Решение № 12761 от 28.11.2024 г. на Административен съд - Варна по дело № 1920/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл. 268 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по жалба от Н. А. Н. [ЕГН] срещу Решение № 207/23.08.2024 г. издадено от директор на ТД на НАП – Варна, с което е оставена без разглеждане жалба вх. № 42267/14.08.2024 г. по регистъра на ТД на НАП – Варна подадена от Н. А. Н. срещу действие на публичен изпълнител, обективирано в получено от лицето електронно съобщение от 13.08.2024 г. Жалбоподателят посочва, че след като изпълнително дело е получило номер, то подлежи на обжалване. В случая публичния изпълнител е образувал изпълнително дело с номер и жалбоподателят намира, че подлежи на обжалване на основание чл.277, ал.1 от ДОПК. Счита, че след като не му е даден срок за доброволно изпълнение от КАТ – Варна образуването на изпълнително дело е незаконосъобразно. Счита за неправилно, че в решението, с което жалбата му е приета за недопустима са изложени и доводи по същество относно задължението, като е прието, че не е погасено по давност. Излага че има правен интерес от оспорването и на основание чл.266, ал.1 от ДОПК е следвало жалбата му да бъде разгледана по същество. Отправено е искане за отмяна на оспореното решение и връщане на преписката със задължителни указания за прилагане на закона и произнасяне по основателността на жалбата. В съдебно заседание редовно призован жалбоподателят не се явил и не е изразил становище по спора. Ответникът – Директор на Териториална дирекция на НАП – Варна, чрез гл. юрисконсулт Т. А. оспорва жалбата като неоснователна. Отправя искане за отхвърляне на жалбата и потвърждаване на оспореното решение, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съдът приема за установено от фактическа страна следното: По електронна поща до Н. А. Н. е изпратено съобщение на 13.08.2024 г. от НАП с което е уведомен, че е образувано изпълнително дело № 241567820/2024 г., поканен е да заплати доброволно публичните си задължения, ведно с лихвите без да е посочен срок, указано е, че информацията за банковата сметка на НАП е посочена в интернет страницата на НАП, посочен е публичния изпълнител, които води изпълнителното дело и възможността за контакт с него. Към съобщението е приложена справка за задълженията към 13.08.2024 г., от която е видно, че Н. А. Н. има задължение в размер на 170 лева, изпълнително основание – НП № 20-0819-001533/14.05.2020 г. Срещу посоченото съобщение е подадена жалба от Н. до директора на ТД на НАП – Варна. С обжалваното в настоящото производство Решение № 207/23.08.2024 г. директорът на ТД на НАП – Варна оставя без разглеждане жалбата на Н. Н.. Със съобщение за доброволно изпълнение изх. № [рег. номер]-048-0096265/16.08.2024 г. на основание чл. 221 от ДОПК Н. Н. е поканен в 7-дневен срок от получаване на съобщението да заплати глобата от 170 лв. по НП №20-0819-001533/14.05.2020 г. Съобщението е връчено по електронен път на 16.08.2024 г. видно от удостоверение за извършено връчване по електронен път /л.3 от преп./. С НП №20-0819-001533/14.05.2020 г. издадено от началник на група към ОД на МВР Варна, сектор „Пътна полиция“, на жалбоподателя са наложени административни наказания „глоба“ в размер на 20 лв. и „глоба“ в размер на 150 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от един месец. От представените съдебни актове: Решение №260012/13.08.2020 г. по АНД №2256/2020 г. на РС – Варна, Решение №86/26.01.2021 г. по КАНД № 2450/2020 г. на Адм. съд – Варна, Решение №877/12.11.2021 г. по АНД №1673/2021 г. на РС – Варна и Решение №576/26.04.2023 г. по КАНД №840/2022 г. на Адм. съд – Варна, се установява, че на 26.04.2023 г. е влязло в сила НП №20-0819-001533/14.05.2020 г. издадено от началник на група към ОД на МВР Варна, сектор „Пътна полиция“. С оспореното в настоящото производство Решение № 207/23.08.2024 г. директорът на ТД на НАП [населено място] е оставил без разглеждане жалба вх. №42267/14.08.2024 г. подадена от Н. А. Н. срещу действие на публичен изпълнител, обективирано в получено от лицето електронно съобщение от 13.08.2024г. поради липса на правен интерес от обжалването. Ответникът е изложил, че с писмото не се засягат права и интереси на жалбоподателя, не е административен акт по чл.21 АПК, същото не представлява изпълнително действие на органа по публично изпълнение, поради което Н. няма правен интерес от оспорването. За пълнота на решението е изложението, че към датата на издаване на решението публичното задължение не е погасено по давност. Процесното решение е връчено на жалбоподателя по електронен път на 26.08.2024 г. видно от удостоверение за извършено връчване по електронен път /л.10 от преп./. Жалбоподателят е оспорил решението пред Административен съд – Варна, чрез административния орган с жалба вх. № 44216/26.08.2024 г. /л.13 от преп./. С оглед установеното съдът прави следните правни изводи: Жалбата е подадена в законоустановения срок предвиден с чл.268, ал.1 ДОПК, от легитимирано лице и при наличие на интерес от обжалване, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съгласно чл. 266, ал.1 ДОПК, действията на публичния изпълнител могат да се обжалват от длъжника или от третото задължено лице пред директора на компетентната териториална дирекция чрез публичния изпълнител, който ги е извършил. В случая в писмото от 13.08.2024 г. е посочено, че е от НАП, но то е изпратено от публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, тъй като той води производството по изпълнителното дело, поради което директорът на ТД НАП – Варна е бил компетентен да разгледа жалбата. Със Заповед № 8143/16.08.2024 г. издадена от изпълнителен директор на НАП е разрешено на В. Н. – директор на ТД НАП – Варна да ползва отпуск от 21.08.2024 г. до 30.08.2024 г., определено е в периода на отсъствие да бъде замествана от С. А. – И.. Оспореното решение е издадено от компетентен орган - директор на ТД НАП – Варна в условията на заместване, извършено от С. А. - И.. Ответникът на основание чл. 267, ал.2, т.6 ДОПК е оставил жалбата без разглеждане, като в решението са изложени фактически и правни основания за издаването му при спазване на чл. 59, ал. 2, т.1-8 от АПК вр. § 2 от ДР на ДОПК. В решението е посочено, че публичното задължение от 170 лева не е погасено по давност. След като е приел жалбата за недопустима ответникът не е следвало да излага доводи относно дължимостта на задължението. В случая това процесуално нарушение не е съществено, защото ответника е посочил, че излага мотивите относно дължимостта на задължението за пълнота на решението, т.е. той е бил наясно, че не дължи такова произнасяне, но го е направил, за да разясни на жалбоподателя поради какви факти и обстоятелства му е изпратено писмото от 13.08.2024 г. Мотивите, че задължението не е погасено по давност не повлияват върху останалите такива за недопустимост на жалбата, поради което правото на защита на Н. не е нарушено. При издаване на решението не са допуснати съществени нарушения на производствените правила, които да са основание за отмяната му. Съобщението от 13.08.2024 г. по електронна поща до жалбоподателя го информира за образувано изпълнително дело, отправена е покана да се заплати доброволно публичното задължение без да е указан срок, посочена е възможността за плащане, публичния изпълнител, който води изпълнителното дело и контакти за връзка с него, приложена е и справка за задължението. Жалбоподателят е посочил, че образуване на изпълнителното дело подлежи на обжалване на основание чл.277, ал.1 ДОПК и чл.266, ал.1 ДОПК. Нормата на чл. 277 ДОПК е относно санкциониране при непредставяне на информация на публичния изпълнител, поради което не е относима в случая. Писмото от 13.08.2024 г. не е действие на публичен изпълнител, което може да се обжалва по реда на чл.266, ал.1 ДОПК, поради следното: На основание чл.220, ал.1 от ДОПК, когато публичното вземане не бъде платено в срок, публичният взискател го предявява за принудително събиране на публичния изпълнител по електронен път, като изпълнително производство се образува въз основа на предоставените данни за длъжника, изпълнителното основание и подлежащото на принудително изпълнение публично вземане. Образуване на изпълнително дело не е същинско действие по принудително изпълнение, а само предпоставя такова в случай, че задължението не се заплати доброволно. Образуването на изпълнително дело, въпреки че е в раздел ІV „Действия“ на глава ХХV „Принудително изпълнение“ от ДОПК не е действие по принудително изпълнение, защото принудителното изпълнение се осъществява с конкретни способи предвидени в чл.215, ал.1, т.1-3 ДОПК и съгласно чл. 221, ал. 4 от ДОПК, в случаите когато не са наложени обезпечителни мерки, принудителното изпълнение започва чрез налагането на запор, съответно чрез вписването на възбрана, с постановление на публичния изпълнител. Писмото от 13.08.2024 г. е с уведомителен характер и законосъобразно е прието от ответника, че не подлежи на обжалване. На 16.08.2024 г. е връчено съобщение за доброволно изпълнение на основание чл.221 от ДОПК с изх. № [рег. номер]-048-0096265/16.08.2024 г. от публичен изпълнител, с което е предоставен 7 – дневен срок за доброволно изпълнение на задължението. Въпреки, че това съобщение не е предмет на спора, съдът отбелязва, че то също не е действие по принудително изпълнение, защото от съдържането му се установява, че все още не са предприети действия по принудително изпълнение. В този смисъл е Тълкувателно решение № 7/15.04.2021 г. на ВАС по тълк. дело № 8/2019 г., съгласно което: 1. Образуването на изпълнително дело по реда на чл. 220, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс не прекъсва давността. 2. Съобщението по чл. 221, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс не прекъсва давността. От изложеното следва, че образуването на изпълнително дело и съобщението по електронна поща от 13.08.2024 г. не са действия по принудително изпълнение, които подлежат на оспорване по реда на чл.266, ал.1 ДОПК. С оглед гореизложеното съдът приема, че атакуваното решение на директора на ТД на НАП [населено място] е издадено при спазване на материалния закон, жалбата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Относно разноските: С Определение №8693/03.09.2024 г. по настоящото дело, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК вр. чл. 144 от АПК, жалбоподателят е освободен от заплащане на държавни такси и разноски в производството. Разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от АПК, вр. §2 Д. Д. урежда правото на ответника, при разрешаване на спора в негова полза, да иска присъждане на възнаграждение за юрисконсулт. Не съществува идентичност между разноските и юрисконсултското възнаграждение. Нормата на чл. 83, ал. 2 от ГПК, вр. §2 Д. Д., регламентира случаи, в които страните не внасят такси и разноски по производството. Касае се до такси и разноски, които се дължат в хода на самото производство, като заплащането им е условие за извършването на съответното процесуално действие. Във връзка с това страната разполага с възможността да прецени дали да внесе съответната сума или не, като във втория случай носи риска от последиците от пропускането на действието. С разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК се дава възможност на оспорващата страна да бъде освободена от заплащането на тези такси и разноски, с което се гарантира ефективния достъп до правосъдие, в случаите когато страната не разполага с необходимите средства за това. В този случай по силата на чл. 83, ал. 3 от ГПК, вр. §2 Д. Д. разноските по производството се плащат от сумите, предвидени от бюджета на съда. Следователно, касае се за разноски за извършване на определени процесуални действия в хода на съдебното производство, които по начало се дължат на съда. Различно е положението с юрисконсултско възнаграждение по чл. 143, ал. 3 от АПК вр. §2 Д. Д., което е във връзка с производството, но дължимостта му се определя с приключване на производството и в зависимост от крайния изход от спора. Тази сума не се дължи на съда, а на насрещната страна в производството, в случая на ответника. Следователно, освобождаването от държавни такси и разноски, не включва възнаграждението на другата страна за правна защита. Въпреки че жалбоподателят е освободен по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК, вр. §2 Д. Д. от внасяне на държавни такси и разноски, при отхвърляне на жалбата /както е в случая/, той дължи на ответната страна възнаграждение за юрисконсулт при осъществената по делото защита от такъв. В този смисъл е съдебната практика: Определение № 343 от 15.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 311/2011 г., Определение № 310 от 30.11.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 60359/2016 г., Определение № 247 от 10.07.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1541/2017 г. Ответникът е претендирал присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Процесуално представителство е извършено от упълномощен юрисконсулт, чрез участие в проведено едно открито съдебно заседание. Искането е основателно предвид изхода на спора. Нормата на чл.143, ал.3 от АПК е приложима при определяне размера на юрисконсултското възнаграждение при оспорване на актове издадени по реда на ДОПК различни от ревизионните актове, съответно не е приложима нормата на чл.161, ал.1 от ДОПК. На основание чл.143, ал.3 от АПК, вр. чл.37, ал.1 от ЗПП, вр. §2 Д. Д. поради това, че делото не е с фактическа и правна сложност, следва на ТД на НАП – Варна да се присъди възнаграждение за юрисконсулт в минималния предвиден размер съгласно чл.24 от НЗПП от 100 лева, която сума следва да се заплати от жалбоподателя. Воден от горните мотиви, на основание чл. 268, ал.1 от ДОПК, Административен съд – Варна,