Решение № 22841 от 12.12.2025 г. на Софийски районен съд по дело № 76956/2024 г.

Производството е образувано по искова молба, подадена от, , ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК: 131001375, срещу К. Л. М., ЕГН: ••••••••••. В срока по чл. 131 ГПК не е депозиран отговор на исковата молба. В исковата молба ищецът твърди, че между ответника и „Юробанк България“ АД е било налице облигационно отношение, възникнало въз основа на Договор за потребителски кредит № FL388389 от 17.04.2008 г., по силата на който в полза на ответника е бил отпуснат кредит в размер на 10 000 лева. Кредитополучателят е следвало да погаси задължението си в срок от 120 месеца. Сочи се, че поради неизпълнение от страна на ответника, „Юробанк България“ АД е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, по което е било образувано ч. гр. дело № 4930/2013 г. по описа на Софийски районен съд, 78 състав. По това дело на 11.02.2013 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Сочи, че въз основа на издадената заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 4930/2013 г., било образувано първоначално изпълнително дело № 324/2013 г. по описа на ЧСИ М.К.К., рег. № 788 при КЧСИ, като установеният постоянен адрес на К. Л. М. бил посетен три пъти от призовкар на съдебния изпълнител, с което заповедта за изпълнение била влязла в сила. В условия на евентуалност, ако съдът счете, че заповедта за изпълнение не била влязла в сила, ищецът твърди, че съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за установяване съществуването на вземането се считал за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато бил спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. Тъй като заявлението било подадено на 07.02.2013 г., на основание чл. 116, буква, , б” от ЗЗД от посочената дата давностният срок за процесното вземане бил прекъснат, а на основание чл. 115, буква, , ж” от ЗЗД давността била спряла да тече. След прекратяване на изпълнително дело № 324/2013 г. било образувано ново изпълнително дело № 431/2017 г. по описа на ЧСИ М.К.К., рег. № 788 при КЧСИ, по което били предприети конкретни изпълнителни способи спрямо длъжника. Поради изложеното счита, че давностният срок за събиране на процесното вземане не бил изтекъл. Счита, че подаденото от длъжника възражение по чл. 414 ГПК през 2024 г. било просрочено, тъй като към този момент заповедта за изпълнение вече била влязла в сила. В допълнение, на 12.12.2024 г. между страните било сключено Споразумение за разсрочване на вземането и съгласно разпоредбата на чл. 4 от последното ответникът изрично признавал задължението по основание и размер, откъдето било видно, че длъжникът не поддържал направеното в предходен момент възражение по чл. 414 ГПК. Твърди, че на основание чл. 15 от Договора предсрочна изискуемост на вземането настъпвала, без да е необходимо волеизявление на никоя от страните по договора за кредит. Поради неплащане от страна на длъжника, кредитът бил станал предсрочно изискуем. Това обстоятелство било настъпило преди издаването на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не били приложими в конкретния случай постановките на цитирания акт, съгласно които предсрочната изискуемост предполага изявление от страна на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми и че предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора. Сочи, че в действащия към момента на сключване на договора за кредит Закон за потребителския кредит, в сила от 01.10.2006 г. и отменен на 05.03.2010 г., не се предвиждало към договора за кредит задължително да се прилагат общи условия. Твърди, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение било подадено на 07.02.2013 г., поради което давността била прекъсната от този момент. Настоящият установителен иск следвало да се счита за предявен към този момент. Освен това давността не била текла и поради обстоятелството, че било образувано изпълнително дело 431/2017 г. по описа на ЧСИ М.К.К., рег. № 788 при КЧСИ, по което и било поискано прилагането на конкретни изпълнителни способи спрямо длъжника. Ищецът поддържа, че на 18.01.2016 г. бил сключен Договор за продажба на вземания (цесия) между „Юробанк България " АД /в качеството на цедент/ и „ЕОС Матрикс" ЕООД /в качеството на цесионер/, по силата на който цедентът бил прехвърлил на ищеца необслужвани вземания, изрично посочени в Приложение № l към договора за цесия, произтичащи от договори за кредити, сключени от цедента с физически лица. Предмет на посочения договор за цесия били и вземанията на, , Юробанк България" АД към К. Л. М.. На базата на изрично пълномощно, предоставено от, , Юробанк България” АД, „ЕОС Матрикс” ЕООД било изпратило от името на цедента уведомително писмо за прехвърляне на вземането до кредитополучателя на посочения от него в сключения договор за кредит адрес. В условия на евентуалност, в случай че съдът не приеме доводите за изпращане на уведомлението от страна на цесионера в качеството му на упълномощен представител на цедента, ищецът развива аргументи, според които длъжникът бил уведомен за извършеното прехвърляне на вземането с връчването на препис от исковата молба. Твърди, че на 12.12.2024 г. с ответника било сключено споразумение за разсрочване на паричното задължение, което споразумение имало характера на признаване на вземането от страна на длъжника. Въз основа на горното ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ищцовото дружество, че ответникът дължи на „ЕОС Матрик" ЕООД паричните суми, за които били издадени Заповед за изпълнение и Изпълнителен лист от 11.02.2013 г. по ЧГД 4930/24 по описа на СРС, както следва: 8 966, 95 лева - главница, ведно със законна лихва за периода от 07.02.2013 г. до изплащане на вземането; 3708, 21 лева - договорна лихва от 17.05.2008 г. до 22.01.2013 г.; 665, 86 лева - наказателна лихва за периода от 15.08.2010 г. до 22.01.2013 г. Ответникът, чрез адв. В. Н., не е подал отговор на исковата молба. Във възражението по чл. 414 ГПК е направено възражение за погасяване на задължението по давност. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното: Не се спори, а и от представените по делото доказателства е видно, че на 17.04.2008 г. между „Юробанк И Еф Джи Бьлгария" АД като кредитодател и К. Л. М. като кредитополучател е бил сключен Договор за потребителски кредит № FL388389, приложен на листове от 8 до 13 от делото, по силата на който договор банката предоставя на ответника в настоящото производство кредит в размер на 10 000 лева /десет хиляди лева/. Средствата по кредита са били предоставени и отчетени по банкова разплащателна сметка с IBAN BG70BPBI79401053319402, открита на името на кредитополучателя в банката. Не е спорно между страните, а и видно от приложеното по делото бордеро /л. 14/, отпуснатият кредит е бил усвоен еднократно от кредитополучателя на 17.04.2008 по посочената банкова сметка. На основание чл. 3, ал. 1 от договора, за ползването на кредит кредитополучателят се е задължил да плаща на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на банката за потребителски кредити, увеличен с договорна надбавка в размер на 6, 70 пункта, като към датата на сключване на договора базовият лихвен процент на банката за потребителски кредити е бил в размер на 8, 25 % годишно съгласно договора. В допълнение, на основание чл. 3, ал. 2 договорът е сключен и при годишен процент на разходите кьм датата на отпускане на кредита - 16, 82 %. Кредитополучателят се е задължил да върне ползвания кредит, заедно с дължимите съгласно договора лихви, в сроковете и условията на договора, а именно на 120 месечни вноски, всяка в размер на 161, 03 лева, като крайният срок за погасяване на кредита е до 17.04.2018 г. Видно от Анекс № l от 22.05.2009 г. към договора за кредит срокът за погасяване на задължението и размерът на месечните вноски се променят, като считано от 22.05.2009 г. до 15.04.2018 г. размерът на дължимите погасителни вноски е станал 177, 82 лева с една изравнителна вноска от 168, 44 лв. Въз основа на издадената заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист е било образувано първоначално изпълнително дело № 324/2013 г. по описа на ЧСИ М.К.К., рег. № 788 при КЧСИ. Видно от писмо от ЧСИ М. К., постъпило в съда на 09.05.2025 г., по изпълнително дело № 324/2013 г. не са били връчени на длъжника изпълнителен лист и заповед за изпълнение на основание чл. 410 ГПК, а делото е било преобразувано в изпълнително дело № 431/2017 г., по което на 21.10.2024 г. на упълномощен представител на длъжника са били връчени покана за доброволно изпълнение, изпълнителен лист и заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ. На 18.01.2016 г. се е сключил Договор за продажба на вземания (цесия) между „Юробанк България " АД /в качеството на цедент/ и „ЕОС Матрикс" ЕООД /в качеството на цесионер/, по силата на който цедентът е прехвърлил на ищеца необслужвани вземания, изрично посочени в Приложение № l към договора за цесия, произтичащи от договори за кредити, сключени от цедента с физически лица. С договор за прехвърляне на вземания по договори за кредит, приет като доказателство по делото, от 18.01.2016 г. „Юробанк България " АД /в качеството на цедент/ прехвърля на „ЕОС Матрикс" ЕООД /в качеството на цесионер/ портфейл от необслужени вземания по договори за кредити, предоставени на физически лица, изброени в Приложение № 1, заедно с всички обезпечения, привилегии и други акцесорни права, произтичащи от портфейла. От представеното извлечение от Приложение № 1 /л. 45-47/ към договора за цесия, се установява, че ответникът по делото фигурира в списъка на длъжниците по договор за потребителски кредит. С писмено пълномощно с нотариална заверка на подписа /л. 44/ кредиторът е упълномощил „ЕОС Матрикс” ЕООД да уведоми съгласно условията на чл. 99, ал. 3 ЗЗД физическите лица – длъжници по договори за потребителски кредити за прехвърлянето към Дружеството на вземанията на банката срещу физически лица – длъжници, произтичащи от посочените договори за кредит, предмет на горепосочения договор за прехвърляне на вземания. На базата на изрично учредената представителна власт в полза на „ЕОС Матрикс” ЕООД, последният е изпратил от името на цедента уведомително писмо за прехвърляне на вземането до кредитополучателя на посочения от него в сключения договор за кредит адрес /л. 48/. Получаването на уведомлението от страна на длъжника е удостоверено с полагането на квалифициран електронен подпис, отговарящ на изискванията на eIDAS. На 12.12.2024 г. между страните по делото е сключено Споразумение за разсрочване на парично задължение, като разпоредбата на чл. 4 на същото съдържа признание на задължението по основание и размер от страна на длъжника. Съгласието на страните за сключване на въпросното споразумение също е удостоверено с полагането на квалифициран електронен подпис. По делото е назначен съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение, което не е оспорено от страните, съдът кредитира като обосновано, пълно и компетентно изготвено от специалист в сферата на счетоводството и финансите. Според вещото лице незаплатените от ответницата суми по процесния договор за потребителски кредит са в размер на 14 294, 27 лв., от които 8966, 95 лв. – главница, 3708, 21 лв. – договорна лихва за периода от 16.08.2010 г. до 22.01.2013 г., както и 1619, 11 лв. – наказателна лихва за периода от 16.08.2010 г. до 07.02.2013 г. При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното: Предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86, ал. 1 33Д. За да бъде уважен така предявеният иск, в тежест на ищеца е да докаже: наличието на валидно облигационно отношение по предоставяне на банков кредит; предоставяне на сумата; настъпила изискуемост на вземането (на основание изтичане на срока на договора или предсрочна изискуемост); размер на вземането; че ответникът се е задължил да заплати в полза на ищеца възнаградителна лихва в уговорения размер; че длъжникът е изпаднал в забава, както и размера на обезщетението за забава; наличието на валидна уговорка между страните по договор за потребителски кредит за дължимост на наказателна лихва при просрочие на кредитополучателя по договора, както и размера на дължимата наказателна лихва; че са били налице основания за начисляване на наказателна лихва и нейния размер. Ищецът следва да докаже, че е сключен валиден договор за цесия, по силата на който му е прехвърлено вземане срещу ответника по сочения от него договор, както и че длъжникът е бил уведомен за извършената цесия. В доказателствена тежест на ищеца е и да докаже, че предсрочната изискуемост на вземането е валидно обявена на длъжника. При доказване на горните факти, в тежест на ответника е да установи погасяване на паричното си задължение. Във връзка с релевираното във възражението по чл. 414 ГПК възражение за погасяване по давност на претенциите, заявени с исковата молба, в тежест на ответника е да докаже настъпването на факти и обстоятелства, водещи до спиране и/или прекъсване теченето на давностния срок по отношение на претендираните в настоящото производство вземания. По допустимостта на иска: При издадена заповед за изпълнение и с оглед действието на възражението на длъжника, кредиторът може да предяви иск за установяване на вземането си в рамките на преклузивния едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 ГПК. Установителният характер на този иск е посочен ясно и недвусмислено в разпоредбата на чл. 422 ГПК и се определя от обстоятелството, че ако искът бъде уважен, заповедта за изпълнение влиза в сила, поради което при тази изрично предвидена в закона възможност, заявителят няма правен интерес да предяви осъдителен иск за вземането си. Във връзка с направените в исковата молба твърдения на ищеца, че в рамките на изпълнително дело № 324/2013 г. установеният постоянен адрес на К. Л. М. бил посетен три пъти от призовкар на съдебния изпълнител, с което заповедта за изпълнение била влязла в сила и възможността за подаване на възражение по чл. 414 ГПК била преклудирана, следва да се има предвид, че доказателства в тази насока не са представени от ищеца и дори напротив, това твърдение пряко противоречи на събрания по делото доказателствен материал. Видно от писмо от ЧСИ М. К. /л. 84/, постъпило в съда на 09.05.2025 г., в рамките на изпълнително дело № 324/2013 г. не са били връчени изпълнителен лист и заповед за изпълнение на основание чл. 417 ГПК, включително и по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК – връчване чрез залепване на уведомление. Разпоредбата на чл. 47, ал. 1 ГПК предвижда, че когато ответникът в продължение на един месец не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а невъзможността ответникът да бъде намерен на посочения по делото адрес се констатира най-малко с три посещения на адреса. Дори призовкарят на съдебния изпълнител да е осъществил три посещения на адреса, не са налице по делото данни за изпълнение на останалите изисквания на разпоредбата на чл. 47, ал. 1 ГПК - трите посещения да са с интервал от поне една седмица между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията да е в неприсъствен ден, с изключение на случаите, когато връчителят е събрал данни, че ответникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението. Поради липсата на доказателства в тази насока, не би могло да се приеме, че заповедта за изпълнение е била надлежно връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК от призовкаря. В допълнение, самият съдебен изпълнител изобщо и не твърди заповедта да е била връчена преди 21.10.2024 г., което съвпада с приведените от ответника доказателства за датата на връчване на заповедта – разписка, приложена на л. 29 от ч.гр.д. № 4930/2013 г., според която призовкарят е връчил заповедта за изпълнение, ведно с изпълнителен лист и покана за доброволно изпълнение на упълномощен представител на длъжника едва на 21.10.2024 г. С оглед на горното, съдът приема за неоснователни твърденията на ищеца за връчване на заповедта за изпълнение в рамките на изпълнително дело № 324/2013 г. по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК. Връчването на заповедта се е осъществило едва на 21.10.2024 г. и възражението по чл. 414 ГПК, подадено на 31.10.2024 г., се явява своевременно предявено в едномесечния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което са настъпили правните последици, предвидени в чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, като с Разпореждане № 20132638/22.11.2024 г. съдът е указал на заявителя възможността да предяви установителен иск за съществуване на вземането си. Поради изложеното настоящият съдебен състав счита, че искът с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86, ал. 1 33Д се явява допустим, своевременно предявен и единствен правен способ, с който кредиторът може да установи съществуването на своето вземане със сила на присъдено нещо. По основателността на иска: По делото бе установено за безспорно, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит № 362-252/2009 г. Кредитополучателят по договора е физическо лице, на което по силата на тази сделка е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а кредитодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Следователно, между страните е налице договорно правоотношение, подчинено на специалните правила на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите, които въвеждат редица императивни правила, въвеждащи засилена правна защита на потребителя като икономически по-слаба страна в тези правоотношения. По делото е представен сключен на 18.01.2016 г. Договор за продажба на вземания (цесия) между „Юробанк България" АД /в качеството на цедент/ и „ЕОС Матрикс" ЕООД /в качеството на цесионер/, по силата на който последният е придобил портфейл от необслужвани вземания, сред които е и вземането срещу ответника. По своята правна същност договорът за цесия, уреден в чл. 99 ЗЗД, представлява двустранна правна сделка, по силата на която цесионерът придобива прехвърленото вземане заедно с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности. Предвид общия принцип за относителното действие на правните сделки, обективиран в чл. 21, ал. 1 ЗЗД, договорите пораждат действие само между страните по тях, а по изключение при изрично предвидените в закон случаи, те имат действие и по отношение на трети лица. Такова изключение е налице и в хипотезата на сключен договор за цесия, тъй като съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД от момента на съобщаването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, легитимиран да получи изпълнение е цесионерът. В настоящия случай цесионерът представя по делото Уведомление за прехвърляне на вземания с изх. № MA3 00212976 от 12.12.2024 г. /л. 48/, както и нотариално заверено пълномощно /л. 44/ от 19.02.2021 г., изхождащо от цедента, с което последният упълномощава „ЕОС Матрикс" ЕООД да уведоми от името на „Юробанк България" АД всички длъжници по вземанията, които банката е цедирала с Договора за продажба на вземания от 18.01.2016 г. Съгласно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД предишният кредитор трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането и от този момент цесията има действие спрямо длъжника и третите лица. Уведомяването за цесията трябва да бъде извършено от стария, а не от новия кредитор, тъй като целта на закона е длъжникът да бъде защитен срещу ненадлежно изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Понеже прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор, напълно логично е изискването съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор, за да създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов (ТР № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на ВС, Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., ТК, II ТО на ВКС). Затова съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД действие. Горното обаче не означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Според чл. 36 ЗЗД представителната власт възниква по волята на представлявания, нейният обем се определя според това, което упълномощителят е изявил (чл. 39 от ЗЗД) и не са предвидени никакви изрични ограничения на тази власт посредством повелителни правни норми, свързани с уведомяването за цесията. Следователно по силата на принципа за свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията (така Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г., II т. о. и др.). С оглед гореизложеното, съдът приема, че в настоящия случай ищцовото дружество е било надлежно упълномощено от цедента да извърши уведомяването, както и че длъжникът е бил валидно уведомен за прехвърлянето посредством представеното по делото Уведомление за прехвърляне на вземания, получаването на което от длъжника е удостоверено с полагането на квалифициран електронен подпис на същия. В тази връзка съдът, съобразявайки и мотивите, изложени в Решение № 123/24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., Т.К., приема, че дори да се приеме, че длъжникът не е узнал за наличието на такова прехвърляне, получаването на исковата молба и приложенията към нея се считат за уведомление в тази насока. Следва изрично да се отбележи, че с оглед момента на сключване на Договора за потребителски кредит, а именно 17.04.2008 г., последният попада в предметния и времевия обхват на отменения Закон за потребителския кредит в редакцията му от 22.12.2006 г. Към този момент е приложим и Законът за защита на потребителите (в сила от 10.06.2006 г.). Съгласно разпоредбата на чл. 4 ЗПК (отм.) договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 6 – чл. 10 ЗПК (отм.). Разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.) предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 6, чл. 7, т. 4-14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10 договорът за потребителски кредит е недействителен. По силата на препращащата разпоредба на чл. 12 ЗПК (отм.), по отношение на този договор се прилагат и разпоредбите на чл. 143-148 от Закона за защита на потребителите. С оглед императивния характер на разпоредбите, установени в обществен интерес с цел защита на потребителите като икономически по слаба страна в гражданския оборот, съдът е длъжен служебно да следи за тяхното спазване. Това задължение произтича от чл. 7, ал. 3 ГПК, който изисква съдът да се произнесе в мотивите на решението относно наличието на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители. В същия смисъл е и константната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2020 г. по т. д. № 1/2020 г. на ОСГТК, съгласно която съдът следва служебно да следи за нищожността на правна сделка поради противоречие с императивна правна норма, дори и страните да не са се позовали на нея. По отношение на действителността на процесния Договор за потребителски кредит: Видно от сключения между страните договор и представените по делото доказателства следва да се приеме, че на основание чл. 6, ал. 2 ЗПК (отм.) последният е сключен в писмена форма и екземпляр от така сключения договор е предоставен на кредитополучателя. На следващо място, съдът следва да провери дали процесният договор съдържа всички необходими реквизити, посочени в разпоредбата на чл. 7 ЗПК (отм.). Безспорно договорът съдържа дата (17.04.2008 г.) и място на сключване (гр. София), както и изискуемите според закона индивидуализиращи данни на страните, с което са изпълнени изискванията на чл. 7, ал. 1, т. 1-3 ЗПК (отм.). По-нататък настоящата съдебна инстанция констатира, че чл. 1, ал. 1 от договора посочва чистата стойност на кредита – 10 000, 00 лв., в съответствие с изискването на чл. 7, ал. 1, т. 4 ЗПК (отм.). Разпоредбата на чл. 7, ал. 5 ЗПК (отм.) не е приложима в конкретния случай, доколкото същата се отнася само до хипотезите на револвиращ кредит, какъвто не е уговорен между страните по договора. Разпоредбата на чл. 3, ал. 3 на договора предвижда годишен процент на разходите по разрешения кредит в размер на 16, 82 %, в съответствие с изискването на чл. 7, ал. 1, т. 6 ЗПК (отм.). Съгласно чл. 7, ал. 1, т. 7 ЗПК (отм.) договорът за потребителски кредит трябва да съдържа и информация за условията, при които могат да бъдат променяни посочените в т. 6 разходи по кредита, а именно годишен процент на разходите по кредита, респективно годишен лихвен процент и всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 3, ал. 1 на договора годишната лихва се изчислява като сбор на базовия лихвен процент на, , Юробанк И Еф Джи България” АД за потребителски кредити за съответния период на начисляване на лихвата плюс надбавка в размер на 6, 70 пункта. От цитираната клауза на договора следва, че годишната лихва по кредита се изчислява като сбор от фиксирана надбавка в размер на 6, 70 пункта и детерминанта - базовият лихвен процент на „Юробанк И Еф Джи България“ АД за потребителски кредити, който процент е динамична, променлива стойност и пряко влияе върху общия размер на годишната лихва по кредита. Поради тази причина, за да бъдат изпълнени изискванията на чл. 7, ал. 1, т. 7 ЗПК (отм.), както и да бъде гарантирано равновесието между правата и задълженията на търговеца и на потребителя в духа на чл. 143, ал. 1 ЗЗП (отм.), договорът следва да предвижда ясен механизъм за промяна на базовия лихвен процент, чиято стойност се определя едностранно от банката. Разпоредбата на чл. 3, ал. 4 на договора предвижда, че базовият лихвен процент се определя от Съвета на директорите и подлежи на ежемесечно преразглеждане, както и че промяна в базовия лихвен процент се приема, , при съществени промени, свързани с пазарните условия (колебания/изменения на борсовия курс/индекс и/или размера на лихвения процент на финансовия пазар и други)”. Настоящият съдебен състав намира, че тази формулировка, макар и формално да описва ред за едностранно изменение на базовия лихвен процент, не отговаря на изискванията на чл. 7, ал. 1, т. 7 ЗПК (отм.), както и на принципа на защита на потребителя като икономически по-слаба страна в правоотношението с търговеца. Разпоредбата на чл. 3, ал. 4 на договора е обща, абстрактна и не съдържа конкретни, измерими критерии, при наличието на които промяната в базовия лихвен процент е допустима. За да бъде същински, а не само формално удовлетворено изискването на чл. 7, ал. 1, т. 7 ЗПК (отм.) в договора следва да бъдат предвидени конкретни условия, механизъм (така например формула) и обективните външни показатели, при които може да се промени разходът по кредита. Смисълът на посочената законова разпоредба е потребителят сам да може предварително да изчисли какви промени би претърпял базовият, а от там и годишният лихвен процент при настъпването на предварително определените и посочени в договора изменения в икономическата конюнктура. Формулировки като, , съществени изменения”, , , колебания” и, , изменения” са неточни и неопределени, доколкото за потребителя не става ясно кои изменения са съществени; какъв е обективният критерий, въз основа на който се преценява дали изменението е съществено или несъществено; каква е дефиницията на понятието, , колебания” и кога колебанието е в достатъчна степен сериозно, за да обуслови изменение в базовия лихвен процент на банката; съществуването на какви, , изменения” е предпоставка за търговеца да измени едностранно разходите по кредита. В допълнение, в недостатъчна степен конкретна е и формулировката, , лихвен процент на финансовия пазар”, тъй като цитираното понятие е абстрактно, не е дефинирано в нормативен акт на действащото българско законодателство, нито представлява общоприет икономически термин, както и не се позавава на външни, публични, независими пазарни индекси (показатели) като например EURIBOR, нито пък реферира към статистики за лихвени нива по депозити и кредити, публикувани от БНБ, или към друг външен и обективен пазарен индекс, показател или критерий, който да направи клаузата ясна, обща и разбираема и да осигури необходимото ниво на защита на потребителя от произволни, едностранни решения на банката. Въз основа на горното следва обоснован извод, че клаузата на чл. 3, ал. 4 от процесния договор е неравноправна, защото предоставя неограничена дискреция на банката и по този начин съществено нарушава баланса на правата и задълженията на потребителя и търговеца. Изложените доводи на настоящия съдебен състав се основават на основни положения, наложени от практиката на СЕС, свързана със защитата, гарантирана на потребителите, които са в положение на по-слаба страна спрямо продавачите и доставчиците, и мерките, които Директива 93/13 задължава държавите членки да предвидят за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици. В Решение на СЕС от 26.04.2012 г. по дело C- 472/10 се приема, че националната юрисдикция следва да прецени неравноправния характер на клауза в потребителски договор, с която продавач или доставчик предвижда едностранно промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В Решение на СЕС по дело C‑26/13 от 30.04.2014 г. се посочва, че за потребителя е от основно значение да бъде информиран преди сключването на договора за договорните условия и за последиците от това сключване. Именно въз основа на тази информация той взема решение дали да се обвърже с условията, изготвени предварително от продавача или доставчика (вж. решение RWE Vertrieb, EU: C: 2013: 180, точка 44). Следователно изискването за прозрачност на договорните клаузи, предвидено в Директива 93/13, не може да бъде ограничено единствено до разбираемия характер на тези клаузи от формална и граматическа гледна точка. Напротив, доколкото въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика, по-специално по отношение на степента му на информираност, това изискване за прозрачност трябва да се тълкува разширително в смисъл, че потребителят трябва да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за клаузите на договора икономически последици (вж. по аналогия решение RWE Vertrieb, EU: C: 2013: 180, точка 49). Клаузата трябва да е така формулирана, че да позволява на потребителя да разбере механизма на изчисляване на разходите по кредита и връзката между елементите, от които се определят разходите. В конкретния случай изследваната клауза от процесния договор не съдържа такава ясна методика за изчисление. По-нататък, Решение на СЕС по дело C‑96/14 от 23.04.2015 г. също потвърждава необходимостта от яснота и предвидимост във формулировките на потребителски договори и от прозрачно изложение на точния механизъм, предвиден в дадена клауза на договора, както и отношението между този механизъм и механизма, предвиден в другите клаузи, така че потребителят може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. По въпроса е формирана и практика на Върховния касационен съд, която настоящият съдебен състав изцяло споделя, обективирана в Решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр. д. № 1899 / 2015 г. на ВКС, IV Г.О., според мотивите на което неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, респективно нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП е клауза, в която липсва всякаква яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената лихва, респективно липсва обвързаност на конкретния размер на повишението на лихвата с размера на покачване на индекса, доколкото независимо от размера на изменение на EURIBOR единствено от банката зависи с колко точно ще измени лихвата и тя не е длъжна да се съобразява с конкретното изменение на пазарния индекс, липсва и възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса EURIBOR. Според Решение № 50013 от 05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, II Т.О. непосочването, респ. неточното посочване на годишния процент на разходите и годишния лихвен процент в договора за потребителски кредит води до недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК (чл. 14, ал. 1 ЗПК отм.). Мотивиран от изложеното и като взе предвид, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 7, т. 7 ЗПК (отм.), съдът приема, че договорът е недействителен на основание чл. 14, ал. 1 ЗЗП (отм.). Съгласно чл. 14, ал. 2 ЗЗП (отм.), когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно, искът следва да бъде уважен само до размера на чистата стойност на кредита и то само по отношение на подлежащата на връщане главница, като съгласно приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза размерът възлиза на сумата от 8966, 95 лв. При изложените съображения за недействителност на договора за потребителски кредит и недължимост на лихви и други разходи по кредита, изцяло неоснователни се явяват претенциите за установяване на дължимост на сумата от 3708, 21 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 17.05.2008 г. до 22.01.2013 г., както и сумата от 665, 86 лв. – обезщетение за забава за периода от 15.08.2010 г. до 22.01.2013 г. Законната лихва върху процесното вземане се дължи едва от поканата, като за такава се счита исковата молба, адресирана до длъжника. Законната лихва се начислява само върху новата чиста главница и то съобразно с погасителния ефект, който не се отчита по чисто процесуални съображения, но от материалноправна гледна точка намалява размера на задължението, което се отразява на основата, върху която се начислява законната лихва, тъй като всяко плащане се отнася към нея, което следва да се съобрази от съдебния изпълнител в изпълнителното производство. Това е така, защото специалната разпоредба на чл. 14, ал. 2 ЗПК (отм.) има защитното действие на особена повелителна норма и създава задължение за връщане само на чистата главницата и по-специално – на непогасения остатък от нея, но не при условията на договора, въпреки че вземането възниква на договорно основание. Вземането е изискуемо веднага, но това не означава, че длъжникът автоматично изпада в забава, тъй като, за да започне да се начислява законна лихва върху вземането, е необходима покана (чл. 84, ал. 2 ЗЗД). Заповедното производство е едностранно производство, поради което заявлението за издаване на заповед за изпълнение няма характер на покана и не може да постави длъжника в забава. Забавата, настъпила от падежа на срока на договора, също не е меродавна, тъй като разпоредбата чл. 14, ал. 2 ЗПК (отм.) изключва лихвата за забава до предявяване на искова молба. Затова чистата главница се дължи, ведно със законната лихва, едва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 23.12.2024 г., тъй като същата има характер на самостоятелна покана за новото вземане за главницата, до окончателното изплащане на сумата, като се съобразяват извършените плащания, с които се намалява размерът на чистата главница, върху която се начислява лихвата. По отношение на релевираното във възражението по чл. 414 ГПК възражение за изтекла погасителна давност на вземанията по договора за потребителски кредит: С оглед прогласяването на процесния договор за потребителски кредит за нищожен поради несъответствие с изискванията на ЗПК, релевираното възражение за изтекла погасителна давност следва да бъде преценено единствено по отношение на главницата. Вземанията за главницата се погасяват с 5-годишна давност (чл. 110 ЗЗД). На първо място, следва да бъде изяснен въпросът за началния момент на погасителната давност за отделните вноски. Съгласно постановките на ТР № 3/2023 г. по т. д. № 3/2023 г. ОСГТК ВКС, при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. В конкретния случай ищецът твърди, че кредитът е станал предсрочно изискуем на 17.08.2010 г. – датата, на която е падежирала първата неплатена вноска по кредита. Не се съдържат по делото данни, а и не се твърди, че длъжникът е бил надлежно уведомен за настъпването на предсрочната изискуемост – напротив, ищецът поддържа, че такова уведомяване не било необходимо, доколкото процесният договор бил сключен, преди да бъде прието ТР № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК, поради което в отношенията между страните не били приложими постановките на цитирания тълкувателен акт, а била приложима разпоредбата на чл. 15 от договора за кредит. Същата предвижда, че при непогасяване изцяло или отчасти на която и да е вноска от главницата, вземането на банката за възстановяването на целия кредит ставало предсрочно изискуемо, без да се прекратява действието на договора, и изискумостта настъпвала, без да е необходимо волеизявление на кредитора. В задължителната за съдилищата съдебна практика на Върховния касационен съд, формирана с т. 18 от ТР № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК, се приема, че постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника, кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател. Несъстоятелно е възражението на ищеца, че договорът за кредит е сключен преди постановяване на тълкувателното решение, доколкото даденото задължително тълкуване има ретроактивно действие от момента на влизането в сила на тълкуваната разпоредба (така ТР № 3/2020 г. по т. д. № 3/2020 г. ОСГТК ВКС). Следователно, настоящият състав приема, че предсрочна изискуемост на кредита не е настъпила, тъй като не е извършено надлежно уведомяване на длъжника в такава насока. Въпреки това, липсата на уведомяване на длъжника относно настъпването на предсрочната изискуемост не е от значение за уважаването на иска по чл. 422 ГПК, доколкото всички вземания, представляващи отделни вноски по договора за кредит, са падежирали към момента на предявяването му, видно от приложения на л. 11 от делото погасителен план (вж. ТР № 8/2017 г. по т. д. № 8/2017 г. ОСТК на ВКС). Този факт е релевантен единствено с оглед началния момент на давността за претендираното вземане. Доколкото предсрочна изискуемост по договора за кредит не е настъпила, следва да се приеме, че началният срок на давността за отделните вноски от главницата е започнал да тече от момента на изискуемостта на съответната вноска. Видно от погасителния план, ищцовото дружество претендира вноски за периода от 17.08.2010 г. до 17.04.2018 г. (крайния срок за погасяване на потребителския кредит), а заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК е подадено на 07.02.2013 г. С оглед изричната разпоредба на чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 – в едномесечен срок от получаването на указания за предявяване на иска. В случая това изискване се явява изпълнено, доколкото Разпореждане № 20132638/22.11.2024 г., съдържащо указания за предявяване на установителен иск по чл. 422 ГПК, е било връчено на заявителя на 25.11.2024 г., видно от приложената по делото обратна разписка /л. 30 от ч.гр.д.4930/2013 г./, а установителният иск е предаден на куриер на 23.12.2024 г., видно от представената по делото разписка. Настоящата съдебна инстанция следва да разгледа обаче въпроса дали правилото на чл. 422, ал. 1 ГПК се прилага в случаите, когато е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Въпросът е съществен, тъй като съобразно правилото на чл. 418, ал. 5 ГПК в тази хипотеза не съдът, а кредиторът чрез избрания от него съдебен изпълнител следва да връчи заповедта на длъжника, поради което може да се стигне до злоупотреба с право, ако кредиторът не предприеме действия по връчване на заповедта за продължителен период от време. Това е така, тъй като на практика ще се окаже, че той разполага с едно вечно вземане, доколкото във всеки един момент предявяването на иска по чл. 422 ГПК ще доведе до прекъсване на погасителната давност от момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. По този начин би се стигнало до поощряване на кредитора да бездейства, което е в противоречие с целта на погасителната давност, а именно да санкционира кредитора за неговото бездействие, респ. дезинтересиране от вземането му. Разглеждането на въпроса дали правилото на чл. 422, ал. 1 ГПК е приложимо в настоящата хипотеза, е обусловено и от обстоятелството, че по- горе в настоящото решение съдът оставя без уважение изложените в исковата молба доводи за осъществяване на фактическия състав на чл. 47, ал. 1 ГПК, което да е обусловило влизане в сила на заповедта за изпълнение и преклузия за подаване на възражение по чл. 414 ГПК, поради което следва да бъде разгледано направеното в условия на евентуалност твърдение в исковата молба, че на основание чл. 422, ал. 1 ГПК настоящият установителен иск се считал за предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. По въпроса вече има формирана практика на ВКС, която настоящият състав изцяло споделя, обективирана в Решение № 118 от 12.12.2019 г. на ВКС по т. д. № 2288/2018 г., II т. о., Решение № 294 от 23.10.2025 г. на ВКС по к. т. д. № 504/2025 г. и др. Според цитираните актове прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение възниква само ако изпълнението е предприето действително незабавно, респективно в разумен срок и при липса на бездействие от страна на кредитора. Ако заявлението по чл. 417 ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът бездейства - не получава издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на него, респективно не овластява съдебния изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин препятства осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се касае за бездействие по смисъла на т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г., което не може да има за последица прекъсването на давността. В конкретния случай заявлението за издаване на заповед за изпълнение датира от 07.02.2013 г., а изпълнително дело № 324/2013 г. е образувано в същата календарна година, откъдето следва извод, че изминалият срок между датата на подаване на заявлението и образуването на изпълнителното дело се явява напълно разумен и необходим за кредитора да организира връчването на заповедта за изпълнение на длъжника. Въпреки че искът по чл. 422 ГПК е предявен значително по-късно, това се дължи на факта, че съдебният изпълнител не е връчил заповедта за изпълнение на длъжника, вследствие на което е уважено възражение по чл. 414 ГПК едва през 2024 г. Тези обстоятелства не се дължат на поведението на кредитора, изразяващо се в негово бездействие. Макар да не са приложени по делото данни за конкретни изпълнителни действия, извършени по молба на взискателя, видно от приложеното по делото писмо от ЧСИ М. К. от 09.04.2025 г., към 21.10.2024 г. – датата на връчване на заповедта за изпълнение на длъжника, изпълнителното производство все още е продължавало и няма данни същото да е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК – липса на искане от страна на взискателя за извършване на изпълнително действие в продължение на две години. Поради тази причина настоящият съдебен състав достига до заключение, че за този период от време – от образуване на изпълнителното производство през 2013 г. до 21.10.2024 г., когато заповедта е връчена на длъжника, взискателят системно е подавал молби до избрания от него съдебен изпълнител за извършване на различни изпълнителни действия, поради което не може да се приеме, че кредиторът се е дезинтересирал от вземането си. От изложеното следва обоснован извод, че правилото на чл. 422, ал. 1 се прилага в настоящата хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, доколкото кредиторът не е бездействал, а в разумен срок е получил издадения в негова полза изпълнителен лист, образувал е въз основа на него изпълнително производство, респективно овластил е съдебният изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и периодично е подавал молби за извършване на определени изпълнителни действия, с които да бъде осъществен в пълнота фактическият състав на заповедното производство и да се осигури стабилизирането на заповедта. Поради тази причина настоящият съдебен състав счита възражението за погасяване по давност на вземането по договора за кредит за неоснователно. Съобразно правилото на чл. 422, ал. 1 ГПК и като се имат предвид постановките на цитираната по-горе практика на върховната съдебна инстанция, както и на основание чл. 116, буква, , б” ЗЗД давността за процесното вземане е прекъсната на 07.02.2013 г., когато е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, а на основание чл. 115, буква, , ж” ЗЗД давността е спряла да тече от този момент насетне. Поради тази причина към датата на приключване на съдебното дирене давностният срок за процесното вземане все още не е изтекъл и исковата претенция се явява своевременно предявена. Доколкото в хода на производството бе установено наличието на всеки от елементите, които в своята кумулативна даденост обуславят съществуването на задължение на ответника, по отношение на ищеца следва да бъде установено наличието на вземане до размера на остатъка от чистата стойност на кредита, а именно за сумата от 8966, 95 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяването на иска – 23.12.2024 г., до окончателното погасяване на вземането. Ответникът не твърди и не доказва способ за погасяване на задължението, поради което и съдът е длъжен да приеме, че такова погасяване не е извършено. По разноските: В съответствие със задължителните постановки на т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС, съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство, доколкото със заявлението за издаване на заповедта за изпълнение заявителят е направил изрично искане в тази насока. При този изход на спора – частична основателност на предявените искове, право на разноски има всяка от страните, съразмерно с уважената част от исковете, респ. отхвърлената част. На първо място, съдът не следва да разглежда направеното от ищцовото дружество възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна по делото, доколкото последната не е претендирала разноски в настоящото производство, поради което и не й се следва присъждане на такива. По отношение на претендираното от ищеца юрисконсултско възнаграждение, редът за негово определяне е предвиден в чл. 78, ал. 8 от ГПК, препращащ към нормата на чл. 37 от Закона за правната помощ, а тя на свой ред към Наредбата за заплащането на правната помощ. Съгласно чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ – за защита по дела с определен материален интерес, възнаграждението е от 200 до 450 лв., а алинея втора от същия допуска увеличаване на максималния размер с до 50%, в случаите когато е имало повече от три съдебни заседания или материалният интерес надхвърля 10 000 лв. Макар и второто обстоятелство да е налице в настоящото производство, доколкото общата цена на предявения иск възлиза на 13341, 02 лв., в хода на делото бе установено, че искът се явява основателен само за сумата от 8966, 95 лв., а за остатъка до пълния претендиран размер следва да бъде отхвърлен, поради което настоящата съдебна инстанция счита, че не са налице предпоставките за увеличаване на юрисконсултското възнаграждение на основание чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ. С оглед фактическата и правна сложност на делото съдът намира за справедливо в полза на ответника да бъде присъдена сумата от 200, 00 лв. за юрисконсултско възнаграждение в исковото производство. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените разноски в исковото производство, съразмерно с уважената част от иска. Общият размер на сторените разноски, съобразно представените от ищеца доказателство за действителното им извършване, възлиза на сумата от 986, 83 лв., представляващи: 200, 00 лв. юрисконсултско възнаграждение за иска по чл. 422 ГПК, 266, 83 лв. държавна такса и 520, 00 лв. депозит за вещо лице. Съразмерно с уважената част от иска, в полза на ищеца следва да бъде присъдена сума в размер на 663, 28 лв. – сторени разноски в исковото производство. Допълнително, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени и направените разноски в заповедното производство, съразмерно с уважената част от иска. Общият размер на претендираните в заповедното производство разноски се равнява на сумата от 783, 64 лв., от които 266, 82 лв. - държавна такса, и 516, 82 лв. юрисконсултско възнаграждение. Доказателство за действителното превеждане на сумата от 266, 82 лв. /държавна такса/ към бюджетната сметка на съда са надлежно представени от заявителя при подаване на заявлението па чл. 417 ГПК, поради което тези разноски му се следват. Редът за определяне на юрисконсултското възнаграждение обаче е ясно посочен в разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, препращаща към чл. 37 от Закона за правната помощ, а той на свой ред към Наредбата за заплащането на правната помощ. Според чл. 26 на последния цитиран нормативен акт, за защита в заповедно производство възнаграждението е от 80, 00 до 230, 00 лв. С оглед на правната и фактическа сложност на делото съдът намира за справедливо да присъди възнаграждение за оказаното юрисконсултско съдействие в заповедното производство в размер на 80, 00 лв., при което общият размер на разноските, сторени от заявителя, възлиза на 346, 82 лв. Съразмерно с уважената част от иска, съдът следва да присъди в полза на ищеца сумата от 233, 06 лв. – разноски в заповедното производство. Въз основа на горното, настоящият съдебен състав достига до заключение, че на ищеца се следва сума в общ размер от 896, 34 лв. – разноски в производството по гр.д. 76956/2024 г. и ч.гр.д. 4930/2013 г. по описа на СРС, 78 състав. Така мотивиран, Софийски районен съд, Гражданско отделение, 78 състав,