Решение № 2 от 5.1.2024 г. на Районен съд - Сандански по дело № 417/2023 г.

Производството е с правно основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД, чл. 19, ал. 5 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, чл. 26, ал.1, предложение второ от ЗЗД и чл. 55, ал.1, предложение първо от ЗЗД и е образувано въз основа на обективно, кумулативно и евентуално съединени искове, предявени от Б. Г. Д., с настоящ адрес в с. С••••, общ. Сандански против „Профи Кредит България“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. София. Ищецът сочи, че на 04.03.2020 година между него и „Профи Кредит България“ ЕООД е бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът му е предоставил кредит в размер на 3 000 лева срещу задължението да го върне, заедно с договорната лихва. Твърди, че съгласно договора е сладвало да заплати на ответника възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 750 лева и задължение за заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 2100 лева. Ищецът твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 във връзка с чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД. В този смисъл твърди, че таксите които е бил задължен по договора „Фаст“ и „Флекси“, не са били включени в годишния процент на разходите (ГПР), уговорен и вписан като размер в съдържанието на договора, поради което твърди, че само цифровото изписване на ГПР в съдържанието на договора, не означава, че кредиторът е спазил задължението си по закона за потребителския кредит, да впише коректно уговореният годишен процент на разходите, поради което твърди, че това представлява нарушение на закона за потребителския кредит и от своя страна води до липса на елемент от задължителното съдържание на договора и води до недействителност на целия договор. При условията на евентуалност ищецът твърди, че ако съдът не приеме твърдението му за недействителност на целия договор, две от клаузите в договора са нищожни, а именно клаузата в чл.6 от договора, с която е бил задължен да заплати на ответника такси „Фаст“ и „Флекси“ и клаузата в договора с която е задължен да заплати годишен лихвен процент от 41%. Ищецът твърди, че първата клауза е нищожна поради противоречие със закона за потребителския кредит, а втората клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Ищецът сочи, че ако съдът приеме, че договорът за потребителски кредит е недействителен, платеното от него по този договор на кредитора се явява недължимо платено, тъй като съгласно разпоредбата закона за потребителския кредит, той дължи само чистата стойност на кредита и всичко надплатено се явява платено без основание и твърди, че кредиторът неоснователно се е обогатил за негова сметка. Ищецът иска от съда да постанови решение, с което на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД, да прогласи за недействителен сключения между него и ответника договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № 30042981865. При условията на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли първият иск, ищецът иска от съда на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД и на основание чл. 26, ал.1, предложение второ от ЗЗД да обяви за нищожна клаузата в чл. 6 от договора за потребителски кредит в частта й относно таксите „Фаст“ и „Флекси“ и да обяви за нищожна клаузата в чл. 6 от договора в частта й относно размера на уговорената възнаградителна лихва. Ищецът иска от съда и да осъди ответника да му заплати на основание чл. 55, ал.1, предложение първо от ЗЗД сумата от 3 641, 29 лева, с която неоснователно се е обогатил за негова сметка. Ответникът подава отговор на исковата молба, с който оспорва исковете изцяло. Не оспорва сключването на договора за потребителски кредит при твърдяните условия. Оспорва всички твърдения на ищеца за недействителност на договора и за нищожност на отделни клаузи в него. Оспорва иска за неоснователно обогатяване. Оспорва, че ищецът е внесъл по кредита сумата от 7001.29 лева. Сочи, че той не е внесъл нито една вноска, а вноските са били плащани от трето лице, поради което твърди, че при уважаване на главния иск не дължи връщане на ищеца на надплатената сума. В съдебно заседание ищецът поддържа иска.Ответникът поддържа оспорването, направено с отговора на исковата молба. В съдебно заседание е допуснато изменение в петитума на осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал.1, предложение първо от ЗЗД, след което се иска от съда да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 4 001, 29 лева, с която неоснователно сее обогатил за негова сметка. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа страна следното: На 04.03.2020 година ищецът по делото Б. Д. подал искане до „Профи Кредит България” ЕООД за отпускане на потребителски кредит Стандарт № 30042981865. В искането ищецът поискал паричен кредит в размер на 3000 лева със срок за издължаване 36 месеца с цел на кредита: за строителство и ремонт. В раздел VI на искането ищецът попълнил графата: Поискани от клиента допълнителни възможности, както следва: „Фаст” – Предоставя право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит: Да и „Флекси” – Предоставя право на промяна на погасителния план: Да. На 04.03.2020 година между „Профи Кредит България” ЕООД, като кредитори Б. Д., като клиенти бил сключен договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт № 30042981865, по силата на който на Д. бил предоставен кредит в размер на 3000 лева, срещу задължението му да го върне разсрочено за срок от 36 месеца и на месечни погасителни вноски, съгласно погасителен план, неразделна част от договора при размер на вноските от 146, 09 лева, годишен процент на разходите: 48. 87 %, годищен лихвен процент: 41.00%, лихвен процент на ден: 0.11% и общо далжима сума в размер на 5 259 лева. В раздел VI на договора било посочено, че клиентът поискал допълнителните услуги „Фаст” и „Флекси” на кредитора. В раздел VI на договора били посочени параметрите на поисканата и закупена допълнителна услуга, а именно задължение за клиента за заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст” от 750 лева и задължение за заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси” в размер на 2100 лева. В същия раздел било уговорено, че възнаграждението за закупените допълнителни услуги ставало изискуемо веднага с подписването на договора за кредит, но се разсрочвало за срока на договора на равни месечни вноски в размер на 79, 16 лева и се добавяло към месечните вноски за погасяване на кредита. Относно реда за използване на тези допълнителни услуги договорът в този раздел препращал към Общите условия на „Профи Кредит България” ЕООД към договорите за потребителски кредит на физически лица. В този раздел на договора било посочено, че общият размер на задължението на кредитополучателя възлизал на 8 109 лева, общият размер на вноската възлизал на 225, 25 лева и дата на погасяване: 10 ден от месеца. В чл. 15.1 от Общите условия било уговорено, че при закупуването на допълнителна незадължителна услуга „Фаст“, потребителят получавал приоритетно разглеждане на искането си за отпускане на потребителския кредит преди клиентите без закупена допълнителна услуга „Фаст“. След одобряване, отпуснатата сума се нареждала към клиента по избрания от него начин на изплащане до 24 часа след получаване от кредитора на подписаните от клиента договор и неговите приложения. В чл. 15.2 от ОУ било уговорено, че при закупуването на допълнителна незадължителна услуга „Флекси“, потребителят получавал правото да променя погасителния си план при изпълнение на специфични изисквания, описани в общите условия като: - възможност за клиента да поиска да му се отложи на части или накуп допустимия брой погасителни вноски – чл. 15.2.1; възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски – чл.15.2.2; -промяна на дата на падеж – чл. 15.2.3. От друга страна в чл. 5 от Общите условия било посочено, че при първоначалното изчисляване годишният процент на разходите отчита общите положения на Приложение № 1 към ЗПК, като за начална дата приема датата, следваща сключването на договора да потребителски кредит и че кредиторът отчита следните допълнителни допускания съгласно ЗПК: - че договорът е валиден за срока, за който е сключен и кредитора и клиента са задължени за изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по него и – че първоначалното изчисляване на ГПР се прави като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичане на срока на договора. Съгласно приложимите към договора ОУ – чл. 6.2 кредитополучателят можел да избира да погасява задължението си към кредитора по банкова сметка на кредитора, в брой или чрез директен дебит. От погасителния план се установява, че погасяването на процесното задължение следвало да се извършва ежемесечно на посочени в плана банкови сметки на кредитора, след които и банкова сметка в „Юробанк България“ АД както и на касите на Изипей или през терминалните устройства на КЕШ терминал. Пак от погасителния план се установява, че крайният срок за погасяване на кредита бил до 10.03.2023 год. Договорът и приложимите към него общи условия, както и погасителния план били подписани от кредитополучателя Б. Д. и от представител на кредитора – кредитен експерт Н. И.. На 21.04.2020 год. ищецът поискал от кредитора намаляване на размера на дължимите вноски и на същата дата между страните по договора бил сключен Анекс № 1 към него, по силата на който страните договорили намаляване на вноска № 2, 3, 4, 5 на 57, 25 лева, вместо 225, 25 лева. Уговорили и нов ГПР на 40.61%. На същата дата страните подписали и новия погасителен план съгласно анекса. На 02.09.2020 год. ищецът депозирал до кредитора искане за отлагане на вноски по погасителния план и на същата дата бил подписан Анекс № 2 към договора. Съгласно анекса, вноска № 6 се отложила, след което кредитът се погасявал по нов погасителен план. Съгласно изменението, страните уговорили и нов ГПР – 38.36%. Съгласно изменението на договора на същата дата бил подписан и нов погасителен план. На 25.01.2021 год. ищецът поискал от кредитора ново намаляване на погасителни вноски и на същата дата между тях бил подписан Анекс № 3. Съгласно анекса, размерът на вноска № 9, 10 бил намален на 112, 25 лева вместо 225, 25 лева, ГПР бил променен на 36.55%. Същата дата бил подписан и новия погасителен план съгласно промените в договора. На 07.04.2021 год. Д. подал искане до ответника за отлагане на вноски по погасителния план и на същата дата между тях бил подписан Анекс № 5. Съгласно анекса, вноска № 13 се отложила, ГПР се променил на 35.09% и се подписал и нов погасителен план. От извлечение по сметката към процесния договор, издадено от ответника се установява, че към 13.10.2023 год. платената от ищеца обща сума по договора възлизала на 6 211, 03 лева. От шест броя платежни нареждания се установява, че лицето М. Д. внесла в брой на каса във ФЦ – Сандански на „Юробанк България“ АД и по банкова сметка с номера, посочени и в погасителния план към договора шест вноски в размер на по 180 лева на следните дати: 21.12.2022г.; - 30.01.2023г; - 21.02.2023г.; - 29.03.2023г.; - 28.04.2023г.; - 25.05.2023г. или общо сумата от 1 080 лева. Видно от представените по делото вноски бележки от посочените дати сумите са внасяни в полза на „Профи Кредит България“ по Д (договор) 30042981865, който съответства на процесния договор. От свидетелските показанията на М. А. Д. се установява, че от 2018 година съжителства на семейни начала с ищеца и че той й давал парите за вноските, които е превеждала по процесния договор по сметка на ответника. Свидетелката посочва, че ищецът не можел лично да посещава банката и да внася сумите, тъй като работел и тя носела парите. При така установеното от фактическа страна съдът прави следните изводи: По иска за обявяване на договора за недействителен Договорът за кредит, предмет на настоящото дело, попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит (ЗПК).Съгласно легалното определение на договор за потребителски кредит, съдържащо се в разпоредбата на чл.9, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Ищецът в случая е сключил договора като потребител, като физическо лице, което при сключването на договора, действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Разпоредбите на чл.11, ал. 1 от ЗПК регламентират задължителните елементи от съдържанието на договора за потребителски кредит. В чл. 11, ал.1, т. 10 е предвидено договорът да съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.11, ал. 1, т. 7-12 и чл. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В настоящия случай, основанието на ищеца за да иска обявяване на договора за недействителен по реда на чл. 22 от ЗПК е липсата на съществен елемент от договора, предвиден в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а именно липсата на клауза относно годишния процент на разходите, поради нейната нищожност. Той твърди, че допълнителите възнаграждения „Фаст“ и „Флекси“ съставляват пряк разход по кредита и следва да бъдат включени при формирането на годишния процент на разходите и че в настоящия случая това не е извършено, както и твърди, че записването в кредитния договор като размер на ГПР не е реално прилагания в отношенията, в договора не е упоменато кои разходи са включени в ГПР и кой разход какъв процент от ГПР формира и посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно да се считат спазени законовите изисквания на ЗПК, поради което твърди, че те са нарушени, т.е налице е нищожност поради противоречие със закона по чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД. Съдът намира доводите на ищеца за основателни. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Той се изчислява, съгласно следващата разпоредба по формула съгласно приложение № 1 и съгласно алинея 4 от същия текст от закона не може да бъде по-висок от път пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. В настоящия случай в първоначалния договор било посочено, че ГПР възлиза на 48.87 %, а впоследствие при промяната на договора след сключените анекси размерът на ГПР бил променян. Последно с анекс № 5 към договора бил посочен ГПР в размер на 35.09%. При преглед на тези размери съдът намира, че при определяне на годишния процент на разходите кредиторът в нарушение на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК не е включил уговорените в раздел VI на договора допълнителни възнаграждения „Фаст“ и „Флекси“, възлизащи общо на сумата от 2 850 лева. Според настоящия съдебен състав тези възнаграждения представляват разходи за действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита, поради което не може да се приеме, че са допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. На следващо място, с уговарянето на допълнително възнаграждение от общо 2 850 лева, съдът приема, че се заобикалячл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като начисляването и събирането на посочените суми за допълнителни услуги не представлява плащане за услуга, а реално представлява прикрити разходи по кредита, които съгласно чл.19, ал. 1 от ЗПК е трябвало да бъде включен при определяне на ГПР. При включването на тази сума, представляваща 95 % от размера на кредита, към уговорената възнаградителната лихва 41 % на година, дори и без специални знания изчислено от съда надминава 50 %. Този размер противоречи на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, че ГПР не може да надвишава 5 пъти размера на законната лихва (т.е. 50 %). След като действително приложеният ГПР е различен от посочения в договора и неправилно е отразена общата дължима сума от кредитополучателя последният е бил въведен в заблуждение относно действителната финансова тежест по договора, което следва да се определи като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, както и за нарушение на изискването за добросъвестност. Налице е нарушение на разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, във връзка с чл. 19, ал. 1 и ал. 3, т. 3 от ЗПК, което води до нищожност на клаузата. Обявяването на тази клауза за нищожна води до извода, че същата липсва в задължителното съдържание на договора, поради което същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗК и поради което на осование чл. 22 от ЗПК договорът се явява недействителен. Предвид изложеното съдът намира главният иск на ищеца за основателен и не пристъпва към разглеждане на втория иск, предявен при условията на евентуалност за нищожност на отделни клаузи в договора. По иска за неоснователно обогатяване: Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, който е получил нещо без основание е длъжен да го върне. Фактическият състав изисква предаване, съответно получаване на нещо на начална липсва на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт – така Постановление № 1 от 28.05.1979 год. по гр.д. № 1/ 79 на Пленума на ВС. По иска за неоснователно обогатяване в тежест на ищеца е да докаже своето обедняване и обогатяването на ответника, както и причинната връзка между тях, а в тежест на ответника е да докаже основанието на своето обогатяване, ако твърди, че е налице такова – така Решение № 721 от 03.01.2011г. на ВКС по гр.д. № 401/2009 г. на Четвърто г.о. на ВКС, постановено по чл. 290 ГПК. В казуса ищецът доказа своето обедняване, т.е. намаляване на своето имущество със стойността на средствата, които е дал за погасяване на задълженията по договора. Установи се, че той е платил по договора общата сума от 7 291, 03 лева. От друга страна се установи, че тази сума е постъпила по сметка на ответното дружество. Съдът приема, че ответното дружество се е обогатило със сумата от 4291, 03 лева за сметка на ищеца и плащането й е станало без основание, поради недействителност на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. С оглед уважаването на първия иск за обявяване на процесния договор за кредит за недействителен и съгласно цитираната разпоредба на ЗПК, ищецът Д. дължи връщане на кредитора само на сумата от 3 000 лева, представляваща чистата стойност на кредита, а останалата сума над тази в размер на 4291, 03 лева по договора следва да му бъде върната. Съдът намира доводът на ответника, че не дължи връщане на сумата, тъй като тя не била внесена от кредитополучателя Д., а от трето лице в случая М. Д. за неоснователен, тъй като се доказа по делото, че средствата за тези вноски са били предоставяни от ищеца на Д., която ги е предавала на касата на ФЦ на „Юробанк България” АД в гр. Сандански. Предвид изложеното съдът намира предявеният от Б. Д. иск за връщане на сумата от 4 001, 29 лева, с която ответникът се е обогатил следва да бъде уважен изцяло. По разноските: С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените от него разноски по делото за платени държавни такси в размер общо на 261 лева, от които 100 лева по първия иск и 161 лева по втория иск. Относно дължимата държавна такса съдът констатира, че ищецът дължи доплащане на държавна такса по първия иск в размер на 224, 36 лева, тъй като същата се равнява на 324, 36 лева, представляваща 4% върху материалния интерес в размер на 8109 лева. По този иск с разписка от 11.05.2023 год. ищецът е внесъл 100 лева за държавна такса, поради което дължи доплащане на сумата от 224, 36 лева. С оглед изхода на спора и на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, ответникът ще следва да заплати на представлявалият ищецат адвокат по делото възнаграждение в размер на общо 1811, 02 лева, от която сумата от 1 110, 90 лева, възнаграждение по първия иск и сумата от 700, 12 лева - възнаграждение по осъдителния иск. Възнагражденията са определени по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакция след изм. Дв, бр. 88/04.11.2022г. Водим от изложеното и на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД и чл. 55, ал.1, предложение първо от ЗЗД, както и чл. 78, ал. 1 от ГПК, съдът