Решение № 945 от 20.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12281/2021 г.

Производството е по реда на чл. 196-211 ГПК /отм/вр §2 ПЗР на ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от Д. Н. Д. срещу решение № 136372/18.01.2018г. по гр.д. № 12567/2007г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 39 състав, с което е отхвърлен предявения от нея иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване за установено спрямо Е. П. М. И Н. Б. Р., че в качеството си на правоприемник на Х. и Х.К. е собственик на следния недвижим имот: апартамент 4А, разположена на тавански етаж в триетажна жилищна сграда, находяща с в гр. София, ул. •••• със застроена площ от 97, 70 кв. и състоящ се от входно антре, кухня, балкон, хол с трапезария, спалня, баня и баня с тоалетна, при съседи: ул. Калиманци, двор, калкан и апартамент № 4Б, заедно с идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място, цялото с площ от 499 кв.м. и представляващо УПИ XIII-368, кв.230 по плана на гр. София, местност Гео Милев- Подуяне-Редута, при съседи съгласно нотариален акт: юг – ул. Калиманци, изток – наследници на Ж.Г., запад – Г.Б. и север- В.Б., а съгласно скица: ул. Калиманци, УПИ XII-637, УПИ- VIII-639 и УПИ XIV-641, както и да бъдат осъдени ответниците да предадат владението на гореописания недвижим имот. В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно, тъй като въпреки проведеното пълно и главно доказване от ищеца, че процесният апартамент е придобит от праводателите й по приращение като собственици на земята към момента на възникването му, а извършваните преди това и след това разпоредителни сделки с правото на строеж, респективно с обекта като таван, не са породили вещно-транслативен ефект, съдът е отхвърлил иска без да излага становище по наведените основания. Сочи, че първоинстанционното решение е постановено незачитайки трайната съдебна практика, че всичко построено извън учреденото право на строеж става собственост на собственика на земята по силата на чл.92 от ЗС. Моли решението да бъде отменено и постановено ново, с което се уважи предявения от нея иск. Въззивамите страни: Н. Б. Р. и Е. П. М. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозират писмен отговор, в който твърдят, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, като първоинстанционният съд правилно е приел, че от всички доказателства по делото безпротиворечиво и категорично се установява, че ищеца не е собственик на процесния недвижим имот, нито по давност, нито въз основа на приращение, доколкото същия е изграден в рамките на отстъпеното право на строеж, след което е бил предмет на валидни прехвърлителни сделки. Останалите въззиваеми страни /част, от които ищци по делото неподали въззивна жалба/ в срока по чл.263 ал.1 от ГПК не подават писмен отговор. Третото лице помагач на страната на ответниците в първоинстанционното производство – А. А. А. подава писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Твърди, че праводателите й – С.Б. и Х.Ч. са придобили собствеността върху цялото таванско помещение, което в последствие е било преустроено в два апартамента – 4А – процесният и 4Б, които са били предмет на валидни прехвърлителни сделки. Т.е. нито праводателите на въззивника, нито въззивника на собствено основание е притежавал някога право на собственост върху процесния недвижим имот, а от събраните по делото доказателства безспорно се установява и че никога не го е владял, още повече с намерение за своене в продължение на 10г. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Преди да разгледа въззивната жалба по същество, настоящият състав, във връзка с надевените доводи за недопустимост на същата, счита за необходимо да направи следното уточнение: С първоинстанционното решение № 136372/18.01.2018г. по гр.д. № 12567/2007г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 39 състав, съдът освен по предявения иск с правно основание чл.108 от ЗС се е произнесъл и по приетите за разглеждане инциденти установителини искове, предявени от ищците – Д. С. К., М. С. Ч., Р. К. К., С. К. Д. и Д. Н. Д. против Т. Т. Б. и Н. С. Г. с правно основание чл.26 ал.2 предл.4 от ЗЗД вр. чл.17 ал.1 от ЗЗД за обявяване нищожността на договор за покупко- продажба, обективиран в нотариален акт № 12/11.10.1990г, нот.дело № 7412/1990г., с който Х. и Х. К.и продават на С.Б. и Х.Ч. недвижими имот, като привиден и прикриващ действителен договор за прехвърляне на идеални части от дворно място, находящо се в гр. София, ул.“••••, цялото с площ от 499 кв.м. срещу задължение за построяване в същото на триетажна жилищна сграда, като е прекратено производството по делото в тази му част, както и по иск с правно основание чл.431 ал.1 от ГПК /отм./ за отмяна на нот.акт № 173, том І, рег.№ 5106, нот.д. № 148/2005г. на вписания под № 039 в регистъра на НК нотариус И.Д., с район на действие СРС, с който А. А. А. е призната по реда на чл.483 ал.1 от ГПК /отм./ за собственик на недвижим имот, представляващ, апартамент № 4А, разположен на тавански етаж в триетажна жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул.“••••, със застроена площ от 97.73 кв.м., като е оставил същия без разглеждане и е прекратил производството по делото и в тази му част. Прекратителната част от горецитираното решение и имащо характер на определение е било предмет на инстанционен контрол, като към настоящия момент е налице влязло в сила определение № 266046/31.03.2021 по ч.гр.д. № 10547/2020г. по описа на СГС и с което частната жалба подадена от Д. Н. Д. е била оставена без уважение и определението на първоинстанционният съд е станала окончателно. Следователно предмет на въззивното производство е първоинстанционното решение по гр.д. № 12567/2007г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 39 състав, с което е отхвърлен предявения от ищците срещу ответниците иск с правно основание чл.108 от ЗС. Неоснователно е и наведеното възражение от третото лице помагач на страната на ответниците, че е налице основание за обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството по делото, поради нередовна искова молба. Във връзка с дадени от въззивният съд указания в определение № 6715/13.07.2022г. ищцата Д. Д. е отстранила нередовностите на исковата молба, като изрично е заявила, че праводателите й са придобили собствеността върху дворното място въз основа на деривативен способ – продажба по нотариален акт 180/1960г., а тя като правоприемник на Х. К., която заедно с Х. К. по приращение придобили собсвеността на спорния апартамент 4А, се легитимира като собственик на същия. Предвид гореизложеното, както и при служебна проверка на редовността на исковата молба, настоящият състав счита, че същата е редовна, поради което не е основание за обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството на соченото основание. Настоящият състав констатира, че исковата молба е подадена от Х. К. К. и Х. М. К. на 30.04.2005г., като първоначалните ищци в хода на производството са починали. От удостоверение за наследници № 63/22.01.2009 г. на СО- район Младост, се установява, че Х. К. К. е починал на 28.11.2008 г., като е оставил двама наследници по закон: Х. М. К. – съпруга и П. Х.ва Х.ва – дъщеря, като последната се е отказала от наследството на баща си по надлежния ред – чл. 52 от ЗН, видно от удостоверение вх.№ 273/22.01.2009г., поради което и същата не е конституирана по делото като правоприемник на Х. К., а само неговата преживяла съпруга – другия ищец Х. К. /отказът от наследство на наследник, който е призован към наследяване се изключва от числото на наследниците и неговия дял уголемява дяловете на другите наследници т.е. в случая единствено Х. К. наследява съпруга си Х. К./. Х. М. К. е починала на 17.03.2011 г., но приживе е оставила саморъчно завещание от 30.01.2010 г., с което е завещала всички свои права и задължения „свързани с новопостроената сграда намираща се в гр.София, ул.”••••, УПИ ХІІІ-638 в полза на Д. Н. Д. /обявено с протокол от 28.03.2011г./ т.е. налице е завещателно разпореждане с конкретно определено имущество, което придава качеството заветник на Д. Н. Д., поради което е конституираната като ищец по делото. Наред с Д. Н. Д. обаче като страна в производството е конституирана и законния наследник – дъщерята на Х. К.- П. К. Х.ва, а след това нейните наследници /удостоверение за наследници № 137/02.07.2009г. /, които действия по конституиране на страните настоящият състав счита за неправилни по следните съображения: както е прието изрично в определение № 102/18.06.2019г. по ч. гр.д. № 519/2019г. на ВКС, I г.о., когато страна- физическо лице почине в хода на производството, съдът конституира нейните правоприемници, определени по правилата на ЗН, като наследяването по завещание е с приоритет пред наследяването по закон, поради което наследниците по завещание изместват наследниците по закон или ако предмет на делото е право, което е предмет на завет /чл.16 он ЗН/, починалата страна се замества от заветника. В настоящият случай е налице втората хипотеза, при която спорното право е предмет на завет - саморъчно завещание от 30.01.2010г. от Х. К. в полза на Д. Д., поради което и същата се легитимира като правоприемник на починалата в хода на процеса Х. К. - чл.120 от ГПК /отм/. Доколкото наследниците по закон на Х. К. неправилно са били конституирани като страни в процеса, съответно същите нямат права в спорното право, то по отношение на тях производството е недопустимо и следва първоинстанционното решение в тази му част да бъде обезсилено и произвоството - прекратено /в т. с опр. № 342/08.06.2015г. по ч.гр.д. №1342/2015г. на III г.о. /. По иска с правно основание чл.108 от ЗС Основателността на предявения ревaндикационен иск изисква от ищцовата страна, съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест - чл.154 ал.1 от ГПК, да установи правото си на собственост върху процесния имот, придобито на заявеното основание /в случая приращение, като във въззивната жалба липсва оплкаване срещу решението относно формираните изводи за липса на осъществен състав на придобивна давност, поради което и не следва да бъде обсъждано/ и упражняваната от ответника фактическа власт /владение/държане/ върху процесния имот. От своя страна, ответникът носи доказателствената тежест да установи наличието на правно основание за упражняваното владение. От представения и приет като доказателство по делото нотариален акт № 180/1960 г. – л.225 от делото на СРС се установява, че по време на брака си Х. К. К. и Х. М. К. прибодиват собствеността на дворно място с площ 499 кв.м. в гр.София, ул.”•••• чрез договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка. /в цитирания нотариален акт е посочен като страна по договора само Х. К. К., но доколкото няма спор, а и се установява от останалите писмени доказателства по делото, че към дата 14.11.1960г. Х. и Х. К.и са били в граждански брак, то по силата на чл.103 от ПЗР вр. чл. 13 на СК /1968г. отм/ собствеността върху недвижимия имот следва да се счита, че е придобила статут на семейна имуществена общност/. С нотариален акт № 12/11.10.1990 г. – л.112 от делото на СРС Х. К. К. и Х. М. К. прехвърлят чрез продажба 2/3 идеални части от дворното място на С.Б. и Х.Ч. /по 1/3 на всеки – чл.30 ал.3 от ЗС/. С нотариален акт № 142/06.05.1991 г. – 110 от делото на СРС, като собственици на цялото дворно място, С.Б. и съпругата му Т. Б. – с 1/3 идеална част, Х. К. и съпругата му Х. К. - с 1/3 идеална част, както и Х.Ч. - 1/3 идеална част, взаимно си учредяват право на строеж за постояване на конкретни обекти по одобрен на 14.09.1990 г. архитектурен проект на сградата от ОбНС „Слатина”. Според нотариалния акт, правото на строеж е учредено безвъзмездно на Х. К. К. и Х. М. К., но на С.Б., Т. Б. и Х.Ч. правото на строеж е учредено срещу задължението да построят обектите на Х. К. и съпругата му Х. К.. С влязло в сила на 09.03.2010г. решение от 09.01.2004г. по гр.д.№ 3695/1997г. по описа на Софийски районен съд, Iг.о., 28 състав – л.421-433 от делото на СРС /потвърдено с решение по гр.д. № 4055/2004г. на СГС/ договорът за продажба с нотариален акт № 12/11.10.1990г. - на 1/3 идеална част от дворното място в полза на Х.Ч. е прогласен за нищожен като привиден и прикриващ друг възмезден договор между същите страни, а именно договор за прехвърляне на 1/3 идеални части от право на собственост върху дворното място срещу задължение за построяване на триетажна жилищна сграда с обекти за Х. и Х. К.и – втори етаж от 140 кв.м., източен гараж от 19, 38 кв.м., източно мазе от 19, 05 кв.м. и складови помещения, като е отменен частично и нотариалния акт № 12/1990г. Със същото решение са отхвърлени предявените от Х. К. и Х. К. срещу Х.Ч. искове за нищожност на договора за прехвърляне на 1/3 идеална част, с нотариален акт № 12/1990 г. на други основания за нищожност – невъзможен предмет, липса на съгласие, както и за развалянето на договора, поради виновно неизпълнение. Тук е необходимо изрично да се посочи, че цитираното решение не води до отпадане на правото на собственост - 1/3 идеална част от дворното място от правната сфера на Х.Ч. от момента на придобиването му, а само разкрива действителното правоотношение между страните - относителна симулация, касаеща насрещната възмездна престация от Х.Ч.. Прикритата сделка е действителна и валидно е прехвърлила правото на собственост на 1/3 идеална част в полза на Х.Ч.. /чл. 17 ал.1 от ЗЗД/. Твърдението, че при нищожност се възстановя предишното положение е вярно, но при условие, че е била призната абсолютна симулация, какъвто не е настоящият случай. Следователно, безспорно установено е, че като собственици на цялото дворно място, С.Б., Т. Б., Х. К., Х. К. и Х.Ч. взаимно са си учредили право на строеж за постояване на конкретни обекти по одобрен на 14.09.1990 г. архитектурен проект на сградата от ОбНС „Слатина”, с нотариален акт № 142/06.05.1991 г., както и са договорили изрично и какви самостоятелни обекти предвиждат да бъдат построени за всеки от тях - за Х. К. и Х. К. са отредени а/ „вторият етаж от триетажната жилищна сграда”, б/ „източният гараж”; в/ „източното мазе”, както и г/„складовите помещения зад гаражите”. Останалите съсобственици на дворното място са получили правото да построят освен жилища на съответните етажи, мазета и гаражи, съответно: С.Б. и съпругата му Т. Б. „таван на 64 кв.м.”, а Х.Ч. - „таван на 58, 14 кв.м.”. т.е. праводателите на въззивника Д. Н. Д. не е предвидено да получат част от тавански помещения, а само складови, обратно – С.Б. и съпругата му, както и Х.Ч. - общо получават всички тавански помещения /две на брой/, което е допустимо доколкото е предвидено за всеки от апартаментите на съответния жилищен етаж съответно обслужващо помещение - изба или таван. С нотариален акт за продажба № 86, том XXXI, дело 6041/1995 г. от 10.04.1995г – л.215 от делото на СРС, Х.Ч. се разпорежда със собствената му 1/3 ид.ч. от дворното място в полза на „Г 2“ ООД, гр. София. С нотариален акт за продажба № 87, том XXXI, дело 6042/1995 г. от 10.04.1995 г. – л.214 от делото на СРС, Т. Б. – в лично качество и като наследник на С.Б. и Н. Б. /наследник на С.Б./ продават собствената им 1/3 ид.ч. от дворното място на „Г 2“ ООД, гр. София. Въз основа на нотариален акт № 48 от 22.11.1996 г. – л.217 от делото на СРС, В.П.В. и Е.С.А. се легитимират като собственици на 2/3 ид.ч. от дворното място, придобито чрез продажба от „Г 2“ ООД. Именно въз основа на горните разпоредителни сделки, с влязло в сила на 09.03.2018г. решение по гр.д. № 9473/2016г. на СГС – л.101-111 от настоящото въззивно дело, е признато за установено спрямо Д. Н. Д., че В.П.В. и Е.С.А. /В.П.Б. и Е.С.Б./ са собственици на 2/3 ид.ч. от дворното място цялото с площ от 499 кв.м. и представляващо УПИ XIII-368, кв.230 по плана на гр. София, местност Гео Милев- Подуяне-Редута и с адрес: гр. София, ул. •••• /предходно съдебно производство – по гр.д. № 2172/1998г. по описа на СРС, с решението по което е уважен предявения от Х. и Х. К.и срещу В.Б. и Е.Б. иск с правно основание чл.97 ал.1 от ГПК /отм/ относно същото дворно място и обезсилен нотариален акт №48/22.11.1996г., потвърдено с решение на СГС, решенията са обезсилени и производството прекратено като недопустимо – решение по гр.д. № 401/2002г. на ВКС – л.434-436 от делото на СРС/. Спорен между страните е въпросът дали сградата и по – точно таванските помещения от нея са изградени в съответствие с обема на суперфициарното право, така както е определено по воля на страните в нотариален акт № 142/06.05.1991г. От събраните писмени доказателства по делото, както и заключенията по СТЕ, които съдът кредитира като обективни и обосновани, се установява: За сградата в дворно място, находящо се в гр. София, ул.“••••, цялото с площ от 499 кв.м. е издадено разрешение за строеж №155/1990г. за изграждане на сграда 3+Г. Одобреният архитектурен проект на 14.09.1990г. и въз основа на който учредено право на строеж в нотариален акт № 142/06.05.1991г. /цитиран изрично/, е отменен със заповед от 16.03.1992г. поради посочване на кота корниз в несъответствие с предвиденото с одобрения ЧИЗРП. В графичната част на архитектурния проект одобрен на 14.10.1990г., касаещ таванските помещения са отбелязани две тавански помещения с номера 2 и 3 и площи към него 65 кв.м. и 64, 67 кв.м. В обяснителната записка към работен архитектурен проект 07.01.1992г на кота +10, 80 – в подпокривното пространство са описани две тавански помещения с височина на фасадата 50 см. и 4, 50м. при билото с възможност за изграждане на самостоятелни санитарни възли за всяко от тях. Одобреният със заповед № РД—09-143/14.01.1992 г. нов архитектурен проект е бил отменен с решение от 10.06.1993г. постановено по адм. д. № 4246/1992 г. на СГС, по съображения за неправилно посочване височината на сградата, с което се нарушава нормативно установеното изискването за отстояние на сградата спрямо вътрешната регулационна линия на съседния парцел. С договор от 07.07.1995г. – л.12-14 от делото на СРС, сключен между К.и, Т. и Н. Б. /наследник на С.Б./ и Х.Ч., от една страна и „Г2 “ООД, от друга, е постигнато съгласие „Г2 “ООД да встъпи в задълженията на Б. и Х.Ч. по договора от 04.10.1990г. и нот.акт № 142/1991г., като дружеството е поело задължението да изпълни всички неизпълнени до този момент задължения към К.и във връзка със строежа на сградата, като изгради същата в напълно обитаем вид в срок от 12 месеца от получаване на разрешението за строеж, освен това е предвидено всички обекти в изградената жилищна сграда с изключение на предвидените за К.и да бъдат прехвърлени в собственост на „Г2 “ООД. /по делото не е представен окончателен договор в съответната нотариална форма за прехвърляне от страна на Б. и Ч. в полза на „Г2 “ООД на отделните обекти в жилищната сграда/.В същия договор – т.5 е посочено, че при условие, че компетентните органи разрешат изграждането на 4-ти жилищен етаж, то строителя поема задължението да го изгради изцяло за своя сметка, при отчитане правата на К.и. На 10.07.1995г. е сключен договор– л.272-273 от делото на СРС, между Т. и Н. Б. и Х.Ч. от една страна и в качеството им на възложители и „Г-2“ ООД, гр. София, като строител, с предмет: дострояване на трети жилищен етаж и тавански помещения /евентуално 2 апартамента в подпокривното пространство/ в УПИ XIII-368, кв.230 по плана на гр. София, местност Гео Милев- Подуяне-Редута т.е. към посочената дата са били изградени двата жилищни етажа, съответно мазета, гаражи съобразно учреденото право на строеж по нот. акт 142/1991г. Видно от цитираните изявления, още преди завършване на третия жилищен етаж и в процеса на изграждане на сградата собствениците на дворното място и носителите на суперфициалното право са имали намерение за изграждане на четвърти етаж от жилищната сграда, в която да се обособят два апартамента, но не са предприели каквито и да са действия, с които да изменят вида и обема на учреденото право на строеж съобразно нотариален акт № 142/1991г.. На 15.04.1996г. е сключен предварителен договор за покупко- продажба - л.274 от делото на СРС, между: Т. и Н. Б. от една страна, като продавачи и А. А. А., В.П.В. и Е.С.А. от друга, като купувачи относно следния недвижим имот: първи етаж от триетажна жилищна сграда, построена в дворно място, находящо се в гр. София, ул.“••••, цялото с площ от 499 кв.м., от 140 кв.м., както и среден гараж-19, 38 кв.м., средно мазе- 19, 05 кв.м+Г в парцела и таван 64 кв., всичко в груб строеж. Обстоятелството, че към датата на сключване на цитирания предварителен договор от 15.04.1996г., сградата е била в изградена в груб строеж се установява и от съдържанието на договор от 10.07.1995г. и от договор от 18.11.1996г. – л.275 от делото на СРС, имащ характер на предварителен договор за продажба на недвижими имоти и право на строеж, видно от който „Г2“ООД продава на В.В. и Е.А. освен 2/3 ид.ч. от дворното място /по отношение на който обект е сключен окончателен договор с нотариален акт № акт № 48 от 22.11.1996 г./ и „застроена в груб строеж сграда в имота с изградени мазета с квадратура 155 кв.м., сутеренен етаж с обща квадратура 155 кв.м. с три гаража и складови помещения зад тях; първи жилищен етаж с обща квадратура 155 кв.м. изградена площ и 28 кв.м. тераси на плоча; втори жилищен етаж със 155 кв.м.изградена жилищна площ и и 28 кв.м. тераси на плоча и стълбище подведено до горна плоча на втори етаж“, както и правото на строеж на цялата сграда с изключение на втори етаж и складовите помещения на сутеренния етаж, находящи се зад гаражите. Видно от т.4 в цитирания договор „Г 2“ ООД се задължава да предостави на купувачите строителната документация, за да може купувача да осъществи процедура по узаконяване на строежа и да продължи строителството. Т.е към посочената дата правото на строеж е било реализирано, тъй като сградата е била изградена в груб строеж по смисъла на § 5 т. 46 от ДР на ЗУТ, според който „груб строеж“ е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи. От този момент се счита, че е възникнал обектът на суперфициарна собственост и който може да бъде предмет на прехвърлителни сделки /до този момент би могло да се прехвърля само правото на строеж/. След съответните корекции, с акт за узаконяване № 61 от 17.02.1997г. /л.601 от делото на СРС/, издаден на К.и въз основа на извършено заснемане, е узаконена сграда с гараж и три жилищни етажа, построена в УПИ ХІІІ до кота + 8.10 м. /до втори етаж вкл./. На същата дата е издаден и акт за узаконяване № 193/17.02.1997г. – л.600 от делото на СРС – за надстройка на жилищна сграда кота +8, 10 до +15, 45 /вж. графична част към строително разрешение № 155 – л.658 от делото на СРС/ т.е. трети жилищен етаж и таван. Към този момент собственици на дворното място, в което е построена жилищната сграда са: Х. и Х. К.и - 1/3 идеална част в режим на СИО и В.В. и Е.А. - на 2/3 ид.ч. Вещото лице по СТЕ установява, че графична част на архитектурен проект към цитирания акт за узаконяване № 193/17.02.1997г., в подпокривното пространство са посочени две нива на един обект, както и в проект от 06.02.1998г. /от кота +10, 80 до кота +13, 35 едно жилище, като достъпът до помещение със санитарен възел на кота +13, 35 се осъществява от помещение на кота +10, 80/ т.е. първоначалното предвиждане на две тавански помещения, което е било по проекта от 1990г. и въз основа, на който е извършено взаимното учредяване на право на строеж между съсобствениците на терена – като вид, обем и предназначение, в последствие е променяно, като едва с изменен и одобрен проект от 17.07.2004г. са предвидени жилищни апартамента 4А и 4Б съответно с площи 97, 70 кв.м. и 68, 28 кв.м. Т.е. несъмнено е налице отклонение от предвижданията по проекта от 1990г. за последния етаж – кота +10, 80 като е променена геометрията на покрива /двускатен по проекта от 1990г., но изпълнен като трискатен към момента и на огледа на вещото лице/, тераса на тавански етаж, разположена в югозападната част на сградата /непредвидена в проекта от 1990г./, изградени вътрешни преградни стени и променено мястото на стената разделяща апартамент 4А /т.е. първоначално предвиденото едно таванско помещение/ от стълбищната площадка, като измененията са отразени на комбинирана скица, изготвена от вещото лице – л.778 от делото на СРС. От същата /при сравнение на проекта от 1990г. и изпълнения на място от 17.07.2004г./, освен горепосочените конструктивни изменения, е видно, че при преместване на стената разделяща апартамент 4А от стълбищната площадка, част от същата е усвоена в границите на новосъздадените апартамент 4А и съответно 4Б, както и част от коридора разделящ първоначално предвидените две тавански помещения. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че и получената значителна разлика между проектните квадратури на двете тавански помещения и съобразно, които е учредено правото на строеж - 64 кв. и 58, 14 кв. по одобрен проект от 1990г. и описан в нот.акт № 142/1991г., съответно, по разрешение за строеж № 155/25.11.1990г.– 65 кв. и 64, 67 кв.м. съответветстващи като разположение на последния етаж на ап.4А с площ 97, 70 кв. и на 4Б с площ 68, 28 кв.м. е вследствие както на промяната в начина на изчисление на квадратурите според ППЗТСУ и ЗУТ /заключения по СТЕ/, но несъмнено и вследствие на изпълненото на място в осъществено отклонение на проекта от 1990г. строителство, изцяло променящо вида и характера на обектите на последния етаж от сградата и превръщайки го в жилищен такъв, водещо и до промяна на общата разгърната площ на сградата /допълнително заключение по СТЕ/ и нейната етажност- от триетажна жилищна сграда с тавански етаж /където помещенията са обслужващи/ в четириетажна жилищна сграда /като обслужващите помещения остават мазета и гаражи/. С оглед предмета на спора - дали изпълнените строителни дейности и създадени обекти в жилищната сграда съответстват и в каква степен на учреденото право на строеж по нотариален акт №142/1991г., то ирелевантно е кога са били узаконени, на чие име са издадени строителните разрешения и одобрения /доколкото администрацията издава съответните строителни книжа и документи въз основа на формална легитимация на лицата, без да изследва действително притежаваното от тях право на собственост/, както и кое лице фактически е извършило/довършило обектите в жилищната сграда/ - факти релевантни при евентуално облигационно претенции във връзка с неплатени възнаграждения по договори за строителство, съответно неоснователно обогатяване, каквито не са предмет на делото/. Гореизложеното обосновава несъмнения извод, че апартамент 4А съответства като разположение на таван в югоизточната част от последния жилищен етаж от сградата и по описание „таван на 64 кв.м.“, за което е учредено право на строеж на Б. по нот.акт № 142/1991г. Същият обект /таванското помещение, а не ап.4/ е предмет на предварителен договор от 15.04.1996г., по силата на който Т. и Н. Б., като продавачи и А. А. А., В.П.В. и Е.С.А. от друга, като купувачи се съгласят да бъде извършена продажба на съответни обекти от процесната жилищна сграда вкл. и таван от 64, 00 кв., като окончателният договор е сключен на 11.09.2003г. с нотариален акт № 047/, дело № 039/2003г. – л.115 от делото на СРС за покупко- продажба на недвижим имот, но в полза само на един от купувачите по предварителния договор – А. А.. Следователно за периода от издаване на акт за узаконяване на 193/17.02.1997г. до одобряване на проект от 17.07.2004г. е извършено фактическото преустройство на последния етаж и таванските помещения с обособяване на два жилищни апартамента и без одобрени строителни книжа. В случая към датата на прехвърлителната сделка с нот.акт № 47/11.03.2003г. на място е било изпълнено строителството на ап.4А с увеличена квадратура, като сделката не поражда вещно-транслативен ефект в частта относно обслужващо помещение съставляващо таван от 64 кв.м., доколкото физически и на място на същото не съществува, а е изграден самостоятелен жилищен обект – ап. 4А Предвид установеното, че през 2004г. вече таванското помещение е било изцяло преустроено в апартамент 4А и в какъвто вид е одобрен проекта от 17.07.2004г., А. А. се е снабдила с констативен нотариален акт № 173/2005г. – л. 220 от делото на СРС за новосъздадения обект 4А и въз основа на същия е сключила договор за продажба на процесния апартамент с ответниците по делото с нотариален акт № 196/, том III, дело № 508/2007г. от 26.07.2007г. – л.43 от делото. Както изрично е посочено в ТР № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК /чл.483 от ГПК/, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179 ал. 1 ГПК /чл.143 ал.1 от ГПК отм/ относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти, като при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК/чл.154 от ГПК отм/. Отнесено към конкретиката на настоящият спор, съдът счита, че по несъмнен начин е разколебана формалната доказателствена сила на цитирания нотариален акт, легитимиращ А. А. като собственик на целия апартамент № 4А, тъй като: материалните предпоставки, въз основа на които А. А. се легитимира като собственик на таван от 64, 00 кв. е договор за продажба, сключен с нотариален акт № 47/11.09.2003г., за който както беше посочено по – горе не е породил вещно-транслативен ефект/, съответно за изградения обект липсва учредено по надлежен ред право на строеж /такова не е предмет на нот. акт № 142/1991г./ и без строителни книжа, липсва придобивно основание в полза на А. А., доколкото вещните права се придобиватчрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/. Приетата за установена фактическа обстановка, както и направените въз основа нея правни изводи установяват, че праводателите на А. А. не са придобили по реда на чл.63 ал.1 от ЗС собствеността на обект, разположен на 4-ти етаж с площ от 97, 70 кв.м. съставляващ процесния апартамент № 4А, тъй като за същия липсва учредено право на строеж. Учреденото право на строеж в полза на праводателите на А. А. /Б./ е за друг вид помещение – обслужващо и с различна квадратура, като волята на страните не може да бъде тълкувана различно и в зависимост от извършените в последствие промени и реализиране на правото на строеж т.е. нереализирането му в тази част. Допълнителен аргумент в горната насока е обстоятелството, че още при сключване на договорите за строителство с „Г2“ООД е посочено, че е налице намерение да се построи 4 жилищен етаж – 1996г., но не са предприети действия от съсобствениците на дворното място за изменение на договора с нот. акт № 142/1991г. относно обема на учреденото право на строеж/. От горното, следва обоснования извод, че по реда на чл.92 ал.1 от ЗС, собствеността върху новопостроения обект – самостоятелен жилищен е придобита от собствениците на земята – към момента на фактическото му изграждане /1997-2004г./, а това са Х. и Х. К.и – 1/3 ид.ч. и В.В. /Б./ и Е. Е.А. /Барзинов/ - 2/3 ид.ч. По делото не са представени доказателства, че Х. и Х. К.и за периода от 1997г. до датата на подаването на исковата молба са се разпоредили с притежаваната от тях идеална част от процесния апартамент № 4А, като всички представени нотариални актове за разпореждане с недвижимия имот – дворното място след като същите по приращение са придобили съответната част от апартамент 4А и в този смисъл са неотносими към спора, поради което и е безпредметно тяхното обсъждане. Следоватено при условията на пълно и главно доказване ищецът Д. Н. Д. установи, че като правоприемник на Х. К. /доколкото същата наследява правата и на Х. К./, се легитимира като собственик на 1/3 идеална част от правото на собственост върху от апартамент № 4А с площ от 97, 70 кв.м. на основание завет в нейна полза, като праводателя е й е станал собственик по силата на приращението и наследствено правоприемство. Няма спор между страните, че ответниците владеят апартамент № 4А и както се установи без правно основание за 1/3 ид.ч., поради което и същите следва да бъдат осъдени да предадат владението на съответната идеална част, чийто собственик е въззивника. По разноските В първоинстанционното производство: Въззивникът претендира присъждане на разноски на основание чл.64 ал.1 от ГПК /отм/ съобразно приложен списък на разноски, приложен на л.768 от делото на СРС, както следва: 611, 00 лв. – заплатена държавна такса по исковата молба; 300, 00 лв. – заплатени от Х. Х.ва адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие с адв. И.И. и 500, 00 лв. – заплатено от Д. Д. адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 11.11.2014г. Ангажирането на гражданската отговорност за разноски по чл.64 от ГПК /отм/, предполага възстановяване на реално направени разходи на страната, която неоснователно е предизвикала правния спор в зависимост от изхода на делото. В настоящият случай разходите платени от праводателя на спорното право на ищеца Д. Д., не представляват направени от нея разноски, поради което и за нея не възниква правото да й бъдат присъдени. Във връзка с претенцията за заплащане на разноски – платено от нея адвокатско възнаграждение в размер на 500, 00 лв. по делото съдът счита, че същите са доказани като направен от страна разход, поради което и следва да бъдат присъдени в съответен размер - вж. л.709 от делото - приложен договор за правна защита и съдействие между Д. Д. и адв. И.И., който има и характер на разписка за платеното възнаграждение. Следователно с оглед изхода на делото и разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК на същата следва да се присъдят разноски съобразно уважената част от иска, а именно: 166, 66 лв. Ответниците не са направили изявление за присъждане на разноски в първоинстанционното производство. Във въззивното производство: С оглед разпоредабата на чл.211 вр. чл. 64 от ГПК /отм./ на въззивника следва да присъдят разноски. Претендираните от нея са в размер на 2100, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение – л.311-312а от въззивното дело. Процесуалните представители на ответниците и третото лице помагач на страната на ответниците са направили своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение претендирано от въззивника. Разпоредбата на чл.64 ал.4 от ГПК /отм/ не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер, ограничението е въведено с оглед невъзможността съдът да намали адвокатското възнаграждение под предвидения минимален размер. Съгласно разпоредбата на чл.7 ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакция към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие – 20.02.2023г., минималният размер на адвокатското възнаграждение е в размер на 1500, 00 лв. и до който следва да бъде редуциран. Съобразно основателната част от жалбата на въззивника следа да се присъдят разноски в размер на 500, 00 лв. Въззиваемите страни не претендират разноски. Така мотивиран, Софийски градски съд