Решение № 173 от 17.6.2024 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 157/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба на С. С. С. срещу решение № 81/19.02.2024 г. по електронно дело 20233100900393 (ТД 393/23г по описа на ОС-Варна) в частта, с която е бил отхвърлен предявен от него на осн. чл. 432, ал. 1 КЗ срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД иск за определяне на справедливо обезщетение за понесени неимуществени вреди, понесени поради смъртта на сина му, причинена от застрахован по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ автомобилист за горница над 100 000лв. до предявен остатъчен размер от 150 000лв. и са разпределени разноските. Предварителните въпроси и допустимостта на производството въззивният съд е разгледал в определение №249/15.04.2024г.(л.14). Въззивникът С. С. С., чрез адв. Н, излага оплаквания за необоснованост на изводите на съда при определянето на справедлив размер на парична компенсация за преживените страдания на баща, внезапно загубил дете, с което връзката е била изключително силна и загубата поражда множество страдания и непреодолима скръб. Счита, че събраните по делото доказателства за всички обстоятелства, установени в практиката като значими критерии за оценка на неимуществени щети от този вид обосновават по-висок размер на вредите, като комплекс от изключително интензивните и продължаващи във времето негативни изживявания на неутешимия баща, а при съобразяване на икономическите условия, изразени в лимитите на застрахователните обезщетения претендираната горница ще съвпадне с общественото разбиране за справедливост, наложено в практиката на съдилищата в сходни случаи на увреждания на скърбящи родители. Преупълномощен пълномощник пледира бланкетно за уважаване на претенцията в пълен размер от 150 000лв, след отмяна на неправилния отхвърлителен диспозитив. Въззиваемият ЗД "БУЛ ИНС" АД, чрез адв. Ал. И., оспорва жалбата с доводи за справедливо остойностяване на вредите при отчитане на установена приживе емоционална близост на баща и син интензитет и продължителност на скръбта, обичайна за такава загуба като накърняване на психичната сфера и икономическата конюнктура към момента на увреждането. Евентуално се позовава на съпричиняване на фаталните последици от пътния инцидент с поведението на пострадалия, пътувал на предна дясна седалка без поставен предпазен колан, което следва да редуцира евентуално подценената компенсация до определения от първата инстанция размер. В писмено становище без допълнителни доводи по същество, пълномощник на застрахователя поддържа искането за потвърждаване на отхвърлянето на иска за горница над правилно определен размер на обезщетението. Страните претендират насрещно за присъждане на разноските и във въззивното производство. Пълномощникът на въззивника е поискал присъждане на възнаграждение за безплатно предоставена правна услуга, а адвокатът на въззиваемия е конкретизирал разходите в списък по чл. 80 ГПК (л. 22), оспорен в частта на изплатеното прекомерно възнаграждение. За да се произнесе въззивният състав съобразява следното: Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК №1/2011 г. на ВКС) и съответства в обжалваните части на уважена част от предявена от пострадало от ПТП лице пряка претенция срещу застраховател на автомобилист, причинил неимуществени щети. Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, за присъждане на застрахователно обезщетение, поискано от ищеца С. С. С., но неизплатено от ответника, като справедлив еквивалент за причинени неимуществени вреди на обща стойност 150000лв. за понесен емоционален и психически стрес от загубата на неговия син С С.ов С., както и претърпените имуществени вреди, изразяващи се в сторените от ищеца разходи по погребението на С С.ов С., дължими по задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите, включваща и дължима от застрахования законна лихва върху главниците, считано от 30.10.2020 г. до окончателното погасяване. Решението е обжалвано единствено в частта, с която искането на ищеца от застрахователното дружество да заплати обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлено за горницата над 100000 лв. до пълния претендиран размер от 150000 лв. Като необжалвано в останалата му част, решението на първата инстанция е влязло в законна сила, а това изключва преразглеждането на въпросите относно пораждането на отговорността на застрахователя, поел покритие на гражданската отговорност на водач М Д, признат за виновен с влязла в сила присъда (НОХД № 746/2022 г. на ВОС), за престъпно причиняване на смъртта на пътника С С.ов С. настъпила поради управление на л. а. „Мерцедес ЦЛК 200" с peг. № ТХ 9930 XT в нарушение на правилата за движение. Ищецът е основал претенцията си на твърдения за понесени болки и страдания от внезапната загуба на неговия син довела до множество страдания и огромни затруднения в осиротялото семейство. Претърпяното станало причина за психологически дискомфорт у бащата, тъй като загубил своя син, с който имали силна духовна и емоционална връзка, живеели в разбирателство, в едно домакинство. Обезщетение за комплекса от тези емоционални травми е било поискано от застрахователя, но не е било определено дори и след като пострадалия се е позовал на присъдата, издадена срещу застрахованото лице. Застрахователят, макар да не е оспорвал покритието по риска гражданска отговорност и механизма на настъпване на застрахователното събитие, е обосновал своевременно с отговора по исковата молба възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия поради неизпълнено задължение за ползване на предпазен колан и е оспорил размера на поисканата компенсация, като неадекватген на икономическата ситуация в страната. Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл. 269 от ГПК, и представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството намира за установено следното от фактическа и правна страна: Пред настоящата инстанция не са спорни фактите по вредоносния резултат, който се е проявил чрез претърпените страдания като психически и емоционални негативни изживявания, породени от стреса от загубата на детето на ищеца при пътен инцидент. Спорна е правната интерпретация на установените от първата инстанция обстоятелства като критерии за остойностяване на негативните последици в неимуществената сфера на пострадалия. Въззивният съд изцяло възприема описаните от разпитаните свидетели Н Г Б и Г С. С. (майка и брат на ищеца) отношения между бащата и неговия син, съответни на трайно изградена в годините на израстване на младежа емоционална близост. Починалият С е бил отглеждан от баща си в отсъствие на майката в семейна къща, обитавана от семейство, включващо по-малкия брат на С, бабата на децата и техния чичо. Липсата на общуване с майка му естествено засилила привързаността на детето с бащата, като С се е обръщал за съвет и помощ винаги първо към него, а след като приключил с училището, синът бил започнал работа, отново заедно с баща си. Отношенията в семейството им, включително в разширения роднински кръг, са били топли и хармонични. Вестта за смъртта на С се е отразила шоково за всички, но ищецът бил съкрушен. Всеки ден споменавали С и посещавали редовно гробищата. Св. Банчева потвърждава, че макар да сдържал външната проява на емоции, за да не травмира допълнително психиката на по-малкия син, бащата бил покрусен и болката му била нетърпима. Съгласно нормата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Поначало, причинените неимуществени вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени или поправени, а само да бъдат възмездени чрез парично обезщетение за доставяне на други блага, което придава на обезщетението характер не на компенсаторно, а на заместващо такова. Тази заместваща облага във всеки конкретен случай е различна, зависеща от характера и степента на конкретното субективно увреждане като степен на интензивност и времева продължителност на негативно изживяване. Трайна е практиката на ВКС по приложението на нормата на чл. 52 ЗЗД, въвеждаща принципа за справедливост при определяне размера на дължимата обезвреда. Той изисква като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, да се оценят винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. При самостоятелната оценка на тези критерии (пояснени в т. 11 от ППВС 4/68), въззивният съд отчита, на първо място характера и степента на емоционалната връзка, както и начина и обстоятелствата, при които тя се прекъсва поради невъзможно в бъдеще общуване с починалия близък. Вследствие на ПТП е настъпила смъртта на С С., който към момента на събитието е бил едва на 17 години, в добро здраве, приключил образованието си, като връзката с баща му на този етап е била изключително интензивна. Естественото продължение на общуването между баща и такъв син предполага вече равностойното общуване между възрастни да се обогатява при постепенното оттегляне на родителя от водещата му роля на възпитател към очаквано вече осъзнато взаимно признание за положените грижи и получаване от своя страна на подкрепа на старини. Безспорно загубата на това обективно оправдано очакване за продължителна емоциоанална взаимност, изграждана ефективно от бащата, е била за него неочаквана и внезапна и естествено рефлектира върху личността му като сериозен стресогенен фактор. Скръбта по загубата на дете е винаги тежка, като дори и да не се изяви външно, засяга неминуемо психиката на страдащия от траурна мъка родител. Общуването на родителя с всяко от децата му, като обусловено от уникалността на човешката личност, е незаменимо и затова, макар и да е насочил незабавно грижите си към по-малкия син, това не би могло да замени липсата на починалия. Напротив, сдържаността в емоциите, демонстрирани от пострадалия, потвърждават повишена бащинска отговорност и за съда няма съмнение, че такава личност ще понася усещането за невъзвратимост на загубата на първия син и при всеки емоционален повод от развитието на живота на по-малкия. На следващо място обезщетението следва да е съобразено с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл. 52 ЗЗД, а установените лимити на отговорност на застрахователя имат само ориентировъчно значение за промените в стойностите на стандарта на живот през различни периоди. Въззивният състав съобразява, че нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди не са променяни от 2018г., а по статистически данни за икономическата конюнктура в страната доходите на домакинствата са нарастнали от тогава до момента на увреждането през 2020г.( от 5746лв. на 6536 лв. по данни на НСИ за годишен общ доход на лице от домакинство с едно непълнолетно дете). С оглед на това и за прилагане на точната мяра за обществена справедливост, съдът съобразява и съдебната практика при определяне на обезщетения за вреди от подобен характер, достигащи до 200 000 лв. при възмездяване на неимуществени вреди от смърт при много близки отношения между родителите и починалото дете и дори до 250 000лв, когато негативните изживявания на родителите са били особено интензивни и с по-тежки психични последици (решение № 66/29.05.2017 г. по т. д. № 1464/2016 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 141 от 30.11.2017 г. по гр. д. 60360/2016 г. на ВКС, I-во гр. о., решение № 78 от 07.05.2013 г. по т. д. № 490/2012 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на ВКС, I-во т. о., решение № 1/05.02.2019 г. по т. д. № 1002/2018 г. на ВКС, I-во т. о.). При това положение при нарастване на стандарта на живот, търсеното от пострадалия обезщетение от 150 000лв, което не достига тези размери е напълно съответно на типичен случай на понесена траурна мъка на бащата, внезапно загубил възможността да изживее пълноценно значителна част от общуването с отгледан с изключително негови грижи син и скръбта, която ще съпътства живота му занапред. Този размер(съпоставим с 20 кратен размер на средно годишен доход през 2020г.) не би нарушил справедливият баланс между претърпени вреди в резултат на деликта и паричното измерение на нуждата от обезвреда, тача че не би се формирало средство за неоснователно повишаване на стандарта на живот на увреденото лице, докато то продължава да понася вредоносните последици от загубата. В заключение, въззивният съд достига до извод за основателност на оплакванията във въззивната жалба за необосновано занижаване на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди вследствие на увреждането. Съобразявайки направените фактически и правни изводи, въззивният състав намира, че справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД е обезщетение в пълния претендиран размер от 150 000 лева. Този извод налага и разглреждане на евентуално заявеното от въззиваемата страна оплакване по възражението за съпричиняване на вредоносния резултат. Относимите към това възражение факти са били установени от назначените вещи лица. Автоекспертът е категоричен, че както и да е бил поставен, действието на предпазния колан не би могло да осуети значителния по интензитет удар на тялото на пострадалия, тъй като самата седалка е била откъсната от мястото й при едновременното навлизане на другия автомобил в дясната странична колонка, дясната врата и задния калник, като самите детайли от купето са се премествали към тялото на пострадалия. Затова, дори и с поставен колан, уврежданията, довели до смъртта на пътника на тази седалка биха настъпили със същия интензитет. При това положение, поведението на самия пострадал няма значение като елемент в причинно-следствената верига. Настоящият състав споделя извода на първата инстанция за неоснователно възражение за съпричиняване. В заключение, определения размер от 150 000лв на обезщетението не следва да се намалява. Тъй като няма основание за отхвърляне на неоснователно претендирана част от застрахователното обезщетение, обжалваното решение следва да бъде отменено, като вместо неоснователно отхвърлителна част от сумата, претенцията се уважи изцяло и на ищеца допълнително се присъди сума от 50 000 лв., ведно със следващото се обезщетение за забава. По отношение на обезщетението за забавено изплащане на завишената главница няма развити въззивни оплаквания. В необжалваната част от решението съдът вече е определил момент на забава, който е изцяло съответен на законовата регламентация. Въззивният съд препраща към тази част от мотивите (чл. 272 ГПК) и възприема същата начална дата на начисление на законната лихва, за която отговаря уведомения от пострадалия застраховател. По разноските: Промяната на резултата от спора по съществото на делото налага цялостно ревизиране на разпределението на отговорността за разноски по отхвърлената в първата инстанция претенция. Доколкото претенцията за лихви няма самостоятелно значение на сезиране с отделен иск, а е последица от цялостно уважаване на иск за претендирани два вида вреди, отговорност за разноски на осн. чл. 78 ал. 1 ГПК следва да понесе само ответника и затова определянето в тежест на въззивника на разноски за първа инстанция следва да се отмени в цялост. Съответно на основателни претенции за неимуществени и имуществени вреди, на ответника следва да се възложат не само невнесените в цялост такси, но и цялостно възнаграждение на адвоката, ангажиран с уговорка за безплатно обслужване на материално затруднено лице. Адвокат Н. е обявил такова договаряне със списъка по чл. 80 ГПК, при отправеното изрично искане за определяне на възнаграждението от 10 725.60лв. за извършената работа и възлагането му за плащане на насрещната страна. Това е достатъчно за да се установи хипотеза по чл. 38 ЗА (Определение № 515/2.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на ВКС, Първо ТО) без да се налага допълнително доказване. При специално изброените особени хипотези (между които е финансовото затруднение на клиента), адвокатът има право след преценка на основателността на претенцията на носителя на материалното право, да приеме натоварване без гарантирано предварително плащане и авансово да престира своята квалифицирана услуга, като възнаграждението му се изплаща пряко от насрещна страна, която е повдигнала неоснователния спор (чл. 38 ал. 2 ЗАдв). При това договаряне не се изключва принципно възмездният характер на услугата, а само се променя момента на дължимост на насрещните престации на страните и възможността насрещната страна да замести довереника като платец на възнаграждението. Поисканият размер е оспорен като прекомерен, но съдът констатира, че той не надхвърля минималната стойност на хонорар за водене на процес по двата иска по чл.7, ал.2 т. 2 и 6 вр. чл.2, ал.5 от НМРАВ (ред. ДВ бр. 88 от 4.11.2022 г., действала към момента на поемане на изпълнението на натоварването). Макар съответствието на този нормативен акт със стандартите на защита на права в рамките на Европейската общност да се отрича в съдебната практика(след тълкуване дадено с решения на СЕС по съединени дела C-427/16, C-428/16 и C-438/22), този размер е бил публично оповестен като приемлив сред професионалистите, извършващи подобни услуги и следва да се счита предвидим както като размер на данъчно облагаем приход, очакван адвоката, поел изпълнението, така и като разход по процесуална защита на насрещни страни в хода на исков процес. Затова и съдът възприема поискания от адвоката размер за адекватна оценка на договорената от адвоката услуга, чието плащане за сметка на насрещната по делото страна е отложено до приключване на спора(чл. 38 ал.2 ЗАдв). Този хонорар точно отразява вложените от адвоката усилия в производство със сложно доказване на правопораждащ фактически състав и насрещно възражение за съпричиняване и ангажиране на множество доказателства (комплексна експертиза, гласни и писмени доказателства). 3атова, въпреки обявена с решения на СЕС несъвместимост на уредбата в НМРАВ с гарантирани от общностния правов ред права на свободно движение на стоки и капитали и защита на основни права като достъп до справедлив и независим съд, съдът преценява че без съобразяване на ориентирите в наредбата, определянето на разноските би било непрозрачно и несъвместимо с изискването за предвидимост на разноските и справедливото равно третиране на насрещните страни. Затова въззивният съд възприема в настоящия казус приетите от Висшия адвокатски съвет базисни правила и възлага този размер в тежест на въззивника като възнаграждение на адвоката на въззиваемия. Към вече присъдения размер от 9463.53лв. в полза на адвокат Н. следва да се добавят още 1 262, 07лв. за цялостната защита в първата инстанция. Съответно на новия резултат от спора следва да се ревизират и възложените на ответника такси, като към вече присъдените се добавят още 2000лв., вносими по сметката на първоинстанционния ОС-Варна. По разноските за настоящата инстанция: Въззивникът не е направил разходи, но е бил представляван от адвокат, обявил договорена безплатна услуга по защита на обжалваем интерес от 50 000лв. За такъв обем на услугата, предоставена след влизане в сила на чл. 7 ал. 2 т. 4 от НМРАВ, ред. ДВ бр.88/2022, предвидимото възнаграждение възлиза на 4650лв., поискани в списъка на тази страна. Този размер обаче е обявен от адвокатската гилдия за цялостна защита в една инстанция, а в случая съществена част от професионалната услуга съвпада с тази, вече престирана в първа инстанция. Това е така поради характера на въззивното производство, ограничено до преценка само на факти за които има въведени оплаквания и повторение на доводите по съществото на спора, както и липса на същинско съдебно дирене при преценка на вече събраните от първа инстанция доказателства. Затова съответно на основателната част от жалбата е възнаграждение което не надхвърля 3000лв. До този размер възнаграждение за безплатното представителство следва да се плати от въззиваемата страна. До размер от 1000 лв. въззиваемата страна следва да понесе и невнесена такса за въззивно обжалване по тази жалба по сметка на Варненски апелативен съд. Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ГПК, съставът на Варненски апелативен съд