Решение № 558 от 9.2.2024 г. на Административен съд - Плевен по дело № 206/2023 г.

Производство по чл. 284 от Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ във връзка с чл. 204, ал.1 от АПК. Производството е образувано въз основа на искова молба с вх.№5269/13.10.2020 г. подадена от З. И. П. с [ЕГН], лишен от свобода, Затвора Белене. С Решение № 72/17.02.2023 г. първи касационен състав на АдмСПлн е обезсилил в една част и отменил в друга част решение № 20/14.01.2022 г. по адм. д. №901/2020 г. по описа на АдмСПлн, с което ГДИН е осъдена да заплати на З. И. П. обезщетение в размер на 5500 лв. за причинени от отменен незаконосъобразен акт Заповед № 1353/08.12.2004 г. на Началник на Затвора Белене нематериални вреди за периода от 08.12.2004 г. до 15.10.2015 г., и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав в тази част. В исковата молба се твърди, че в периода 08.12.2004 г. до 15.10.2015 г. ищецът е претърпял неимуществени вреди от незаконосъобразен административен акт, тъй като с отменената от съда като незаконосъобразна Заповед № 1353/08.12.2004 год. на началника на Затвора – Белене е разпоредено малтретиране на ищеца в нарушение на чл.36, ал.2 НК, чл.29, ал.1 от КРБ и чл. 3 от ЕКЗПЧОС, което е довело до претърпени от него физически страдания и унижаване на човешкото му достойнство. Заповед № 1353/08.12.2004 год. на началника на Затвора - Белене е отменена като незаконосъобразна с Решение № 430/15.10.2015г. по адм.д. № 56/ 2015 г. по описа на Административен съд - Плевен, влязло в сила на 05.11.2015 г. Делото е изискано и приложено за послужване. Ищецът въз основа на тази отменена заповед бил принуден да провежда полагащия му се престой на открито с белезници на гърба, които са поставяни стегнато така, че ръцете му да бъдат обърнати с дланите навън, вследствие на което се нарушавало кръвоснабдяването на ръцете, а ищецът изпитвал болка и страх от увреждане на здравето си. Това го принудило да се откаже от правото си на престой на открито, да спортува и да общува с хора, вследствие на което здравето му било увредено – зрението му намаляло, тялото му атрофирало, получил гръбначно изкривяване и почти ежедневни болки в гърба. Излагат се множество оплаквания, свързани с условията на изтърпяване на наказанието в килията, в която е пребивавал ищецът. Твърди се, че в резултат на посочената заповед ищецът е бил лишен от адекватна медицинска помощ и вследствие преживения тормоз е престанал да се храни и опитал да се самоубие. Излагат се доводи, че в т.8 на отменената заповед е разпоредено монтиране на халка в стената до телефона, към която да бъдат закачени белезниците му при провеждане на телефонни разговори, както и че такава е била монтирана и в банята, вследствие на което преживял унижение и болка, къпейки се с една ръка и окован към стената. Твърди се, че, в резултат на отменената като незаконосъобразна заповед, на ищеца са причинени неимуществени вреди, изразяващи се в унижаване на човешкото му достойнство, болки и страдания, породени от противоправното му оковаване и от подлагането му на „сетивна, социална и емоционална репресия“, както и малтретиране с изключителен интензитет, което е довело до физически увреждания – на зрението и гръбначния стълб, и до душевни страдания – тревожност, чувство на безпомощност и унижение, които в съчетание са го довели до опит за самоубийство чрез гладуване. Настоящото производство е с предмет предявения иск, с посоченото по-горе съдържание, за обезщетение в размер до 5500 лв., тъй като в частта, с която първоначалният иск е отхвърлен за разликата до претендирания размер от 50000 лв., решението на АдмСПлн по адм. д. № 901/2020 г. е влязло в сила. С молба вх.№ 1589/16.03.2023 г., изпратена и по пощата на 16.03.2023 г. и постъпила с вх.№ 1631/20.03.2023 г., ищецът е направил уточнение на предявения иск в изпълнение на съдебно определение от 10.03.2023 г. Ищецът е посочил, че ответник по иска за периода от 08.12.2004 г. до 31.05.2009 г. е МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО гр. София, като спрямо този ответник претендира обезщетение в размер на 2000 лв., ведно със законната лихва от дата на увреждането до окончателното заплащане. Ответник по иска за периода от 01.06.2009 г. до 15.10.2015 г. е ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ гр. София, като спрямо този ответник се претендира обезщетение в размер на 3500 лв., ведно със законната лихва от дата на увреждането до окончателното заплащане. Претендира се и присъждане на сторените деловодни разноски по делото. Ищецът е посочил, че алтернативно моли да му се присъди първоначалното обезщетение от 20 000 лв. по иска срещу Министерство на правосъдието, и в размер на 30 000 лв. по иска срещу ГДИН – София, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане. В открито съдебно заседание ищецът редовно призован, се явява лично. Ответникът, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. София, редовно призована, се представлява от ю.к. Х.. Депозиран е отговор по исковата молба, с който се оспорва предявения иск. Ответникът Министерство на правосъдието представляван от ю. к. Х., оспорва иска. Направено е и възражение за изтекла погасителна давност от юрисконсулт У. (лист 43 от адм.д.№901/2020 г. по описа на съда). Претендира се възстановяване на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Представителят на Окръжна прокуратура – Плевен изразява становище за неоснователност на предявените искове. Предметът на делото и ответниците се определят от ищеца в исковата молба. Съдът е обвързан от твърдения на ищеца при определяне предмета на делото. Дали те отговарят на обективната действителност се установява със съдебното решение. Съгласно чл. 144 от АПК във вр. с чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Съдът, след като прецени поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, и твърденията на ищеца, намира за установено следното по конкретния спор: Всеки дължи обезщетение за вредите, които е причинил виновно другиму. Съгласно разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. За нарушение на тази забрана се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. От твърденията в исковата молба се установява, че искането се основава на вреди, причинени от отменен с Решение № 430/15.10.2015 г. по адм. д. №56/2015 г. по описа на АдмС – Плевен, влязло в сила на 05.11.2015 г., като незаконосъобразен административен акт Заповед № 1353/08.12.2004 г. на Началник на Затвора Белене. По делото са събрани писмени и гласни доказателства, и са приобщени събраните по адм. д. № 901/2020 г. по описа на АдмС – Плевен доказателства, като е приложено и адм. д. № 56/2015 г. по описа на АдмС - Плевен. За да се ангажира отговорността на ответника на основание чл.284 от ЗИНЗС във вр. с 204, ал. 4 от АПК във вр. с чл. 1 от ЗОДОВ, е необходимо ищецът в настоящото производство да докаже наличието на следните кумулативни предпоставки: настъпила вреда в правната сфера на ищеца, която включва реално причинени нематериални вреди, от незаконосъобразния акт на административния орган, като вредите трябва да са в пряка и непосредствена причинна връзка с незаконосъобразния акт, т.е. тези вреди да са закономерно настъпваща последица от него. Неимуществените вреди представляват сериозно засягане на личността и достойнството на пострадалия, изразяваща се в претърпени болки и преживени страдания. Искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. Ответникът Министерство на правосъдието, представляван от ю. к. Х. в заседанието по съществото на спора, оспорва иска. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, представляван от ю. к. Х. в заседанието по съществото на спора, оспорва иска. От ю. к. У. с писмена молба по делото е направено изрично възражение за изтекла погасителна давност. По делото са събрани всички относими писмени доказателства. В случая е безспорно доказано, че е налице отменен като незаконосъобразен административен акт, който е засягал негативно правата на ищеца в периода 2004 г. - 2015 г. Давността за предявяване на иск за вредите, причинени от отменен административен акт, започва да тече от влизане в сила на съдебното решение за отмяна на акта, т.е. в случая давността по чл. 285 от ЗИНЗС във вр. с чл. 203, ал. 2 от АПК във вр. с §1 от ЗР на ЗОДОВ и във вр. с чл. 110 от ЗЗД е започнала да тече на 06.11.2015 г. и не е била изтекла към момента на предявяване на иска на 13.10.2020 г., когато е била прекъсната и спряна, съгласно чл. 115, ал.1, б. “ж“ от ЗЗД. Настоящото производство е с предмет иск против Министерство на правосъдието гр. София за присъждане на обезщетение в размер на 2000 лв. за причинени нематериални вреди от отменената заповед в периода от 08.12.2004 г. до 31.05.2009 г., и иск против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София за присъждане на обезщетение в размер на 3500 лв. за причинени нематериални вреди от отменената заповед в периода от 01.06.2009 г. до 15.10.2015 г. Алтернативно направеното искане да бъдат присъдени първоначално претендираните обезщетения в размери от 20000 лв. и 30000 лв. против ответниците е недопустимо, тъй като е налице влязло в сила решение на съда, с което в тази част искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан. С оглед презумпцията на чл. 284, ал.5 от ЗИНЗС причиняването на нематериални вреди на ищеца от отменената заповед се предполага до доказване на противното. По делото се събраха достатъчно доказателства – писмени и гласни, относно факта, че в различни моменти от процесните периоди ищецът е извеждан с белезници за престой на открито, ползване на баня, телефон или за лекарски преглед именно в изпълнение на отменената заповед. В пряка причинно - следствена връзка с отменената заповед са неизбежните последици от изпълнението, изразяващи се в причиняване на неудобства на ищеца в много по-голяма степен от необходимите и присъщите за изпълнението на наложеното му наказание. Не се доказаха твърденията на ищеца, че пряка последица от заповедта е неизлизането за престой на открито. В заповедта няма забрана ищецът да бъде извеждан за престой на открито, а това, че същият не е излизал, е пряка последица от изричния му отказ, което се доказва по делото от събраните доказателства – свидетелски показания на лицата Домозинов и Р., дадени в открито съдебно заседание на 12.06.2023 г. и на 25.09.2023 г., лист 318-320 от делото. Какви са били субективните му подбуди да отказва престой на открито, не е относимо към настоящия спор. Достатъчен е фактът, че отказът от престой на открито е последица от личния отказ на лицето, а не е поради изрично разпореждане в отменената заповед. Т.е. дори и да е направен поради неудобството да стои с белезници, този отказ е опосреден от волята на ищеца и неговото решение да не ползва възможността за престой на открито. От представените по делото множество декларации за отказ от престой на открито в последващи периоди от 2020 г. до 2023 г. (лист 330-480) се установява, че това е трайно поведение на П. и не може да се свърже пряко и изрично само и единствено с действието на отменената заповед в периода 2004 - 2015 г. Още повече, че от свидетелските показания на Р. се установява, че в летните периоди се случва лишени от свобода отказват престой на открито поради наличието на много комари, заради местоположението на Затвора Белене в непосредствена близост с река Дунав. Не е налице пряка причинно-следствена връзка и със заболявания на ищеца, които се твърди, че е имал в процесния период. Ползването на белезници при извеждане за престой на открито или при ползване на телефон, не може да предизвика пряко заболявания било то психични, очни, белодробни или на сърдечно – съдовата система. Още повече, че самият ищец е отказвал лечение, когато такова му е предоставяно, т.е. заболяванията се дължат и на поведението на самия ищец. На л.351 от том 2 от адм. д.№ 901/2020 г. по описа на съда) е приложена докладна записка от 14.06.2006 год., изготвена от д-р П. Г., от която е видно, че ищецът е бил прегледан във връзка с оплаквания за болка в сърцето. От направеното ЕКГ е установено синусова тахикардия. Лекарят предоставил лекарство, което П. изрично отказал да приеме, заявявайки че „не е луд, за да приема такива таблетки“. Ищецът изтърпява наказанието си „доживотен затвор без право на замяна“ при специален режим, съобразно разпоредбата на чл.57, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. Това наказание представлява мярка на държавна принуда, с която се засягат правата на осъдения. Съдържанието на това засягане е функция на вида наказание. „Доживотен затвор“ е принудително изолиране на осъдения до края на живота му. По същността си доживотният затвор без замяна е лишаване от свобода до края на живота на осъдения. Съдържанието на лишаването от свобода се изразява в ограничаване на свободата на движение на осъдения в пространството, в избора на режим на живот и на социални контакти. От приложена медицинска справка от 09.04.2015 год., изготвена от доктор Гъбов, се установява, че постоянната изолация в самостоятелна килия, без постоянен приток на сетивна информация, са действали деструктиращо на психиката на ищеца, довеждайки често до остър психогенен срив с богата соматизация: чести кризи на сърцебиене, задушаване и стягане в сърдечната област и търсене на медицинска помощ. Т.е. отказът на ищеца да излиза за престой на открито е имал като последица пълната му изолация и е довел до всички негови оплаквания, но това е резултат от личния избор на П. да не излиза на открито за дълги периоди от време, а не е последица от отменената заповед. Няма как да се приеме, че психичното състояние на ищеца се дължи на отменената като незаконосъобразна заповед, а не на разписания в закона режим на изтърпяване на наказанието и личния му изричен отказ да излиза дори за престой на открито в големи периоди от време. Не е налице пряка причинно-следствена връзка и с оплакванията от качеството на предоставена на ищеца стоматологична помощ. От представените по делото постановление на РП Левски и постановление на ОП Плевен се установява, че няма причинена вреда на ищеца извън обичайната за екстракция на болен зъб. Пряко биха могли да се предизвикат евентуално травми на китките на ръцете, каквито твърдения и доказателства за такива по делото няма. Отменената заповед е издадена по време на действие на Закона за изпълнение на наказанията, отм., бр. 25 от 3.04.2009 г., в сила от 1.06.2009 г., Правилник за прилагане на Закон за изпълнение на наказанията, отм., бр. 9 от 2.02.2010 г., в сила от 1.02.2010 г., Правилник за организация на охраната, правата и задълженията на надзорно-охранителния състав в местата за лишаване от свобода, издаден от министъра на правосъдието, обн., ДВ, бр. 101 от 12.12.2000 г., отм., бр. 71 от 1.09.2006 г. и Закон за административното производство, отм., бр. 30 от 11.04.2006 г., в сила от 12.07.2006 г., с изключение на глава трета, раздел II, отм., в сила от 1.03.2007 г. Прилагането е продължило след влизане в сила на ЗИНЗС Обн., ДВ, бр. 25 от 3.04.2009 г., в сила от 1.06.2009 г. И в ЗИН, и в ЗИНЗС са налице разпоредби, които регламентират хипотезите, при които употребата на помощни средства, в случая това са белезниците, се допуска. Отменената като незаконосъобразна заповед е регламентирала поставяне на белезници на ищеца извън посочените и в двата закона нормативно установени случаи и за неограничен период от време. Необоснованото използване на помощни средства по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС е в нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и е довело до накърняване правата на лишения от свобода. Освен това в заповедта е посочен и нерегламентиран нормативно начин на поставяне на белезниците – ръцете отзад с обърнати навън длани, което съдът намира за проява на жестоко отношение по смисъла на чл.3 от действащия към момента ЗИНЗС. Проява на унизително отношение по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС е определеният с т.3 от заповедта начин, по който ищецът е следвало да се къпе – в присъствие на двама надзиратели и командир на отделението. Не са налице доказателства за твърдението на ищеца, че се е къпал окован за халка и с една ръка. Ограничаването на права вън от следващото от присъдата, от закон или несъвместимо с наказанието, е недопустимо. Наказанието се налага за постигане на целите по чл. 36, ал. 1 от НК - личната и генералната превенция. От целите на наказанието чл. 36, ал. 2 от НК изключва причиняването на физическо страдание или унизяването на човешкото достойнство. Забраната по чл. 36, ал. 2 от НК е частно проявление на общата забрана по чл. 29, ал. 1 от КРБ и на чл. 3 от ЕКПЧ. Ето защо общото, непостановено по повод на конкретна простъпка, и неограничено във времето разпореждане за използване на помощни средства при извършването на каквито и да е мероприятия от лишеното от свобода лице, е несъвместимо със забраните по чл. 36, ал. 2 от НК, чл. 29, ал. 1 от КРБ и чл. 3 от ЕКПЧ, представлява ограничение в правната сфера на осъдения в повече от дължимото за изпълнение на наказанието (предвид и без това високата степен на изолация на помещението в самото пенитенциарно заведение) и уронва човешкото му достойнство. Разпореждането за използване на помощни средства, без да са налице конкретните предпоставки на закона, е противоправно действие, необходима, типична и логична последица от което е създаването на чувство за безпомощност и засягане на достойнството на осъдения. Последното съставлява не само нарушение на материалния закон, но и несъответствие с целта на закона, тъй като разпоредените мерки не са пропорционални на преследваните със закона цели. Спорно по делото е какви са били като обхват и интензивност причинените нематериалните вреди и, от там, какъв е размерът на справедливото обезщетение. Размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди следва да бъде определен на основание чл. 52 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/. Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Според съда, с оглед продължителния период от време на прилагане - над 10 години, и обхвата на действие на заповедта по време на изпълнението – поставянето на белезници обхваща не само престоя на открито, но очевидно и ползването на телефон и всяка друга дейност на ищеца в периода, исковете се явяват напълно доказани по размер спрямо ответниците както следва: за периода от 08.12.2004 г. до 31.05.2009 г. в размер на 2000 лв., платими от Министерство на правосъдието гр.София, и за периода от 01.06.2009 г. до 15.10.2015 г. в размер на 3500 лв., платими от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, ведно със законната лихва върху всяка от сумите от 06.11.2015 г. до окончателното им изплащане. Основателна се явява претенцията на ищеца за присъждане на сторените деловодни разноски в размер на 10 лв. за държавна такса. Воден от горното и на осн. чл. 284 от ЗИНЗС и чл. 204, ал. 1 от АПК във вр. с чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ Плевенски административен съд, десети административен състав,