Решение № 365 от 4.7.2025 г. на Софийски окръжен съд по дело № 115/2025 г.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба от П. М. Н. срещу Решение № 260001 от 29.01.2024 г., постановено по гр. д. № 582/2015 г. на Б.градския районен съд. Жалбоподателката счита решението за неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, и моли съда да го отмени, като върне делото на първата инстанция за разглеждане от друг състав с указания за провеждане на първо по делото заседание след допускане на делбата и назначаване на повторна СТЕ със задачите на първоначалната, или, при условията на евентуалност, постанови ново решение по съществото на спора. Изтъква, че по делото е проведено едно- единствено заседание, в което е прието заключение по СТЕ и е преклудирана възможността й за предявяване на претенции по сметки по чл. 346 от ГПК. Твърди, че заседанието е проведено на 06.06.2023 г., когато се намирала на продължително лечение в болница (от 29.05.2023г. до 12.06.2023г. включително), а не била в състояние да ангажира адвокат, поради внезапно влошеното й здравословно състояние. Така тя била лишена от възможност да участва по делото и да бъде надлежно представлявана. Впоследствие поискала от съда да отмени дадения ход по същество на делото и да насрочи ново съдебно заседание, но с Определение № 260120 от 29.06.2023г. бил постановен отказ. Оттук жалбоподателката прави извод, че PC-Б.град я е лишил от правото й да участва в процеса, а интересите й били съществено увредени. Намеква за пристрастност от страна на първоинстанционния съд, в резултат от която била лишена от възможността да оспори некомпетентното и тенденциозно (според нея) заключение по СТЕ, както и да заяви претенциите си по сметки по чл. 346 от ГПК. Счита, че по принцип правилно съдът се бил насочил към приложение на разпоредбата на чл. 353 от ГПК, но извършеното от съда разпределение не е съобразено с нито един от двата варианта, предложени от вещото лице и не е било предложено на страните за обсъждане, с което счита, че е накърнено правото й на участие в процеса. Развива съображения, че съдът е следвало да възложи на вещото лице изготвянето на повече варианти, с които страните да се запознаят предварително и при които стойността на дяловете да отговаря максимално на квотите им в съсобствеността. Като допуснато от районния съд нарушение сочи, че на двамата ищци със значително по- малки квоти (по 1/6 ид.ч.) са възложени множество имоти, докато на нея (независимо че е с най-голяма квота от 4/6 ид.ч.) са възложени само 3 недвижими имота. Счита, че това е проява на неравнопоставеност. Подчертава, че всички делбени имоти са земеделски, а това, че три от тях са в границите на урбанизирана територия би могло да се отрази само на стойността им, но не променя земеделския им характер. Намира, че имотите са оценени некоректно от СТЕ. Изтъква, че и съдът и вещото лице не са се съобразили със становището на главния архитект за поделяемост на трите поземлени имота в рамките на урбанизираната територия на с.Разлив. В решението не било индивидуализирано коректно заключението на вещото лице П. В. П.. Допълнително обръща внимание, че освен заключението, в.л. П. П. е изготвил и доклад за оценка на процесиите имоти, който съдът не е приел, но който по същество представлява същинската техническа експертиза за оценка на имотите. Възразява срещу начина на оценка на имотите, както и посочените техни крайни цени, а също и срещу индивидуализацията на част от тях. Възпротивява се срещу позоваване на ПУП, като сочи че до сега такъв не е реализиран и не съществува. Сочи, че действително съществува Заповед № 361/29.09.2004г., с която е одобрено изменението на кадастралния план на с.Разлив и се променят границите на имотите с пл. №№ 55, 56, 57, 58, 59 и 61, но това не означава, че тези имоти са УПИ, тъй като не била реализирана процедурата съгласно ЗУТ. Те попадат в урбанизирана територия, но не са оформени като УПИ, тъй като досега не е бил изработен проект за ПУП в тези квартали на с.Разлив. Поради това счита за неправилно, че вещото лице е означавал (съответно оценявал) тези имоти като УПИ. Сочи грешки в индивидуализирането на имотите в заключението по СТЕ и в обжалваното решение. Изтъква, че ПИ с кадастрален № 238, кв. 8 на с.Разлив, попадащ в урбанизирана територия, е имот без лице и изход, находящ се на двете регулационни граници с имоти УПИ Ш-60 и УПИ IV-60, кв.8 на с.Разлив собственост на П. М. Н.. Прави извод, че този имот не може да бъде обособен като самостоятелен, а следва да се разпредели в неин дял, тъй като тя е изключителен собственик на горните два имота. Оспорва методиката за оценка, използвана от вещото лице, както и определените от него цени на имотите.

Постъпила е и частна жалба от П. М. Н. срещу Определение № 260063 от 30.10.2024 г. постановено по гр.д. № 582/2015г. на PC- Б.град, с което съдът е оставил без уважение молбата й по чл. 248 от ГПК за изменение на горното съдебно решение в частта за разноските. Жалбоподателката счита, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необосновано и частично недопустимо. Излага съображения, до голяма степен идентични с тези от въззивната жалба. Сочи, че вещото лице П. В. П. не фигурира в Единния регистър на вещите лица и не е регистриран в Списъка на специалистите, утвърдени за вещи лица по Закона за съдебната власт, а изготвеното от него заключение по СТЕ е некомпетентна, тенденциозна, незаконосъобразна и негодна за ползване поради множество грешки, неточности, пропуски, несъответствия и груби нарушения при методите за оценка. Счита, че съдът е следвало да не допуска изслушването на вещото лице и, евентуално да отложи приемане на заключението, като даде указания на вещото лице да изготви допълнителна СТЕ в съответствие с българските стандарти за оценяване, или да замени в.л. П. с друго вещо лице. Прави извод, че PC- Б.град е следвало да не приема заключението и да не разпорежда изплащането на възнаграждение в размер на внесения депозит, което, като част от разноските, неправилно и незаконосъобразно било възложено в нейна тежест. Развива съображения, че по делото не се съдържат доказателства, сумата от 266, 67 лв. да е заплатена от двамата ищци. Позовава се на разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ПАС, че ако съделителите в дадения им срок не са внесли разноски за извършване на експертизата за оценка на имотите и съставяне дяловете, делото по делбеното производство, по което е допусната делбата се предава в архив. Счита, че PC- Б.град не се е съобразил с нея, нито с невъзможността, другата страна в процеса да внесе от името на неплатилата страна припадащата й се част от определения депозит и да претендира платената сума по реда на чл. 78 от ГПК. Прави извод, че сумата от 266, 67 лв. е недължимо платена от страна на ищеца по сметка на PC- Б.град и същият може да иска възстановяването й. На последно място, навежда довод, че разноските от 1503, 47лв. (държавна такса върху стойността на дела й) са неправилно определени, тъй като са изчислени върху нереално, некомпетентно, невярно и неточно определяне на стойността на делбените дялове от вещото лице по СТЕ.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва. Въззиваемите считат същата е неоснователна и недоказана. Подчертават, че по делото не е депозирана своевременно молба за отлагане на откритото съдебно заседание, проведено на 06.06.2023г. и не са посочени основателни причини за неявяването на жалбоподателката. Не били налице и твърдените предпоставки за „възобновяване“ на производството но обективни причини. Не споделят изложените във въззивната жалба съображения, че съдът бил лишил жалбоподателката от правото й да участва в процеса, като били нарушени принципите на чл. 8 и чл. 9 ГПК. Оспорват и фактическите твърдения на жалбоподателката в тази насока. Описват хронологически извършените процесуални действия по делото, както и представяните от страните документи, и анализират последните. Сочат, че за заседанието на 06.06.2023 жалбоподателката е била редовно призована, но не се явила и не изпратила представител, нито депозирала молба за отлагане на делото, а едва на 23.06.2023 поискала възобновяване на производството по обективни причини, с твърдението, че в периода от 29.05.2023г. до 12.06.2023г. била настанена отново поради здравословни причини в „Специализирана болница за рехабилитация Марикостиново“ ЕООД, с. Марикостиново. Изтъкват, че за този период не е представена никаква медицинска документация. Правят извод, че не се доказват особени непредвидени обстоятелства, които жалбоподателката не е била в състояние да преодолее, а в периода от 29.05.2023г. - 06.06.2023 е разполагала с една седмица, за да уведоми съда за твърдените от нея обстоятелства или да ангажира адвокат, но не го е направила, поради което считат, че тя сама се е лишила от възможността да участва по делото и да бъде надлежно представлявана. Оспорват доводите й за демонстрирано пристрастие от съдията по делото. Заявяват, че жалбоподателката не е предявила своевременно претенциите си по сметки и същите са преклудирани, а и впоследствие не е заявила техен ясен петитум. Намират, че допуснатите технически грешки не опорочават обжалваното решение. Оспорват доводите на жалбоподателката срещу заключението по СТЕ и срещу назначаването на вещото лице П.. Изтъкват, че заключението не е оспорено – нито устно, нито в писмен вид. Изразяват становище и по представения от експерта доклад за оценка, като считат, че той представлява неразделна част от експертизата, поради което не е посочен самостоятелно като приет от¬съдя, а това не представлява процесуално нарушение.

Оспорват и възражението по разпределението на имотите, като считат, че в обжалваното решение съдът е изложил подробни мотиви в тази връзка. Подчертават, че критерият в случая не е броят на имотите, а тяхната стойност, която в най- голяма степен да отговаря на полагащото се на страните, съобразно техните дялове при минимални суми на уравняване.

Оспорват и изложените в т. 7.1 от въззивната жалба аргументи, като сочат, че при постановявавене на решението си съдът се е съобразил както със становището на главния архитект, така и със становището на вещото лице и правилно е приложил чл. 201 от ЗУТ във вр. с чл. 19, ал. 1 от ЗУТ.

Намират, че при делба на имот, който е с неуредни сметки по регулация, спорът за прилагане на регулацията е спор между съсобствениците на делбения имоти собствениците на имота, от който се отнемат или придават части по регулация, но той не подлежи на разглеждане в делбения процес, тъй като този имот се допуска до делба съобразно актуалните му технически характеристики. Намират за неоснователни и възраженията на жалбоподателката срещу опредените пазарни цени на имотите. Молят съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение.

Подаден е и отговор на частната жалба на П. Н., с който Д. С. и Ц. Т. я оспорват. Изразяват несъгласие с основните оплаквания в частната жалба, свързани с твърденията за неправилна преценка на изготвената по делото експертиза на вещото лице П. П.. Считат, че тези оплаквания касаят съществото на спора и правилността на първоинстанционното решение, т.е. са предмет на въззивната жалба, а не на производството по 248 от ГПК. Споделят мотивите на обжалваното определение, че твърденията на страната по отношение на заключението на вещото лице П. са неотносими към дължимостга на присъдените в нейна тежест разноски, а касаят преценката по същество на доказателственото средство, която преценка е предмет на проверка на правилността на първоинстанционното решение от въззивния съд. Считат, че не са налице твърдените от жалбоподателката „грешки, неточности, пропуски, несъответствия, груби нарушения при методите за оценка и като цяло пълната негодност на СТЕ. Правят извод, че възнаграждението на вещото лице е дължимо и следва да бъде понесено от съделителите, съобразно дяловете им. Намират, че съдът правилно е разпределил отговорността за разноски при съобразяване със събраните по делото доказателства и произнасянето си по съществото на спора, вкл. размера на дяловете. Споделят мотивите от обжалваното определение, че жалбоподателката не твърди неправилно изчисляване на размера на определената сума, а единствено възразява, че не я дължи поради изложените възражения срещу заключението на вещото лице. Оспорват довода на жалбоподателката, че държавната такса върху стойността на дела й била изчислена върху „нереално определени стойности“ по оценка на вещото лице П.. Молят съда да остави без уважение частната жалба на П. М. Н. срещу Определение № 260063 от 30.10.2024 по гр.д. № 582/2015г. на PC-Б.град и да потвърдите последното. Претендират разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката се явява лично и с адв. А., която поддържа жалбите и оспорва отговорите. Изтъква, че делбените имоти са възстановени по реда на ЗСПЗЗ в реални граници, а в настоящото производство се допускат и се делят само част от тях, като по този начин тези части от поземлените имоти, които не са предмет на делбата, ще останат в съсобственост между съделителите. Сочи конкретни имоти по решението на Поземлената комисия от 2022 г. По отношение на поземлен имот № 237 заявява, че същият неправилно е ценен от вещото лице като УПИ, какъвто всъщност не е. Твърди, че този имот е блато и в него не могат да бъдат реализирани никакви инвестиционни намерения. Счита, че поземлен имот № 238 с площ от 50 кв.м. неправилно е възложен на Ц. А. Т., като не било съобразено, че той граничи с нейни поземлени имоти, а същевременно няма лице и няма достъп до улица. Прави извод, че този имот трябва да бъде възложен в неин дял, тъй като тя има достъп до него. Моли съда да отмени обжалваното решение. Заявява, че по начина, по който са разпредени имотите, в действителност не била постигната целта да се постигне справедливост при разпределяне на дяловете. Претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК. Представя писмени бележки, с които възпроизвежда вече изложените доводи във въззивната жалба. Акцентира върху твърдените от нея основания за отвод на първоинстанционния съдебен състав, като счита, че липсата на такъв съставлява съществено процесуално нарушение. Преповтаря довода си, че обжалваното решение е обосновано със заключение по СТЕ, което счита за изготвено от некомпетентно вещо лице, и с доклад, който не бил приет по делото. За пореден път сочи, че били нарушени принципите на състезателното начало и равенство на страните в процеса, залегнали в разпоредбите на чл. 8 и чл. 9 от ГПК, тъй като на 29.05.2023 г. тя била постъпила по спешност на болнично лечение, поради което била поставена в невъзможност да се яви в проведеното на 06.06.2023г. открито съдебно заседание пред БРС. Неправилно била оставена без уважение и молбата й от 23.06.2023 г. за отмяна на дадения на 06.06.2023 г. ход по същество и даване ход на устните състезания по делото. Всичко това счита за съществени процесуални нарушения. За такова счита и възприемането от страна на БРС на приетото заключение по СТЕ, като намира, че то противоречи на писмени доказателства по делото относно неприлагане на регулацията и характера на част от имотите като неурегулирани такива. Сочи, че в заключението по СТЕ тези имоти са оценявани като „урегулирани поземлени имоти“, което счита за неправилно. Оспорва оценките на всички делбени имоти, като намира, че в неин дял тенденциозно били поставени имоти № 048012 и № 020327 с необосновано завишени стойности, а в дял на останалите съделители – имоти с необосновано занижени стойности. Сочи, че БРС не бил взел предвид становището на Главния архитект на Община Правец относно поделяемостта на делбените имоти, находящи се в строителните граници на с. Разлив, от което се установява, че ПИ № 55 в кв. 30, ПИ № 238 в кв. 8 и ПИ № 237 в кв. 8 и кв. 30 са поделяеми. В резултат, целият непълноценен имот бил поставен в неин дял, без тя да го е искала.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемите не се явяват. Представляват се от адв. К., която оспорва твърденията на насрещната страна и счита, че те целят разширяване на предмета на въззивната жалба. Намира обжалваното решение за правилно и обосновано. Според нея, имотите били допуснати до делба съобразно техния актуален статут, като няма пречка, препятстваща извършването на делбата. Поддържа отговора на въззивната жалба и сочи, че РС- Б.град е извършил делбата, като се е съобразил с всички изисквания на закона. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение като неоснователна и недоказана. Препраща към подробните съображения, изложени в отговорите на жалбите, които поддържа. Претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК. Представя писмени бележки, с които поддържа съображенията за неоснователност на въззивната жалба и на въззивната частна жалба, изложени в депозираните писмени отговори. Относно пространствените предели на правото на собственост и евеннтуална съсобственост между съделителите и трети лица, както и относно актуалния градоустройствен статут на делбените имоти, счита, че тези въпроси вече са обсъдени в отговора на въззивната жалба и препраща към него. Подчертава, че имотите са допуснати до делба съобразно актуалния им статут, а обжалваното решение е съобразено с актуалните им технически характеристики, установени на база приложените по делото писмени доказателства. Подкрепя изготвеното от в.л. П. заключение и сочи, че поради собственото си процесуално бездействие жалбоподателката се е лишила от възможността да го оспори. Оспорва изводите, които жалбоподателката прави от факта, че предмет на делбата били само части от възстановени по ЗСПЗЗ имоти, което водело до образуване на съсобствени части. Подчертава, че предмет на делбата са неподеляеми земеделски имоти, поради което не споделя виждането, че се създавала съсобственост по регулация. Счита, че регулационните предвиждания не водят до извод, че се делят само части от тези имоти, а че се делят точно допуснатите до делба имоти, като приложението на регулацията е въпрос, който няма отношение нито към допустимостта, нито към основателността на иска за делба. Обосновава, че районният съд е разпределил имотите само частично съобразявайки се с предложените от вещото лице варианти, като е спазил принципа на равнопоставеност на страните при делбата и всички предпоставки за прилагането на този способ за ликвидиране на съсобствеността. Изразява становище и по заявените от жалбоподателката претенции по сметки, които не са били приети за разглеждане от въззивния съд. Моли съда да потвърди обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно, а да остави въззивната жалба и въззивната частна жалба без уважение.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е вярно и изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

Във въззивното производство не са събирани доказателства, а доказателствените искания на жалбоподателката са били оставени без уважение.

При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност: В случая обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.

ІІ. По допустимост: Същото е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените такива.

ІІІ. По същество:

1. По въззивната жалба:

Настоящият съдебен състав споделя напълно мотивите на обжалваното решение и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

В допълнение, както и в отговор на наведените в жалбата конкретни доводи, съдът излага следните съображения:

Неоснователно жалбоподателката претендира за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото на първата инстанция за разглеждане от друг състав с указания за провеждане на първо по делото заседание след допускане на делбата и назначаване на повторна СТЕ. Процесуалният закон предвижда такава възможност единствено в хипотезата на чл. 270, ал. 3, изречение трето от ГПК (разглеждане на непредявен иск), каквато в случая не е налице. Евентуални пороци на решението поради постановяването му от съдия, който не се е отвел от разглеждане на делото въпреки наличие на основания за това (както поддържа жалбоподателката), се отстраняват по реда на инстанционния контрол, но липсата на отвод – сама по себе си – не е основание за отмяна на обжалвания съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане на друг състав.

Неоснователни са и доводите на жалбоподателката, че е била неправомерно лишена от възможност да участва в единственото проведено открито съдебно заседание пред районния съд и да бъде надлежно представлявана. Видно от данните по делото, първо открито съдебно заседание във втората фаза на делбеното производство е било насрочено за 16.05.2023г. Преди тази дата Н. е подала молба за отлагането му поради планирано санаториално лечение от 15.05.2023г. до 22.05.2023г., което удостоверила с амбулаторен лист и настанително писмо. Независимо че това обстоятелство не е било нито внезапно, нито непредвидено, районният съд е проявил толерантност и е отложил делото за 06.06.2023г.

На 29.05.2023г. Н. е подала молба, постъпила в съда на 30.05.2023г., с която е представила удостоверение за проведеното лечение за периода от 15.05.2023г. до 22.05.2023г. и епикриза, съгласно която е изписана на 22.05.2023г. с подобрение и без настъпили усложнения. Видно от запазения пощенски плик, писмото е подадено на 29.05.2023г. от пощенска станция в гр. София.

На 06.06.2023г. е било проведено единственото открито съдебно заседание по делото във втора фаза на делбата, в което е било прието заключение по СТЕ и е бил даден ход на устните състезания.

На 23.06.2023г. Н. е подала молба до БРС, с която заявява, че отново била настанена в СБР „Марикостиново“ за периода от 29.05.2023г. до 12.06.2023г., поради което била възпрепятствана да участва в заседанието на 06.06.2023г. и моли за възобновяване на производството по делото. Представя служебна бележка в уверение на горното.

При тези данни настоящият съдебен състав намира за недостоверни твърденията на жалбоподателката, че сл е д първоначалния едноседмичен престой в болницата здравословното й състояние рязко се било влошило, което наложило ново постъпване в същата болница за две седмици от 29.05.2023 г. до 12.06.2023 г. включително. Както се посочи по- горе, на 29.05.2023г. Н. е подала молба до съда във връзка с предходното й санаториално лечение. Ако наистина състоянието й е било рязко влошено до степен, че да постъпи още същия ден за повторно лечение, тя е имала възможност да уведоми съда за това обстоятелство със същата молба, но това не е направено. Освен това е житейски необяснимо, как при толкова влошено здравословно състояние, каквото претендира, тя е успяла в рамките на един и същ ден (29.05.2023г.) да подаде писмо от гр. София и да се придвижи до болницата в с. Марикостиново, но същевременно то й е попречило да ангажира адвокат (както поддържа в жалбата). Освен това, общо известно е, че предмет на санаториално лечение не е овладяване на акутни заболявания и непредвидими резки промени в здравословното състояние, каквито претендира жалбоподателката. Също така следва да се има предвид, че, съгласно епикризата от 22.05.2023г. Н. е била изписана на тази дата с подобрение и без настъпили усложнения, което прави довода й за рязко влошаване на състоянието до 29.05.2023г. много малко вероятен.

Недостоверността на твърденията й се подхранва допълнително и от факта, че, за разлика от предходното си лечение в болницата, Н. не е представила за повторното такова никакви официални документи (напр. медицинско направление, амбулаторен лист, настанително писмо, епикриза), освен служебна бележка, която не е по установен образец по чл. 18 от Наредбата за медицинската експертиза и не удостоверява изрично невъзможността на жалбоподателката да се яви пред съда. Поради това, както и поради липсата на други данни за наличие на внезапно и неотстранимо препятствие по смисъла на чл. 142, ал. 2 от ГПК пред участието й в заседанието на 06.06.2023г., настоящият съдебен състав намира, че БРС правилно е дал ход на делото в това заседание и е извършвал валидни процесуални действия по него, както и впоследствие е отказал да отмени определението си за даване ход на устните състезания и да върне делото във фазата на съдебното дирене. Неучастието на страната в това открито съдебно заседание се дължи на собственото й процесуално поведение, а не на процесуални нарушения от страна на съда. Наистина, с приключването на заседанието са били преклудирани възможностите й да предяви претенции по сметки и да изрази становище по заключението по СТЕ, но, както се обоснова по- горе, тя сама се е поставила в това положение, още повече, че е имала възможност да упражни тези свои процесуални права в писмен вид и преди датата на заседанието. По всички тези съображения настоящият съдебен състав намира, че – противно на поддържаното във въззивната жалба – PC-Б.град не е лишил жалбоподателката от правото й да участва в процеса, нито е увредил интересите й, а действията му не съдържат признаци на процесуално нарушение, което би опорочило постановеното от него съдебно решение.

От друга страна, предназначението на въззивното производство е да бъдат поправени допуснати от първата инстанция грешки по същество, но не и да бъдат санирани процесуални пропуски на страните. Поради това настоящият съдебен състав с определение от 07.05.2025г. не е приел представените с въззивната жалба документи в подкрепа на претенции по смети, и е оставил без уважение искането й за допускане на повторна СТЕ.

На последно място по този въпрос, съдът отбелязва, че твърдението на адв. А. за заявени претенции по сметки още в първата фаза на делбеното производство е обективно невярно. Наистина, в откритото съдебно заседание на 13.12.2016г. пред БРС са били приети копия от същите три разписки, с които във въззивното производство жалбоподателката се домогва да обоснове тези претенции, но, видно от протокола от предходното съдебно заседание на 18.10.2016г., в което са били представени, те са част от писмените доказателства във връзка с арендата, а не във връзка с претенции по сметки. Същевременно, такива претенции не са били заявявани в нито един момент от първоинстанционното производство. Но дори да са били надлежно заявени, а районният съд да не се е произнесъл по тях, този порок на решението е следвало да се отстрани по реда на чл. 250 от ГПК, а не по реда на инстанционния контрол от въззивната инстанция.

По въпроса за способа на извършване на делбата, а именно – чрез разпределение по реда на чл. 353 от ГПК, въззивата жалба не съдържа оплаквания. Жалбоподателката изрично заявява, че според нея БРС по принцип правилно се е насочил към приложение на разпоредбата на чл. 353 от ГПК. Оплакванията в жалбата са срещу конкретно извършеното от съда разпределение, което не било съобразено с нито един от двата варианта на вещото лице и не било предложено на страните за обсъждане, както и недостатъчността на предложените от вещото лице варианти, неравнопоставеност на дяловете по площ на съдържащите с в тях имоти, некоректната оценка на тези имоти, а също и несъобразяване със становищата за поделяемост на имотите.

Настоящият съдебен състав намира тази доводи за неоснователни поради следните съображения:

Неоснователно жалбоподателката оспорва решението поради това, че извършеното от БРС разпределение не е съобразено с нито един от двата варианта, предложени от СТЕ, както и че то не е било представено на страните за обсъждане. Съдът не е длъжен да се съобразява с предложенията на вещото лице. Те са представени за улеснение на произнасянето на съда, но не ограничават преценката му, нито го обвързват. Няма пречка, въз основа на предложените варианти или без да се съобразява с никой от тях, съдът да извърши разпределението на делбените имоти при спазване на утвърдените от закона и съдебната практика принципи. Също така, съдът не е длъжен да изготвя предварително разпределението на имотите и да го съгласува със страните (за разлика от хипотезата на изготвяне на разделителен протокол при теглене на жребий).

Неоснователно жалбоподателката счита, че обжалваното решение е неправилно поради това, че вещото лице било предложило недостатъчно варианти на разпределение в приетото по делото заключение по СТЕ. Броят на вариантите за разпределение не е предпоставка за правилност на постановения съдебен акт. Както се посочи по- горе, те се представят за улеснение на решаващия съдебен състав. От тази гледна точка, наистина, по- големият им брой дава повече възможности за избор и създава удобство на съда, респ. посочва допустими и законосъобразни начини за разпределяне на имотите в дялове. Поради това, ако съдът прецени, че въз основа на посочените от експертизата варианти не може да бъде извършено законосъобразно разпределение, той може да постави допълнителни задачи на вещото лице или да изиска изготвяне на други варианти. Противно на поддържаното във въззивната жалба, обаче, в българското право няма нормативно предвиден минимален брой варианти, които експертизата е длъжна да предложи, за да са „…изпълнени изискванията на закона за извършване на делбата при условията на чл. 353 от ГПК“. Поради това доводът на жалбоподателката в обратен смисъл е неоснователен.

Също неоснователно във въззивната жалба се поддържа, че определените от съда дялове не съответствали на квотите на съделителите от гледна точка на броя и площта на поставените в тях имоти. Въз основа на чл. 69, ал. 2, изр. второ от ЗН, трайната съдебна практика е извела принципа, че водещ критерий в делбеното производство е получаване на реален дял от всеки съделител при максимално съответствие между големината на квотите и стойността на дяловете (напр. Решение № 300 от 27.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1040/2010 г., I г. о., ГК, Определение № 309 от 26.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 289/2017 г., I г. о., ГК, Определение № 24 от 19.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5232/2015 г., II г. о., ГК, Определение № 488 от 29.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2056/2017 г., II г. о., ГК, Решение № 1060 от 16.02.2018 г. на СГС по в. гр. д. № 355/2017 г. и др.). Поради това определените при разпределението дялове трябва по възможност да бъдат с максимално близка стойност до паричната оценка на правата на съделителите. Противно на поддържаното от жалбоподателката, броят и площта на поставените в дял имоти не са релевантни критерии за извършването на делбата, тъй като е възможно, независимо от това, те да са с по- ниска стойност. Наистина, ако конкретните условия позволяват, желателно е да се търси постигане на равенство и по този критерий, но това не може да става за сметка на пренебрегване на стойностния критерий. В този смисъл е Решение № 258 от 25.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 144/2011 г., II г. о., ГК, съгласно което „… с оглед спазване на равенството между съделителите при разпределението по чл. 353 ГПК във всеки дял трябва да се включат по възможност еднакви по количество и вид и приблизително равни по стойност имоти, респ. максимално съответстващи по стойност на дяловете на съделителите, като неравенството на дяловете се изравнява в пари“, т.е. формирането на еднородни дялове не изключва осигуряване на максимално съответствие между стойностите им и стойностите на квотите на съделителите, а изискването за еднородност се удовлетворява само при наличие на възможност за това. В сходен смисъл е и Решение № 100 от 27.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6463/2014 г., I г. о., ГК, според което „при разпределянето по чл. 353 ГПК съдът се ръководи от предназначението на имотите, тяхната стойност и квотите на съсобствениците като по възможност следва на всеки съделител респ. група съделители да се разпределят равностойни имоти не само според тяхната цена, но и според вида и предназначението им“. Същевременно, Решение № 111 от 20.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2494/2014 г., II г. о., ГК, допуска известна нееднородност на дяловете, а Решение № 102 от 19.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 490/2012 г., I г. о., ГК, изрично постановява, че „обстоятелството, че имотите са от различен вид, не изключва принципа за предоставяне, при възможност, на дял в натура на всеки съделител, нито нарушава равноправието между съделителите“. Наистина, налице е и съдебна практика (Решение № 353 от 4.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 455/2011 г., I г. о., ГК), според която „съотношението между стойността на имотите и стойността на дяловете е само едно от обстоятелствата, които съдът следва да съобрази при извършване на разпределението, но това съотношение не е решаващо и се преценява наред с установения начин на ползване на имотите, извършените в тях подобрения, близост до други притежавани от съделителите имоти, вида, характера и предназначението на имотите и други установени по делото обстоятелства с правно значение“.

В случая тези принципни изисквания са спазени от първоинстанционния съд в избрания с него вариант за разпределение на имотите, доколкото всички съделители получават максимално съответстващи на квотите им имоти, а сумите за уравняване на дяловете са минимални (особено между съделителите от различни колена Ц. Т. и П. Н. – само 13, 33лв), като при това БРС се е постарал да постави във всеки от дяловете по един имот в урбанизирана територия, а именно – имоти с № 237, № 55 и № 238.

Във връзка с горното, неоснователно жалбоподателката счита за неправилност на решението това, че в дял на Ц. Т. били поставени повече на брой имоти, отколкото в неин дял, въпреки по- голямата й квота в съсобствеността. Следва да се има предвид, че единичните цени на поставените в дял на съделителят Т. имоти са относителни ниски, именно поради което той следва да получи повече на брой имоти, за да може стойността на определения му дял да съответства максимално на паричния израз на квотата му в съсобствеността. Доколкото съществува някакво несъответствие, то е изравнено в пари, т.е. при пълно спазване на чл. 69, ал. 2, изречение второ от ЗН, като при това изравняването е минимално (както се посочи по- горе).

Неоснователно жалбоподателката се позовава на неправилната (според нея) оценка на имотите, дадена със заключението по СТЕ. Както се обоснова по- горе, жалбоподателката е имала възможност да се запознае със заключението и да изрази становище по него, вкл. да оспори оценките на имотите – или в писмен вид или устно в хода на откритото съдебно заседание на 06.06.2023г. След като това не е направено, а по делото няма доказателства за обстоятелства, които биха обусловили различна тяхна оценка, жалбоподателката не може да черпи аргументи от собствените си твърдения, че определената от вещото лице оценка била неправилна.

Що се отнася до твърдените от жалбоподателката специфични характеристики на разпределените в неин дял имоти и ограничения в тяхното ползване, които също биха рефлектирали върху цената им в посока на нейното занижаване, такива доводи са наведени едва в хода на устните състезания и в писмените бележки, поради което за тях не са събирани доказателства и не следва да бъдат обсъждани.

Неоснователно жалбоподателката изтъква, че съдът и вещото лице не се били съобразили със становището на главния архитект за поделяемост на трите поземлени имота в рамките на урбанизираната територия на с. Разлив. Според настоящия съдебен състав, след като в делбената маса има достатъчно имоти за получаване на дял в натура от всички съделители, като при това всеки от тях получава имоти от еднакъв вид, разделянето на някои от имотите, макар и възможно, не е било необходимо, а само би усложнило процеса и затруднило извършването на делбата. Освен това, по делото няма данни, към настоящия момент да е била проведена процедура по обособяване на нови самостоятелни обекти на собственост от тези имоти. Поради това правилно БРС е извършил делбата при съобразяване с техния актуален статут и без да отчита възможни бъдещи промени в тях с оглед принципната им поделяемост.

Неоснователно жалбоподателката счита разпределението за неправилно поради това, че в дял на Ц. Т. бил поставен имот с кадастрален № 238 в кв. 8 на с. Разлив, попадащ в урбанизирана територия, като изтъква, че този имот е без лице и изход, находящ се на двете регулационни граници с имоти УПИ Ш-60 и УПИ IV-60, които са нейна собственост, поради което следвало да се постави в неин дял. Наистина, от скицата на л. 123 от първоинстанционното дело се установява, че този имот е маломерен и се намира между имоти с кадастрални номера № 60, № 61 и № 64, респ. УПИ с регулационни номера Ш-60, IV-60, XI-61 и IV-64, като УПИ Ш-60 и УПИ IV-60 са собственост на Н.. От тази гледна точка, действително би било удобно, този имот да се постави в неин дял. В такъв случай, обаче, би се нарушило съответствието между стойностите на дяловете и квотите на страните в съсобствеността, както и би се стигнало до по- големи суми за уравняване на дяловете, а това са два критерия с по- висок приоритет от практическото удобство за един единствен имот. Освен това, видно от цитираната по- горе скица, регулационните предвиждания придават този имот не към имотите на жалбоподателката, а към УПИ XI-61, откъдето е и най- близкият му достъп до улица. Поради това евентуалното поставяне на имота в дял на Н. не би било целесъобразно.

С оглед гореизложеното, въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

1. По частната жалба Настоящият съдебен състав споделя напълно изложените от районния съд мотиви в обжалваното определение и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

В допълнение, съдът намира за неоснователни изложените в частната жалба конкретни доводи поради следните съображения:

Неоснователно жалбоподателката се позовава на разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ПАС. Наистина, според тази разпоредба, в архив се предават делата по делбените производства, по които е допусната делбата, ако съделителите в дадения им срок не са внесли разноски за извършване на експертиза за оценка на имотите и съставяне на дяловете. В случая привидно е налице именно тази хипотеза, тъй като самата жалбоподателка не е внесла определената й от съда част от разноските. Това, обаче, е само привидно, тъй като разноските са били внесени от останалите съделители, а горната разпоредба не поставя изискване към вносителя, доколкото е адресирана общо към всички съделители. Противно на поддържаното от жалбоподателката, няма пречка, тези разноски да бъдат внесени от някого от останалите съделители, доколкото няма изрична законова забрана за това. Обратното би означавало да се отстъпи от основния правен принцип, че е разрешено това, което не е изрично забранено. Освен това, възприемането на тезата на жалбоподателката би довело до опасност от умишлено саботиране на процеса от страна на съделител, който не внася припадащата му се част от разноските. На последно място, тази теза не държи сметка за факта, че допускането на експертиза за поделяемостта на делбените имоти представлява съдопроизводствено действие, което съдът задължително трябва да извърши, независимо от волята на страните, поради което тя се допуска служебно, а депозитът се разпределя между съделителите според квотите им в съсобствеността, определени с решението по допускане на делбата. По тези съображения съдът намира, че БРС правилно е допуснал внасяне на пълния размер на депозита от страна на останалите съделители, след което също правилно го е разпределил между тях съобразно квотите им в съсобствеността.

Неоснователен е и доводът на жалбоподателката, че нямало доказателства за внасяне на припадащата й се част от депозита от двамата ищци. Обратното се установява от изричната молба на л. 538 от първоинстанционното дело, в която е изразена съвместна воля и на двамата ищци, чрез общия им процесуален представител адв. К., за заплащане на депозита. Наистина, от текста на приложената вносна бележка е видно, че непосредственият наредител на сумата е трето неучастващо по делото лице, но това е ирелевантно, щом съгласно приложената молба то действа от името и на двамата ищци.

Останалите доводи на жалбоподателката са свързани не с начина на изчисляване на разноските, а с изначално оспорване на тяхната дължимост поради претендирани от нея пороци на заключението по СТЕ. Настоящият съдебен състав намира тези доводи за неотносими към въпроса за разноските, тъй като те касаят правилността на обжалваното решение по същество. Поради това те не следва да бъдат обсъждани във връзка с частната жалба. От значение за производството по нея е единствено, дали тези разноски са реално извършени или не. В случая извършването им е доказано, поради което те следва да се разпределят между съделителите съобразно дяловете им, както се обоснова по- горе.

Поради същите съображения се явява неоснователно и възражението на жалбоподателката срещу размера на определената в нейна тежест държавна такса върху стойността на дела й в размер на 1503, 47лв., доколкото то е обосновано с единствения довод за неправилното му изчисление въз основа на нереално, некомпетентно, невярно и неточно определяне на стойността на делбените дялове от вещото лице по СТЕ, който довод съдът намира за неотносим (както се посочи по- горе).

С оглед гореизложеното, въззивната частна жалба е неоснователна, а обжалваното определение по чл. 248 от ГПК е правилно и следва да бъде потвърдено.

IV. По разноските С оглед изхода на делото и направено искане в този смисъл, в полза на въззиваемите следва да се присъдят сторените от тях разноски във въззивното производство, каквито се установяват в размер на 1500 лв. – адвокатско възнаграждение съгласно документите, представени в проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание.

Така мотивиран, съдът