Решение № 5629 от 3.11.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 9409/2022 г.

производството по което е продължило извън разумния срок за това, е както процесуално, така и материалноправно легитимирано да иска и получи обезщетение за деликта по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, за цялата продължителност на забавеното производство. След встъпването в това производство на мястото на наследодателя си, наследникът има качеството на „пряко пострадал“ („пряка жертва“), а за предходния период - на „непряко пострадал“ („непряка жертва“) от деликта (изрично в този смисъл решение № 50240 от 16.12.2022 г. по гр. д. № 4654/2021 г., ІV г. о. на ВКС и посочената в него съдебна практика). Следва да се има предвид че според чл. 74, ал. 1 НПК пострадал е лицето, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъплението, а разпоредбата на ал. 2 от същия член предвижда, че при смърт на лицето това право преминава върху неговите наследници. Следователно, след смъртта на 06.05.1992 г. на И. И.А., което е било в началото на досъдебното производство и към този момент не би могло да се приеме, че то е с прекомерна продължителност, ищцата е придобила правото на пострадал по смисъл на чл. 74, ал. 2, вр. ал. 1 НПК и на самостоятелно основание се дължи обезщетение за причинените й вреди поради допуснатото впоследствие от Прокуратурата нарушение на чл. 6, §1 от ЕКЗПОЧОС. С оглед изключително дългия период от време, в който инициираното наказателно производство е неприключило и все още висящо в своята досъдебна фаза, съдът намира за основателни твърденията на ищеца, че е налице нарушение на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от Конвенцията. Независимо от двукратното връщане от съда на прокуратурата на внЕ.ия обвинителен акт, не са налице фактически и правни основания, които да обосновават продължаващо повече от 32 години наказателно производство, както с оглед предмета на производството (за престъпление по чл. 387, ал. 2 НПК), така и поради поведението на страните и на техните процесуални или законни представители или поради поведението на останалите участници в процеса. По въпроса за прекомерната продължителност на процесното наказателно производство е формирана трайна и безпротиворечива съдебна практика на Върховен касационен съд (решение № 50031 от 22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г., ІV Г. О. на ВКС и цитираните в него множество решения на други състави на ВКС). Приема се, че каквато и да е била фактическата и правна сложност на делото, не би могло да се приеме, че тя може да бъде основание за забавяне на досъдебното производство в един толкова значителен времеви период. Предвид това следва да се приеме, че ищцата, като наследник на своя баща, който е потърпевш от т.нар. „възродителен процес“, е активно материално легитимирана да получи обезщетение от нарушаване от Прокуратурата на правото на разглеждане на делото в разумен срок. Въпреки че ищцата не е ангажирала гласни или други доказателства за установяване на неимуществените си вреди, според горепосочената съдебна практика съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни. В същата съдебна практика за идентично нарушение на чл. 6, §1 от ЕКЗПОЧОС е възприето, че справедливият, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, размер на обезщетението за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност на обичайните и типични неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., възлиза на сумата 12 000 лв. Доколкото по делото не се установява прекомерната продължителност на досъдебното производство да е довело до някакви извънредни и нетипични емоционални болки и страдания, то и настоящият съдебен състав споделя практиката на ВКС, че справедливия размер на обезщетението се явява именно сумата от 12 000 лв. Следва да се отбележи, че съдът отчита обстоятелството, че ищцата едва от 2018 г. е проявила процесуална активност по досъдебното производство и на 19.03.2018 г. с още 22 лица е поискала чрез ВОС да се определят мерки за ускоряване на производството, а на 19.08.2022 г. е поискала да бъде конституирана като лично пострадала и като наследник на И. А., последният починал още през 1992 г. Предвид това следва да се приеме, че ищцата не е била активно ангажирана като участник в самите процесуални действия по досъдебното производство, нито се е интересувала от неговото развитие в едни значителен по време период, поради което и иначе нормалните негативни емоции, които изпитва всеки пострадал при необосновано забавяне на разследването, не се отличават с по-висок обем и интензитет от типичните такива. Отделно от това, при определянето на този размер следва да се отчита и обстоятелството, че самото осъждане на ответника като процесуален субституент на държавата да заплати обезщетение има основно репариращо действие предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. Предвид че паричното обезщетение е дължимо от ответника за причинени вреди от деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС за целия процЕ. период от месец януари 1991 г. до предявяване на исковата молба – 08.09.2022 г., то макар и да не е необходима покана за изпадането в забава за плащането му (чл. 84, ал. 3 от ЗЗД), тази забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процЕ. период, за който се дължи главното парично задължение. Ето защо и предявената по делото акцесорна претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законна лихва е основателна от датата на предявяването на иска - 08.09.2022 г., а не от сочената от ищеца дата - 08.09.2019 г. (така и решение № 50030 от 09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г., ІV г. о. на ВКС). С оглед изхода на спора на ищеца следва да се присъдят претендираните разноски за държавна такса, в размер на 10 лв. Така мотивиран, съдът