Решение № 260 от 14.11.2025 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 374/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на К. Г. Т., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес град Елена, •••••••••• срещу Решение № 354/03.07.2025г. по гр.д. № 531/2024г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което е отхвърлен предявеният от него срещу Народно събрание на Република България иск с правно основание чл.2в ал.1 т.2 от ЗОДОВ за заплащане на сумата от 330 000 евро - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на Европейския съюз относно непредвиждането от страна на законодателя на вътрешен процесуално-правен механизъм, както индивидуален, така и равен достъп до съд на адвокатите, при ангажиране и реализацията на тяхната дисциплинарна отговорност съгласно действащия Закон за адвокатурата, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.06.2024г. до окончателното плащане. Жалбоподателят счита първоинстанционното решение за недопустимо, респ. неправилно поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Развива оплаквания, че първоинстанционният съд не е спазил императивната разпоредба на чл.10 ал.1 от ЗОДОВ и производството пред него било проведено без конституирането като контролираща страна на Прокуратурата на Република България. Счита, че съдът е дал грешна правна квалификация и неправилни указания на страните, както и не е изяснил в пълнота обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения от страните. Липсва самостоятелна преценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждането им във връзка с възраженията на страните. Излага съображения за допуснати от съда процесуални нарушения, вследствие на което делото е останало неизяснено от фактическа страна – не е назначил служебно експертиза и е заличил допуснати свидетели. Навежда като друг довод за неправилност на обжалваното решение наличието на основание за отвод по чл.22 ал.1 т.6 от ГПК на съдията-докладчик от разглеждане на делото, тъй като същият престира своя труд в Окръжен съд-Велико Търново, явяващ се ответник по предявени от ищеца искове. Прави искане за обезсилване на обжалваното решение поради неговата недопустимост, респ. за отмяната му и връщане на първоинстанционния съд за разглеждане от друг съдебен състав, евентуално вместо него постановяване на друго, с което исковата претенция бъде уважена в пълния й предявен размер. В срока по чл.263 ал.1 ГПК въззиваемата страна – Народно събрание на Република България, чрез процесуалните си представители по пълномощие – юрисконсулт А. С. и юрисконсулт М. Г., е подала отговор на въззивната жалба. В същия е заела становище за неоснователност на въззивната жалба и наведените в нея оплаквания срещу първоинстанционния съдебен акт. Моли същият да бъде потвърден. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание жалбоподателят К. Г. Т. поддържа в писмено становище подадената въззивна жалба и искането, направено с нея. Въззиваемата страна, чрез процесуалния си представител юрисконсулт А. С., поддържа изложените в отговора на въззивната жалба доводи за нейната неоснователност. Моли обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, да бъде потвърдено. Поддържа искането за разноски, съгласно представен списък по чл.80 от ГПК. Апелативна прокуратура-Велико Търново заема становище за неоснователност на въззивната жалба, респ. за правилност на обжалваното решение. Моли същото да бъде потвърдено. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. Съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК въззивният съд следва да извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното решение. Съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. С оглед на това, въззивният съд счита, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а разгледано по същество и правилно. Производството по него е протекло с участието на прокурор, съгласно разпоредбата на чл.10 ал.1 от ЗОДОВ. За да се произнесе по спора, настоящият съдебен състав намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на К. Г. Т. срещу Народно събрание на Република България с твърдения, че упражнява свободна професия като адвокат, вписан в регистъра на Адвокатска колегия – Велико Търново. През м.август на 2023г. въз основа на подаден анонимен сигнал срещу него било образувано дисциплинарно производство по Дисциплинарна преписка № 6/2023г. на Адвокатския съвет на Адвокатска колегия-Велико Търново. Твърди, че без да му е предоставена информация от страна на Председателя на Адвокатска колегия-Велико Търново, същият определил по свой почин, а не на случаен принцип, член от състава на Адвокатския съвет, който да извърши проверката – адвокат Н. И., въпреки данни за основанията за отвеждането му във връзка с гр.д. № 800/2023г. по описа на Районен съд-Горна Оряховица. Извън срока на проверката били предоставени документи от прокурорска преписка № 05287/2023г. на Районна прокуратура- Велико Търново, ТО-Елена и с решение по Протокол № 13/04.10.2023г. срокът й бил удължен без наличието на законни основания за това. С Решение № 11 по Протокол № 15/10.11.2023г. било прието да се ангажира дисциплинарната му отговорност, образувано било Дисциплинарно дело № 2/2023г. на Дисциплинарен съд на АК-Велико Търново и насрочено първо заседание на 13.12.2023г. С протоколно определение от посочената дата дисциплинарното производство било прекратено, но с Определение от 16.02.2024г. по Дисциплинарно дело № 23/2023г. на Висшия дисциплинарен съд същото било отменено поради съществени процесуални нарушения, ограничаващи правото му на защита. Твърди, че след ангажиране на дисциплинарната му отговорност като адвокат в развилото се дисциплинарно производство не била спазена гаранцията по чл.6 § 1 от ЕКЗПЧОС за разглеждането му от независим и безпристрастен съд. Посочва, че като дисциплинарно обвиняем бил ищец по дела срещу Адвокатска колегия-Велико Търново, включително срещу члена на дисциплинарния състав – адвокат Г. Г., които обстоятелства сочели на служебна зависимост на дисциплинарните съдии и водели до съмнение в тяхната безпристрастност при решаване на делото. Изложеното произтичало и от факта, че в случай на уважаване на исковете, предявени срещу АК – Велико Търново и членове на Адвокатския съвет, присъдените му обезщетения следвало да се изплатят от бюджета на Колегията, а по отношения на нейния член – лично от него. Твърди, че като адвокат не участва в управленските органи на адвокатурата и за него не намира приложение разпоредбата на чл.130 ал.2 от ЗА да обжалва окончателния съдебен акт на Висшия дисциплинарен съд в съда на държавата, в която упражнява професията си. Поради това счита, че следва да бъде ангажирана отговорността на ответника за претърпени от него вреди вследствие нарушение на общностното право, а именно принципът на ефективна съдебна защита, закрепен в разпоредбата на чл.47 от ХОПЕС и включващ правото на достъп до съд, правото на съвети, защита и представителство. Твърди, че търпи душевни болки и страдания и негативни емоции, пряка последица от нарушаване на правото на Европейския съюз, ведно с допълнителни такива от нарушаване на правото му да не бъде третиран по различен начин в сходни производства поради липсата на създаден от държавата процесуален правен механизъм за достъп до съд. С лошото законодателство в ЗА и възможността за достъп до съд единствено на лимитативно посочени в него лица /адвокатите, членуващи в управителните органи на Адвокатурата/ не са изпълнени гаранциите, заложени в чл.47 от ХОПЕС, и са създадени предпоставки за дисциплинарни своеволия. Посочва, че това води до нарушаване на принципите на равно третиране на субектите и на недопускане на дискриминация, регламентирани в чл.14 и чл.18 от ЕКЗПЧОС. Направено е искане за осъждане на Народното събрание на Република България да му заплати обезщетение в размер на 330 000 евро за претърпени от него неимуществени вреди от нарушение на правото на Европейския съюз вследствие непредвиждането от страна на законодателя на вътрешен процесуално-правен механизъм, както индивидуален, така и равен достъп до съд на адвокатите, при ангажиране и реализация на тяхната дисциплинарна отговорност съгласно действащия Закон за адвокатурата, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.06.2024г. до окончателното плащане. В срока по чл.131 ГПК ответната страна е подала отговор на исковата молба, в който е заела становище за недопустимост на предявената искова претенция поради липса на надлежна пасивна процесуална легитимация на Народното събрание на Република България, респ. за нейната неоснователност. Счита, че липсва първата от предпоставките за ангажиране на отговорността по чл.2в ал.1 от ЗОДОВ - липса на извършено от Народното събрание нарушение на правна норма на ЕС. Оспорва ищцовите твърдения да е налице нарушение на чл.47 ХОПЕС, съответно на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС, както и същото да е достатъчно съществено. Излага, че дори и да се приеме, че е налице съществено нарушение на правото на Европейския съюз от страна на законодателния орган, то не е налице причинно – следствена връзка между нарушението и твърдените вреди. Евентуално, оспорва предявеният иск по размер. С оглед приемане и обнародване на чл.129 ал.1, чл.130 ал.2 и чл.137 ал.6 ЗА – обн., ДВ, бр.55/25.06.2004г., прави възражение за изтекъл петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. За да отхвърли исковата претенция, Окръжен съд – Велико Търново е приел, че не е установено допуснато от ответника съществено нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в противоправно бездействие чрез непредвиждането на вътрешен процесуално-правен механизъм, както индивидуален, така и равен достъп до съд на адвокатите, при ангажиране и реализация на тяхната дисциплинарна отговорност, в пряка причинно-следствена връзка с което ищецът да е претърпял твърдените вреди. От събраните по делото доказателства се установява следното от фактическа страна: Безспорно е по делото, че ищецът К. Г. Т. е вписан като адвокат в АК – Велико Търново, чийто член е, както и че същият не е член на органи на адвокатурата. От приложените по делото заверени преписи от Дисциплинарна преписка № 6/2023г. по описа на ВТАК, Дисциплинарно дело № 2/2023г. по описа на Дисциплинарен съд при ВТАК, Дисциплинарно дело № 23/2023г. по описа на Висш Дисциплинарен съд и Дисциплинарно дело №18/2024г. по описа на Висш Дисциплинарен съд се установява, че след получен от Е. П. Д. – съдебен деловодител в Районен съд – Елена писмен сигнал до ВТАК ищецът е дисциплинарно обвинен и срещу него е образувано Дисциплинарно дело № 2/2023г. по описа на Дисциплинарен съд при АК – Велико Търново за извършено на 04.08.2023г. на дисциплинарно нарушение по чл.40 ал.1 от ЗА и чл.21 ал.3 вр. ал.1 от Етичния кодекс на адвоката. С протоколно определение от 13.12.2023г. по Дисциплинарно дело № 2/2023г. по описа на Дисциплинарен съд при ВТАК същото е прекратено и върнато, ведно с Дисциплинарна преписка № 6/2023г. на АС при ВТАК, за отстраняване на допуснати отстраними съществени процесуални нарушения, който акт е отменен с Определение от 16.02.2024г. по Дисциплинарно дело № 23/2023г. по описа на Висш дисциплинарен съд и делото върнато на Дисциплинарен съд при АК – Велико Търново за разглеждане по същество от друг състав на съда. Дисциплинарното производство пред Дисциплинарен съд при ВТАК приключило с влязло в законна сила на 22.08.2024г. Решение от 03.06.2024г., с което ищецът е признат за виновен в това, че на 04.08.2023г., във връзка с получаването на съдебни книжа при упражняване на професията си, пред служителите на Районен съд – Елена - Е. Д. и Й. Й., проявил вербална агресия, съчетана със заплашителни действия, както и употребил думи, демонстриращи неуважение към личността на съдебния служител Е. Д., представляващо дисциплинарно нарушение по чл.132 т.10 от ЗА – уронване престижа и достойнството на професията и нарушаване на професионалната етика и морал, както и че при и по повод на упражняване на адвокатската професия е нарушил разпоредбите на чл.40 ал.1 от ЗА и чл.21 ал.3 вр. с ал.1 от Етичния кодекс на адвоката, поради което и на основание чл.133 ал.1 т.1 и т.4 вр. ал.2 от ЗА му е наложено наказание „порицание“ и наказание „лишаване от право да упражнява адвокатска професия“ за срок от осем месеца, потвърдено с Решение от 22.08.2024г., постановено по Дисциплинарно дело № 18/2024г. по описа на Висш дисциплинарен съд. Съдът след анализ на събраните по делото пред първата инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на въззивното производство, очертани във въззивната жалба, достигна до следните правни изводи: Разпоредбите на чл. 2в ал. 1- 4 уреждат приложимия процесуален ред за реализиране на отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз. За да възникне правото на обезщетение на физическите и юридическите лица при нарушаване на техни права, произтичащи от правото на ЕС, следва да се установи по безспорен начин, че е нарушената правна норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправни субекти; нарушението да е „достатъчно съществено“ или „явно квалифицирано“; в причинна връзка от нарушението да са настъпили вреди за частноправния субект. При преценка на втората предпоставка /съществено нарушение/ следва да бъдат съобразени степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните органи, обстоятелството, че поведението на общностната институция може да е допринесло за бездействие, приемане или за запазване на националните мерки или практики, които противоречат на общностното право, или то е продължило въпреки постановяването на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение, на решение по преюдициално запитване или на трайно установена практика на съда, от които е видно, че това поведение съставлява нарушение. Отговорността на държавата се поражда само при наличие на пряка причинно-следствена връзка между поведението на съответния държавен орган и настъпилите вреди, а тя е пряка и непосредствена, когато вредата следва закономерно, без въздействието на други фактори, от конкретното неправомерно действие или бездействие на делинквента, което ако не беше реализирано, вредата не би настъпила. Съгласно чл.4 § 3 от ДЕС, държавите - членки са длъжни да осигурят спазването на правото на ЕС, като прогласеното там задължение за лоялно сътрудничество изисква от тях да гарантират върховенството и ефективното прилагане на правото на ЕС. В изпълнение на това задължение националният законодателен орган дължи да приема закони, които не противоречат на общностното право, както и да изменя съществуващите така, че да не противоречат на същото. В настоящия казус, ищецът претендира обезщетение за вреди, произтичащи от неправомерно поведение на ответника, като законодателен орган, изразяващо се в непредвиждането на вътрешен процесуално-правен механизъм, както индивидуален, така и равен достъп до съд на адвокатите, при ангажиране и реализацията на тяхната дисциплинарна отговорност съгласно действащия Закон за адвокатурата, вследствие на което за него са настъпили вреди, пряка и непосредствена последица от това поведение, като твърди, че същото противоречи съществено на посочените от него норми, съставляващи част от правото на ЕС. Хартата за основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/ и ЕКЗПЧОС са част от правото на Европейския съюз и в тях са закрепени основните му принципи. Нормата на чл.47 от ХОПЕС, която ищецът твърди да е нарушена в случая, гарантира правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес. То включва в себе си няколко основни права – право на достъп до съд, право на независим и безпристрастен съд, създаден със закон, право на публично гледане на делото, право на справедливо правораздаване и на гледане на делото в разумен срок, правото да бъде съветван, защитаван и представляван. Съгласно чл.51 от ХОПЕС, разпоредбите на Хартата се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза, както и за държавите – членки, когато те прилагат правото на Съюза. Съгласно ЗА, на дисциплинарния съд като първа инстанция са подсъдни дисциплинарните дела, образувани срещу членовете на адвокатската колегия. Той заседава в състав – председател и двама членове, като съставите са постоянни и се определят с решение на всички членове на дисциплинарния съд. Висшият дисциплинарен съд разглежда като втора инстанция жалбите срещу решенията на дисциплинарните съдилища при адвокатските колегии, а като първа инстанция дисциплинарните дела, образувани срещу членове на адвокатските съвети, на контролните съвети и дисциплинарните съдилища на колегиите, на Висшия адвокатски съвет, на Висшия контролен съвет и на Висшия дисциплинарен съд. В разпоредбата на чл.130 ал.2 от ЗА е предвиден процесуален ред за обжалване на решенията на Висшия дисциплинарен съд, постановени от него като първа инстанция, до Върховния касационен съд. Постановеното спрямо ищеца решение на Висшия дисциплинарен съд не попада в посочената категория, тъй като възможност за обжалване на решенията на Висшия дисциплинарен съд е предвидена само за дела, разгледани от този съд като първа инстанция. Независимо от горното, твърдяното бездействие на законодателния орган, изразяващо се в непредвиждането на правна възможност в действащия ЗА членове на адвокатски колегии, които не са членове на органите на управление на адвокатурата, да защитят пред съд своите права и законни интереси при ангажиране на дисциплинарната им отговорност, не обосновава извод за нарушение на правото на ЕС, в частност на сочените от ищеца норми. Гарантираното в разпоредбите на чл. 6 от ЕКПЧОС и чл. 47 от ХОПЕС право на гражданите на достъп до съдилищата за обезпечаване на защитата на техните права и интереси, не е абсолютно, тъй като на държавите-членки е предоставен свободен избор на средства за постигане на тази цел. В случая законодателят е предвидил двуинстанционно обжалване на дисциплинарните наказания за всеки привлечен към дисциплинарна отговорност адвокат, независимо дали е обикновен член на адвокатска колегия или е член на орган на адвокатурата. Дисциплинарните съдилища са създадени в съответствие със закона и осигуряват публично и справедливо гледане на делото в разумен срок, а по смисъла на чл.6 т.1 от ЕКЗПЧОС и чл.47 от ХОПЕС дисциплинарните съдилища към адвокатските колегии и Висшият дисциплинарен съд, като особена юрисдикция, натоварена изрично с решаването на посочени в ЗА спорове във връзка с дисциплинарното наказване на адвокатите, са съдилища, защото са създадени и функционират съгласно закона, изпълняват съдебни функции и приключват производствата с правораздавателен акт, като е нормативно уредена възможността за упражняване на адвокатска защита, за представяне на доказателства, за мотивиране на решението и неговото публично огласяване, за обжалването му пред по-горна инстанция, присъщи на всички основни принципи на публичния състезателен процес. Независими и безпристрастни са от изпълнителната и всяка друга власт и от страните. Създадени са и гаранции в националното законодателство за тяхната независимост и безпристрастност. В ЗА е регламентиран начинът на избиране на състава им, по определен ред, измежду членовете на адвокатските колективи, с мандат и без възможност за освобождаване на членовете на дисциплинарните съдилища по инициатива на адвокатския съвет. Личната безпристрастност на всеки член на дисциплинарните съдилища и Висшия адвокатски съд е гарантирана посредством регламентираните в закона основания за отвод и самоотвод. Същевременно, в Конституцията е обявена свободата, независимостта и самоуправлението на адвокатурата и е безспорно, че реализирането на дисциплинарната отговорност е част от управлението на определено формирование или дейност. При така установените по делото факти и с оглед изложеното по-горе, съдът намира, че на ищеца, като дисциплинарно обвиняем, са били предоставени ефективни правни средства за защита. Същият не установява по какъвто и да е начин ответникът, като законодателен орган, да е нарушил достатъчно съществено правото на ЕС със свои действия или бездействия. Неоснователно се явява оплакването във въззивната жалба за допуснато от първостепенния съд нарушение на чл.10 ал.1 от ЗОДОВ. За проведеното съдебно заседание по делото съдът е постановил призоваването на прокурор от Окръжна прокуратура – Велико Търново. С оглед на това, всички дължими процесуални действия по осигуряване участието на прокурор в производството пред първата инстанция са извършени, а проведените съдебни заседания по делото също са протекли с участието на прокурор. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя и за допуснато нарушение на чл.146 ГПК поради изготвянето на непълен и неточен доклад по делото. Съдът е изготвил проект за доклад по делото, съобщен на страните и съдържащ правнорелевантните факти по основанието на иска, възраженията на ответника, правната квалификация на иска, разпределение на тежестта на доказване според твърденията на страните, обявен за окончателен. Неоснователно е оплакването във въззивната жалба за неправилност на обжалваното решение с доводи за липса на отвод, а наличие на основание за такъв по чл.22 ал.1 т.6 от ГПК на съдията-докладчик от разглеждане на делото. Посочената разпоредба визира като основание за отвод съществуването на други обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в безпристрастността на съдията. То е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай. На съда е служебно известно обстоятелството на образувани дела по предявени от жалбоподателя искове по ЗОДОВ срещу редица съдилища, включително и Окръжен съд – Велико Търново, където съдията-докладчик в първоинстанционното производство престира своя труд. Изложеното не съставлява обаче само по себе си обстоятелство, пораждащо основателно съмнение в неговата обективност и безпристрастност. С оглед на това, съмнението на страната в безпристрастието на съда, породено от сочените от нея обстоятелства, е неоснователно по смисъла на чл. 22 ал. 1 т. 6 ГПК, още повече, че същата не твърди спрямо нея да е процедирано по начин, поставящ под съмнение разглеждането на спора и постановяването на решение само и единствено въз основа на данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав. Ето защо, предвид изложеното по-горе, настоящият въззивен състав споделя напълно изводите в обжалваното решение, че не е налице допуснато от ответника, като законодателен орган, достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, в пряка причинно-следствена връзка с което ищецът да е претърпял вреди. С оглед на това предявеният иск с правно основание чл.2в ал.1 т.2 от ЗОДОВ се явява недоказан по основание и като такъв подлежи на отхвърляне, ведно с претенцията за законна лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане. Като е достигнал до идентичен правен резултат, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. С оглед неоснователност на въззивната жалба на ищеца и направеното искане от ответната страна – Народно събрание на Република България, за присъждане на разноски, то в полза на последната следва да бъде присъдена сумата от 100 лв. за възнаграждение на процесуалния представител по пълномощие, определено на основание чл.37 от ЗПрП вр. чл.25 ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 ГПК, Великотърновският апелативен съд