Решение № 1218 от 8.4.2024 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 523/2023 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. с чл. 213 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/. Образувано е по жалба с вх. № 94Ж-102/ 02.08.2023 г. на Община Свищов, подадена от М. М. М. с [ЕГН], адрес [населено място], [улица] и посочен адрес за връчване на съобщения [населено място], общ. Свищов, [улица]. С жалбата е поискано да бъде отменена Заповед № 871-РД-01-03/ 18.07.2023 г. на кмета на О. С. и да се обяви нищожността на Разрешение за строеж № 47/ 07.05.2001 г. и на Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г., издадени от главния архитект на Община Свищов. С определение от 04.09.2023 г. по адм.д. № 474/ 2023 г. по описа на АСВТ, са отделени производствата по жалбата, в частите й с които се иска прогласяване нищожността на разрешението за строеж и на акта за узаконяване, за разглеждане на които са образувани съответно адм. дело № 525/ 2023 г. и адм. дело № 523/ 2023 г. по описа на АСВТ. Предмет на настоящото производство е жалбата на М. М. М. с искане за прогласяване нищожността на Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г., издаден от главния архитект на Община Свищов. Със същия е узаконен строеж – стълбище към магазин за промишлени стоки с [жк], 00 кв.м., извършен от Л. П. Т. с [ЕГН] в [УПИ], кв. 69 по ПУП на [населено място]. Жалбоподателят сочи като пороци, обоуславящи нищожността на оспорения акт за узаконяване, че същият е издаден без учредено право на строеж, без документ за собствеността на земята под стълбището и без съгласуване с компетентен орган - НИНКН. В хода на делото оспорващия лично и чрез пълномощника си по делото ••• С. С. от ВТАК, поддържа жалбата с направеното искане, претендира присъждане на разноски. В писмени защити повтаря доводите си, като допълнително сочи, че актът за узаконяване не отговаря на изискванията на § 184, ал. 1 и ал. 6 от ПЗР към ЗУТ, както и че е издаден въз основа на невярно установени факти. Счита, че в [УПИ], кв. 69 по плана на [населено място] няма изградени стълбища, а такива са изпълнени на [улица], която е публична общинска собственост. Излага и съображения, че оспореният акт не му е връчван, респ. не е изтекъл срокът за обжалване на неговата законосъобразност. В тази връзка се позовава на разпоредбите на чл. 17, ал. 2 от Закона за административното производство /отм./, като липсват данни актът за узаконяване да е му е бил съобщаван по надлежния ред. Изтъква и че самият административен акт не е приложен по делото в оригинал или като официално заверен препис, нито във вид на препис, заверен от ответника в настоящото производство. По същество сочи, че узаконеното с обжалвания акт стълбище не съществува, поради което последният е издаден за несъществуващ обект, което самостоятелно обуславя неговата нищожност, като освен това в акта не са посочени всички заинтересовани страни /съсобственици на имота/. Ответникът по жалбата – главният архитект на Община Свищов, чрез пълномощниците си ••• Н. Ш. и ••• Д. В. от САК, оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че обжалваният акт за узаконяване е издаден от компетентен орган, при спазване на установената форма, без допуснати процесуални нарушения и такива на материалния закон, които по характера и тежестта си да обуславят неговата нищожност. Намира и че жалбоподателят е бил редовно уведомен за издаването на акта и не е оспорил законосъобразността му в нормативно определения срок. С аргументи в този смисъл, развити в хода на устните състезания и по-подробно в представени писмени бележки, ответникът моли жалбата да бъде отхвърлена. Претендира за присъждане на разноски, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК. Заинтересованата страна Б. П. Т., чрез пълномощника си ••• Н. М. от ВТАК, заема становище за недопустимост на жалбата, алтернативно за нейната неоснователност. Намира, че оспореният акт за узаконяване е издаден при спазване реда и условията, регламентирани в чл. 175, ал. 4 от ЗУТ, в приложимата му редакция /обн. ДВ, бр. 111 от 28.12.2001 г./, като част от процедурата по въвеждане в експлоатация на обект „Три броя магазини за промишлени стоки“, за който са издадени Pазрешение за строеж № 47/ 07.05.2001 г. на главния архитект на община Свищов и Разрешение за ползване № 95/ 25.04.2002 г. на началника на РДНСК – Велико Търново. Сочи, че съгласно чл. 216 ал. 1 от ЗУТ, в същата редакция, актовете за узаконяване не подлежат на пряко обжалване по съдебен ред, а могат да бъдат оспорени пред началниците на регионалните дирекции за национален строителен контрол, като счита и че жалбоподателят е бил редовно уведомен както за процесния акт, така и за издаденото въз основа на него разрешение за ползване, поради което оплакванията за незаконосъобразност са преклудирани. По същество също заема становище, че оспорения акт е издаден от компетентен орган, при спазване на приложимите процесуални и материалноправни разпоредби на закона. Моли жалбата на М. М. да бъде отхвърлена, претендира направените разноски по делото. Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното: Видно от наличните в преписката Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим [имот номер]/ 28.08.1958 г., Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим [имот номер]/ 29.08.1958 г., Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим [имот номер]/ 17.10.1962 г., всичките издадени от Свищовски народен съдия и Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим [имот номер]/ 12.03.1994 г., издаден от Свищовски районен съдия, жалбоподателят, в качеството му на едноличен търговец с фирма „М.М. – ИММ“, е съсобственик на дворно място с планоснимачен номер 1738, в кв. 69 по регулационния план на [населено място], административен адрес [населено място], [улица], собственик на пристройка в същия имот и на идеални части от общи помещения. Към него момент съсобственици в имота са били също Л. П. Т., Т. П. Т., С. И. З. и С. Т. З.-З.. Съгласно отразеното в Скица № 326/ 05.04.2001 г. на Община Свищов /л. 54/ и Скица-виза № 230/ 28.03.2002 г. на Община Свищов /л. 58/, дворищната регулация на посочения имот е утвърдена със Заповед № 580/ 19.06.1996 г., като за същия е отреден [УПИ], стр. [жк], уличната регулация е утвърдена със Заповед № 1616/ 20.07.1967 г. и Заповед 151/ 05.03.2001 година. От представената от ответника преписка по издаването на процесния акт за узаконяване /л. 47- л. 59/ е видно, че през 2001 г. по инициатива на Л. П. Т. /един от съсобствениците/, е проведена процедура за преустройство и промяна на предназначението на съществуващи помещения в жилищната сграда в [УПИ], стр. квартал 69 по ПУП на [населено място] в три броя магазини за промишлени стоки. Върху посочената по-горе Скица № 326/ 05.04.2001 г. на О. С. е отразена виза за проектиране от същата дата, изготвен е проект за обект „Промяна на предназначението на съществуващи помещения в три броя магазини за промишлени стоки“, Част „Архитектурна“, Фаза “Работна“, ведно с обяснителна записка на проектанта и графична част, ситуационна скица с обозначени линии на застрояване, разстояния и височини, като проектът е одобрен от гл. архитект на О. С. на 07.05.2001 година. Процедурата е приключила с издаването на Разрешение за строеж № 47 от 07.05.2001 г. на гл. на Община Свищов /л. 47/, за преустройство на съществуващи помещения в магазини, находящи се в [УПИ], кв. 69 по плана на [населено място], [улица]. Разрешението за строеж е издадено на Л. П. Т. и Т. П. Т.. Последвало е издаването на Скица № 230/ 28.03.2002 г. на Община Свищов, с обективирана върху нея виза по чл. 140 от ЗУТ от същата дата, издадена от гл. архитект на Община Свищов /л. 58/, за узаконяване стълбище и на Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г., издаден от главния архитект на Община Свищов /л.101/. С същия е узаконен строеж – стълбище към магазин за промишлени стоки с [жк], 00 кв.м., извършен от Л. П. Т. в [УПИ], кв. 69 по ПУП на [населено място]. Съгласно отбелязаното в акта, стълбището е направено в отклонение от строителните книжа /не е имало одобрени проекти/, нарушителят е заплатил наложените глоби и такси за узаконяване на строежа с квитанция № 16/ 04.03.2002 година. На гърба на акта за узаконяване е посочено „Н-к на П.Т.Б.“ и са нанесени имената и ЕГН на Т. П. Т., С. И. З., С. Т. З.-З. и М. М. М. /последният със сгрешено презиме, но вярно посочен ЕГН/ и отбелязване „към акт за узаконяване № 2/04.04.2002 г.“, извършено от ст. специалист „КТО“. От ответника не са представени доказателства за връчването на акта за узаконяване на посочените в него лица. Впоследствие е издадено Разрешение за ползване № 95/ 25.04.2002 г. на началника на РДНСК – Велико Търново /л. 48/, за ползване на строеж „Три броя магазини за промишлени стоки“ (промяна предназначението на съществуващи помещения). Съгласно отразеното в разрешението за ползване, строежът е изпълнен в съответствие с одобрени проекти, Разрешение за строеж № 47/ 07.05.2001 г. и Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г., издадени от гл. архитект на О. С. и съгласно чл. 169, ал. 1 от ЗУТ. В разрешението за ползване като инвеститори и собственици на три броя магазини за промишлени стоки са посочени Л. П. Т. и Т. П. Т., а като съсобственици на стълбища към тези магазини - същите лица, както и С. И. З., С. Т. З.-З. и М. М. М. /отново със сгрешено презиме, но верен ЕГН/. В представената от ответника преписка не се съдържат доказателста за връчването на Разрешение за ползване № 95/ 25.04.2002 г. на началника на РДНСК – Велико Търново. С жалба с вх. № 94Ж-102/ 02.08.2023 г. на Община Свищов, М. М. М., наред с оспорването на други административни актове е поискал да се обяви нищожността на Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г., издаден от главния архитект на О. С.. Към жалбата са приложени писмени доказателства, преобладаващата част от които са неотносими към предмета на настоящото дело - възражение до О. С. и Инспектората по опазване на културното наследство, жалба до кмета на Община Свищов във връзка с молба от 2016 г., заключение на СТЕ по гр. д. № 328 от 2022 г. на РС – Свищов, удостоверение за търпимост от 30.05.2016 г., констативен протокол от 17.01.2001 г., кореспонденция. Наред с това към жалбата са приложени преписи от посочените по-горе [НА]/ 28.08.1958 г. и [НА]/ 29.08.1958 г. на Свищовски народен съдия, Скица на поземлен [имот номер]-817115/ 07.09.2019 г. /л. 43-44/ и Схема на самостоятелен обект в сграда /л. 42/, и двете СГКК – Велико Търново, както и писмо изх. № 1009/ 21.10.2002 г. на началника на на РДНСК – Велико Търново до М. М. М., Л. П. Т., Т. П. Т., С. Т. З.-З., С. И. З. и Община Свищов. С последното писмо /л. 21/ изброените лица са уведомени за издаването на Разрешение за ползване № 95/ 25.04.2002 г. на началника на РДНСК – В. Търново, а също и на Разрешение за ползване № 194/ 24.09.2002 г. за строеж „Магазин за промишлени стоки“ (преустроена обемна гаражна клетка“ и Разрешение за ползване № 206/ 14.10.2002 г. за строеж „Магазин за промишлени стоки и стълбище“ (преустройство на съществуващо помещение и изграждане на стълбище“), също находящи се в [УПИ], кв. 69 по плана на [населено място]. В хода на съдебното производство, извън изброените документи, от жалбоподателя са представени още Решение № 480/ 25.01.2011 г. по адм. д. № 368/ 2009 г. на АСВТ, [НА]/ 17.10.1962 г. на Свищовски народен съдия и [НА]/ 12.03.1994 г. на Свищовски районен съдия, писмо изх. № 627/ 19.06.2002 г. на началника на на РДНСК – Велико Търново до М. М. М. и останалите изброени по-горе съсобственици в [УПИ], кв. 69 по ПУП на [населено място], становища на инж. К. Г. К. /автора на проекта за промяна предназначението на помещения в магазини/, Удостоверение за данъчна оценка изх. № 5408001222/ 02.06.2022 г. на Община Свищов, прокол от ОСЗ по гр. д. № 328 от 2022 г. на РС – Свищов, писмо изх. № Св-1091-00-008/ 04.01.2024 г. на началника на на РДНСК – Велико Търново до М. М. М. и заключение на СТЕ по адм. дело № 474/ 2023 г. по описа на АСВТ /последното прието за сведение/. От ответника са представени документите от административната преписка по издаването на оспорения акт /коментираните по-горе скици с визи, строителни книжа, разрешение за строеж и разрешение за ползване/. При изискване от съда на оспорения акт за узаконяване, от заместник-кмет на О. С. и от кмета на О. С., е отговорено, че същият не е открит в техническия архив на общината. В тази връзка и след направено от ответника искане, от неучастващо в производството лице – началника на РДНСК - Велико Търново, е изискано да представи Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г. на гл. архитект на Община Свищов и документите от преписката по издаването му. С придружително писмо вх. № 5495/ 21.11.2023 г. началникът на РДНСК – Велико Търново е отговорил, че в регионалната дирекция липсва исканата преписка по издаването на оспорения акт за узаконяване, самият акт е представен във вид на заверено копие, като част от преписка по издаване на разрешение за ползване. Към писмото са приложени копие от Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г., със заверка „Вярно с копие“ и страници от входящ регистър на дирекцията, с отрзена входяща кореспонденция за периода 02.04.2002 г. - 11.05.2002 г. /л. 100 – л. 103 от делото/. Във връзка с изявления на жалбоподателя, че оспорва авторството на така представения акт, по искане на ответника е назначена графологична експертиза, която дава заключение, че подписът за „гл. архитект“ в Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г. е положен от лицето, заемало към него момент съответната длъжност. При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните изводи: Жалбата, така както е първоначално заявена, с искане за обявяване нищожността на оспорения акт за узаконяване, е допустима. Същата е подадена срещу подлежащ на оспорване административен акт по устройство на територията по смисъла на чл. 214, т. 1 от ЗУТ, а съгласно чл. 149, ал. 5 от АПК, вр. с чл. 213 от ЗУТ, подаването на искане за обявяване нищожността на този акт не е ограничено със срок. Доколкото правното предназначение на акта за узаконяване е да замести разрешение за строеж, което е следвало да бъде, но не е било издадено, кръгът от заинтересовани лица при издаването му е идентичен с този при издаването на строително разрешение и е определен в чл. 149, ал. 2 от ЗУТ. Не е спорно, че М. М. М. е съсобственик на 1/6 ид. част от дворно място, ведно с част от пристройка в южната част и идеални части от общите части на сграда в УПИ XI, кв. 197, /преди [УПИ], кв. 69/ по плана на [населено място], т.е. същият е попада сред посочения по-горе кръг от лица, притежаващи активна легитимация да оспорят акта за узаконяване. От външна страна жалбатаотговаря на изискванията на чл. 150 и чл. 151 от АПК, вр. с чл. 213 от ЗУТ. Недопустими за разглеждане в настоящото производство са направени с писмените защити оплакванията за незаконосъобразност на акта, извън тези за наличието на пороци, засягащи неговата валидност. Навеждането на тези оплаквания жалбоподателят мотивира с твърдението, че не е бил надлежно уведомен за издаването на Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г. на главния архитект на Община Свищов, респ. че за него не са започнали да текат сроковете по чл. 22, ал. 1, респ. по чл. 37, ал. 1 от ЗАП /отм./, съответно срокът по чл. 149, ал. 1 от АПК. Редът за обжалване на актовете за узаконяване през процесния период е норманивно установен в чл. 216, ал. 1, т. 3, ал. 2 и ал. 5 от ЗУТ, в редакцията обнародвана в ДВ бр. 1 от 02.01.2001 г., в сила от 31.03.2001 година. Съгласно посочената нормативна уредба, актът за узаконяване не подлежи на пряко обжалване по съдебен ред, а при оспорването му е задължителен етапът на административен контрол, извършван от началника на съответната РДНСК. От своя страна, актът на специализирания контролен орган може да бъде обжалван по съдебен ред. В конкретния случай е безспорно, че от ответния орган не са представени доказателства за връчването на М. М. М., на Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г. на главния архитект на Община Свищов (за прецизност – съгласно съответната редакция на § 4 от ДР към ЗУТ, приложимите правила за връчване към релевантния момент са по чл. 41 и сл. от ГПК /отм./, а не тези по чл. 17 от ЗАП /отм./). Съгласно изрично заявеното в писмо изх. № 11-00-1684/ 20.09.2023 г. от заместник кмет на Община Свищов, в техническият архив на общината липсват както самият акт за узаконяване, така и доказателства за неговото връчване /л. 46/. Независимо от това, настоящият състав намира за установено, че процесния акт за узаконяване е бил доведен до знанието на М. М. още през 2002 година. Доказателство в тази насока представлява съдържанието на представеното от самия жалбоподател писмо изх. № 627/ 19.06.2002 г. на началника на на РДНСК – Велико Търново, адресирано до М. М. М. и останалите съсобственици в [УПИ], кв. 69 по ПУП на [населено място] /л. 112 и л. 113 от делото/. Във въпросното писмо се обсъжда жалба, подадена от ЕТ „М. М.“ до началника на РДНСК, срещу актове за узаконяване, издадени от главния архитект на Община Свищов, между които и Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г. с предмет „Стълбище към магазин за промишлени стоки“ /от източната страна на съществуваща сграда/. Отново според посоченото в писмото, жалбата е била подадена чрез Община Свищов, с входящ номер от 07.05.2002 г. на общината и е изпратена в РДНСК – Велико Търново на дата 31.05.2002 година. Извън това в писмото са обективирани изявления за неоснователност на направените от подателя й оплаквания. При така цитираните данни от коментирания документ /представен в хода на делото от самия жалбоподател/, съдът намира за установено по достатъчно категоричен начин обстоятелството, че Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г. на главния архитект на Община Свищов, е бил доведен до знанието на М. М. М. най-късно на дата 07.05.2002 година. Нещо повече, този акт е бил оспорен от жалбоподателя в настоящото производство, пред компетентния административен орган, който е приел жалбата за неоснователна доколкото актът е издаден на всички съсобственици в имота, а оспорващият не е възразил срещу строителството по време на извършването му. Промяна в горния извод не внася фактът, че в РДНСК – В. Т. не се съхранява жалба № 94-Ж-65/ 07.05.2022 г., съгласно писмо изх. № Св-1091-00-008/ 04.01.2024 г. на дирекцията, издадено по повод молба на М. М. да му бъде предоставено копие от посочената жалба. Изцяло в полза на оспорващия съдът приема, че същият е поискал копие от жалбата си от 2002 г., а посочената в писмото датировка на жалбата се дължи на техническа грешка. При наличието на документа с посоченото по-горе съдържание обаче, фактическата липса в РДНСК към началото на 2024 г., на жалба входирана преди близо 22 години, не е достатъчна да обоснове извод, че такава жалба не е била подавана, а единствено че същата не се съхранява към момента на искането. Т. задължение и не съществува за административния орган, доколкото по арг. от чл. 10, ал. 4, т. 1 от Закона за Държавния архивен фонд /обн. ДВ, бр. 54 от12.07.1974 г., отм., бр. 57 от 13.07.2007 г./, към момента на подаване на жалбата срокът за съхранение на такъв вид документи е бил 10 г., а съгласно чл. 46, ал. 1 от Закона за националния архивен фонд / обн. ДВ, бр. бр. 57 от 13.07.2007 г./, този срок е 20 години. Без съществено значение е и фактът, че жалбата пред началника на РДНСК е била подадена от М. М. в качеството му на едноличен търговец, доколкото това търговско качество не обуславя отделна правосубектност на носителя му. Отделно от горното, както се посочи, с писмо изх. № 1009/ 21.10.2002 г., началникът на на РДНСК – Велико Търново е уведомил заинтересованите лица, имащи право на жалба, за издадено Разрешение за ползване № 95/ 25.04.2002 г., за строеж „Три броя магазини за промишлени стоки“, изпълнен в съответствие с одобрени проекти, Разрешение за строеж № 47/ 07.05.2001 г. и Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г., издадени от гл. архитект на О. С.. Въпросното писмо също е представено от оспорващото лице /приложение към жалбата/, което предполага, че то му е връчено в непродължителен времеви период след издаването. От посоченото по-горе се налага извод, че Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г. на главния архитект на Община Свищов е бил доведен до знанието на М. М. М., който го е обжалвал за законосъобразност по реда на чл. 216, ал. 2 от ЗУТ, с жалба подадена в деловодството на О. С. на 07.05.2002 година. Няма безспорни данни за крайния изход на това производство, както и данни приключващият го акт да е бил обжалван пред съда по реда на чл. 215, ал. 1, вр. с чл. 216, ал. 5 от ЗУТ, в срока по чл. 215, ал. 4 от ЗУТ /14-дневен, от съобщаването на акта/. Жалбата на М. М. срещу акта за узаконяване е подадена до съда на 02.08.2023 г., т.е. много след изтичане на посочения срок и преклудирането на срока за оспорване на административния акт по отношение на неговота законосъобразност. По отношение основателността на оспорването. В процесуалните закони, уреждащи административното производството, вкл. приложимия към момента на издаваннето на оспорения акт ЗАП и сега действащия АПК, не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове. В доктрината е възприето, че такива са петте основания за незаконосъобразност по чл. 146 от АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени. В съдебната практика принципно са възприети разитите от доктрината критерии, като липсата на компетентност на издателя всякога се приема за обуславяща нищожност на акта, а липсата на форма се разглежда като такова, само ако в акта фактически липсава волеизявление. Възприемането на процесуални нарушения и такива на материалния закон, като основание за нищожност на административен акт, е по-скоро изключение. Съобразно изложеното по-горе и предвид първоначалното искане с което е сезиран, съдът намира, че предметът на настоящето производство се свежда до проверка на компетентността на органа, издал оспорения акт, спазването на установената писмена форма, спазваното на правилата при издаването му, които биха повлияли на самото волеизявление и спазването най-общо на материалния закон във връзка с издаване на акта за узаконяването на стълбище към магазин за промишлени стоки с [жк], 00 кв.м., в [УПИ], кв. 69 по ПУП на [населено място], от източната страна на сградата в имота. На първо място Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г. на главния архитект на Община Свищов, е издаден от компетентен орган. Съгласно чл. 226, ал. 1 и ал. 3 от ЗУТ в приложимата им към момента на издаване на акта редакция /обн. ДВ, бр. 111 от 28.12.2001 г./, незаконните строежи по смисъла на чл. 224, ал. 1 не се премахват, ако са допустими по действащ подробен устройствен план и съответстват на този закон, актовете по неговото прилагане и другите правила и нормативи по проектирането и строителството. Тези строежи се узаконяват от органа, който е издал или е следвало да издаде разрешението за строеж, след представяне на необходимите документи по чл. 144 от ЗУТ. Ако органът, който следва да узакони строежа, прецени, че не са налице условия за това, той издава мотивиран отказ и уведомява Дирекцията за национален строителен контрол за прилагане на мерките по чл. 225, ал. 2 от ЗУТ. Съгласно чл. 148, ал. 2 от ЗУТ, в същата редакция, разрешение за строеж се издава от главния архитект на общината, а за градовете с районно деление - по решение на общинския съвет - от главния архитект на района. В конкретния случай Разрешение за строеж № 47/ 07.05.2001 г. за преустройство на съществуващи помещения в магазини в [УПИ], кв. 69 по плана на [населено място], е издадено от главния архитектт на Община Свищов. Съгласно отбелязаното в оспорения акт за узаконяване, същият е издаден от Д. К. А., на длъжнос „гл. архитект“ в Община Свищов. Във връзка със заявени от жалбоподателя съмнения относно авторството на документа, по искане на ответника бе назначена графологична експертиза която след изследване на други представени по делото документи с безспорно авторство, дава заключение, че подписът за „гл. архитект“ в Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г. е положен от Д. К. А., който към момента на издаване на акта е заемал слъжността „главен архитект на Община Свищов“. При така установеното, съдът намира за безспорно, че обжалваният акт е издаден от компетентен орган, в кръга на неговите нормативно определени правомощия. Този извод не се променя и от обстоятелството, че отбелязването на гърба /втора страница/ на акта за узаконяване, не е подписано от главния архитект на общината, а от старши специалист „КТО“. Дискусионно е дали това отбелязване касае уведомяването на останалите съсобственици в [УПИ], кв. 69 по ПУП на [населено място] за издаването на акта или е извършено в изпълнение разпоредбата на чл. 226, ал. 5, изр. първо от ЗУТ /в редакцията обн. ДВ, бр. 111 от 28.12.2001 г./. Съгласно последната норма за незаконно направените строежи в съсобствени недвижими имоти и в етажна собственост, актът за узаконяване може да бъде издаден на името на всички съсобственици, съответно на собственици в етажната собственост, ако те не са възразили срещу незаконния строеж по време на извършването му. Разглежданият случай попада именно в цитираната хипотеза, но в акта за узаконяване липсва изрично волеизявление същият да е издаден на името на всички съсобственици. Въпросът за действителната воля на специалиста в общинската администрация не е изследван в хода на съдебното производство, а предвид отдалечеността във времето, съмнително е и дали такова нарочно изследване би постигнало изясняването му. И в двата коментирани варианта обаче, фактът, че въпросното изявление не изхожда от автора на акта за узаконяване, не засяга валидността на този акт. В първия би ставало въпрос за действия по оповестяването на административния акт и фактът, че те не са извършени персонално от органа, който го е издал, по никакъв начин не влияе върху законосъобразността на акта. Във втория вариант би се касаело за волеизявление, което действително не изхожда от компетентния да извърши узаконяването орган, но това волеизявление и не представлява част от акта за узаконяване. Поради това и обратно на твърденията на оспорващия, дори да е налице порок, обуславящ нищожност, той не касае валидността на акта за узаконяване, а единствено на коментираното волеизявление, изхождащо от старши специалист в О. С.. Обжалваният Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г. на гл. архитект на О. С. е издаден в изискуемата от закона писмена форма и съдържа необходимите реквизити, включително и посочване на фактическите и правни основания за издаването му. Съдът намира за неоснователни възраженията на оспорващия, че въпросният акт не е бил предоставен във вид на оригинал или заверен от страната /ответника/ препис, а съдържащият се в делото екземпляр от същия е със заверка „вярно с копието“, извършена от трето неучастващо в производството лице. Тези възражения несъмнено са фактически обосновани, но следва да се има предвид, че между момента на издаване на акта и този на подаване на жалбата с искане за обявяване на неговата нищожност, са изминали повече от 21 години. Няма данни в Община Свищов да действа номенклатура, утвърдена на основание по Наредбата за реда на организирането, обработването, експертизата, съхраняването и използването на документите в учрежденските архиви на държавните и общинските институции. При това положение, липсата на специална уредба в ЗУТ и при най-благоприятно за жалбоподателя тълкуване на нормативната уредба, дадена в чл. 10, ал. 4, т. 2 от Закона за Държавния архивен фонд /отм./ и евентуално в чл. 46, ал. 1 от Закона за националния архивен фонд /ЗНАФ/, срокът за който ответникът е бил задължен да съхранява акта за узаконяване е 20 години. Тоест към момента на подаване на жалбата, за ответника не е съществувало задължение да съхранява процесния акт, нещо повече, съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗДАФ /отм./, респ. чл. 48, ал. 3 от ЗНАФ, документът обективиращ същия, следва да е бил унищожен. При това положение съдът намира, че непредставянето от ответника на Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г. във вид на оригинал или заверен препис, се дължи на обективни причини, а исканията на жалбоподателя в тази насока представляват опит за злоупотреба с процесуални права. Същевременно, видно от представеното от началника на РДНСК – Велико Търново копие, същото е снето от заверен препис от акта за узаконяване, което според настоящия състав представлява достатъчна гаранция за идентичността му с оригинала. На последно място, при строго формално прилагане разпоредбите на чл. 183, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 144 от АПК, би следвало да се приеме, че обжалваният от М. М. акт за узаконяване фактически не съществува, което пък би обусловило недопустимост на оспорването на основание чл. 159, ал. 1 от АПК. Не се установява при издаването на обжалвания акт да са допуснати нарушения на процесуални правила, още по-малко такива, които да обуславят неговата нищожност. Жалбоподателят неправилно сочи като нарушена процедурата по § 184, ал. 1 - ал. 6 от ПЗР към ЗИД на ЗУТ /обн. ДВ, бр. 65 от 2003 г./, доколкото същата е неприложима, предвид момента в който е издаден актът за узаконяване. Приложимите при узаконяването на незаконно извършено сторителство процесуални правила, са действалите към релевантния периодразпоредби на чл. 226 от ЗУТ. Видно от самия акт за узаконяване и от документите в административната преписка /л. 58 и л. 59/, след фактическото извършване на строежа „преустройство на съществуващи помещения в магазини“ и представяне на екзекутивната документация на одобряващия орган, е било установено изграждането на стълбища с площ 10 кв. м. /частично върху място на което и преди това са съществували стълбища/, от източната страна на сградата в [УПИ], кв. 69 по ПУП на [населено място]. Съобразно това и на основание чл. 226, ал. 3 и сл.. 6, вр. с чл. 175, ал. 4, изр. последно от ЗУТ, е проведено производство по узаконяване на процесните стълбища. Издадена е Скица-виза № 230/ 28.03.2002 г. на гл. архитект на О. С., като след одобряване на инвестиционен проект - заснемане за узаконяване /л. 59/, и заплащане на съответните глоби и такси, е издаден обжалваният акт за узаконяване на строежа, при спазване на процедурата по чл. 226, ал. 6 от ЗУТ. Неоснователни са и твърденията за липса на съгласуване на акта с компетентен орган – Националният институт за недвижимо културно наследство /НИНКН/. Както правилно отбелязва заинтересованата страна, НИНКН е създаден в изпълнение на Закона за културното наследство /обн. ДВ, бр. 19 от 13.03.2009 г., в сила от 10.04.2009 г./, при което провеждането на съгласувателна процедура с този орган през 2002 г. е било невъзможно, а и жалбоподателят не ангажира доказателства, че процесният строеж или този, за който е издадено Разрешение за строеж № 47/ 07.05.2001 г., представляват недвижими културни ценности по смисъла на ЗКН. По отношение оплакванията на оспорващото лице за нарушения на материалния закон, обуславящи нищожност на акта за узаконяване. Същите се свеждат до това, че узаконеното стълбище в [УПИ], кв. 69 по ПУП на [населено място], поради което актът е издаден за несъществуващ обект. В тази връзка се твърди, че стълбището фактически е построено в чужд имот, който е публична общинска собственост, без учредено право на строеж. Тук отново следва да се отбележи, че по правило нарушенията на материалния закон не касаят валидността на административния акт, а неговата законосъобразност. Нищожен на това основание би бил само административен акт, който изцяло е лишен от законова опора или когато акт с такова съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, а също ако е с явно невъзможен предмет, разпорежда извършването на явно престъпление, Ето защо в доктрината и съдебната практика е възприето, че дори противоречие на ИАА с императивни материалноправни норми, води само до унищожаемост на същия, но не може да обуслови неговата нищожност. Грешки в преценката на фактите и приложението на закона са основание не за нищожност, а за унищожаемост на акта. Като съобрази горното, настоящият състав намира, че пороци от вида на изброените в разглеждания случай не са налице. Първото по значимост твърдение на оспорващия е, че узаконеното с обжалвания акт стълбище не съществува, поради което последният е издаден за несъществуващ обект, което самостоятелно обуславя неговата нищожност. Това твърдение е направено от пълномощника на жалбоподателя едва в писмената защита, като нито в жалбата, нито в хода на производството е имало изявления в този смисъл и не става ясно дали то касае цялостната липса на стълбище или че такова не е разположено в [УПИ]. Съответно въпросът за действителното съществуване на обекта на узаконяване е бил счетен от съда и останалите страни за безспоран и не са събирани доказателства в тази насока. Независимо от това, настоящият състав намира, че наличните в преписката документи, вкл. официални такива, ценени в тяхната съвкупност, доказват с достатъчна степен на категоричност изграждането на строежа стълбище с [жк], 00 кв.м., осигуряващо подход към магазини за промишлени стоки откъм [улица], и наличието на този строеж към датата на издаване на процесния акт. Нещо повече, макар това да е без значение за валидността /и законосъобразността/ на акта за узаконяване, документите от преписката сочат за съществуването на този строеж и към момента на подаване на жалбата, а цялостното поведение на страните е достатъчна индикация, че същият е бил фактически наличен и към момента на приключване на устните състезания. Ако е имал различни от това твърдения за факти, жалбоподателят е следвало своевременно да ги заяви, а съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК - и да ангажира съответните доказателства за обосноваването им. Тъй като такива процесуални действия не са предприети от оспорващия, лично или чрез пълномощника му, и съобразно изложеното по-горе, съдът намира твърденията в писмената защита от последния за голословни. По делото не е доказано, че строежът, узаконен с обжалвания акт не е съществувал към момента на произнасяне на административния орган, съответно че актът за узаконяване е лишен от предмет, като основание за неговата нищожност. Втората група твърдения на оспорващия се свеждат до това, че стълбището е изградено върху имот – публична общинска собственост, който попада в уличната регулация на [населено място]. Те се основават на представеното като доказателство заключение на СТЕ, изготвено по адм. дело № 474/ 2023 г. по описа на АСВТ, от вещо лице – архитект. Съгласно това заключение регулационна граница на [УПИ], кв. 69 по ПУП на [населено място] от изток не е поставена по кадастралната граница на поземлен имот с идентифи­катор 65766.702.1738., а включва и придаваема към имота част с площ 19 кв. метра. Кадастралната граница на поземления имот от изток е поставена по ограждащите стени на обекта /жилищната сграда с магазини/, и не включват земята под външните стълби – въпросните 19 кв. метра. Тъй като не е установило документ, удостоверяващ уреждането на регула­ционните отношения между собствениците на имота и Община Свищов за тази придаваема час, вещото лице е достигнало до заключение, че земята, върху която са изградени външните стълби, е част от прилежащата улица и поради това е публична общинска собственост. Тъй като екпертизата не е изготвена за целите на настоящото дело и обратно на твърденията на жалбоподателя в ОСЗ, проведено на 05.03.2024 г., същият не е правил изрично искане за назначаване на такава експертиза и по адм. дело № 523/ 2023 г. на АСВТ, въпросното заключение на бе прието като доказателство, а само за сведение. Съобразно предмета на делото, правото на собственост върху конкретен недвижим и неговите пространствени параметри, поначало не могат да бъдат установени посредством експертните познания на вещо лице-архитект, а чрез ангажирането на съответните писмени доказателства. Изводите на експертизата /които в тази си част са правни/, като цяло съответстват на установеното, че ПУП на [населено място] към релевантния момент последно е бил изменян със заповед 151/ 05.03.2001 г., и на Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. по тълк. д. № 3/ 2010 г. на ВКС, ОСГК относно прилагането на § 8, ал. и § 6, ал. 2 и ал. 4 от ПР на ЗУТ. Самото вещо лице обаче е посочило дефицит на доказателствен материал при изготвяне на експертизата му, при което е дало заключението си на база предположението, че собствениците на ПИ с [идентификатор] не са заявили своевременно съответната процедура пред Община Свищов. В преписката по настоящото дело, освен обсъжданите в експертизата по адм. дело № 474/ 2023 г. по описа на АСВТ документи /основно графични материали – извадки от ПУП, КК и КР на [населено място]/, се съдържа и представено от жалбоподателя Решение № 480/ 25.01.2022 г. по адм. дело № 368/ 2009 г. по описа на АСВТ, влязло в сила на 14.03.2011 г. /л. 36 – л. 37/. Същото е постановено по жалба на М. М. М., като ЕТ „М. – ИММ – М. М.“, срещу Решение № 348/ 30.10.2008 г. на Общински съвет – Свищов, за одобряване на ПУП-ПРЗ на [населено място], в частта му касаеща [УПИ], кв. 197 /стар кв. 69/ по ПУП на [населено място]. Съгласно отразеното в мотивите на цитираното съдебно решение, в него производство е бил представен оценителен протокол от 18.04.2002 г. на комисия, назначена от кмета на О. С., с който е оценено празно общинско място от 19 кв.м., придаваемо към [УПИ] по плана на града. Представена е и вносна бележка от 02.05.2001 г., контролен № 16089 за платената сума, съгласно оценителния протокол – 361, 00 лв., внесена по сметка на Община Свищов от Л. Т. и Т. П. Т.. Тъй като в обжалвания пред него ПУП на [населено място] въпросните 19 кв.м. не са били отразени като част от [УПИ], съдът е приел жалбата на ЕТ „М. – ИММ – М. М.“ за основателна, отменил е решението на общинския съвет в тази му част и е върнал преписката за ново произнасяне, съобразно дадените указания по тълкуването и прилагането на закона. При така цитираното съдебно решение, настоящият състав намира, че обратно на твърденията на жалбоподателя, по отношение на придаваемото към [УПИ], кв. 69 /сега кв. 197/ по ПУП на [населено място], празно място с площ 19 кв.м., бивша собственост на Община Свищов, е била надлежно проведена и приключена процедура по § 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ. Съответно планът от 05.03.2001 г. е породил своето отчуждително действие, като към момента на издаване на Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г. на главния архитект на Община Свищов, коментираните 19 кв.м. вече са били част от посочения урегулиран поземлен имот – факт, с който и М. М. М. е бил наясно, като страна в производството по адм. дело № 368/ 2009 г. по описа на АСВТ. На извод за приключила процедура по § 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ сочи и съдържанието на Скица-виза № 230/ 28.03.2002 г. на О. С., в която коментираните 19 кв.м. не са отразени като отделен имот, независимо от изтичане на срока по § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ. Действително, видно от Скица №15-817115-07.09.2019 г. на СГКК – Велико Търново /л. 14/, при изготвянето на кадастрлната карта на [населено място] и към датата на издаване на скицата, поземлен имот с идентифи­катор 65766.702.1738 е отразен без придаваемото място. Това обстоятелство не променя горните изводи, а единствено означава наличие на неточни отразявания в КК и КР към датата на издаване на скицата, които отразявания подлежат на корекция по реда на съответния специален закон. Впрочем, следва да се отбележи, че дори по преписката да не бяха налични обсъдените доказателства за провеждането на процедурата по § 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ, графичните отразявания в Скица № 326/ 05.04.2001 г. на Община Свищов /л. 54/ и Скица-виза № 230/ 28.03.2002 г. на Община Свищов /л. 58/, не установява придаваемото място от 19 кв.м. да представлява част от улицата „Димитър Ценов“, с която граничи на изток [УПИ], и съответно на това да има статут на публична общинска собственост. Съответно на това, дори във въриант въпросното място да не е част от урегулирания поземлен имот, изграждането на процесните стълбища върху него без учредяване право на стоеж и без съгласието на собственика, не би обусловило нищожността на обжалвания акт, а единствено неговата материалноправна незаконосъобразност, която обаче не е предмет на настоящото дело. Третата рупа развити от оспорващия оплаквания са, че актът за узаконяване е издаден без учредено право на строеж, без уточнение от кого е следвало да бъде извършено учредяване на такова право. Предвид изложеното по-горе, съдът намира че ако жалбоподателят има предвид учредаване на право на строеж от страна на Община Свищов, то това възражение е неоснователно, доколкото имотът в който е извършено строителството, не е бил общинска собственост. Фактически обосновани са тези оплаквания, ако се приеме, че касаят липсата на съответното съгласие от останалите съсобственици в [УПИ], кв. 69 /сега кв. 197/ по ПУП на [населено място]. Според чл. 183, ал. 1 от ЗУТ, в приложимата редакция /обн. ДВ, бр. 1 от 02.01.2001 г., в сила от 31.03.2001 г./, в съсобствен урегулиран поземлен имот или в сграда с режим на етажна собственост, изградена върху съсобствен имот, нов строеж, надстрояване или пристрояване от един или повече съсобственици или етажни собственици се извършва със съгласието на останалите, изразено в заявление до кмета на общината, с нотариална заверка на подписите на съсобствениците или на етажните собственици. С това заявление се учредява право на надстрояване и/или пристрояване в полза на инвеститора, прехвърля му се правото на собственост или правото на строеж върху идеална част от терена и от правото на собственост върху съответните общи части от надстроената или пристроената сграда, както и върху посочените в заявлението тавански, избени и други складови помещения. Заявлението подлежи на вписване от съдията по вписванията. В разглеждания случай не се установява, а и не се твърди пред кмета на Община Свищов за е било подавано заявление от останалите съсобственици в [УПИ], с посочените форма и съдържание, при което съдът приема за установено нарушение на цитираната норма при извършването на процесния строеж. Въпросното нарушение обаче, по съществото си поначало не е такова, обосноваващо нищожност на разрешението за строителство /респ. на заместващият го акт за узаконяване/, а единствено тяхната незаконосъобразност. От друга страна, през процесния период е действала специалната разпоредба на чл. 226, ал. 5 от ЗУТ, с която законодателно е била въведена възможност за своеобразно „саниране“ на нарушения по 183, ал. 1 от ЗУТ, при условие че останалите съсобственици са възприели пасивно поведение по време на фактическото извършване на строителството, като в този случай е предоставена възможност на административния орган да издаде акт за узаконяване на името на всички съсобственици, а при спорове относно действителните права върху узаконения строеж, са подлежали на решаване по реда на гражданското съдопроизводство. В разглеждания случа няма данни М. М. М. да е правил възражения по време на строителството на процесното стълбище, т.е. разглежданият случай попада именно в цитираната хипотеза. Вярно е, че липсва валидно волеизявление актът за узаконяване да е издаден на името на всички съсобственици, като съобразно изложеното по-горе в настоящото решение, същият следва да се счита за издаден единствено на името на Л. П. Т. /единия от собствениците на трите броя магазини по разрешението за строеж от 07.05.2001 година/. Същевременно обаче, въз основа на същия и на Разрешение за строеж № 47/ 07.05.2001 г. на гл. архитект на Община Свищов, от началника на РДНСК – Велико Търново е било издадено Разрешение за ползване № 95/ 25.04.2002 г., /л. 48/, за ползване на строеж „Три броя магазини за промишлени стоки“, в което разрешението за ползване като съсобственици процесното стълбище са посочени Л. П. Т., Т. П. Т., С. И. З., С. Т. З.-З. и М. М. М. /със сгрешено презиме, но верен ЕГН/. Съгласно трайно възприетото в съдебната практика становище относно разрешенията за ползване /за въвеждане в експлоатация/, с тяхното издаване от началника на РДНСК, настъпва погасително действие на актовете за узаконяване. С реализирането на строежа и допускането му за експлоатация, е прекратено действието на акта за узаконяване, като от този момент нататък същият е изгубил правното си значение и има единствено удостоверителен характер. Съответно на горното, в случая за меродавно следва да се приема съдържанието на Разрешение за ползване № 95/ 25.04.2002 г., в което жалбоподателят е посочен като съсобственик на процесното стълбище. Освен това, както се каза, в хипотезата на чл. 226, ал. 5 от ЗУТ законът предвижда евентуални имуществени спорове между съсобствениците /както и спорове с евентуален изпълнител, който не е собственик/, да се разглеждат по реда на гражданското съдопроизводство /арг. от чл. 226, ал. 5, изр. второ, чл. 226, ал. 4, изр. второ от ЗУТ/, като в случая няма данни такъв спор да е иницииран от М. М. М.. Същият е оспорил Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г. на гл. архитект на О. С., по реда на чл. 216, ал. 2 от ЗУТ, относно неговата законосъобразност, но след отхвърлянето на жалбата му от специалзирания аминистративен орган, не е предприел оспорване по съдебен ред. При това положение следва да се приеме, че макар да не е спазена нормата на 183, ал. 1 от ЗУТ, обжалваният акт за узаконяване е издаден в съответствие със специалната норма на чл. 226, ал. 5 от ЗУТ. Респективно сочената от жалбоподателя липса на учредено от съсобствениците в имота право на строеж не обосновава не само нищожността, но и материалната незаконосъобразност на акта. Както бе посочено, превратното упражняване на власт също е порок водещ само до незаконосъобразност на административния акт, като правило, и само ако преследваната цел не може да се постигне с никакъв акт, посоченият порок води нищожност. През релевантния период с чл. 226, ал. 3 от ЗУТ изрично е било установено правомощие на гл. архитект на общината да узаконява незаконни строежи по смисъла на чл. 224, ал. 1 от ЗУТ, т.е. крайната цел на оспореният административен акт е допустима от закона, поради което същият не е нищожен на това основание. По изложените мотиви, съдът намира Акт за узаконяване № 2/ 04.04.2002 г. на главния архитект на Община Свищов, за издаден от компетентен орган, при спазване на установените форма и процедура, в съответствие с императивните материалноправни разпоредби, предвиждащи условията за неговото издаване и с целта на закона, което го прави валиден административен акт, а подадената жалба против него – за неоснователна. При този изход на делото, разноски на жалбоподателите не следва да се присъждат. С оглед отправеното от ответника по жалбата искане и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, на Община Свищов следва да се присъдят разноски – заплатено възнаграждение за вещото лице, изготвила СТЕ – 400, 00 лв. и заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат, в размер на 1500, 00 лв., съгласно Фактура № 2740/ 13.11.2023 г. и и платежно нареждане от същата дата /л. 179 – л. 180/. На основание чл. 143, ал. 4 от АПК следва да бъде уважено и направеното от заинтересованата страна Б. П. Т. искане за присъждане на разноски в размер на 1 250, 00 лв. - заплатено възнаграждение за един адвокат, съгласно Договор за правна защита и съдействие от дата 05.12.2023 г. /л. 109 от делото/. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът,