Решение № 59 от 17.3.2023 г. на Окръжен съд - Русе по дело № 591/2022 г.

Производството е въззивно, по реда на глава ХXI от НПК. С Присъда № 62/13.05.2022 г. постановено по НОХД № 2078/2021 г. по описа на Районен съд - Р., подсъдимият А. Ш. Г. е бил признат за виновен в това, че на 19.11.2020 г. в гр. Р. причинил лека телесна повреда на Н. П. Н., изразяваща се в охлузване на челото, кръвонасядания на гърба и на четвърти и пети пръст на лява ръка, кръвонасядане и отток на лява глезенна става, с което му причинил болка и страдание, поради което на основание чл. 130, ал. 2 във вр. с чл. 78а от НК го освободил от наказателна отговорност, като му наложил административно наказание „глоба“ в размер на 1000 лева. Със същата присъда подсъдимият бил признат за невиновен в това да е извършил деянието по хулигански подбуди и на основание чл. 304 от НПК бил оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1 във вр. с чл. 130, ал. 2 от НК. Също така бил признат за невиновен за това, че на същата дата в гр. Р. се заканил с убийство на Н. П. Н., като му казал, че ще го убие и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което на основание чл. 304 от НПК е бил оправдан по обвинението по чл. 144, ал. 3 във вр. с ал. 1 от НК. Възложени са му и направените по делото разноски. По делото е постъпил протест и допълнителни съображения към него от Районна прокуратура Р., ТО Б. против първоинстанционната присъда, в който се излагат съображения за неправилност на присъдата е. Счита се, че обвинението е доказано по несъмнен и категоричен начин. Иска се първоинстанционната присъда да бъде отменена, да бъде постановена нова, с която подс. Г. да бъде признат за виновен в извършване на престъпленията по чл. 131 ал.1, т.12, пр.1 във вр. с чл.130, ал.2 от НК и чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК, като му се наложат наказания предвидени в санкцията на посочените текстове от закона. В съдебно заседание пред въззивната инстанция, представителят на Окръжна прокуратура – Р. поддържа протеста на районната прокуратура, излага доводи за необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционната присъда, поради противоречие с материалния закон и нарушение на процесуалните правила и моли съда за отмяна на присъдата и постановяване на нова, с която обвиняемият да бъде признат за виновен в извършване на престъпленията, за които му е повдигнато обвинение, като за деянието по чл. 144, ал. 3 от НК му бъде наложено наказание лишаване от свобода в размер на 8 месеца, а за деянието по чл. 131 ал. 1, т. 12 вр. чл. 130 от НК - наказание лишаване от свобода за срок от 6 месеца, които да бъдат групирани при условията на чл. 23 от НК и му бъде наложено най-тежкото наказание, като изтърпяването на това наказание бъде отложено, тъй като са налице предпоставките за приложението на чл. 66 от НК. Подсъдимият заявява, че е невинен и не е извършил тези престъпления. Преценявайки доказателствата по делото, доводите на страните и след като извърши служебна проверка, относно правилността на присъдата, Окръжният съд намира следното: Протестът е неоснователен. За да постанови своя съдебен акт, първоинстанционният съд е направил задълбочен анализ на събраните в хода на процеса писмени и гласни доказателства и доказателствени средства, въз основа на което е установил следното от фактическа страна: Подсъдимият А. Г. живеел в къща с двор на ул. „А. в гр. Р., а свидетелят Н. П. Н. живеел на № 6 на същата улица, от където се познавали. От десет години св. Н. имал домашен любимец - куче порода „Питбул“, на което бил издаден паспорт по съответния законов ред. На 19.11.2020 г., около 13: 00 часа, св. Н. излязъл да разходи кучето си, което било вързано на повод и с е отправил с него по ул. „А.“. По същото време Г. правел снимки на котките, за които се грижел в двора на имота си. Когато Н. преминал близо до къщата на Г., една от котките излязла на улицата през оградата и кучето инстинктивно опънало повода към нея. Н. го възпрял, но решил да се пошегува с Г., казвайки, че котката е можело „да отиде курбан“. Това подразнило подс. Г., който отговорил, че е видял какво е направил, след това започнал да го обижда и псува. Св. Н. се приближил до оградата, за да разбере на какво се дължи поведението на подсъдимия. В това време преминавайки по улицата с автомобила си, св.Т., който също живеел в същия квартал и познавал Н. и Г., спрял и свалил стъклото на автомобила си, за да поговори с Н. за около 2-3 минути. Подс. Г. продължил да отправя обидни квалификации към Н., а св. Т. чул и отправянето на следната заплаха: „Ще те убия и тебе, и кучето ти“, от страна на подсъдимия Г., който бил ядосан и агресивен. Т. попитал Н. какво се случва и той отговорил, че имат разправия, защото кучето му се изходило пред дома на подсъдимия. Конфликтът между двамата му се сторил безобиден и св. Т. потеглил с автомобила си. Тогава подс. Г., излязъл от двора на къщата си, държейки в едната си ръка дървен предмет с дължина от около 30 см., и се насочил към свидетеля Н. и кучето му. Нанесъл удари по главата и гърба на кучето, след което ударил Н. в областта на левия глезен. Последвали удари по кучето, като в опит да го защити, Н. се обърнал и му бил нанесен удар в гърба, а дървеният предмет се счупил. Опитвайки се да се предпази, св. Н. получил наранявания и по пръстите на лявата си ръка. Подс. Г. изкрещял, че мрази свидетеля Н. и кучето му, както и „Ще те убия помияр!“. Св. Н. възприел тази заплаха, но не бил сигурен дали е насочена към него или към кучето. По същото време св. Е.В.В. който се намирал в двора си в близост до къщата на Г. и познавал подсъдимия и св. Н., чул викове от улицата и решил да излезе и види какво се случва. Видял подс. Г. и св. Н., да говорят на висок тон един срещу друг и как подсъдимият удря по челото св. Н. с дървен предмет, който държал в едната си ръка. Св. В. им извикал какво правят, при което подс. Г. казал „Дразни ме този пес“ и се прибрал в двора си. Когато св. Н. тръгнал да се прибира, по улицата минал отново св. Т., който го попитал какво е станало, тъй като видял, че има наранявания по челото и едната си ръка. Н. му казал, че подс. Г. му е посегнал. Св.Т. предложил помощ, но след като Н. отказал, си тръгнал. След случилото се Н. почувствал болки в гърба и глезена и посетил отделението по съдебна медицина, но лекарят бил приключил работа. Прегледал го от лекар от Спешна помощ, който установил, че няма счупване на крака, а на следващия ден бил освидетелстван от съдебен лекар. На 21.11.2020 г. получил от Г. текстови съобщения в „Месинджър“, съдържащи предупреждения да не предприема действия срещу него, а в едно от тях написал „просто главата не ме слуша внимавай“. Това дало повод в хода на разследването да бъде назначена съдебно-психиатрична експертиза на подс. Г.. От заключението на тази експертиза се установява, че подсъдимият Г. не страда от психични заболявания, от зависимост към упойващи вещества и хроничен алкохолизъм, както и че не се води на учет в ЦПЗ-Рус. Към момента на деянието е могъл да разбира свойството и значението на своите действия и да ръководи постъпките си, като психичното му състояние е позволявало да предвиди последствията от действията си. Назначената в досъдебното производство съдебно-медицинска експертиза установява, че на св. Н. била причинена лека телесна повреда, изразяваща се в охлузване на челото, кръвонасядане на гърба и на четвърти и пети пръст на лява ръка, кръвонасядане и оток на лява глезенна става, с което му били причинени болка и страдания, като посочените увреждания могат да бъда получени в резултат на нанесен на св. Н. побой по описания от него начин. Изложената по-горе фактическа обстановка съответства на събрания доказателствен материал и въз основа на него първоинстанционният съд е достигнал до правилни правни изводи, които настоящата инстанция напълно споделя. Неоснователни са възраженията на прокуратурата във връзка с установената от РРС фактическа обстановка, досежно използваните от районния съд местоимения, указващи дали котките, които снимал подсъдимия са негова собственост. Без значение в случая е дали котките са улични или на подс. Г.. От доказателствата по делото се установи, че подсъдимият се е грижел за тях и не са му били безразлични. В обясненията си самият той използва притежателно местоимение като казва „да си нахраня уличните котенца, които редовно храня“. Противно на съображенията за необоснованост и неправилност на атакуваната присъда, изложени в протеста на прокуратурата, в мотивите си районният съд е анализирал внимателно наличните гласни доказателства, съобразно правилата на правната и житейска логика, интерпретирал ги е според действителното им съдържание и насоченост, изследвайки достоверността на всяко едно поотделно и съпоставяйки ги както едни с други, така и с останалите приобщени доказателства по делото. Във въззивния протест не се съдържат съществени оплаквания, които да не са получили своя отговор в мотивите на районния съд. Правилно и законосъобразно в центъра на доказателствената си аргументация първостепенният съд е поставил показанията на пострадалия Н., не само поради качеството му на очевидец на деянието, но и на потърпевшо лице и след надлежна съпоставка с останалите обективни находки, резонно е дал изцяло вяра на тези от показанията на Н., с които се установява авторството и механизма на нанесената му лека телесна повреда, вследствие на нанесения му побой от подс. Г. с дървен предмет и които напълно кореспондират със заключението на вещото лице. Районният съд правилно е преценил наличните противоречия, съдържащи се в част от показанията на св. Н. дадени в съдебно заседание и в досъдебна фаза относно това, дали подс. Г. му е отправял заплахи на процесната дата, като е акцентирал на същественото в случая, че свидетелят не е сигурен кой е бил адресат на тази закана - той или неговото куче. От това следва, че не се установява по категоричен начин подс. Г. да е отправил заплаха за убийство спрямо св. Н. в този момент – докато подсъдимият е нанасял побоя. Настоящият въззивен състав е на същото мнение, че следва да се кредитират показанията на св. Т. Т., който е възприел спора между подс. Г. и св. Н.. Причината за този спор, както Т. твърди, била изхождането на домашния любимец на Н. в близост до дома на подсъдимия, което Т. разбрал от св. Н.. В тази връзка са неоснователни възраженията в протеста, че не са налични доказателства в тази посока и че това е единствено защитна теза на подсъдимия. В тази част, показанията на св.Т. са логични, кореспондират си с обясненията на подсъдимия и не се оборват от показанията на св. Н.. Относно заплахите от страна на подс. Г., които св.Т. е чул „Ще те убия и тебе, и кучето ти!“, правилен е извода на съда, че същите не са били възприети от пострадалия или поне не са били възприети като заплахи, тъй като св. Н. продължил да си говори с Т., като не чувал какво точно казва подсъдимия и не се впечатлил или изплашил, а според Т. караницата не била сериозна, а по- скоро безобидна. Следва да се отчете, че св. Т. също изразява съмнение дали адресат на заплахата не е било единствено кучето. По отношение на кореспонденцията между подсъдимия и св.Н. в „Месинджър“, изразът „просто не ме слуша главата“, на който се акцентира в протеста, в никакъв случай не може да се определи като закана с убийство, а останалата част от съобщенията са насочени към кучето на пострадалия. Изложеното илюстрира в достатъчна степен, че самият пострадал не е отдал такова значение на заканите, каквото предполага нормата на чл. 144, ал. 3 НК, т.е. като отправена конкретно към него реална и непосредствена заплаха за осъществяване на конкретно престъпно посегателство над личността му от вида на убийството. Първоинстанционният съд правилно е заключил, че подсъдимият не е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 144, ал. 3, вр. с ал. 1 НК, за което е ангажирана наказателната му отговорност в производството. Престъплението по чл. 144, ал. 3 НК, предвид систематичното му място - раздел V "Принуда" в глава II на НК "Престъпления против личността" - закриля от противоправни посегателства личната свобода на гражданите. За осъществяването му се изисква обективиране чрез думи или действия на закана с убийство, която е достигнала адресата, приета е именно от него и е била от такова естество, че е могла да възбуди у него основателен страх от осъществяването. Недопустимо е постановяването на осъдителна присъда при недоказаност на обвинението по несъмнен и категоричен начин. Присъдата не може да почива на предположения, на съмнителни, несигурни и колебливи изводи досежно осъществяването на обективните и субективните признаци за деянието. Съдът признава подсъдимия за виновен само и единствено, когато обвинението е доказано по несъмнен начин /чл. 303, ал. 2 НПК/, което е гаранция за реализиране правата на обвиняемите, респективно на подсъдимите в наказателния процес, произтичащи от презумпцията за невиновност, установена и прокламирана в чл. 16 НПК. На тази основа единственият законосъобразен правен извод е, че за районния съд са били налице предпоставките на чл. 304 НПК, поради което подсъдимият обосновано и законосъобразно е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 144, ал. 3 НК. По отношение на престъплението с правна квалификация чл.131, ал. 1, т. 12, пр. 1 във вр. с чл. 130, ал. 2 от НК, правилно РРС е квалифицирал деянието на подсъдимия като престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, като го е признал за невиновен и оправдал по останалата част от това обвинение –за извършване на престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК. Окръжният съд споделя правните съображения на първостепенния съд за обективна и субективна съставомерност на деянието на подсъдимия като престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК. Същите са пълни, задълбочени и съответни на фактите, установени по делото. Вярно е приел РРС, че обвиняемият е реализирал изпълнителното деяние на престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК чрез действие, изразило се в нанасяне на удари с дървен предмет по гърба, лявата ръка и главата на пострадалия, в резултат на което му е причинил съставомерния противоправен резултат – лека телесна повреда, изразяваща се в посочените в СМЕ травматични увреждания. Правилно РРС е приел, че от субективна страна, престъплението е извършено умишлено (при пряк умисъл по см. на чл. 11, ал. 2 от НК), тъй като подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал настъпването им. Правилно съдът не е дал вяра на обясненията на подсъдимия, че не е удрял пострадалия в лицето. Тези обяснения имат двуяка природа - от една страна могат да бъдат източник на доказателства, от друга могат да са израз на защитната позиция, застъпена от подсъдимия. В настоящия случай, обясненията на подсъдимия, депозирани пред първостепенния съд, бяха ценени като доказателствено средство в по-голямата им част, но в тази си част не намират опора в гласните (показанията на св. Н. и св. В.) и писмени доказателства, както и в заключението на СМЕ кредитирани с доверие от въззивния съд. Не е налице по-тежко квалифициращия деянието субективен признак "причиняване на телесната повреда по хулигански подбуди", поради което правилно подсъдимият е признат за невиновен и е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1 от НК. Окръжният съд напълно споделя съображенията на РРС за липсата на този признак, поради което и предвид анализа на доказателствата по делото, не намира за основателно съдържащото се в протеста противоположно становище. Престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК би било извършено по "хулигански подбуди" при липса на личен мотив у подсъдимия за телесната повреда и наличие на основен, доминиращ мотив, чрез това увреждащо телесната неприкосновеност на пострадалия деяние, да покаже явно неуважение към обществото и да демонстрира грубо незачитане на установените социални ценности. В случая е установено по категоричен начин, че първопричина за конфликта между подс. Г. и св. Н. е именно поведението на домашния любимец на последния, който се насочил заплашително към една от котките на Г. и имал навик да в се изхожда в близост до оградата на подсъдимия. Самият Н. в показанията си потвърждава, че преди процесния случай, Г. му е правил забележки по повод изхождането на кучето на оградата на имота на подсъдимия. Именно тези събития са отключили предприетата от подсъдимия агресия спрямо кучето на св.Н., а след това и към самия него. Основният мотив на дееца е бил да засегне пострадалото лице, а не да демонстрира явно неуважение към обществото и незачитане на правните норми чрез посегателство върху пострадалия. Предвид приетите за установени фактически обстоятелства, не може да се приеме, че нанесеният побой е необяснимо и неадекватно поведение, извършено с цел да покаже превъзходство и пренебрежение към правилата на морала и към човешката личност, каквито са твърденията на прокуратурата. По изложените съображения правилно първостепенният съд е приложил материалния закон, като е признал подсъдимия за виновен по чл. 130, ал. 2 от НК. Не е нарушил и процесуалния закон, тъй като присъдата е съобразена с изискванията на чл. 287, ал. 5 от НПК, доколкото по време на съдебното следствие е установено, че престъплението за което е осъден подсъдимият се преследва по тъжба на пострадалия, каквото е престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК, наказателното производство е образувано преди изтичане на срока по чл. 81, ал. 3 от НПК и прокурорът е поискал съда да признае подсъдимия за виновен и за извършено престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, което е част от повдигнатото обвинение. При извършената служебна проверка на присъдата съдът не констатира допуснати съществени процесуални нарушения в хода на досъдебното производство или на съдебното следствие, налагащи отмяна на съдебния акт. Предвид горното, въззивният съд счита, че присъдата е законосъобразна и правилна, не са налице основания за нейната отмяна или изменение и същата следва да бъде потвърдена. Мотивиран така и на осн. чл. 338, във вр. с чл. 334, т. 6 от НПК, съдът