Решение № 5824 от 27.6.2024 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 2308/2023 г.

Производството е по реда на чл. 203, ал. 3 и сл. от Административнопроцесуален кодекс (АПК), вр. чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Образувано е по искова молба на Н. Н. А., с която се иска осъждане на Административен съд – Пазарджик да заплати сумата в размер на 10 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди за периода от 24.07.2020 г. до 30.11.2022 г., изразяващи се в унижение и чувство на отхвърляне от закона, причинени от правораздавателна дейност на съда, както и сумата от 2000 лева – лихва за забава върху горепосочената главницата, считано от 09.02.2022 г. до 11.09.2023 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. В исковата молба са въведени твърдения, че е постановен съдебен акт по адм. д. № 828/2020 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, с който е отказано обезпечаване на доказателства. Твърди, че този съдебен акт е частично отменен с определение, постановено по адм. д. № 8327/2022 г. по описа на Върховен административен съд. Излагат се подробни доводи, че правораздавателната дейност на съда е в нарушение на чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. С молба на процесуалния представител на ищеца се твърди, че съдът е забавил производството, тъй като е дал незаконосъобразни указания за внасяне на държавна такса, поради което неправилно е прекратил производството. В тази връзка е било отменено прекратителното производство, но впоследствие е отхвърлена искането за обезпечаване на доказателства чрез прилагане на записи от видеокамерите от 21.07.2020 г., тъй като същите са изтрити, доколкото се съхраняват 16 дни. Счита, че делото се е забавило около 2 години, което е довело до невъзможност за обезпечаване на поисканите доказателства. Поддържа, че е нарушен чл. 6 от ЕКЗПЧОС, изискващ провеждането на справедлив процес в рамките на бързина и разумен срок с оглед характера на производството по чл. 207 ГПК. Допълнително се поддържа за липсата на независимост и безпристрастност на съда. В съдебно заседание се повтарят горепосочените оплаквания, като в допълнение се поддържа, че АС- Пазарджик не е бил компетентен да се произнесе по молбата за обезпечаване на доказателства. Ответникът Административен съд – Пазарджик е подал отговор на исковата молба, с който изразява становище за неоснователност на исковите претенции. Представител на прокуратурата изразява становище за частична основателност на главната искова претенция. Предлага да се присъди обезщетение в справедлив размер. Съдът, след като прецени становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна: Не се спори, че ищецът Н. Н. А. изтърпява наказание лишаване от свобода „доживотен затвор“ в Затвора гр. Пазарджик. Представена справка, от която се установява, че за периода от 21.07.2021 г. до 30.11.2022 г. Н. Н. А. е образувал 44 броя дела пред Административен съд – Пазарджик. Приобщено е адм. д. № 828/2020 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, от което се установява, че на 24.07.2020 г. е подадена молба от Н. Н. А. за обезпечаване на доказателства чрез прилагане на записи от видеонаблюдение от 21.07.2020 г. на Затвора Пазарджик и изготвяне на заключение по съдебномедицинска експертиза. С разпореждане № 2049/17.08.2020 г. е оставена без движение молбата и са дадени указания за внасяне на държавна такса от 10 лева, като молителят е предупреден за прекратяване на производството при невнасянето ѝ. На 27.08.2020 г. е подадена молба от Н. Н. А. за освобождаване от внасянето на държавна такса. Съдът служебно е изискал информация за доходите на Н. Н. А.. Постановено е определение № 1368/16.09.2020 г., с което е оставена без уважение молбата за освобождаване от внасянето на държавна такса. С разпореждане от 16.09.2020 г. повторно е оставена без движение молбата и са дадени указания за внасяне на държавна такса от 10 лева, като молителят е подал повторна молба за освобождаване от държавна такса. Впоследствие е постановено определение № 1563/19.10.2020 г., с което е оставена без разглеждане молбата за обезпечение на доказателствата и е прекратено производството. Прекрателният акт е отменен с определение № 419/05.03.2021 г. по ч.к.адм. д. № 34/2021 г. по описа на АС – Пазарджик, при което касационният състав е освободил Н. Н. А. от внасянето на държавна такса. На 13.04.2021 г. е проведено съдебно заседание, на което са приобщени като доказателства докладни записки, според които на 21.07.2020 г. Н. Н. А. е нарушавал дисциплината и се е държал агресивно, което е наложило спрямо него употребата на физическа сила под формата на водеща техника от постовите надзиратели. Впоследствие е извършен медицински преглед, според който Н. А. няма травматични увреждания. С определение от 12.05.2021 г. се е отвел съдията – докладчик, за което делото е разпределено на друг съдия. На 28.06.2021 г. е проведено съдебно заседание, на което не е даден ход на делото, тъй като молителят е депозирал молба за предоставяне на безплатна правна помощ, която е уважена и е изискано от АК – Пазарджик посочването на служебен адвокат. На 13.09.2021 г. е проведено съдебно заседание, на което е прието като доказателство сведение № 6548/05.07.2021 г., изготвено от инспектор НОТ, от което е видно, че записите от видеонаблюдението в Затвора гр. Пазарджик, осъществено на 21.07.2020 г., са изтрити. Отразено е, че същите се съхраняват 16 дни, поради което няма как да се представят на съда. На същото съдебно заседание съдът е изискал допълнителна информация за видеонаблюдението, касаеща устройствата (вид, обем памет, срок на съхранение и др.) в отделението, обитавано от Н. А.. На 06.12.2021 г. е проведено съдебно заседание, на което е прието сведение, изготвено от инспектор НОТ, според което записите се съхраняват за срок до 27 дни и същите не се архивират на външни носители. На същото съдебно заседание е допуснато изготвянето на съдебномедицинска експертиза, както и са допуснати до разпит двама свидетели. На 31.01.2022 г. е проведено съдебно заседание, на което са приети писма на ОДМВР – Пазарджик и НИК към МВР, според които не могат да се предоставят записи от видеонаблюдението и е невъзможно възстановяването на изтритата информация. На същото заседание е изслушано и прието заключението на СМЕ, както и са разпитани допуснатите двама свидетели, които сочат за извършено физическо насилие спрямо Н. А.. Постановено е определение № 240/09.02.2022 г. по адм. д. № 828/2020 г. по описа на АС- Пазарджик, с което е отхвърлено искането за обезпечаване на доказателства чрез прилагане на записи от видеокамери за 21.07.2020 г. за времето от 15: 00 ч. до 18: 00 ч. от видеонаблюдението на Затвора – Пазарджик и обезпечаване на доказателства – заключение на СМЕ. Съдът е приел, че не е възможно прилагането на записите от видеонаблюдението, тъй като същите се пазят за срок от 16 дни. Приел е, че експертизата няма характеристиките на доказателство сама по себе си, поради което не са налице предпоставките на чл. 207 ГПК. Н. А. е обжалвал съдебния акт, за което е постановено определение № 10929/30.11.2022 г. по адм. д. № 8327/2022 г. по описа на ВАС, с което отменено определение № 240/09.02.2022 г. по адм. д. № 828/2020 г. по описа на АС- Пазарджик в частта, с която е отхвърлено искането за обезпечаване на доказателства относно заключението на СМЕ, а в останалата част е оставено в сила. Касационната инстанция е приела, че на практика първата инстанция е приела заключението на СМЕ, с което е уважила молбата за обезпечаване на доказателства в тази част, въпреки че с краен акт го е отхвърлила. Отбелязано е, че молбата за обезпечаване на доказателства е подадена на 24.07.2020 г., когато са съществували записите, при което съдът е следвало незабавно да уведоми администрацията на Затвора Пазарджик да бъдат запазени същите. В тази връзка не било съобразено, че съдът е следвало да се произнесе с необходимата бързина. Допълнително е отбелязано, че неправилно са разпитвани свидетели, тъй като такова искане е нямало с молбата от 24.07.2020 г., както и че съдът погрешно е приел, че се касае за исков процес. По делото е разпитан свидетелят И. С., който заявява, че се познава с ищеца. Твърди, че ищецът е бит многократно, като уточнява, че когато се бият хора това се случва в спалните помещения или други помещения, където няма камери. Твърди, че емоционалното състояние на ищеца е трагично, тъй като го боли главата, вика, крещи, ядосва се и се чувства безпомощен. Твърди, че АС – Пазарджик не уважава исканията на ищеца за освобождаване от внасянето на държавни такси. Пояснява, че администрацията на затвора многократно е отказвала предоставяне на записи по повод жалби. Твърди, че А. е бил пуснал жалба срещу ГДИН за „този побой“, но било безсмислено, тъй като имало отказ от правосъдие и се „покривали един друг“. По делото е разпитан свидетелят Д. Г., който заявява, че няма дела със страните, но настоящият състав констатира, че това не е така, доколкото същият също е предявил иск за осъждане на АС – Пазарджик заради нарушение на ПЕС (адм. д. № 524/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, което производството също се разглежда от настоящия съдия – докладчик). Свидетелят Д. Г. заявява, че познава ищеца от 2014 г. и знае, че през 2020 г. ищецът е бил бит от служители на администрацията на Затвора гр. Пазарджик, където има камери. Твърди, че тогава ищецът изискал записите в съда, но са го „мотали две години“. След това съдът (посочва съдия П.) не му уважил искането, тъй като записите изчезнали. В резултат на това ищецът се почувствал непотребен. Съдът намира, че част от показанията на двамата свидетели са неотносими за случая, тъй като са насочени за установяване на това дали е нанасян побой над ищеца, а това е извън предмета на производството. Предметът на делото е проверка на дейността на АС – Пазарджик по повод обезпечаването на доказателства и дали същата противоречи на правото на ЕС. В тази връзка е от значение дали своевременно са изискани записите от камерите. На следващо място следва да се посочи противоречието в показанията по отношение на това дали на ищеца е нанесен побой на място, което е в обсега на видеонаблюдението. Посочено се отбелязва не дали е осъществен или не побой над ищеца, а да се илюстрира смисълът на изискването на видеозаписите. Свидетелят И. С. твърди, че побоищата се извършват в спалните помещения или други помещения, където няма камери, а свидетелят Д. Г. твърди, че побоят е пред камери. Показанията на втория свидетел в тази част не съответстват и на показанията на свидетелите, разпитани по адм. д. № 828/2020 г. на АС – Пазарджик, които заявяват, че побоят е бил в спалното помещение, а е служебно известно на съда, че в спалните помещения липсват видеокамери. На следващ място никой от свидетелите не посочва неимуществени вреди от конкретна дейност на съда. Същите общ посочват „отказ от правосъдие“, „прекратяване на дела“ или „неправомерно искане за внасяне на държавна такса“, но сочат, че конкретният съдебен акт са претърпени сочените неимуществени вреди, т. е. не се дава конкретика, че негативните душевни преживявания на ищеца са свързани с конкретния акт на АС – Пазарджик. Допълнително по отношение на свидетеля Д. Г. е предявил иск срещу същия ответник по повод нарушение на ПЕС, е достатъчно основание да се приеме заинтересованост от изхода на делото и лично отношение срещу ответника. При така установените факти, съдът достиг а до следните правни изводи: Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. Разпоредба на чл. 2в ЗОДОВ урежда ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Съгласно чл. 2в, ал. 1, т.1 ЗОДОВ административните съдилища притежават компетентност да решават спорове, по реда на АПК за вреди по чл. 1, ал. 1, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд. Фактическият състав за ангажиране на отговорност се осъществява, когато нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата е достатъчно съществено и съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. При липсата дори само на един от елементите на фактическия състав отговорността на ответника за обезвреда не може да бъде реализиран. В тази връзка в тежест на ищеца е да докаже следното: 1. Осъществено нарушение (чрез постановен съдебен акт) от ответника на правна норма на ЕС, предоставяща материални права на ищеца (сочените в исковата молба нарушение норми - чл. 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и по – конкретно правото на достъп до правосъдие и гледане на делото в разумен срок); 2. Нарушението на тази норма да е достатъчно съществено; 3. Наличие на сочените вреди; 4. Съществуването на пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от ищеца вреда. Конкретните оплаквания на ищеца са свързани с ограничаване на правото на достъп до правосъдието, тъй като АС – Пазарджик е бездействал, при което станало невъзможно обезпечението на доказателства, свързано с изискването на видеозаписите. В случая отговорността на съд за нарушение на правото на ЕС може да се ангажира само от съдебен акт, постановен в последна инстанция (в този смисъл решение от 30.09.2003 г., Kobler, C-224/01, EU: C: 2003: 513, точки 32-36 и 59; решение от 13.06.2006 г., Tragheti del Mediterraneo, C-173/03, EU: C: 2006: 391, точка 31; решение от 09.09.2015 г., Ferreira da Silva e Brito и др., C-160/14, EU: C: 2015: 565, точки 47 и решение от 28.07.2016, Tomasova, C-168/15, EU: C: 2016: 602). Това е така, тъй като съдът, произнасяйки се с окончателен съдебен акт, по дефиниция е последната инстанция, пред която могат да се предявяват правата, предоставени им от съответните съюзни норми. Следователно само решенията на последната инстанция, а не необжалваемите съдебни актове, могат да ангажират отговорност на съда. Това правило намира своето основание в идеята, че засегнатото лице трябва да положи необходимите грижи, за да предотврати вредата. Ако то не се е възползвало от средствата за защита, които са му били на разположение, следва да се счита, че не е положило дължимата грижа. Тук е мястото да се посочи, че е постановено определение № 240/09.02.2022 г. по адм. д. № 828/2020 г. по описа на АС - Пазарджик, което с определение № 10929/30.11.2022 г. по адм. д. № 8327/2022 г. по описа на ВАС, е отменено в частта за отказа за обезпечаване на доказателствата чрез приемане на заключение на СМЕ, тъй като на практика това е извършено от първата инстанция, а в частта за отказа за изискване на видеозаписи е потвърдено, но с упрека, че невъзможността за изискването им е заради бездействието на първоинстанционния съд. В случая в производството по адм. д. № 828/2020 г. по описа на АС- Пазарджик е изслушано и прието заключение на СМЕ, поради което е удовлетворено искането на Н. А. в тази насока. В тази връзка са неоснователни твърденията за нарушение на чл. 6 ЕКПЧ По отношение на искането за обезпечение на доказателства чрез изискване на видеозаписите от Затвора гр. Пазарджик следва да се разгледа правораздавателната дейност по адм. д. № 828/2020 г. по описа на АС - Пазарджик, въпреки че тази инстанция не е окончателна (последна). Това е така, тъй като са налице твърдения за бездействия на АС – Пазарджик, които са довели до резултат, който не може да се промени (поправи) от последната инстанция, дължащ се на невъзможността за обезпечаване на доказателствата. Понятието „достъп до правосъдие“ е заложено в член 6 и член 13 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и член 47 от Хартата на основните права на ЕС, които гарантират правото на справедлив съдебен процес и ефективни правни средства за защита, така както те се тълкуват съответно от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и на Съда на Европейския съюз. Разпоредбата на чл. 6 ЕКПЧ урежда правото на справедлив съдебен процес, което по определението на ал.1 предвижда, че всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Съгласно чл. 13 ЕКПЧ всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции. По аналогичен начин са разпоредбите на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, според които всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия. Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван. На лицата, които не разполагат с достатъчно средства, се предоставя правна помощ, доколкото тази помощ е необходима, за да се осигури реален достъп до правосъдие. А според чл. 52, пар. 3 от Хартата на основните права на Европейския съюз, доколкото настоящата Харта съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в посочената Конвенция. Тази разпоредба не пречи правото на Съюза да предоставя по-широка защита. Правото на достъп до правосъдие е основно право и дава възможност на всяко лице да се обърне към съда, за да получи правна защита, ако се установи, че правата на това лице са били нарушени. Основните елементи на правото на достъп до правосъдие включват реален достъп до орган за решаване на спорове, право на справедлив съдебен процес и своевременно решаване на спорове, правото на адекватно удовлетворение, както и общо прилагане на принципите на ефективност и ефикасност към правораздаването. В случая оплакванията за несвоевременни действия на АС – Пазарджик, довели до невъзможност за прилагане на записите видеонаблюдението в Затвора гр. Пазарджик, т. е. оплакванията представляват неразглеждане на делото в разумен срок. Това налага да се провери дали първата инстанция е бездействала и дали това е довело до невъзможност за прилагане на записите от видеонаблюдението, с оглед твърдения на ищеца и изложеното в мотивите на определение № 10929/30.11.2022 г. по адм. д. № 8327/2022 г. по описа на ВАС. Производството по адм. д. № 828/2020 г. по описа на АС- Пазарджик е образувано по подадено на 24.07.2020 г. искане на Н. А. за обезпечаване на доказателства чрез изискването и прилагането на записите от видеонаблюдението в Затвора гр. Пазарджик за 21.07.2020 г. за времето от 15: 00 ч. до 18: 00 ч. (няма да се обсъжда искането за допускане на СМЕ, тъй като същото е удовлетворено). Настоящият състав намира за неоснователни възраженията на процесуалния представител на ищеца за неподсъдност на делото на АС – Пазарджик, поради което са изцяло неоснователни развитите доводи, че ответната страна не е изпратила делото на компетентния съд, с което е забавено прилагането на записите от видеокамерите. Уредбата на обезпечение на доказателства е регламентирана в чл. 207 – чл. 209 ГПК, приложима и в производствата пред административните съдилища по силата на чл. 144 АПК. Неоснователни са възраженията на ищеца, че компетентен да се произнесе е районният съд, а не административният съд. Вярно, че чл. 208, ал. 1 ГПК посочва районен съд, но не се държи сметка, че пред административния съд следва да се разгледа основното предстоящо производство (предявяване на иск по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ срещу ГДИН за обезщетение от незаконосъобразни действия на длъжностни лица на Затвора гр. Пазарджик), в което ще се анализират обезпечените доказателства. С влизане в сила на АПК редът за разглеждане на спорове за обезщетения за вреди, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, е уреден по принципно но начин, като компетентен да разгледа същите е административният съд. Съгласно чл. 128, ал. 1, т. 6 АПК на административните съдилища са подведомствени всички дела по искания за обезщетения за вреди от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, при или по повод на изпълнение на административна дейност. Горното правило въвежда обща компетентност за административните съдилища в материята по делата, отнасяща се за обезщетение за вреди от незаконосъобразна административна дейност, като я разграничава по този начин от тази на гражданските съдилища. Съгласно чл. 203, ал. 1 АПК исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица се разглеждат по реда на глава XI „Производства за обезщетения“ от АПК. За неуредените въпроси за имуществената отговорност по чл. 203, ал. 1 АПК се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ и ЗИНЗС. Производствата по тези закони срещу държавата и общините за вреди, причинени при или по повод административна дейност са регламентирани като исков, по които компетентен е административният съд и за които са приложими правилата на АПК. Предвид исковия характер на производството по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и извън няколкото процесуални норми на АПК, субсидиарно приложение съгласно препращащото правило на чл. 144 АПК намират нормите на ГПК, т. е., и тези по чл. 207 и сл. от ГПК за обезпечаване на доказателства. Субсидиарното приложение на ГПК и обстоятелството, че компетентен да разгледа иска по главното производство (предявимия иск срещу ГДИН за вреди) е административният съд обуславят извод, че именно той е компетентен по молбата за обезпечаване на доказателствата по бъдещия иск. Защото преценката за допустимост и основателност на молбата за обезпечение на се извършва именно с оглед фактите по делото, изтъкнати като основание на бъдещия иск. В този смисъл преценката и квалификацията на обстоятелствата по бъдещия иск може да направи единствено съдът, който е общо компетентен да го разгледа – гражданският или административният съд, съобразно правилата за разпределение на общата компетентност между гражданския и административния съд. Именно в правомощието на този съд е да прецени необходимо ли е подобно обезпечение на доказателствата, каквото е заявено с молбата по чл. 207 ГПК. В този смисъл е определение № 6/25.01.2016 г. по адм. д. № 31/2014 г., определение № 27/14.06.2017 г. и определение № 4361/12.12.2022 г. по ч. гр. д. № 4246/2022 г., всичките по описа на смесен състав на ВАС и ВКС. След постъпване на молбата по чл. 207, ал. 1 АПК, административният съд е задължен да извърши проверка за нейната допустимост и редовност. В тази връзка, за да е редовна молбата, следва да е заплатена държавна такса от 20 лева, съгласно чл. 22, т. 2 от тарифата за държавните такси, които се събират по ГПК. В случай, че молбата е нередовна, съдът няма задължение да разгледа искането, докато не бъде отстранена констатираната нередовност, за което следва да се дадат указания. Молбата по чл. 207, ал. 1 АПК е била подадена на 24.07.2020 г., като в нея е липсвало искане за освобождаване от внасянето на държавна такса или за предоставяне на безплатна правна помощ. В тази връзка АС - Пазарджик е постановил разпореждане № 2049/17.08.2020 г., с което е оставил без движение молбата и е дал указания за внасяне на държавна такса. Тези първоначални указания са дадени 24 дни след постъпването на молбата за обезпечаване на доказателства. В молбата е изложено твърдение за осъществен на 21.07.2020 г. побой над Н. А. от страна на служители на ГДИН. По адм. д. № 828/2020 г. по описа на АС – Пазарджик се съдържат документи, като според едни записите от видеонаблюдението се съхраняват 16 дни (както е прието в крайния съдебен акт на АС – Пазарджик и в определение № 10929/30.11.2022 г. по адм. д. № 8327/2022 г. по описа на ВАС), а според други – 27 дни. Това означава, че на 06.08.2020 г. е изтекъл 16 – дневният срок за съхранение на видеозаписите, а ако се приеме, че срокът е 27 дни, то същият е изтекъл на 17.08.2020 г. Това води до извод, че указания за отстраняване на нередовност на молбата, дадени с разпореждане № 2049/17.08.2020 г., са след срока на съхранение на видеозаписите или в деня на изтичане на този срок. По този начин невъзможността за изискване и прилагане на видеозаписите е съществувала към момента на даване на първоначалните указания на съда, но е липсвала към момента на подаване на молбата. Тези първоначални указания са дадени 24 дни след постъпването на молбата за обезпечаване на доказателства, което налага да се провери дали този срок е разумен. Времето, което е необходимо на съда, за да се произнесе по редовността на молбата, зависи от искането и начина на излагане на факти от молителя. Производството по обезпечението на доказателствата е предназначено да се съберат доказателства до започване на съдебното производство, като по този начин се осуети възможността в резултат на недобросъвестно поведение на противната страна или в резултат от действията на обективни фактори доказателственото средство да бъде загубено или унищожено или да бъде затруднено неговото събиране. Именно целта на производството е доказателствата да се съберат, когато съществува опасност да се загубят или тяхното събиране да се затрудни (чл. 207 ГПК). Тази цел изисква от съда да се произнася с необходимата бързина. В същото време даването на указания за внасяне на дължимата държавна такса не е свързано с правна сложност. По тези съображения произнасянето по редовността на молбата не е своевременно, когато е 24 дни от постъпването ѝ (дори в условията на съдебна ваканция). Навременното даване на указания от съда е от значение за обсъжданото производство и е свързано с възможността на молителя да отстрани нередовността на молбата, за да се пристъпи към изискване на видеозаписите. В този смисъл съдът намира, че е налице нарушение на чл. 6 ЕКПЧ, уреждащ правото на достъп до правосъдието, съдържащо изискването за произнасяне на съда в разумен срок. Не е достатъчно да е налице само нарушение на чл. 6 ЕКПЧ, за да се ангажира отговорността на ответника, тъй като нарушението следва да е винаги „достатъчно съществено“. По съединени дела С-46/93 и С-48/93 Brasserie du Pecheur и Factortame, в т. 56, съдът указва неизчерпателно критериите за определяне дали нарушението е достатъчно съществено, като посочва, че компетентната национална юрисдикция може да вземе предвид степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на преценка, която нарушената норма предоставя на националните органи, умисъла или непредпазливостта при неизпълнение на задължението, извинимия или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, както и обстоятелството, че поведението на общностна институция може да е допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални мерки или практики, които противоречат на общностното право. В случая критерии са първоначалните действия на Н. А. и характерът на производството, регламентирано в чл. 207 – чл. 209 ГПК. По – горе се посочи, че целта на производството по обезпечаване на доказателства изисква бързина. Молителят е подал молба по чл. 207 ГПК, опасявайки се от изтичане на срока за съхранение на записите, поради което същият изначално е запознат с необходимостта от бързина за произнасяне. Няма как съдът да се произнесе по нередовна молба, което се знае от Н. А., с оглед служебно известния факт за образувани множество дела от него. Същият е следвало предприеме необходимото още с подаване на молбата, а именно да поиска освобождаване от внасянето на държавна такса, както го е направил, но в по – късен момент, т. е. самият молител е допринесъл за невъзможността за прилагане на записите. Посоченото, съпоставено с липсата на задължение за съда да знае за срока на съхранение на видеозаписите, води до извод за извиним характер на нарушението, което го изключва като „достатъчно съществено“. В основата на настоящия съдебен акт се поставя характерът на производството по обезпечаване на доказателствата и по – конкретно ползите, които това производство би допринесло за Н. А.. Обезпечението на доказателствата представлява предварителното тяхно събиране, предхождащо предявяването на иска. Това производство има несамостоятелен и привременен характер, а именно да осигури събирането на доказателства до започване на съдебното производство. Целта е със събраните доказателства да се докаже бъдещата искова претенция, т. е. от тази гледна точка обсъжданото производство не е самостоятелно и впоследствие става част от производството по бъдещия иск за обезщетение на вреди от действията на служители на Затвора гр. Пазарджик. Липсата на видеозаписи по никакъв начин не препятства възможността на Н. А. да докаже бъдещата искова претенция, тъй като същият разполага с много други доказателствени средства и способи. В подкрепа на това искането му за разпит на двама свидетели, направено по време на производството по адм. д. № 828/2020 г. по описа на АС – Пазарджик. Същото е било уважено, въпреки че е било извън предметния характер на молбата по чл. 207, ал. 1 ГПК (в тази връзка са и мотивите на определение № 10929/30.11.2022 г. по адм. д. № 8327/2022 г. по описа на ВАС), но същото илюстрира потенциалната възможност за доказване твърдяните от ищеца факти (друг е въпросът дали да се кредитират същите), т. е. на разположение са други доказателствени средства. Посоченото следва да се обвърже и с твърденията на свидетеля И. С., разпитан в настоящото производство, според който в килиите липсват камери, т. е. не е възможно записите да съдържат информация за релевантните факти по бъдещия иск. Наред с това не може да се отмине и обстоятелството, че в крайна сметка Н. А. не е предявил иск срещу ГДИН за обезщетение на вреди, причинени от служители на Затвора гр. Пазарджик. Горното води до извод, че неприлагането на записите не води до невъзможност за доказване на бъдещия иск, т. е. не се касае за пропуск от реални и значими преки ползи от производството по обезпечение на доказателствата, а това от своя страна изключва съществеността при нарушението на съда. В тази връзка нарушение на АС – Пазарджик не е достатъчно съществено, поради което не е осъществен фактическият състав на чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ и исковата претенция следва да се отхвърли като неоснователна. По изложените съображения, съдът