Решение № 359 от 23.6.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 249/2025 г.

Производството е по реда на глава двадесета от ГПК – Въззивно обжалване. Образувано е по въззивна жалба от ищеца - „Телеман” ЕООД, чрез адв. Ч. и адв. А. срещу решение № 16 от 13.01.2025г., постановено по т.д. № 20241800100563 по описа на Софийски окръжен съд, с което е отхвърлен главният му иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД срещу Република България за сумата от 30 000 лева, внесена като гаранция по т.д. 1195/2013г. по описа на СГС, с която се е обогатил, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на предявяване на иска до пълното й изплащане, и е отхвърлен евентуалният иск по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД срещу Софийски градски съд за сумата от 30 000 лв., внесена като гаранция по т.д. № 1195/2013г. на СГС, основанието за внасяне на която е отпаднало, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до пълното й изплащане. Въззивникът - „Телеман” ЕООД счита, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Твърди, че е погрешен изводът на съда за приложението на чл. 99 Закон за собствеността/ЗС/, която се отнасяла за придобиване на физическите вещи и била неприложима за паричните вземания. Нормата на чл. 82 ГПК не погасявала правото на вземане на ищеца от съда, нито че вземането му преминавало в полза на държавата. Според въззивника, погрешен бил и изводът на съда, че нормата на чл. 82 ГПК уреждала оригинерен придобивен способ за държавата, тъй като не се отнасяла за паричните вземания. Държавата по привилегирован начин се обогатявала с по-кратка придобивна давност от уредената в ЗЗД спрямо останалите правни субекти при неупражняване на права. Освен това, интерпретацията на закона от първоинстанционния съд, противоречала на чл. 6, ал. 2 и чл. 17, ал. 5 от КРБ, както и на неправилно тълкуване, с което се нарушавала разпоредбата на чл. 46, ал. 1 и чл. 15 от ЗНА. Освен това, първоинстанционният съд е отказал да приложи чл. 5, ал. 4 КРБ и в цялост чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧОС, че липсвал обществен и легитимен интерес от лишаването на законоустановено засягане на правото на вземане на ищеца. В заключение счита, че нормата на чл. 82 ГПК уреждала икономическа законосъобразност за управление на парични средства, а не за тяхното отнемане в полза на държавата. Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част, да реши спора по същество като постанови ново решение, с което да осъди ответниците при условията на предявените искове за сумата от 30 000 лева. Претендира разноски по делото. Въззиваемият/ответникът по главния иск – Република България/ държавата/, оспорва въззивната жалба като неоснователна и необоснована. Твърди, че въззивникът не е доказал твърденията си за неоснователно обогатяване по отношение на държавата, тъй като чл. 82 ГПК е годно правно основание за така настъпилото имуществено разместване. Счита за необосновани твърденията на въззивника, че първоинстанционният съд в обжалваното решение неправилно не е приложил разпоредбите на чл. 17, ал. 3 и ал. 4, и чл. 5, ал. 4 от КРБ, както и не е нарушил чл. 46, ал. 1 от ЗНА. Законодателят в чл. 82 е установил преклузивен едногодишен срок, в който заинтересованото лице може да упражни правото си да иска възстановяване на внесената като парична гаранция сума. След като заинтересованото лице е пропуснало да упражни правото си на възстановяване до изтичането на едногодишния срок, същото следва да понесе неблагоприятната последица на чл. 82 ГПК. Първоинстанционният съд законосъобразно и правилно е установил, че чл. 82 ГПК представлява специално придобивно основание за държавата, по силата на която непотърсената парична сума постъпва като приход в държавния бюджет. В този смисъл била и константната съдебна практика. Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски за въззивното производство. Въззиваемият/ответникът по евентуалния иск – Софийски градски съд, оспорва въззивната жалба като неоснователна и счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, като постановено в съответствие с трайно установената и непротиворечива съдебна практика, включително и задължителна такава – т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2014г. от 23.10.2015г. по тълк. дело № 6/2014г на ОСГТК на ВКС, определение № 50019 от 20.12.2024г. по гр.д. № 1048/2021г. на ВКС, І гр.о. и определение № 607 от 28.07.2023г. по ч.т.д. № 805/2023г. на ВКС, ІІ т.о. Твърди, че доводите на въззивника за нарушения на КРБ, се отнасяли за отчуждаването на недвижими имоти за държавни и общински нужди. С разпоредбата на чл. 82 ГПК, била установена национална уредба на гаранциите, по която има трайно установена и непротиворечива съдебна практика, поради което било налице основание да се изключи приложението на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧОС. Моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното решението. Претендира разноски за въззивното производство. Софийският апелативен съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срок от легитимирано лице, срещу подлежащ на въззивно обжалване решение и е процесуално допустима, и следва да бъде разгледана по същество. При извършената проверка по реда на чл.269, пр.1 ГПК настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка от доказателствата по делото и страните не спорят, че „Телеман“ ЕООД е предявил пред СГС искове, по които е допуснато обезпечение с определение № 1809/14.03.2013г. по т.д. № 1195/2013г. по описа на СГС и при условията на парична гаранция в размер на 30 000 лева, която е внесена. С решение от 06.01.2016г. по т.д. № 1195/2013г. на СГС, влязло в сила на 09.03.2016г., е отхвърлен главният иск на „Телеман“ ЕООД и е уважен евентуалният иск. На 15.10.2020г. и 29.10.2020г. „Телеман“ ЕООД е подал молби за отмяна на допуснатото обезпечение и за освобождаване на внесената гаранция. С определение от 08.02.2021г., постановено по т.д. № 1195/2013г. по описа на СГС, допуснатото обезпечение на исковете е било отменено, но молбата за освобождаване на гаранцията е оставена без уважение, тъй като е изтекъл срокът по чл. 82 от ГПК. Видно от заверени копия на протокол от комисия, назначена със заповед № РД18-2080/21.04.2021 г. на председателя на СГС, както и от заповед № РД-08-5677/21.10.2021г. на председателя на СГС за превеждане на ВСС на сумата 136 193, 60лв., представляваща разноски, и сумата 735 810, 36лв., представляваща суми за гаранции, които не са потърсени в законоустановения давностен срок, а също и от платежни нареждания за горните суми. Видно от т. 2.40 от протокола, във втората от тях е включена и гаранцията в размер на 30 000 лв., внесена от „Телеман“ ЕООД по т.д. № 1195/2013г. на СГС. За да отхвърли като неоснователен главния иск срещу държавата по чл. 59 от ЗЗД, първоинстанционният съд е изложил решаващи мотиви, че по делото е доказано наличието на годно правно основание за така настъпилото имуществено разместване, съгласно разпоредбата на чл. 82 от ГПК. В случая били налице двете кумулативно изискуеми предпоставки от тази разпоредба - процесната сума от 30 000 лв. била внесена от „Телеман“ ЕООД като парична гаранция по търговско дело и не била поискана в законоустановения едногодишен срок от момента на нейната изискуемост, считано от 09.03.2016г. и изтекъл на 09.03.2017г. Приел, че разпоредбата на чл. 82 от ГПК предвиждала специфичен оригинерен придобивен способ в полза на държавата, която става собственик на непотърсените суми, изключвайки по този начин материалното право на вносителя на гаранцията. Този извод не се опровергавал от разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 17, ал. 3 и ал. 5 от КРБ, тъй като първата нямала отношение към процесния казус, а втората е спазена с наличието на законоустановено основание за преминаване на процесната сума в патримониума на държавата. Приел за неоснователен доводът, основан на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧОС, тъй като и тази разпоредба допуска лишаване от собственост „съгласно условията, предвидени в закона“, каквито, както се обоснова по- горе, в случая са налице. В този смисъл била и съдебната практика, обективирана в определение № 201 от 12.03.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 85/2014 г., I т. о. За да отхвърли като неоснователен евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД, първоинстанционният съд е изложил решаващи мотиви, че СГС е доказал, че получената сума за гаранция в размер на 30 000 лева не се намира в негово държане и същата е преминала в патримониума на държавата. Първоинстанционният съд правилно е определил правната квалификация на правата претендирани от ищеца по главния иск - чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, която е в съответствие със задължителното за съдилищата разрешение, дадено в т. 11 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленум на Върховния съд: “Възможността на едно лице да защити своето право с определен иск спрямо други лица не отнема възможността му да се защити с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД спрямо трети лица, по отношение на които няма друг иск, ако те са се обогатили.“ Съгласно задължителното за съдилищата разрешение, дадено в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 6/2014г. от 23.10.2015г. по тълк. дело № 6/2014г на ОСГТК на ВКС, че в производството по освобождаване на внесени като гаранции по сметка на съд суми, съдът е обвързан да предприеме предписаното от правната норма действие - превеждането й в държавния бюджет при условията на чл. 82 ГПК. Разпоредбата на чл. 82 от ГПК е императивна процесуална норма, която урежда задължението на съда да внесе в приход на държавния бюджет, внесените суми за гаранции, който не са били поискани в едногодишен срок от тяхната изискуемост, както и основанието на държавата за придобиване на правото върху тези суми. Едногодишния срок уреден в чл. 82 ГПК е преклузивен и преклудира правото на вносителя да поиска от съда връщане на сумата от 30 000 лева. Разпоредбата на чл. 82 ГПК е оригинерен придобивен способ за държавата, за получаване в приход на държавния бюджет на непоисканите в законоустановения срок внесени суми за парични гаранции. В процесната хипотеза, основанието за имуществено разместване е изрична разпоредба на закона, по силата на която правото на ищеца да иска връщане на изискуемо вземане е преклудирано с изтичането на едногодишния срок от настъпване на тяхната изискуемост. От преклудирането на правото на ищеца да иска връщане на процесното вземане, възниква правното основание за тяхното внасяне в държавния бюджет. Обогатяването за чужда сметка е неоснователно, само когато е лишено от правно основание. Неоснователно е възражението на ответника, че държавата по привилегирован начин се обогатявала с по-кратка придобивна давност от уредената в ЗЗД спрямо останалите правни субекти при неупражняване на права. В процесния случай, не се касае за придобивна давност, а за неупражнени процесуални права в законоустановен преклузивен срок, който погасява правото на ищеца да иска връщане на внесената парична гаранция. По вече изложените съображения неоснователно е твърдението на въззивника, че интепретацията на закона от първоинстанционния съд, противоречала на чл. 17, ал. 5 от КРБ, както и на неправилно тълкуване, с което се нарушавала разпоредбата на чл. 46, ал. 1 и чл. 15 от ЗНА. Неоснователно е твърдението на въззивника, че първоинстанционният съд е отказал да приложи чл. 5, ал. 4 КРБ и в цялост чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧОС, че липсвал обществен и легитимен интерес от лишаването на законоустановено засягане на правото на вземане на ищеца. Цитираната разпоредба не ограничава правото на държавата да уреди в закон едногодишен преклузивен срок за упражняване на процесуални права, след изтичането на който неупражнените права се погасяват и възниква правото на държавата да усвои непоисканите суми за внесените парични гаранции по делата. Неоснователно е твърдението на въззивника, че изводите на първоинстанционния съд, противоречат на чл. 6, ал. 2 КРБ, която урежда равенство на гражданите пред закона и недопускане на ограничаване на права и привилегии между тях и не намира приложение в процесната хипотеза. По вече изложените съображения за главния иск срещу държавата, неоснователен е и евентуалният иск срещу Софийски градски съд. Извършеното разпореждане от СГС за превеждане в полза на държавния бюджет на сумата от 30 000 лева, е в изпълнение на вмененото му от закона задължение с разпоредбата на чл. 82 от ГПК, да разпореди внасяне в държавния бюджет на внесената сума за парична гаранция, която не е поискана в едногодишен срок от вносителя. Ирелевантно за основателността на евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД е фактът, че получената сума за гаранция в размер на 30 000 лева не се намира в държане на СГС и същата е преминала в патримониума на държавата. Предвид изхода на правния спор, въззиваемите/ответниците –държавата и СГС имат право на разноски за въззивното производство. Ответниците се представляват от юрисконсулти, поради което тяхното възнаграждение следва да се определи от въззивния съд, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Законодателят е предоставил на съда правото на преценка, като е определил минимум от 100 лева и максимум от 360 лева, който може да се увеличи от съда до 50 на сто от горната сума, ако материалният интерес е над 10 000 лева, в случая е за сумата от 30 000 лева. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37 от ЗПП във вр. с чл. 25, ал. 1 и 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съдът определя размер на юрисконсултско възнаграждение от 540 лева за въззивното производство. Предвид гореизложеното, обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено с препращане в останалата част към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 ГПК. Мотивиран така, Софийският апелативен съд