Решение № 1423 от 13.12.2022 г. на Софийски градски съд по дело № 1772/2021 г.

производство е различна марка от изследваните по т.д. 1430/2019 г. няма идентичност в исковете. В настоящото производство се установява, че с вноса на конструктор 2017- 13 е нарушена процесната триизмерна търговска марка. Ето защо ответникът дължи да заплати и разликата до определения от вещото лице размер или сумата от 853, 00 лв. Разликата до пълния предявен размер на иска не може да бъде обяснена нито с определения по реда на чл. 162 ГПК размер на обичайното лицензионно възнаграждение, нито с друга, надлежно въведена в процеса и зачетена от правния ред причина. Това налага за разликата до пълния предявен размер искътда бъде отхвърлен. По иска с правно основание чл. 76 ал. 1 т. 4 ЗМГО (отм.) Установеното нарушение на правото на марка легитимира ищеца да наложи и унищожаване на стоките, с които е извършено установеното нарушение. Искът е насочен към промяна в чужда правна сфера. При изпълнение на съдебното решение погива стоката, което погасява и правото на собственост на ответника върху тези движими вещи. С признаване на това потестативно право обаче отпада правния интерес от предявения иск. С влязлото в сила решение № 261261 от 20.08.2021 г. по т.д. № 1430/2019 г. по описа на СГС, ТО, VI-13 състав е постановено унищожаване на конструктори с номера 11163, 11170, 11158, 11234, 11185, 11233, 11165, 11169, 11187, 11161, 11159, 11162, 11188, 11186, SY965A и 11184. Нарушението на различни обекти на интелектуална собственост, сочи на различно основание за възникване на едно и също субективно право. Това определя алтернативност като реализацията на което и да било основание води до удовлетворяване на зачетения от правния ред интерес. Ето защо правният интерес от поддържания и понастоящем иск в тази му част е отпаднал. Доколкото съдът не е десезиран от поисканата защита, производството следва да бъде прекратено. Налице е обаче интерес от предявения иск досежно конструктор № 19 по исковата молба и сериен номер 2017-13. Установеното нарушение именно на триизмерната марка с представената стока обосновава и потестативното право на ищеца да наложи унищожаването й. Националният закон предвижда възможност притежателят на марка да претендира разходите за унищожаване на стоката. Настоящият състав приема обаче, че свързването на притезанието с термина разход не обезпечава заложения в общностното право замисъл – нарушителят да поеме изцяло необходимите средства за унищожаване на стоката. Понеже основание за унищожаването й се явява едва влязлото в сила решение, предварителното определяне на необходимите средства не гарантира, че ще бъдат достатъчни, за да се покрият щетите. Нормата на чл. 76 ал. 1 т. 4 ЗМГО (отм.) разпознава унищожаването като последица от установения факт на нарушението (каквато ищецът изрично търси), но не предписва механизъм за прилагането й. Нормата на чл. 10 пар. 2 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост (Директива 2004/48/ЕО) изрично възлага имуществената тежест за реализация на това правомощие върху нарушителя. Настоящият състав приема, че тълкувана нормата на националния закон в контекста на общностния акт следва да постанови, че унищожаването е за сметка на длъжника, макар и ищецът да не е формулирал изрично такова искане. Вмененото задължение на съдебния орган не касае предмета и обема на търсената защита, а начина за реализацията й. Страната, която търси защита на определено, зачетено от правния ред право, не дължи да знае как може да го получи. Това съдът дължи да определи служебно, а и доколкото няма основание за отклонение от правилото на чл. 10 пар. 2 от Директива 2004/48/ЕО настоящият състав приема за наложително да бъде постановено, че унищожаването на стоката е за сметка на ответника без да бъде определян конкретен размер на необходимите за целта разноски. Те подлежат на определяне към момента на иницииране на унищожаването. От друга страна, в контекста на принципа на пропорционалност, изрично утвърден от следващия параграф на чл. 10 от Директива 2004/48/ЕО, настоящият състав приема, че нарушителят следва да е в правото си да инициира и осигури реализацията на предписания резултат включително и с оглед възможността да ограничи вредите. Евентуално присъдена сума изключва подобна възможност. След като мярката произтича от самото решение ответникът следва да има обективна възможност да го изпълни доброволно. Затова и при възможност за избор на изпълнител и проявена от ответника инициатива за изпълнение на вмененото задължение, той не дължи да се съобразява с избрания от ищеца изпълнител. По иска с правно основание чл. 76 ал. 2 т. 3 ЗМГО (отм.) Ефективната защита на изключителното право върху марка включва и оповестяване на съдебното решение чрез медиите в страната при очертана характеристика – телевизионен оператор в национален ефир и в два ежедневника. Посочените от ищеца медии отговарят на тези критерии, поради което решението следва да бъде разгласено в „bTV“ и всекидневниците вестник „Труд“ и вестник „24 часа“. Понеже предпоставка за огласяване на изхода от спора по делото е установено нарушение, тази последица е неприложима досежно отхвърлените претенции. По иска с правно основание чл. 76 ал. 2 т. 2 предл. първо ЗМГО (отм.) Съгласно чл. 29 от Регламент (ЕС) № 608/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 12 юни 2013 г. относно защитата на правата върху интелектуалната собственост, осъществявана от митническите органи, и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1383/2003 на Съвета разходите на митническите органи за съхранение на задържаната стока са за сметка на притежателя на решението - в случая ищеца По силата на чл. 4 ал. 2 от Тарифа за таксите, които се събират от Агенция "Митници" по чл. 12 от Закона за митниците за съхранение на стоката се събират такси, което и пряко обвързва със задължение да ги заплати именно ищеца. Законът признава изрично право на титуляра на марка да бъде възмезден за направените разходи за съхранение на задържаната стока. Освен, че правото на обезщетение на тази специфична вреда е изрично утвърдено, в случая те пряко са провокирани от възражението на ответника от 04.07.2019 г., препятствало реализацията на поисканото унищожаване. По делото обаче не са представени доказателства да са направени разходи. Законът в чл. 76 ал. 1 т. 3 ЗМГО (отм.) визира вреди, възприето и в нормата на 76а ал. 1 ЗМГО (отм.), определяща обхвата на тази отговорност. Като родово понятие вредата може да включва и възникнало задължение. Нормата на чл. 76 ал. 2 т. 2 ЗМГО (отм.) обаче откроява вредите, произтекли от съхраняване и унищожаване на стоката, определяйки ги като разход. Според утвърденото в българския език значение на думата разход това е: 1. Изразходване, употреба на нещо с някаква цел. 2. Изразходвани, похарчени пари. 3. Всичко, което се изразходва (срв. А., А, . Г., Л., И., С.К., Н., Л., И.., С., Ст.Т.Ц.. Български тълковен речник. С., 2007, с. 825). Настоящият състав приема, че изводимият от буквалното тълкуване смисъл произтича и от спецификата на правоотношението. Искът е пряко свързан с установеното нарушение на право на индустриална собственост. Обектът на индустриална собственост обаче съвместява различни по съдържанието си права, чиято защита включва и акцесорното задължение за посрещане на разходите по съхранение на вещите в рамките на съдебното производство. От тази гледна точка изискването да е направен разход, т.е. да е заплатена сума с указаното предназначение е гаранция срещу дублиране на съдебно утвърдени вземания за едно и също основание – възмездяване на направените разноски, доколкото могат да бъдат свързани с различни нарушения на индустриална собственост. Настоящият състав приема, че регламентираният механизъм за остойностяване размера на обезщетение с чл. 76б ал. 1 ЗМГО (отм.) касае визираното по чл. 76 ал. 1 т. 3 ЗМГО (отм.) обезщетение. Макар и свързан с нарушението, разходът по чл. 76 ал. 2 т. 2 ЗМГО (отм.) не произтича пряко от неправомерното използване на марката, а от нейната защита. Затова и не обосновава принципно предписаната причинно-следствена връзка, но вземането е изрично е посочено като съпътстващо главната претенция. От тази гледна точка разноските за съхранение логично могат да бъдат определени като друг разход по смисъла на чл. 14 от Директива 2004/48/ЕО. Самият текст визира като критерий за разпределяне на тази отговорност справедливостта, която, по изложените съображения, предпоставя еднозначна връзка между разхода и конкретното право, чиято защита го е обусловила. Настоящият състав приема, че единствено реално извършеното плащане обезпечава очертаната гаранция. Ето защо и основание за търсеното притезание е намален актив поради извършено плащане. Увеличеният пасив поради възникнало задължение не обосновава разход, за да ангажира ответника. Ищецът не твърди да е направил разходи на това основание до приключване на устните състезания, поради което, като преждевременно предявен, този иск следва да бъде отхвърлен. По иска с правно основание чл. 76 ал. 2 т. 2 предл. второ ЗМГО (отм.) Нормата на закона еднозначно определя, че искът за заплащане на разходи, свързани с унищожаване на стоката е акцесорен по отношение на исковете за установяване и преустановяване на нарушението. С решение № 261261 от 20.08.2021 г. по т.д. № 1430/2019 г. по описа на СГС, ТО, VI-13 състав предявеният на това основание иск е уважен в пълния предявен размер. Следователно зачетеният от правото интерес за ищеца своевременно да си осигури средства, необходими за реализация на поисканата защита вече е признат. Макар и в случая да се установява нарушение на самостоятелен от правна гледна точка обект на защита доколкото удовлетворяването му се заключава в идентично по съдържанието си действие - унищожаване на една и съща стока, не възниква самостоятелно парично притезание. При положение, че предявеното право вече е признато в предходно приключилия процес, така поддържаният и понастоящем иск е недопустим. По искането за законна лихва, предявено при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК Процесуалният закон регламентира облекчен ред за предявяване в процеса на претенция за лихва. Нормата на чл. 79 ал. 1 предл. първо ЗЗД визира закъснялото изпълнение на задължението като източник на вреда като свързва надлежното му изпълнение с престиране както на дължимото, така и на обезщетение за претърпяната вреда. Установеното парично задължение е лихвоносно. Задължението за зачитане на абсолютното право върху търговската марка произтича от закона и ангажира всички. Затова и нарушаването му обуславя деликтна отговорност. Съгласно чл. 84 ал. 3 ЗЗД длъжникът се смята в забава и без покана, което определя задължението за обезвреда като изискуемо с факта на увреждане. По тези съображения съдът приема, че към посочения в исковата молба момент паричното притезание е било изискуемо, поради което и обезщетението следва да бъде присъдено ведно със законната лихва, считано от 23.07.2019 г. до окончателно изплащане на сумата. По разноските Националният закон признава право на страната, чиято позиция по спора е зачетена със съдебния акт, да бъде възмездена за направените разноски в съдебния процес. При установения изход от спора ответникът дължи да възмезди ищеца за сторените от него разноски, което изрично предписва и нормата на чл. 14 от Директива 2004/48/ ЕО. Настоящият състав приема обаче, че и спрямо отговорността за разноски е приложима общоутвърдената граница – на възстановяване подлежат разноските, които са пряка и непосредствена последица от правопораждащото обстоятелство. Законът придава значение на изхода от спора, поради което и очертаната граница налага да бъдат съобразени разноските според техния принос за постигане на този резултат. От тази гледна точка предложеният от процесуалният представител на ищеца подход за разпределяне отговорността за разноски не може да бъде споделен. Вече стана дума, че справедливият процес предпоставя гарантирана от съда възможност страните да развият и докажат поддържаната от всяка от тях теза. По аргумент от чл. 235 ал. 2 ГПК съдът е овластен да даде оценка за съответствие на позицията с предписаните от закона правила едва по съществото на спора – след като обсъди съществените доводи на страните. Поради тази причина и с оглед застъпена и поддържана от ищеца тезата за меродавност на наличните в конструкторите фигурки е допусната задача към вещите лица, обусловила и допълнителен депозит от 1200 лв. При достигнатият извод за неоснователност на тезата, провокирала посочения разход, той не произтича от провокирания с извънпроцесуалното поведение на ответника спор, а от решението на ищеца. От тази гледна точка и при съблюдаване на изрично прогласения и с чл. 14 от Директива 2004/48/ ЕО принцип на справедливостта настоящият състав не намира основание да отчете като подлежащ на възстановяване било то и частично, според изхода от спора, допълнителният разход от 1200 лв. Възражението на процесуалния представител на ответника досежно размера на заплатеното адвокатско възнаграждение овластява съда да го прецени с оглед фактическата и правна сложност на делото – чл. 78 ал. 5 ГПК. Законът третира адвокатската защита като гаранция за обезпечаване на справедлив процес и логично повелява направените в тази насока разноски да бъдат възстановени при утвърждаване на поддържаната позиция по спора. За разлика от съдопроизводствените разходи, чийто размер бива определен било от закона, било от съда, размерът на адвокатското възнаграждение зависи изключително от избора на конкретен адвокат. Понеже очертаният необходимо присъщ разход цели да обезпечи участието на лице, притежаващо призната по установения ред квалификация, основа за определяне на неизбежния разход се явява минималният размер на възнаграждението, възприет от адвокатската гилдия, определен с Наредба № 1 за минималния размер на адвокатските възнаграждения (Наредбата). Наредбата не остойностява адвокатския труд при процесуално представителство по дела с изследвания в случая предмет. Липсва и регламентиран минимум за спор, съпоставим с изследвания в случая, който да позволи прилагането му по аналогия. Процесните спорове се открояват със значително завишена степен на правна и фактическа сложност сравнено с другите неоценяеми искове, каквато е характеристиката на главния иск за установяване факта на нарушение. Освен това, настоящият състав приема, че конкретното дело само по себе си се откроява с изключително завишена степен на фактическа и правна сложност включително и поради въведеното от ответника възражение за неизползване на триизмерната марка. Съдът констатира, че с влязло в сила решение по част от предходно разгледаните искове е прието за съответно на изследвания предмет в приключилото вече производство адвокатско възнаграждение в размер на 12 000 лв. Сумата от 11651, 60 лв. - разлика до пълния размер на претендираното и доказано по делото като заплатено възнаграждение, е съответен на фактическата и правна сложност на спора, предмет на изследване понастоящем. При установения механизъм за разпределяне отговорността за разноски при наличие на обективно съединени искове настоящият състав приема за наложителен обективен критерий. Понеже на разпределение подлежи стойност то и механизмът предполага сравнение на стойности. Държавната такса се измерва стойностно, поради което настоящият състав приема за меродавна при определяне на относителната тежест на съответния иск сумата, съответна на определената в случая държавна такса. При прилагане на този механизъм ответникът дължи да възстанови част от признатото в настоящото производство възнаграждение за един адвокат в размер на 92, 22 лв. Относими към настоящото производство са заплатените дължима държавна такса за защита на процесната триизмерна марка – 80 лв., 30 лв. по иска за установяване на нарушение, 30 лв. за преустановяване на нарушението, 30 лв. за унищожаване на стоката и частично заплатения депозит за единичната експертиза в размер на 300 лв. Тези суми следва да бъдат присъдени изцяло. При тези съображения съдът приема, че ответникът дължи на ищеца разноски в общ размер от 562, 22 лв. Ответникът не заявява претенция по разноските в настоящото производство поради което и с оглед нормата на чл. 81 ГПК безпредметно остава обсъждането дали такива му се дължат.