Решение № 828 от 7.2.2022 г. на Софийски районен съд по дело № 41349/2021 г.

производство заповедта е обезсилена, както и защото не претендира вземането от ищеца, исковата молба – нередовна. Счита, че твърдението на ищеца за отправяне на покани и заплати, е недоказано. Дочи, че евентуалното основание на иска – погасителна давност, не води до допустимост на производството. Счита, че изложените допълнителни твърдения по указания на съда, водят до предявяване на нов иск. Сочи, че ищцата е извършвала плащания по договора, от 1300 лева. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено следното: С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад без възражения на страните, е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че по заявление на ответника от 14.8.2017г. против ищцата, ......., е образувано заповедно производство по чл.410 ГПК грцд№ 52819/2017г., по което на 21.8.2017г. е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата 8078, 84 лева главница по договор за кредит № ••••••••••/7.7.2011г., дължима солидарно от тримата длъжници по заповедта. Видно от заповедното производство, приложено по настоящото дело, и тримата дължници по заповедта са подали възражение, съдът е дал указания на заявителя, по чл.415 ГПК, като е обезсилил заповедта, поради непредявяване на иск в срока. За безспорно е отделено и че през 2012г. ответникът е изпратил до..... покана за доброволно изпълнение. Представен е писмен договор за кредит, изготвен на бланка, с вписване на ръка, при длъжник – Н.Д., и солидарни длъжници........ Представени са преписи от вноски бележки за суми, внасяни в полза на ответника. Съдът кредитира като относими единствено бележките с вписан наредител ищцата Н.Д., които са платежно от 5.12.2011г., за сумата 350 лева и платежно от 4.1.2012г. за сумата 140 лева – с вписан наредител Стефан Димитров – Н.Д.; както и платежните от 29.2.2012г за сумата 60 лева, наредена от ищцата, от 3.4.2012г. за сумата 30 лева, наредена от ищцата. В тези платежни е посочено плащане по номер, съвпадащ с номера на договора за кредит. Останалите платежни са нареждани от неучастващи по делото лица, макар като основание да е вписано, че се плаща в полза на ищцата и неучастващи по делото лица. Съдът не ги кредитира, тъй като плащането, противно на изложеното от ответното дружество, не е извършено от ищеца. Във връзка с оспорването на подписа, който изглежда да е положен от ищцата, под договора за кредит и декларация във връзка с договора, съдът задължи ответника да представи оригиналите, и с определение от о.с.з. от 4.11.2021г. съдът откри, на основание чл.193 ГПК производство по оспорване на подписа на ищцата под двата документа. От неоспорената от страните и приета от СРС съдебно – почеркова експертиза се установява, че подписите, положени от името на Н.Д. под договора за кредит и декларация за обработване на личните данни, не са положени от ищцата. В представената покана до....., ответното дружество я кани да му заплати главница и лихва по договора за кредит. При така установената фактическа обстановка съдът намира, от правна страна, следното: Подаването на заявлението по чл.410 ГПК съставлява действие на кредитора, изразяващо готовност да пристъпи към принудително събиране на вземането си, като използва облекчения ред, предвиден в закона със заповедното производство. Видно от приложеното заповедно производство, кредиторът е пристъпил към събиране на вземането си, включително и против ищцата. Обстоятелството, че заповедта е обезсилена впоследствие, не води до извода, че ищецът няма правен интерес от предявяване на иска. Не води до такъв извод и изпращането на покана до....., но не и до ищеца. Аргументът на ответника, че не търси сумата от ищцата Н.Д., поради което и тя няма правен интерес от предявяване на установителен иск за признаване недължимостта на вземането по договора, не може да се сподели от съда. Правният интерес от предявяване на иска се обосновава от ищцата с довод, че не е подписала договора за кредит – това твърдение сочи на липса на съгласие, което от своя страна обосновава твърдение, че договорът е нищожен, поради липсата му. Ако твърдението се докаже, между страните ще се установи със сила на пресъдено нещо, че ищцата не дължи вземането на ответника, защото материално правоотношение с ответника не съществува, което ще препятства правото на ответника да подаде заявление по чл.410 ГПК против нея, както и иск. Именно затова предявеният иск, на главното основание, е за установяване недължимостта на вземането, а не че не го дължи принудително. В случая, формалната страна - длъжник по договора за кредит, поема инициативата за разрешаване на правния спор по валидността на договора, а оттам – и дължимостта на сумите по него, вместо да изчака кредитора да пристъпи към действия по удовлетворяване на вземането против нея. Разпоредбата на чл. 26, ал.2, пр.2 ЗЗД предвижда нищожност на договорите, при които липсва съгласие. Разпоредбата на чл. 35 ЗЗД предвижда, че само унищожаемите / и то не всички/ договори могат да бъдат потвърдени от страната, която има право да се позове на унищожаемостта. Следователно, при съобразяване на разпоредбата на чл.26, ал. 4 ЗЗД, се налага изводът, че когато нищожността на договора се разпростира върху целия договор, пречи на конвертиране на договора по чл.26, ал. 4 ЗЗД, както и че нищожните договори не могат да се потвърждават, включително с конклудентни действия, каквито са налице когато една от страните изпълнява задължението си по него. Разпоредбата на чл.35 ЗЗД е изрична и не подлежи на разширително тълкуване. В този смисъл, и представените платежни нареждания за внасяне на сума лично от ищцата в полза на ответника не водят до извод, че с плащанията ищцата е потвърдила сключването на нищожния договор, какъвто е договорът за кредит, на който липсва подписа на ищцата, както се установи от неоспорената от страните и приета от СРС съдебно – почеркова експертиза. Изложеното води до извода, че договорът е нищожен поради липса на съгласие за сключването му, на основание чл.194, ал.3 ГПК, договорът и декларацията, чието оспорване на авторството беше доказано, което следва да се признае с решението, и следва да се изключат от доказателствения материал. Поради изложеното, искът е основателен. Относно разноските в производството: При този изход на спора, право на разноски има само ищецът. На ищцата следва да се признаят платените 52, 40 лева за държавна такса и 300 лева за депозит за експертиза. На процесуалния представител на ищеца, който го представлява по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв, следва да се определи адвокатско възнаграждение, в размер 317, 50 лева, на основание чл.7, ал.2, т.2 НМРАВ, като списъкът с разноски, представен от процесуалния представител, не обвързва съда – възнаграждението не е платено реално, а същото се определя въз основа разпоредба на закона – чл.38, ал.2 ЗАдв, като не са представени доказателства, че процесуалният представител е регистриран по ДДС, поради което и на основание § 2А ДР НМРАВ, при определяне на възнаграждението, да следва същото да се определи без данъка, като възнаграждението се определи въз основа рамките на размера, предявен по делото от 1250 лева, и в рамките, посочени в разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 НМРАВ. При тези мотиви Софийски районен съд