Решение № 37 от 24.1.2025 г. на Софийски окръжен съд по дело № 795/2024 г.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Националната агенция за приходите срещу горното решение. Жалбоподателят счита същото за неправилно и незаконосъобразно, както и постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на сьдопроизводствените правила. Акцентира върху доказания факт на извършване на атакуваната в настоящото производство сделка. Подчертава, че при сключването й "Ню клийн” ЕООД е декларирало, че няма непогасени подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски, което е в противоречие на действителното фактическо положение, тъй като същото е подало декларации, с които то само е посочило размера на дължимите от него суми за съответните периоди и видове задължения, и освен това такива се съдържат в ГФО на „Ню клийн“ ЕООД за 2015 г. и 2016 г. и в справката за неплатените задължения на дружеството. Описва предприетите от НАП действия за събиране на неплатените публични задължения, както и установените по делото действия на дружеството за възпрепятстване на това. Счита, че управителят на дружеството е знаел за наличните задължения, както и че е сключил процесната сделка с намерение да увреди фиска. Сочи, че в случая такова увреждане е налице. Прави извод за доказаност, че разпоредителната сделка е извършена след като са установени задължения на дружеството и с намерение да се увреди кредитора, като в подкрепа на това се позовава на събраните по делото доказателства и прави изводи въз основа на тях. Излага принципни съображения и цитира съдебна практика във връзка с предпоставките за уважаване на иск по чл. 135, ал. от ЗЗД и – в сравнителноправен аспект – чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Оспорва решаващите изводи на районния съд и счита, че те се основават на стара съдебна практика. Развива съображения, че независимо дали задължението за плащане на данъци е определено с акт на данъчната администрация, то възниква ех lege и става изискуемо с настъпването на определения в конкретния данъчен закон падеж. Чл. 105 от ДОПК определя декларацията, изходяща от данъчно задълженото лице не само като необходимо, но и като достатъчно средство за установяване основанието и размера на задължението. Сочи, че в случая вземанията на държавата са установени по реда на чл. 109 от ДОПК - по декларации, подадени от длъжника, а не с ревизионен акт, което е допустимо съгласно ДОПК и по аргумент от чл. 108, ал. 2 от ДОПК. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемия Т. Г. В., който оспорва жалбата и споделя изводите на районния съд. Счита, че същият правилно е съобразил относимите доказателства, които е коментирал и обсъдил подробно. Оспорва наведените в жалбата доводи, като ги намира за бланкетни и необосновани. Намира, че в случая не е налице установено публично вземане. Анализира последиците от подаване на декларация с невярно съдържание. Сочи, че решаващият извод на БРС, че..."публичното вземане на ищеца, по което същият се явява кредитор, следва да бъде установено с влязъл в сила административен акт, респективно влязло в сила съдебно решение" е подкрепен със съдебна практика. Счита, че действията на НАП във връзка с процесните публични задължения били неадекватни. Излага съображения във връзка с погасителната давност и с размера на цената на иска. Цитира съдебна практика и прави изводи въз основа на нея.

Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят се представлява от главен публичен изпълнител Г., която поддържа жалбата, оспорва отговора и счита решението за неправилно, незаконосъобразно, немотивирано и в противоречие с материалния закон. Моли съда да го отмени и да обяви за недействителни по отношение на държавата процесните разпоредителни сделки. Счита за доказано, че са изпълнени всички елементи от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, а именно - налице са установени публични задължения преди датата на извършване на разпоредителната сделка, която е извършена с намерение за увреждане. По основния спорен между страните въпрос намира, че БРС се е позовал на стара съдебна практика на ВКС, която касае отменения ДОПК. Настоява, че, съгласно по- актуалната съдебна практика, установени задължения са не само тези по влязъл в сила ревизионен акт по чл. 216 или по съдебно решение, а и тези, които са по подадени от лицето декларации, тъй като самата декларация е изпълнително основание по ДОПК. Счита, че е налице и другият елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4, а именно - намерението за увреждане. Подчертава, че не твърди наличие на такова намерение за увреждане и у преобретателя на сделката, а само у длъжника по сделката. Акцентира върху предприетите от НАП действия за събиране на процесните публични задължения. Подчертава, че, освен цитираната от насрещната страна съдебна практика, има и такава, която признава, че с подадената декларация може да се установяват задължения. Изтъква, че според закона, не е необходимо, те да са окончателни, а окончателното им установяване наистина настъпва след като изтече 5- годишния давностен срок. Претендира присъждане на разноски по делото. Представя писмена защита в която възпроизвежда и систематизира доводите си по релевантните спорни въпроси. Анализира разпоредбата на чл. 216, ал. 1 от ДОПК, като подчертава, предпоставка за прилагането й е сделките да са сключени след „установяване на публичното задължение“. Тълкува актуалната й редакция, според която сделките следва да са сключените след „датата на деклариране“ или на „установяване на публичното задължение“, като счита, че тази промяна не съставлява въвеждане на ново основание, а е добавена за повече яснота, за правилното прилагане на законовата разпоредба, и за да се уеднакви противоречивата съдебна практика по приложението на разпоредбата на чл. 216 от ДОПК. Сочи, че цитираната от БРС съдебна практика се базира на едно- единствено съдебно решение, което е постановено по отменения ДПК, но тази практика е преодоляна с по- нова такава. Твърди, че ответникът "Ню клийн" ЕООД е носител на публично задължение в особено големи размери по подадени от самият него декларации за данъци и задължителни осигурителни вноски. Сочи, че една от основните характеристики на данъците е тяхната законоустановеност по основание, размер и субекти, като задължението за плащане на данъци възниква с настъпването на определения в конкретния данъчен закон падеж, без значение, дали е определено с акт на данъчната администрация. Прави извод, че данъчните задължения възникват ex lege и стават изискуеми с настъпването на определения в конкретния данъчен закон падеж. Обосновава, че, съгласно чл. 105 от ДОПК, декларацията, изходяща от данъчно задълженото лице, е достатъчна за установяване основанието и размера на задължението. Анализира предпоставките за неговата изискуемост. Намира за доказано, че атакуваната разпоредителната сделка е извършена след като са установени задължения на дружеството, с намерение да се увреди кредитора. Посочва конкретни обстоятелства, от които се установява наличието на такова намерение. Намира за изпълнен фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, а исковата претенция - за доказана, като моли съда да я уважи.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемото дружество „Ню клиин“ ЕООД не се представлява и не изразява становище по спора.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият Т. Г. В. не се явява. Представлява се от адв. Н., който поддържа отговора, оспорва жалбата и намира същата за неоснователна. Изразява несъгласие с направеното от жалбоподателя тълкуване на фактите. Счита, че в случая няма установени задължения. Черпи аргументи от разликата между редакциите на чл. 216 от ДОПК преди и след 2020 г. Прави извод, че установеност на задълженията настъпва след изтичане на 5 г. срок, но в случая такъв не бил изтекъл. Намира, че при липса на установеност на данъчното задължение, не би могло да се говори за изпълнен фактически състав. Допълнително атакува доводите на жалбоподателя във връзка с друг елемент от този състав, а именно - намерението за увреждане. Оспорва тезата на жалбоподателя, че същото се доказвало с обективирани фактически действия, които бил извършил управителят, като във връзка с това подчертава, че дружеството има двама управители. Не оспорва, че дружеството е било прехвърлено, но изтъква, че към момента на прехвърляне задълженията му са били около 17 000 лв., като за тях управителят на дружеството е подал изрична декларация. Сочи, те преминават върху приобретателя на дружеството, който е имал възможност да ги погаси, но поради бездействието на данъчната администрация задължението от 17 000 лв. е стигнало до 500 000 лв. Прави извод, че държавната администрация не следва в случая да черпи права от своето поведение, което окачествява като неадекватно, доколкото не били взети мерки за налагане на необходимите обезпечения. Счита, че цитираната от него и от БРС съдебна практика е подбрана коректно и касае ДОПК. Позовава се на чл. 17 от Европейската харта за правата, съгласно който, ако някой придобие по предвидения от закона ред собственост, то тя не може да му бъде отнемана без справедливо обезщетение. Твърди, че не може да се създават тежести за правните субекти в държавата. Не може наказателни санкции да бъдат въвеждани с тълкуване на закона. Претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.

Представя писмени бележки, в които поддържа, че не е налице фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК. Навежда довод, че задълженията на дружеството към момента на сделката са били в размер на 17461, 01лв. и че тази сума би постъпила по сметките на НАП, ако бяха взети обезпечителни мерки, а нарастването на задълженията на дружеството е станало едва след този момент, откъдето прави извод за отсъствие на намерение да бъде увреден кредиторът. Цитира и анализира съдебна практика. Твърди, че към момента на извършване на атакуваната сделка съдебната практика на ВКС е за наличие на установеност на задължение само на база административен акт или съдебно решение, а по- късното изменение на разпоредбата на чл. 216 от ДОПК не преурежда вече заварените правоотношения. Акцентира върху разпоредбата на чл. 109 от ДОПК и момента на окончателно установяване на задълженията. Прави извод за недоказаност на намерение за увреждане от факта, че към момента на продажбата на процесния имот дружеството е притежавало камион и лек автомобил, които не са били запорирани, и е било възможно, тяхната стойност да е била достатъчна за покриване на публичните задължения. В подкрепа на това сочи също, че към момента на продажбата задълженията не са установени и окончателни, както и че преминават заедно с дяловете на дружеството у трето лице, което следва да ги плати. Счита, че и другите посочени от жалбоподателя действия не сочат на такова намерение.

Съдът намира, че събраните по делото доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка са описани подробно и коректно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвеждат в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

1. По валидност В случая съдът намира, че обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, който се е произнесъл в пределите на своята правораздавателна власт.

2. По допустимост Същото е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за упражняване на правото на иск, липсвали са отрицателни такива, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявения иск по чл. 216, ал. 1 от ДОПК.

3. По същество Предявен е иск с правна квалификация чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК за обявяване за недействителна по отношение на държавата на сделка, сключена с намерение да се увредят публичните взискатели.

Съгласно редакцията на тази разпоредба, действала към момента на сключване на процесната сделка и приложима към случая, предпоставка за обявяване на недействителност е, сделката да е сключена след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения.

За да отхвърли така предявения иск, районният съд е приел, че в случая публичното вземане на ищеца, по което същият се явява кредитор, е следвало да бъде установено с влязъл в сила административен акт или влязло в сила съдебно решение, но в случая това не е направено. Оттук е формирал извод, че по делото не е установено наличието на вземане на ищеца съгласно изискването на разпоредбата на чл. 216 от ДОПК.

Това е и основният спорен въпрос между страните, върху който се концентрират повечето доводи, изложени във въззивната жалба и отговора.

За да се произнесе по него, настоящият съдебен състав взе предвид следното.

През 2015г. и 2016г. „Ню клийн” ЕООД е подавало справки- декларации за данък върху добавената стойност и декларации обр. № 6 за дължими вноски и данък по чл. 42 от ЗДДФЛ (л. 37 – 72 от гр.д. № 274/2022г. на ОС- София), с които са декларирани възникнали и непогасени публични задължения. Видно от баланса на дружеството към 31.12.2026г. (л. 39 от първоинстанционното дело) осигурителните задължения са били в размер на 16000 лв., а данъчните – 1000 лв. Не се спори, че тези задължения не са установени нито по административен, нито по съдебен ред, нито са били обект на ревизия.

На 06.02.2017г. НАП е изпратила до дружеството съобщение за доброволно изпълнение по чл. 221 от ДОПК (л. 115 – 119 от първоинстанционното дело).

На 03.05.2017г. е сключена атакуваната в настоящото производство сделка, по силата на която „Ню клийн” ЕООД продава на Т. Г. В. поземлен имот с идентификатор 05815.301.361 по КККР на гр. Ботевград и построената в него сграда с идентификатор 05815.301.361.1 по КККР на гр. Ботевград.

При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че сделката е сключена след установяване на публични задължения на „Ню клийн” ЕООД по смисъла на чл. 216, ал. 1 от ДОПК. Не следва да бъде споделен решаващият извод в обратен смисъл, направен от Ботевградския районен съд, тъй като той се основава на стара съдебна практика, според която прилагането на чл. 216, ал. 1 от ДОПК се предпоставя от това, задължението следва да бъде установено с административен акт или с влязло в сила съдебно решение. При това, обаче, независимо от броя на цитираните от БРС съдебни актове, в действителност всички те се позовават на Решение № 166 от 30.12.2009 г. на ВКС по т. д. № 430/2009 г., II о., което е постановено по отменения ДПК и не съответства на постановките за изпълнителната сила на декларацията по чл. 209, ал. 2 т. 2 от сега действащия ДОПК. Актуалната съдебна практика (Решение № 109 от 15.07.2024 г. по т. д. № 1132/2023 г., Т. К., І т. о. на ВКС) изоставя това разбиране и приема, че публичните задължения се считат за установени в различни хипотези, вкл. при декларирането им от задълженото лице, а за приложението на чл. 216, ал. 1 от ДОПК не е задължително, установяването им да е непременно с административен акт или с влязло в сила съдебно решение. В така цитираната съдебна практика е проведен детайлен и задълбочен анализ, който настоящият съдебен състав споделя напълно, но намира за излишно да преписва като собствени мотиви.

Допълнително в негова подкрепа може да се изтъкне съотношението между първоначалната редакция на чл. 216, ал. 1 от ДОПК (приложима към настоящия казус) и редакцията на този нормативен текст след изменението от ДВ, бр. 105 от 2020 г., в сила от 1.01.2021 г. (действаща понастоящем). Първата от тях визира сделките, сключени след датата на установяване на публичното задължение, а втората – сделките, сключени след датата на деклариране или на установяване на публичното задължение.

Систематичното тълкуване на тази разпоредба във връзка с други (непроменяни) разпоредби на ДОПК сочи, че вложеният в нея смисъл е бил винаги един и същ, доколкото и преди и след промяната, публичното задължение се счита за предварително установено с подаване на декларация (чл. 105 и сл. от ДОПК), която е годно изпълнително основание (арг. от чл. 209, ал. 2, т. 2 от ДОПК).

До същия извод води и телеологичното тълкуване на изменението на разпоредбата. Видно от Решение № 747 на МС от 21.10.2020 г. за одобряване на законопроект, предложеното изменение в чл. 216 от ДОПК цели „… създаване на по- голяма яснота и защита интересите на държавата в случаите на водени от НАП искови производства за прогласяване на недействителност на прехвърлителни сделки след кумулирани просрочени задължения, установени освен с актове за публични вземания, но и след подадена декларация, тъй като същата е изпълнително основание по чл. 209 от ДОПК. Предложението е мотивирано и с оглед на съществуващата съдебна практика за отхвърляне на такива искове, основани на публични вземания, определени с декларация по чл. 105 от ДОПК. ….. Фактът, че за дадено вземане за данъци или задължителни осигурителни вноски не е възложена ревизия и не е издаден ревизионен акт, не означава, че това задължение не е възникнало или не е установено. То възниква по силата на съответния материален данъчен закон, а се установява в общия случай с подадената от задълженото лице данъчна декларация.“.

Следователно, и преди изменението и след него, волята на законодателя е била да възприема за установени не само публични задължения, предмет на съдебен или административен акт, но и такива, за които е била подадена единствено декларация. Този извод съответства и на заглавието на глава XIV от ДОПК, „Установяване на данъците и задължителните осигурителни вноски“, в чийто Раздел I се предвижда установяване чрез самоизчисляване по подадена декларация (чл. 105). Наистина, установяването по този раздел е наречено „предварително“, но, доколкото разпоредбата на чл. 216 от ДОПК не предвижда различни правни последици от предварителното и от окончателното установяване на задължението, следва да се приеме, че и двете хипотези са съставомерни по смисъла на този нормативен текст.

Отнесени към настоящия казус, горните принципни положения налагат извод, че атакуваната сделка е сключена след установяване чрез деклариране на публични задължения на „Ню клийн” ЕООД, с което е изпълнена общата предпоставка по чл. 216, ал. 1 от ДОПК за уважаване на предявения иск.

Налице е и релевираната от ищеца специфична предпоставка по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, а именно – сделката да е сключена с намерение за увреждане на публичните взискатели. В случая съдът намира това намерение за доказано въз основа на декларираните от „Ню клийн” ЕООД публични задължения, получаването на съобщение за доброволното им изпълнение по чл. 221 от ДОПК, както и склюването на процесната сделка непосредствено след това, при невярно деклариране, че дружеството няма непогасени задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски (л. 35 от първоинстанционното дело). На последно място, видно от справката на л. 36 от първоинстанционното дело, в деня на изповядване на сделката (03.05.2017г.) дружеството е открило нова банкова сметка в „Първа инвестиционна банка“ АД. Всички тези доказателства, макар и косвени, в своята съвкупност водят до несъмнен извод, че дружеството е предприело действия за отчуждаване на свое имущество след като е знаело за публичните си задължения, а при самата сделка ги е укрило от нотариуса, като на същата дата без друга видима причина е открило нова банкова сметка. При тези данни съдът намира, че в случая е налице обоснованата в съдебната практика хипотеза, при която „пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт“ (Решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., ГК), а намерението за увреждане е доказано.

С оглед гореизложеното, предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.

Тъй като този извод не съвпада с направения от районния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което искът се уважава.

4. По разноските С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на жалбоподателя следва да се присъдят направените от него разноски във въззивното производство, каквито съдът определя в размер на 400 лв. на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, вр. чл. 25, ал. 1 и 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Отмяната на обжалваното решение и постановяването на различен правен резултат налага преизчисляване на разноските за първоинстанционното производство, като – по аналогични съображения – такива се присъдят в полза на ищеца в размер на 400 лв.

На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, вр. чл. 71, ал. 2 от ГПК, вр. чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК, ответниците следва да заплатят на Ботевградския районен съд дължимата държавна такса за първоинстанционното разглеждане на делото в размер на 420 лв., а на Софийския окръжен съд - дължимата държавна такса за въззивното разглеждане на делото в размер на 210 лв.

Така мотивиран, съдът