Г. и В. К. В.. През следващия му период в ареста, от 02.12.2023 г. до 21.12.2023 г. е в спално помещение № 3, заедно с две лица - К. С. Д. и Ц. Г. И., а от 06.12.2023 г. до 15.12.2023 г. само със С. Д. П.. През следващата 2024г. ищецът отново е задържан като от 15.02.2024 г. до 16.02.2024 г. е бил в спално помещение № 10 и от 09.04.2024 г. до 02.05.2024 г. в спално помещение № 8, само с още едно лице съответно с И. А. Ц. и Е. Р. В.. В периода от 20.05.2024 г. до 21.05.2024 г. е с още две лица - Х. И. О. и И. Н. Н. в спално помещение № 8, а от 18.06.2024 г. до 19.06.2024 г. е останал сам. От горецитираното писмо се установява, че в различни дни в периода от 08.04.2025 г. до 02.06.2025 г. ищецът е бил настанен в различни спални помещения с различен брой лица, който е варирал като общ брой от две до три лица, а именно: 08.04.2025 г. до 20.04.2025 г. ищецът е в спално помещение № 4, заедно със С. Г. Д. и И. Х. И.; от 20.04.2025 г. до 21.04.2025 г. е само със И. Х. И.; от 22.04.2025 г. до 23.04.2025 г. със М. Я. В., а от 23.04.2025 г. до 24.04.2025 г. при тях е настанен и Ю. О. И.; от 24.04.2025 г. до 25.04.2025 г. е заедно с М. Я. В. и Б. П. К.. На 25.04.2025 г. е преместен в спално помещение № 2 с още две лица - Н. В. П. и С. В. Л., като от 16.05.2025 г. до 19.05.2025 г. е останал само със Н. В. П., когато от 19.05.2025 г. до 22.05.2025 г. при тях е настанен трети - С. С. С.; от 22.05.2025 г. до 02.06.2025 г. е само с Н. П.. От 10.07.2025 г. до 11.07.2025 г. ищецът е сам в спално помещение № 8. При това положение, съдът приема, че при съобразяване общата площ на помещенията от 8 кв.м, в които ищецът Д. Н. е пребивавал, за част от исковия период е спазена квадратурата от 4 кв. м. на едно задържано лице (за 18 денонощия). През останалото време се установява пренаселеност в обитаваните от ищеца Д. Н. спални помещения в следствения арест – Велико Търново, която е за 135 денонощия от общо прекараните 153 денонощия. Ответникът, чрез неговите служители, не изпълнява своите задължения и не осигурява на ищеца минимално изискуемата жилищна площ, която да съответства на човешките представи за необходимо на едно лице свободно пространство, което да обитава, извършвайки своите елементарни, необходими за самото му съществуване потребности от сън, хигиена, преобличане и хранене. В случая не се касае за необходимост от жилищна площ, надминаваща изискванията за ограниченията, които самото наказание поставя, а се касае за изисквания, които биологичното съществуване на човек предполага. Не е проведено специално нарочно доказване на емоционалните преживявания, които липсата на тази жилищна площ е произвела у ищеца, но съдът счита, че самия факт установен по делото, сочещ за непредоставяне на такава минимална площ за обитаване, води до извода, че при всяко психично здраво човешко същество липсата на минимално пространство, което да му позволява спокойно биологично съществуване би произвела негативните емоционални преживявания, които ищецът твърди, че е преживял и би основал извод за наличие на унизително отнасяне. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС. От друга страна, съдът намира за неоснователни оплакванията на ищеца за лоша хигиена в килиите. От становището на ответника, обективирано в представеното по делото писмо вх. № 4570/07.10.2025 г., и показанията на св. И. се установява, че хигиената в спалните помещения в ареста се поддържа от задържаните лица по график, както и по тяхно желание, като за целта им се осигуряват почистващи препарати. Това кореспондира с разпоредбата на чл. 176, ал. 1 и чл. 284, т. 4 от ППЗИНЗС, която вменява на задържаните лица задължение да поддържат хигиена в килията. Отговорността за поддържане на хигиената и чистотата на килиите е на обитаващите ги лица. Нещо повече, от горецитираното писмо се установява също, че спалното бельо на задържаните се сменя всяка седмица, а одеялата се изпират периодично. Предвид изложеното не са налице неблагоприятни условия на арестантските помещения по този критерий. От доказателствата по делото се опровергават и твърденията в исковата молба за лоша медицинска грижа спрямо ищеца, респ. неспазване на разпоредбите на ЗИЗНС, правилника за приложение на закона и Наредба № 2/22.03.2010 г. за условията и реда за медицинско обслужване в местата за лишаване от свобода (приложима и за арестите на основание чл. 1 от същата). В показанията си свидетелите Л. и И., пребивавали в едно помещение заедно с ищеца за част от исковия период, са единодушни, че Д. Н. се е оплаквал от задух и болки в гърлото, за което е търсил медицинска помощ от фелдшерката, която винаги се е отзовавала. От представените амбулаторна книга за извършени медицински прегледи на задържаните лица се установява, че за периода на пребиваването на ищеца в следствения арест в [населено място] (общо 153 денонощия за исковия период), е бил преглеждан най-малкото 23 пъти, като е бил лекуван и са му били предоставяни лекарствени средства, описани в справката, в т.ч и за вирусна инфекция. Според св. Г. – Д. – фелдшерката в ареста, ищецът е получавал нервни кризи и изпотяване, вероятно причинени от абстиненция предвид наркотичната му зависимост, което кореспондира с отразеното в амбулаторната книга, като и за тези негови оплаквания е предприето лечение. По делото няма данни, че конкретни оплаквания на ищеца и искания за медицински преглед не са били удовлетворени, нито при престоя му в ареста е възникнала необходимост от оказване на спешна медицинска помощ с прием в лечебно заведение, както и че такова лечение е било предписано, но неизпълнено. Такива твърдения липсват и в показанията на свидетелите. Ангажираните доказателства сочат за своевременно извършени прегледи и осигурени медикаменти на ищеца, с оглед заявените от него оплаквания. По делото не се установява и че осъщественото на ищеца лечение в болничното заведение към затвора – Ловеч в периода 19.06.2025г. - 01.07.2025г. с диагноза „Кръвохрак. Протрахирана остра вирусна инфекция“, съгласно представената по делото епикриза от 01.07.2025г., е вследствие на неосигурена и ненавременна медицинска грижа в Следствения арест в гр. В. Търново. По време на престоя в ареста, датиращ още от началото на 2022г., Д. Н. никога не се оплакал от храчки с кръв, а видно от снетата и записана в епикризата анамнеза, оплакванията на ищеца за „кръвохрак“ са били с продължителност от една седмица преди приема за лечение, което може да е симптом на различни болести, не само такива на дихателната система. Останалите описани в епикризата симптоми са типични за респираторно заболяване. Влошеното здравословно състояние на ищеца е било внезапно и не предхожда началото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, като самите оплакванията са възникнали две месеца след привеждането му в затвора за изтърпяване на наказанието. Следва да се отбележи и че поставянето на правилна диагноза и ефикасността на проведеното лечение в ареста не може да бъде предмет на разглеждане в настоящия съдебен процес и е изцяло от компетентността на медицинските специалисти да преценят вида и обема на медицинските услуги, които е необходимо да бъдат предоставени. От горното се налага изводът, ищецът е бил обгрижван от медицинско лице в ареста и не са налице пропуски по отношение медицинското обслужване по време на престоя му в ареста и липсват каквито и да било данни за отказван достъп на ищеца до медицинско обслужване през процесния период. Претенцията на ищеца за обезщетяване от допуснати нарушения на закона при провеждане на срещите с адвокат съдът намира за неоснователна. Тези оплаквания принципно са заявени бланкетно в исковата молба. Според разпоредба на чл. 254, ал. ал. 3 от ЗИНЗС срещите на обвиняемите и подсъдимите с адвокати, защитници и повереници се извършват насаме. Те могат да бъдат наблюдавани, но разговорите им не могат да бъдат слушани и записвани. Съгласно чл. 74, ал. 4 от ППЗИНЗС, приложима на основание чл. 281 от правилника, разговорите по време на срещите между лишените от свобода и техните защитници или повереници не могат да бъдат слушани или записвани. Съответно, в чл. 73, ал. 12 от ППЗИНЗС е предвидено, че настанените в заведения от закрит тип и в арести провеждат свиждане в помещения, оборудвани с преградни стени, недопускащи пряк контакт, чрез телефонна връзка и с непосредствено наблюдение на физическа охрана. Според чл. 256, ал. 1, т. 2 от ЗИНЗС обвиняемите и подсъдимите имат право на телефонна връзка с роднини, близки, защитници и повереници по ред, установен от главния директор на ГДИН. На съда не се представиха доказателства, че са възпрепятствани разговори на ищеца с адвокат, която комуникация следва да е защитена от подслушване и записване/вж. чл. 254, ал. 3 от ЗИНЗС/. Не са налице и данни, а и впрочем не се твърди, ищецът да е бил прекъсван или да е била нарушена по някакъв начин неприкосновеността на разговорите с адвокат. Свидетелят И. уточни, че по време на провеждане на телефонни разговори в т.нар „каре“ в ареста в [населено място] стоял член от надзорно-охранителния състав, но не се установява конкретен случай, в който ищецът да е разговарял по телефона със защитника си и по някакъв начин да служител при ответника да е присъствал и смутил разговорите между тях. Присъствието на служители на ответника по време на провеждане на телефонни разговори не може да се приеме като неправомерно поведение, а е израз на задължението им за осигуряване на безопасността. Според същия свидетел вижданията с адвокат и близки се осъществявали в една метална касетка под стълбището, заградено с метална врата и шперплат на дупки и имало камери. Наличието на видеонаблюдение без запис е израз на задължението за осигуряване на безопасността в арестите, а присъствието на лице от надзорно-охранителния състав в непосредствена близост при свиждане е с цел да наблюдава задържания. Поведението на охранителния състав в тази хипотеза не би довело до унижаване на човешкото достойнство на ищеца. Изпълнението на служебните задължения по начина, регламентиран в закона, дори когато засяга твърдени права и свободи, не е основание за ангажиране имуществената отговорност на държавата по реда на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. По отношение на оплакванията относно храненето на задържаните, следва да се отбележи, че на съда е служебно известно, че според т. 35. 2 от Заповед № Л-1321/10.03.2020 г. на ГД на ГДИН, задържаните лица се хранят в спалните помещения, като им се осигурява индивидуален комплект прибори и съдове за хранене. В случая не се спори от ищеца, а и се установява от писмо вх. № 4570/07.10.2025 г. и от изслушаните по делото свидетелски показания, че във всички спални помещения на ареста има обособен кът за хранене - масичка и две столчета, които са закрепени към стената и пода. С оглед на това, съдът намира, че и по този пункт няма доказани неблагоприятни условия в посочените помещения. Независимо от горното, предвид безспорно установените липса на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода в арестантското помещение, възможността за двигателна активност, за естествено проветрение и пряк достъп на естествена слънчева светлина, неосигурената минимална жилищна площ през част от пребиваването в ареста и наличието на дървеници означава, че ищецът е поставян в условия, които не отговарят на изискванията, въведени от българския законодател в ЗИНЗС. С поставянето при такива условия съдът приема, че не само се превишава нормалния праг на тежест /строгост/, присъщ на мярката – задържане под стража, а и на условия, които сочат на значително затруднение при удовлетворяването на естествени човешки потребности, каквито са потребностите от светлина, въздух, физиологични потребности, двигателна възможност чрез престой на открито. Тези неблагоприятни битови и хигиенни условия освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към задържаните лица, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. Всички наведени аспекти в своята съвкупност, безспорно имат негативно влияние върху психиката на задържаното лице, т.е. то търпи неимуществени вреди, изразяващи се в психическо и физическо неудобство, дискомфорт. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че ищецът Д. Н. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния. Според редицата решения, постановени от ЕСПЧ в Страсбург против България, Съдът винаги отбелязва, че следва да се извършва глобална преценка дали така визираните от търсещия обезщетението аспекти на условията, при които е изтърпявано наказанието „лишаване от свобода”, водят до нарушение на първо място на разпоредбата на чл. 3 от ЕКПЧОС /наричана по-долу Конвенцията/, която съгласно чл.5, ал. 4 от Конституция има предимство пред законовите норми на вътрешното право, ако последните му противоречат. Съгласно чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора. Т.е. за определяне размера на дължимото се обезщетение от значение са редица обстоятелства, като интензитета на търпените негативни емоционални състояния, продължителността на търпене на неблагоприятните условия на пребиваване в ареста и др. По делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, но липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението на чл. 3 от ЕКЗПЧОС (решение от 09.06.2005г. И. срещу България, решение от 15.07.2002г. К. срещу Р.). Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти неминуемо водят до потискане, унижаване, и неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставен ищецът в следствения арест през заявения период, съдът приема, че те действително са причинили у него негативни преживявания, емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение "задържане под стража". За ангажиране отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 284 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в арестите - необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди (неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности), което засягане следва закономерно от обективния факт на наличие на незаконосъобразна административна дейност. Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото "Н. и други срещу България"/. Още повече че разпоредбата на чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) по силата на препращане от §1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Понятието "справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Настоящият състав намира, че при определяне размера на обезщетението следва да бъде взета предвид и практиката на Европейския съд по правата на човека. Този съд при спазване на същите принципи за справедливост многократно определя обезщетения на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България, които до голяма степен съвпадат и с условията в ареста в [населено място]. Така, например, в пилотното решение Н. и други срещу България на г-н Н. е присъдено обезщетение от 6 750 евро / 13 230лв. / за период от 3 години и 10 дни или 11, 97лв. на ден. Тази сума съдът приема за справедливо дневно обезщетение. Съобразявайки се с общия период на пребиваване от 153 дни в следствения арест в [населено място] и размерът на справедливото дневно обезщетение от 11, 97лв., обезщетението за причинените му неимуществени вреди възлиза на 1831, 41 лв., но съдът намира, че този размер следва да бъде намален предвид недоказаност на твърденията за пренаселеност на килията за част от периода, в който ищецът е пребивавал в ареста в гр. В. Търново (за 18 денонощия от исковия период), както и недоказаност на част от твърдените нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, а именно лошо медицинско обслужване, лоша хигиена, нарушения при разговорите с адвокат и хранене в спалните помещения. Предвид на това, настоящият състав приема за справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди сумата от 1 500 лева. За разликата над 1 500 лева до пълния предявен размер от 20 000 следва искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди не следва да се превръща в прекомерна санкция за затворническата администрация, което следва да се съобрази при преценката на кумулативното въздействие на всички условия. Следва да бъде уважено и заявеното искане за присъждане на законната лихва върху присъденото обезщетението от датата на прекратяване на бездействието - 11.07.2025г., до окончателното изплащане на сумата. В т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК е прието, че началният момент на забавата и съответно дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението при незаконни действия и бездействия на администрацията е моментът на преустановяването им. Следователно законна лихва следва да бъде присъдена от датата, на която незаконните действия и бездействия са били преустановени – 11.07.2025г., когато задържането на ищеца в ареста в [населено място] е преустановено, до датата на окончателното изплащане на сумата. Неоснователно е направеното от ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС, когато искът се отхвърли изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството, като разноските се заплащат от ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Нормите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, са специални и дерогират общото правило на чл. 78, ал. 3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно. С оглед на гореизложеното и на основание чл. 203 и сл. АПК, съдът