Решение № 377 от 8.7.2024 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 304/2024 г.

Производство по реда на чл.258 ГПК. Предмет на подадената от името на Р. Ц. У., Г. С. У. и К. С. У. чрез пълномощника им – адвокат Т. М. от ВТАК въззивна жалба е Решение № 432/08.03.2024 г. по гр.д. № 2824/2023 г. на ВТРС с което е признато за установено по отношение на тях, че ищците М. А. М., В. А. М., Р. П. Ц. и Г. И. Ц., че са съпритежатели според припадащите им се по силата на наследяването по закон дялове / съответно – 19/180 идеални части, 19/180 идеални части, 13/240 идеални части и 19/180 идеални части / на правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор 32617.508.7 по кадастралната карта и кадастралния регистър на с.И, Община Велико Търново, одобрени със Заповед № РД-18- 04-15/09.03.2012 г. на Началника на СГКК, с площ от 2407 кв.м., заедно с построените в него сгради с идентификатори•, •• и ••, отменил е по реда на чл. 537, ал.2 от ГПК нотариален акт за собственост на недвижим имот от 23.10.2012 г. № 1496, том 8, рег.№ 10162, н.д. № 1124/2012 г. на помощник нотариус при нотариус вписан в регистъра на НК с № 283, с район ВТРС, в частта му относно 89/240 идеални части от обема на правото на собственост. Молят за обезсилването му като недопустимо по причина произнасяне по непредявени искания, а евентуално- да бъде отменено като неправилно и необосновано, с отхвърляне на иска - поради постановяването му в нарушение на изискването за обсъждане на всички събрани по делото доказателства и неточната преценка на онези от тях, установяващи значимите за спорното вещно право обстоятелства, запълващи осъществен в тяхна полза фактически състав на придобивната давност/ чл.79, ал.1 от ЗС/, с присъждане на разноските по производството. В с.з. пълномощникът им. поддържат жалбата. Ищците чрез пълномощника си - адвокат М. Николова от ВТАК оспорват жалбата с доводи за пълно съответствие на решението със събраните доказателства и правилно прилагане на материалния и процесуалния закон. Молят обжалваното решение да бъде потвърдено, с присъждане на разноските по въззивното производство. Съдът, като разгледа жалбата, обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, приема за установено и обосновава следните правни изводи: Предявени са по реда на чл.124, ал.1 от ГПК субективно съединени искове за установяване на право на собственост съразмерно с припадащите се по закон наследствени дялове за всеки от ищците. Обхватът на обжалването налага цялостно въззивно разглеждане на вещноправния спор- чл.269 изр.1-во ГПК. Ищците М. А. М., В. А. М.- от гр.В.Т., Р. П. Ц. и Г. И. Ц. от с.В.в. твърдят, че са наследници по закон на М.Г.. М., починала на 26.10.2021 г./ първите двама от тях- нейни деца / и И Г. У., починал на 11.10.1993 г. / третата – съпруга на сина му Б И. Ц., починал на 20.05.2017 г., а четвъртият – негов син /. Общият им наследодател Г. Ц. У., починал на 02.03.1976 г., макар и да не се е снабдил с нотариален акт, е придобил / подразбираемо - по давност/ правото на собственост върху дворно място, представляващо понастоящем заснет по кадастралната карта и кадастралните регистри на с.И., Община В.Търново, одобрени със Заповед № РД- 18-04-15/09.03.2012 г. на началника на СГКК – Велико Търново поземлен имот с идентификатор ••, с площ от 2407 кв. м., заедно с построените в него жилищна сграда с идентификатор ••, с площ от 68 кв.м., сграда с идентификатор ••- гараж с площ от 39 кв.м. и стопанска сграда с идентификатор •• с площ от 49 кв.м. Съпругата му М. Г..У. е починала на 23.04.1983 г., като преките им законни наследници / деца/ са Ц Г. У., В Г. Х / омъжена, но без деца/, И Г. У., М Г. М. и С Г. У., починал на 02.08.2014 г. и наследен от ответниците Р. Ц. У. / съпруга/, Г. С. У. и К. С. У./ синове/. На 23.10.2012 г. С Г. У. и Р. Ц. У. неоснователно се снабдяват с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка № 1496, том 8, рег. 10162, н.д. № 1124 на нотариус вписан в регистъра на НК под № 283 с район на действие ВТРС, с който са признати за носители на пълното право на собственост върху имота като придобито по наследство и давностно владение, без да е осъществен фактическия състав на придобивната давност, тъй-като ищците никога не са губили интерес към него, посещавали са го, участвали са в извършването на ремонти на жилищната и стопанската сгради, заплащали са местния данък според декларираните от тях припадащи им се части в съсобствеността до 2017 г., а ответниците и преди това наследодателят им С Г. У. никога не са показвали във времето, че вече не зачитат/ отричат правата им чрез възпрепятстване/ отнемане на достъпа им до този имот. Предвид горетвърдяното молаят съда да постанови решение, с което да приеме за установено по отношение на ответниците, че всеки от тях притежава съответно 19/180, 19/180, 10/180 и 19/180 идеални части от обема на правото на собственост върху имота, с присъждане на направените по производството разноски. Ответниците оспорват исковете и молят да бъдат отхвърлени с възражения, основани на обстоятелствата, че от 2001 г. насетне С Г. У. и съпругата му по предишна уговорка с всички братя и сестри на първия /сънаследниците/ са установили непрекъсната, явна и необезпокоявана от ищците и наследодателите им пълна фактическа власт върху имота/ владение/, включваща както ползването му, така и извършване на различни подобрения и необходими разноски / прокарване на водопровод, направа на септична яма, изграждане на постройка за баня и тоалетна, подмяна на електрическата инсталация на жилищната сграда, подмяна на керемиди и т.н. /, данъчно са го декларирали изцяло за себе си, поради което в тяхна полза са настъпили последиците на придобивната давност още преди датата на снабдяването им с констативния нотариален акт, а дори и да не би се приело, че са настъпили тогава, то до датата на подаване на исковата молба така или иначе пак е изтекъл 10 годишния давностен срок. Безспорни и установени по смисъла на чл.154 ГПК пред/ от първоинстанционния съд чрез събраните писмени доказателства и свидетелски показания са почти всички обстоятелства – предмет на твърденията, изложени в исковата молба и писмения отговор, описани по- горе. Тъй-като въззивният съд изцяло споделя констатациите им в мотивите на обжалваното решение, упражнява правомощието си да препрати към тях /чл.272 ГПК/, без да е нужно /практически нецелесъобразно/ да ги преповтаря. Спорно е правното значение на онези от тях, настъпили след 2000-2001 г. относно приложими или не са последиците на придобивната давност в полза на ответниците, чието главно градиво / основание / за начало на упражнявано пълно владение те твърдят да е оспореното от ищците обстоятелство за съществуване на уговорка / изразена като резултат от «теглене на жребий»/ между всички наследници на Г. Ц. У. имотът да остане за С Г. У. и семейството му още преди да се установи да живее в него. Отговорът на този въпрос следва да бъде отрицателен. Твърденията и становищата на страните не попадат в противоречие, а в логическо съответствие, подсказващо несъмнения извод, че правото на собственост е било елемент от актива на наследството на общия им наследодател/ макар и да не е установено с пряко писмено доказателство придобивното му основание, представената по делото декларация от 14.05.1963 г. за целите на облагането на Г. С. У. с данък върху сградите в дворното място е косвено доказателство за принадлежността на това право, доколкото в нея като негов произход е посочено „застрояване“ и „наследство“ - обстоятелства в полза на давността – чл.2 ЗД/отм./, чл.79, ал.1 ЗС/. След неговата смърт петте му деца и съпругата му са го придобили общо по силата на наследяването по закон при равни дялове / чл.30, ал.1 ЗС, чл.1, чл.5, ал.1, чл.9, ал.1 ЗН. Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя – чл.68, ал.1 от ЗС. Разгърнато и пояснително казано то е факт, състоящ се в реалното упражняване на стопанското съдържание на едно вещно право/ ползване по предназначение, промяна на предназначение, отдаване под наем, заем за послужване, правене на необходим ремонт, подобрения, охрана срещу чужд достъп и др. / вместо действителния му носител, или в поддържана възможност/ след като е установена фактическата власт върху обекта му / за такова реално упражняване - аргумент от чл.70, ал.3, вр. с чл.71, чл.72, чл.75, изр.1-во от ЗС. Тази фактическа власт, наречена държание като обективен елемент на понятието, логически трябва да се изразява в такъв начин на обладание, който явно да е противопоставим на собственика, т.е. да е видим за него, но и за всички трети лица, т.е. да личи че е вече лишен свободния си достъп до обекта/ вещта по собствен доброволен почин или чрез отнемането му. За да има обаче значение за теченето на придобивната давност, отнемането не трябва да бъде установено с насилие/ аргумент от чл. 76, чл. 80 от ЗС, чл. 2, ал.2 от Закон за давността от 1897 г. – отм./ Тази противопоставимост образно казано е рамката на сигурност, в която реално се упражнява или е създадена и поддържана възможността да се упражнява стопанското /типичното/ съдържание на вещното право. Субективният елемент на владението: отношението / намерението за своене, т.е. вещта да се третира в съзнанието на установилия фактическата власт като негова, се предполага, че съществува до доказване на противното, а противното е, че я държи за другиго на някакво договорно основание или на основание повелено от закона – чл.69, ал.1 от ЗС. Упражняването на непрекъснато/ да не е загубено за повече от 6 месеца – чл.81 от ЗС/ явно /да не е установено по скрит начин, т.е. да е обективно видимо за всички и разбира се за собственика /, спокойно / да не е установено или смутено по насилствен начин- аргумент от чл.76, изр.1-во, пр.1-во, чл.75 от ЗС/ и несъмнително / т.е. упражняването на фактическата власт и/ или намерението на упражняващия да държи вещта за себе си да е изразено с действия или да следва от обстоятелствата по съвсем ясен и сигурен начин, а не да възниква съмнение дали е така / владение в продължение на 10 години е основание за придобиване по давност на правото на собственост - чл.77, пр.2-ро, чл.79, ал.1 от ЗС, чл. 2, ал.2 от Закон за давността от 1897 г. – отм./. Няма в закона обаче изрични правила, приложими по въпросите за владението на съсобствен имот от съсобственик, намиращо отражение в отношенията с другите съсобственици, когато тази съсобственост е възникнала в резултат на наследяване. По една стара традиция в правната теория и практика / идеята може да бъде извлечена от чл.184 от ЗН/отм./ и чл.309, ал.1 от ЗИСС/ отм./, възприети от Френския и Италианския граждански законници, постановяващи, че „владението се продължава по право в лицето на общия наследник” и „ владението на имуществата на умрелия преминава по право върху наследника”/, се приема, че всеки наследник, станал съсобственик е владелец на собствената си идеална част от имота и държател на идеалните части на останалите наследници, независимо че той би могъл трайно и явно да го стопанисва и ползва единствен, т.е. самостоятелно да упражнява необезпокоявана фактическа власт върху него. Това положение на нещата би могло да се обоснове правно логически така: Щом собственикът притежава правомощието да обладава пълно фактическо господство / владение/ върху вещта, която е обект на правото му на собственост, то особеното правно явление съсобственост/ общо право на собственост – чл.30, ал.1 от ЗС/ също дава това правомощие на съсобственика, но то е ограничимо до размера на участие/ правата/ на другите съсобственици, определен чрез идеалните им части в съдържателния му обем. Оттук следва, че всеки съсобственик може правомерно /и знае това/ да упражнява пълна фактическа власт/ владение/ върху идеалната си част, т.е до размера й да упражнява съдържанието на правото на собственост / довод, извлечен от нормите на чл.31, ал.1, чл. 33 от ЗС, чл.76 от ЗН/ и дотам е нормално да се простира владението му. Разбира се, практически немислимо е съсобственикът сънаследник да извършва каквито и да било материални действия върху идеална част от вещта / да си служи с идеална част /. Следователно той може и трябва да има реален досег до цялата вещ, за да упражнява правомощията си. Иначе казано, този реален досег дава правото и сам по себе си разкрива наложителна ситуация съсобственикът да осъществява и фактическа власт на държане на идеалните части на другите сънаследници-съсобственици. Затова всеки от тях се счита за владелец на собствената си и държател на частта на другия от съсобствеността, което означава съвладение на цялата вещ лично и чрез другия сънаследник съсобственик. За да се превърне в изключителен владелец по смисъла на чл. 68, ал.1 от ЗС на идеалните части на другите / да бъде изменено разглежданото положение на нещата / и съответно да създаде положение – годно да го превърне в едноличен титуляр на правото на собственост като го придобие по давност, е нужно, не само да осъществява сам или чрез с другиго/ несъсобственик/ въз основа на уговорка / обективно постигаща този резултат - наем, заем и други съглашения / тази фактическа власт непрекъснато в продължение на най- малко 10 години, изразяваща се във всичко или нещо от всичко, което съдържанието на пълното вещно право дава - ползване, стопанисване/ обработване, правене на необходим ремонт, подобрения, охрана и др. Нужно е и намерението да третира целия имот като свой в съзнанието си / субективния елемент на владението/ да бъде доведено/ при условие, че е обективно възможно/ до знанието на другите сънаследници/ съсобственици чрез изява и извършване/ демонстрация / на конкретни думи и/или действия, които явно и недвусмислено отблъскват всеки опит за упражнят собствено владение и по същество отричат техните права, т.е. да им противопостави за в бъдеще това си намерение и отношение, изразяващо се образно казано в преобръщане на държането във владение на идеалните им части. Тази демонстрация/ външна показност на своене/ по своята същност допълва чрез своеобразно доразвитие, признака „явност” на владението/ обективната възможност да се види, узнае от другите съсобственици и всички други лица/- чл.302 от ЗИСС/отм./. Така че, когато съсобствеността произтича само от юридическия факт на наследяването, всъщност излиза, че гореизложената правна конструкция изначално оборва/ отнема приложимостта на предположението по чл.69, ал.1 от ЗС/ че лицето, упражняващо фактическата власт се предполага че дължи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго/ между сънаследниците- в този смисъл са мотивите на ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС по т.д. № 1/2012 г. Демонстрация с гореказаното съдържание с цел отблъскване/ отрицание на правата на останалите сънаследници върху имота, доведена до знанието им от този, чиято воля е да „свои“ техните идеални части, обаче няма да е необходима в случаите, когато е постигнато съгласие между всички тях, или между някой от тях и наследодателя приживе, цялото владение да се предаде на и придобие от сънаследника, имащ такова намерение/ вж. в подкрепа на това разбиране: Решение № 32808.02.2016 г. по дело № 4591/2015 г. на ВКС, ГК, I Г.О.; Решение №3/25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973/2015 г. на ВКС, ГК, I Г.О.; Решение № 16/17.04.2015 г. по дело № 5652/2014 г. на ВКС, ГК, I Г.О.; Решение № 549/30.12.2010 г. по гр.д.№ 217/2010 г. на ВКС, ГК, II Г.О./ и заедно с това -поведението на останалите да изключва каквото и да било владелческо отношение и упражняване на правомощията от правото на собственост, т.е. да е примирено с последиците от въпросното съгласие- самостоятелна фактическа власт. Вярно е, че действащото обективно право /вече/ не урежда хипотеза на изгубване на правото на собственост само поради бездействие на титуляра му да го упражнява, освен в случаите, ако той направи изрично волеизявление за това / чл.99, пр.2-ро, чл.100 ЗС/ или ако вещта погине, бъде преработена или настъпи присъединяването й към друга главна вещ/ чл.94, 95, 97 ЗС/. Щом обаче е допустим отказ от право на собственост / чл.99, пр.2-ро, вр. с чл.100 ЗС/, отказ от изтекла давност / аргумент за противното извлечен от нормата на чл. 84 ЗС, вр. с чл.113, пр.3-то ЗЗД/ и е допустимо да се предава чрез чисто облигационна правна сделка владението/ чл.70, ал.3 ЗС/, то на още по голямо правно и житейски оправдано основание е допустимо едно лице съсобственик по наследяване да се откаже от упражняване на владение върху притежаваната от него идеална част по неформален и съгласуван с друг съсобственик – сънаследник, начин- т.е. в полза на втория с цел да го улесни да я придобие по давност- чл. 99, пр.1-во, вр. с чл.79, ал.1 ЗС. В подобни случаи, за да настъпят последиците на придобивната давност е достатъчно облагодетелствания съсобственик- сънаследник просто да не губи фактическата власт върху имота/ аргумент от чл.81 ЗС/ в продължение поне на 10 години и да се позове на тях с възражение, щом давностният срок е изтекъл, при положение, че се наложи да се брани срещу иск за собственост, или да се снабди с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка. С други думи: да упражни тези последици/ правото на придобивна давност / пред съда, пред другата страна или пред нотариуса и пред всички по общодостъпен начин, т.е. да „потвърди“, „разгласи“ намерението си за своене. Този вид отказ от владение чрез устно или писмено изявление за „отстъпване на имота“, „ непредявяване на претенции занапред“ и т.н., не е нищо друго, освен отказ от упражняване на правомощията на правото на собственост и е равнозначен на предоставянето / предаването на владението на другия съсобственик- сънаследник с последващо бездействие и незаинтересованост или с някакво действие, но в услуга на приемане на практическия резултат на отказа. Тогава логически обяснимо е защо е лишено от логика и смисъл облагодетелстваният с подобно съгласие за отказ от владение върху принадлежаща идеална част, съсобственик- сънаследник да показва пред отказалия се, намерението си да третира целия имот като свой чрез конкретни думи и/или действия, които по същество да отблъскват/ незачитат владението на втория и да разкриват отрицание на неговите права. Та нали, за да се отблъсне владение и да не се зачитат права, те трябва да са противопоставени на претендираното еднолично владение, т.е. да се намират в такава житейска ситуация, предпоставяща ги в готовност за упражняване до размер, засягащ това еднолично владение?! Съзнателното и съответно на волята му трайно бездействие на „отстъпилия“ владението съсобственик- сънаследник е негодно да породи такава житейска ситуация. Въз основа на изложените дотук разсъждения от теоретичен характер, аналитичната преценка на разглеждания случай въз основа на доказателствата в отговор на поставения по-горе основен материалноправен въпрос, налага следните изводи: Обстоятелствата, че от 2001 г. до смъртта си на 02.08.2014 г. С Г. У., съвместно със съпругата си Р. Ц. У. реално е установил необезпокоявана от ищците и наследодателите им непрекъсната фактическа власт върху имота, поддържана след смъртта му от нея и двамата им синове досега, изразяваща се в ползването му за живеене и стопанисване на земята извършване на различни подобрения и необходими разноски / прокарване на водопровод, направа на септична яма, изграждане на постройка за баня и тоалетна, подмяна на електрическата инсталация на жилищната сграда, ремонта на покрива на жилищната сграда и т.н. /, снабдяването с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2012 г. и данъчното му деклариране като тяхна собственост от 2017 г. насетне, не обосновават доказателствена достатъчност да се приеме, че са придобити по давност частите на останалите сънаследници в съсобствеността. Това е така, защото никое от тези обстоятелства не разкрива достигнала до знанието на ищците и/или наследодателите им отричаща техните правомощия изява на намерението на ответниците за пълновластно своене на целия имот. Твърдението за съществуване на уговорка / изразена като резултат от «теглене на жребий»/ между всички наследници на Г. Ц. У. имотът да остане за С Г.У. и семейството му още преди да се установи да живее в него, не намира убедителна опора в гласните доказателства, доколкото източник на сведението за нещо подобно/ и то без участието на всички сънаследници/ според показанията на свидетелите С Г./ «Чувал съм от С, че след смъртта на И, той и синът му Г. са хвърляли чоп и на С се е паднала къщата «/ и Л И./ «Доколкото знам имотът го разиграли «на тото» и той се пада на чичо С, а останалите ниви се паднали на другите»/ е самият наследодател на ответниците или е неизвестен / «не мога да кажа от къде иот кого съм чул това»/. Такава уговорка обаче не се съвместява логически с обстоятелството, че ищците сред които и Г. И. Ц., за когото първият свидетел казва, че е чувал от С Г. Ц. да е участвал в «разиграването на тото» на къщата, до 2017 г. са заплащали местния данък за имота съразмерно с припадащите им се по закон наследствени дялове. Прокарването на вода за питейни и битови нужди в къщата, направата на септична яма и постройка, служеща за баня и тоалетна, наистина може да имат значението на обстоятелства, разкриващи /отнапред или заедно с началото на извършването им/ намерение за пълновластно своене на имота, но само в съзнанието на ответниците, т.е. като един обективен израз на тяхна «вътрешна», душевна/ мисловна и емоционална/ нагласа и преживяване на убеждение. Те не са сами по себе си обаче обстоятелства на явно показана на ищците противопоставимост на пълно владение и отрицание на техните правомощия, защото е напълно естествено / както често става в живота / съсобственик, живеещ трайно в сънаследствен жилищен имот да извърши в него подобрения с хигиенно – благоустройствено значение, понеже улеснява ползването / обитанието му по цивилизован начин, различен от предишния. Ремонтът на покрива / още повече, че в него са участвали и синовете на И Г. У./ е необходимо действие за запазване целостта/ срещу разруха/ на жилищната сграда, поради което е напълно ясно, че не може да бъде никакво обстоятелство- показател за явна противопоставимост на пълно владение и отрицание на правомощията на ищците. Без правна стойност за изхода на спора е обстоятелството, че от няколко години / неизвестно колко / ищците са преустановили посещенията на имота, доколкото това преустановяване не се доказва да е последица от отказ на ответниците да ги допускат в него с явно изразен пред тях мотив на отрицание на правомощията им, произтичащи от сънаследяването по закон на правото на собственост в миналото, нито се доказва, че са довели до знанието им със същия мотив констативния нотариален акт. По изложените съображения исковете са основателни и постановеният от първоинстанционния съд правораздавателен резултат подлежи на потвърждаване, като относно установяването на принадлежащите на ищците идеални части от обема на правото на собственост/ неоспорени в жалбата/, въззивният съд препраща към мотивите му- чл.272 ГПК. При този изход на спора на основание чл. 78, ал.1 от ГПК ищците по начало имат право на разноски, но съдът не им присъжда такива по причина, че нито са представили списък по чл.80 от ГПК, нито писмени доказателства, че са заплатили адвокатско възнаграждение. Предвид горното, съдът