Решение № 31 от 20.1.2025 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 1185/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по постъпила въззивна жалба от Д. В. И., ЕГН: ••••••••••, подадена чрез упълномощения му процесуален представител адв. С. Гърков - БАК, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул.“Васил Левски“ № 5, ет. 1 против решение № 481 от 07.03.2024 г., постановено по гр. д. № 4801/2020г. по описа на Районен съд – Бургас, С КОЕТО са ОТХВЪРЛЕНИ предявените от ищеца Д. В. И., ЕГН: ••••••••••, с постоянен адрес: •••••, искове за осъждане на ответника И. П. В., ЕГН: ••••••••••, с адрес: ••••• на основание чл. 109 от ЗС: 1./ ДА ПРЕКРАТИ неоснователните си действия, с които му пречи да упражнява правото си на собственост върху САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор №07079.618.87.1.1 по кадастралната карта и регистри на гр. Бургас, Община гр. Бургас, одобрени със Заповед №РД-18-9/30.01.2009г. на Изпълнителния директор на АГКК, предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, с площ: 60.00 кв.м., при граници и съседи в сградата: на същия етаж: 07079.618.87.1.2; под обекта: няма; над обекта: 07079.618.87.1.3, като ПРЕМАХНЕ тухлените ограждащи стени, монтираните пластмасови дограми със стъклопакет и излятата от железобетон покривна плоча, изградени към собствения на ответника И. П. В. -САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор № 07079.618.87.1.3 по кадастралната карта и регистри на гр. Бургас, Община гр. Бургас, одобрени със Заповед № РД-18- 9/30.01.2009г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: гр. Бургас, ул. „Морска“ № 5, предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, с площ: 50, 37 кв.м., при съседи: на същия етаж: 07079.618.87.1.4; под обекта 07079.618.87.1.1; над обекта: няма и 2./ ДА ПРЕКРАТИ неоснователните си действия, с които пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху 1/6 ид. ч. от ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор № 07079.618.87 по кадастралната карта и регистри на гр. Бургас, Община гр. Бургас, одобрени със Заповед №РД-18- 9/30.01.2009г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: гр. Бургас, ул. „Морска“ №5, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване, с площ от 305, 10 кв.м., при граници и съседи за имота: 07079.618.84; 07079.618.86; 07079.618.90; 07079.618.91; 07079.618.219, като ПРЕМАХНЕ двуетажната тухлена пристройка с носещи колони, представляваща помещение на първи етаж с входна врата и два прозореца и стълбище от стоманобетон към втория етаж на пристройката, явяващ се продължение на подовата плоча на самостоятелния обект на ответника, с пластмасова дограма със стъклопакет и покрив от гофриран материал, която пристройка е изградена на част от североизточната фасада на сграда с идентификатор № 07079.618.87.1 по кадастралната карта и регистри на гр. Бургас, Община гр. Бургас, одобрени със Заповед №РД-18-9/30.01.2009г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: гр. Бургас, ул. „Морска“ № 5, и е функционално свързана със собствения на ответника И. П. В. САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор № 07079.618.87.1.3 по кадастралната карта и регистри на гр. Бургас, Община гр. Бургас, одобрени със Заповед № РД-18- 9/30.01.2009г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: гр. Бургас, ул. „Морска“ № 5, предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, с площ: 50, 37 кв.м., при съседи: на същия етаж: 07079.618.87.1.4; под обекта 07079.618.87.1.1; над обекта: няма. Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника направените в първата инстанция разноски в размер на сумата от 4300 лв. Във въззивната си жалба против първоинстанционното решение, се твърди, че същото е неправилно, незаконосъобразно, неточно мотивирано и постановено в нарушение на процесуалните правила при необсъждане на събрания по делото доказателствен материал поотделно и в съвкупност. Сочи се, че е доказано безспорно, че ищецът е собственик на самостоятелен обект в сграда, който е с идентификатор 07079.618.87.1.1 по КККР на гр. Бургас, ведно с 1/6 ид.ч. от поземления имот 07079.618.87.1, с административен адрес: гр. Бургас, ул. „Морска“ № 5, както и ответникът е собственик на друг самостоятелен обект в същата сграда, който е с идентификатор 07079.618.87.1.3, без последният да притежава ид.ч. от ПИ. В жалбата се излага, че по делото е доказано също, вкл. и чрез експертно заключение, че без разрешение за строеж и строителни книжа ответникът е изградил пристройка на първи жилищен етаж и тераса над входното антре /собственост на ищеца/ и над пристройката, която е функционално свързана чрез стълбище с терасата на ответника. Сочи се, че Община Бургас не е издавала или провеждала процедура по издаване на удостоверение за търпимост по смисъла на пар.127, ал.1от ПЗР на ЗИД на ЗУТ вр. с пар. 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ през 20.08.2020г. за процесната надстройка, както и, че не е налице каквото и да е съгласие за строителство съгласно чл. 183, ал. 2 от ЗУТ, вкл. и такова, дадено от ищеца за изграждане на пристроената до антрето му постройка. Твърди, че с изградените стълбища, водещи до терасата си, ответника пречи на ищеца да упражнява в пълен обем правото си на собственост. Подчертава се също, че съгласно експертното заключение в първата инстанция състоянието на строителната конструкция на процесната пристройка не отговаря на нормативните изисквания за носимоспособност и устойчивост и е необхоД. допълнителното й конструктивно укрепване, тъй като постройката е неустойчива и опасна, доколкото изграденото над антрето на ищеца използва само това антре за основа. Възразява се, че въпреки експертното заключение районният съд е изложил взаимно изключващи и противоречащи си факти, за да отхвърли исковата претенция, което счита, че това е довело до необоснованост на решението, доколкото изводите му не съответстват на доказателствения материал по делото. В подкрепа на възраженията се излагат подробни доводи. Изразява и несъгласие с мотивите на съда, че с уважаване на исковата претенция биха се засегнали правата на трето неучастващо по делото лице. Развиват се и съображения относно издаденото удостоверение за търпимост на постройката и изводите на съда в тази насока с възражение, че нормативните изисквания за издаването на удостоверение за търпимост касаят строежи, извършени пред 07.04.1987г., който следва да са отговарят на нормативните изисквания за устойчивост. Сочи се, че в заключението, изготвено от вещото лице Мавродиев е посочено, че процесната постройка не е нанесена в истинските си контури в КККР, а процесната тераса не влиза в схемата на самостоятелните обекти в сградата, като наред с това се излага, че е налице установено от експертизата и незаконно извънфасадно застрояване с площ от 20.5 кв.м. Излага се също, че с писма на Община Бургас от 07.08.2009г. и 14.03.2018г. са дадени предписания за премахване на процесните постройки като незаконен строеж по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. По подробно изложените в жалбата съображения се иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което исковете да бъдат уважени. Претендира се присъждане на разноските по делото. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия- ответник И. П. В., подаден чрез пълномощника му адв. М. Матеева по въззивната жалба, в който се изразява становище за правилност и законосъобразност на първоинстанционното решение и липсата на сочените от въззивника пороци. Споделят се изводите на съда, че ответника не е извършвал действия по строеж на процесните обекти, чието премахване се иска, а само по ремонтирането им, които счита, че съставляват подобрения и не представляват неоснователни действия по смисъла на чл. 109 от ЗС. Изразява се несъгласие с оплакванията в жалбата за допуснати в решението процесуални пороци, водещи до неговата необоснованост и вътрешна противоречивост на мотивите. Счита се, че единствено вярното в жалбата твърдение е, че въззивникът е собственик на апартамент на първия етаж на сградата, а въззиваемият- на апартамента над него. Оспорват се твърденията, че въззиваемият е изградил процесните пристройки като неверни, като сочи, че свидетелските показания установяват, че същите са изградени от предишния собственик на имота и са съществували към момента на закупуването му от въззиваемия, като това обстоятелство е констатирано и от приложените по делото документи по преписката в Община Бургас. На следващо място като неверни се оспорват и твърденията в жалбата за липса на издадено удостоверение за търпимост на пристройките, като се счита, че обстоятелството, че такова не е издадено формално не се отразяване на квалификацията „търпим строеж“, доколкото се сочи, че наличието на такова има значение за извършване на прехвърлителни сделки с такива строежи съгласно пар. 127, ал. 1, изр. второ от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, без същото да има конститутивен афект за окачествяване на строежа като „търпим“. Излагат се доводи и за неоснователност на оплакванията в жалбата за липса на дадено съгласие за извършеното строителство, като в тази връзка въззиваемият се позовава на приложеното по делото становище от 09.09.2018г. на арх. Венета И.а- главен експерт към отдел „Геодезия“ в Община Бургас, в което е посочено, че е налице декларация-съгласие от собствениците на жилищната сграда на ул. „Морска“ № 5 от 23.11.1988г. и от 30.11.1988г. за разширение на съществуващ балкон на втория етаж откъм североизточната част на двора. Оспорват се и твърденията, че изградена до антрето на ищеца пристройка се ползва от ответника само за негови нужди, като се навежда насрещното твърдение, че помещението се ползва от трето лице- съсед. Изразява се несъгласие с изложените в жалбата съображения, че процесният строеж, изграден над и около антрето на ищеца е неустойчив и опасен, като в тази връзка с писмения отговор се твърди превратно тълкуване от въззивника на експертните заключения по делото. Сочи се, че от тройната експертиза всъщност се установява, че изводът на вещите лица за нуждата от укрепване на пристройката се обосновава не с действията на ответника, а с всеобщата нестабилност на пристройката, дължаща се на неспазване на строителните норми за изграждането й, вкл. и на антрето на ищеца. Наред с това въззиваемият, позовайки се и на цитирана в отговора съдебна практика счита за правилен извода на съда, че доколкото в случая исканото премахване би засегнало правата на трети, неучастващи по делото лица, съдът не може да уважи такъв иск, тъй като е недопустимо по съдебен ред да се предписва предприемане на действия, застрашаващи целостта на имот, принадлежащ на трети на спора лица. Развиват се и доводи за неоснователност на съображенията на въззивника, че не е могъл да привлече като страна по делото третото лице, извършило пристройката след предявяване на настоящия иск. Сочи се, че законността на постройката няма значение за уважаване на негаторната претенция. Оспорват се като неверни твърденията, че е било дадено предписание за премахване на строежа като незаконен, като в тази връзка се сочи, че писмо от 14.03.2018г.е изпратено до ответника от Община Бургас като покана за премахване на строежа, но след констатации, че същият е в режим на търпимост до премахване не се е стигнало. На последно място се излагат възражения против доводите във въззивната жалба относно размера на присъдените в полза на ответника разноски в първата инстанция. По подробно изложените в писмения отговор съображения се иска потвърждаване на решението и присъждане на разноските във въззивното производство. По делото са постъпили частни жалби и от двете страни против определение № 3286 от 31.05.2024г., постановено по гр. д. № 4801/2020г. по описа на Районен съд – Бургас, с което на основание чл. 248 от ГПК е изменено решение № 481 от 07.03.2024 г. по гр. д. № 4801/2020 г. по описа на Районен съд – Бургас, В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, както същото е отменено в частта, с която присъдените в полза на ответника разноски от 4300 лв. са намалени като прекомерни до размера на 3300 лв. В частната си жалба ищецът Д. В. И. е изразил недоволство от определението на БРС по чл.248 от ГПК. Сочи, че макар по делото да са проведени 22 броя съдебни заседания, то в повечето случаи делата са били отлагани поради отводи на вещи лица и по вина на ответника, като присъденото адвокатско възнаграждение на отговаря на фактическата и правна сложност на делото за ответника, а от страна на ищеца са поискани множество експертизи, изискващи специални знания с оглед възложената му тежест на доказване. По изложените в частната жалба съображения счита, че присъдения в полза на ответника адвокатски хонорар вкл. и след намаляването му в размер на 3300 лв. се явява прекомерен и следва да бъде намален до предвидения в НМРАВ минимум В срока по чл. 276, ал. 1от ГПК насрещната страна И. П. В., чрез пълномощника си адв. М. Матеева е депозирал писмен отговор на частната жалба на ищеца, в който излага доводи за нейната неоснователност по съображенията, изложени в собствената му частна жалба против същото определение на БРС по чл. 248 от ГПК. Сочи се, че делото е отлагано многократно поради множеството неоснователни искания на ищеца за събиране на неотносими доказателства, като оспорват и възраженията, че не е налице фактическа и правна сложност, посочвайки, че именно тези неоснователни искания на ищеца са затруднили защитата на ответника. Противопоставя се и на доводите в частната жалба на ищеца, че е налице шиканиране на процеса от страна на ответник, като счита същите за голословни. Моли частната жалба на ищеца да бъде оставена без уважение. Претендира присъждане на разноските, направени в първата инстанция в пълния им размер. В частната си жалба И. П. В. обжалва определението по чл. 248 от ГПК, в частта, с която присъдените му разноски са намалени от 4300 лв. на 3300 лв. Излагат се съображения за вътрешна противоречивост на аргументите на съда, доколкото е прието, че делото е с фактическа и правна сложност и има множество извършени процесуални действия, а от друга страна съдът е счел, че не е обвързан с размерите на адвокатските възнаграждения по НМРАВ и е счел, че претендирания от ответника адвокатски хонорар трябва да се намали. По подробно наведените в жалбата аргументи се иска отмяна на определението по чл. 248 от ГПК в атакуваната му част и присъждане на пълния размер на направените от ответника в първата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК насрещната страна Д. В. И., чрез процесуалния си представител адв. С. Гърков е депозирал писмен отговор на частната жалба на И. В., като е изложил съображения, че наведените в нея съображения са неправилни и противоречащи на самото развитие на процеса. Заявява, че по делото в първата инстанция са проведени 22 съдебни заседания, като многократното отлагане на делото е поради отводи на вещи лица, а не поради вина на ищеца, което обстоятелство счита, че е пренебрегнато от районният съд. Заявява, че присъденото адвокатско възнаграждение не отговаря на фактическата и правна сложност на делото. Моли за отмяна на обжалваното определение в атакуваната му част и намаляване като прекомерно на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК на адвокатското възнаграждение на ответника до минимума, предвиден в НМРАВ. В съдебно заседание, въззиваемото дружество, чрез адвокатския си представител моли за потвърждаване на обжалваното решение. Претендира присъждане на разноските във въззивното производство съгласно представен списък. Бургаският окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по вътрешно убеждение, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Първоинстанционното производство пред РС- Бургас е образувано по предявени от ищеца като собственик на самостоятелен обект с идентификатор номер 07079.618.87.1.1 по КККР на гр. Бургас, представляващ жилище на първи етаж, находящо се в сграда на адрес: гр. Бургас, ул. „Морска“ № 5, ведно с 1/6ид.ч. от поземления имот с идентификар номер 07079.618.87, върху който е построена сградата искове за осъждане на ответника като собственик на съседно жилище с идентификатор 07079.618.87.1.3 по КККР на гр. Бургас, находящо се на втори етаж в същата сграда на същия адрес: 1/. да прекрати неоснователните си действия, с които му пречи да упражнява правото си на собственост върху собственото си описано по-горе жилище, като да премахне тухлените ограждащи стени, монтираните пластмасови дограми със стъклопакет и излятата от железобетон покривна плоча, изградени към собствения на ответника апартамент също посочен по-горе 2./ да прекрати неоснователните си действия, с които пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху 1/6 ид. ч. от поземления имот, описан по-горе, като премахне двуетажната тухлена пристройка с носещи колони, представляваща помещение на първи етаж с входна врата и два прозореца и стълбище от стоманобетон към втория етаж на пристройката, явяващ се продължение на подовата плоча на самостоятелния обект на ответника, с пластмасова дограма със стъклопакет и покрив от гофриран материал, която пристройка е изградена на част от североизточната фасада на сграда В исковата молба и последващите й уточнения се твърди, че ищецът е придобил по наследство и покупко-продажба собствеността си върху гореоописаното жилище на първи етаж и върху 1/6 ид.ч. от поземления имот, върху които е построена сградата, в която се намира то, както и, че ответникът е собственик на находящия се над жилището на ищеца апартаментна втори етаж, придобит по силата на постановление за възлагане от 05.12.2016г., без последният да притежава право на собственост върху терена. Сочи се, че след придобИ.е на имота си, ответникът е предприел действия за увеличаване на площта на апартамента си, като през лятото на 2017г. е преустроил остъклената си тераса като е изградил тухлени стени, поставил е пластмасова дограма и е излял покривна плоча, която станала основа за изграждане на тераса на третия етаж, като в резултат на това терасата на ответника се превърнала в стая. В исковата молба се твърди, че терасата на ответника е била изградена непосредствено над изграденото от бащата на ищеца съгласно азрешение за строеж № 49 от 06.06.1988г. входно антре, което обаче не е било проектирано да издържи такава тежест. Сочи се, че извършеното от ответника преустройство довело до пропукване на носещата колона на тази тераса, която е част от стената на антрето на ищеца и вследствие на това се е появила дълбока пукнатина надлъжно по цялата дължина на стената, довело до падане на мазилка от стената. Ищецът е заявил, че брат му, който към този момент е бил съсобственик в имота е подал на 01.08.2017г. жалба в Община Бургас веднага след появата на тези вреди, но въпреки извършената проверка общината не е предприела мерки за събаряне на незаконно изграденото от ответника. Заявява също, че поради извършеното впоследствие саниране на сградата пукнатините по стените са отстранени, но тежестта на изградената от ответника стая върху антрето на ищеца, което не е предвидено да я издърж създава непрекъсната опасност от срутването му. На следващо място ищецът сочи, ответникът е продължил да разширява своето жилище, като изградил на част от североизточната фасада на сградата двуетажна тухлена пристройка с носещи колони, която е функционално свързана с притежаваното от ищеца жилище, като построеното представлява антре с входна врата и прозорец, стълбище към втория етаж, плоча над първия етаж, явяваща се продължение на подовата плочата на втория етаж и остъклена част. Ищецът счита, че с тези си действия ответникът е заел част от дворното място, без да е негов собственик, създавайки пречки за ищеца да упражнява в пълен обем правото си на собственост върху него, като по този начин с така извършеното обосовяване на на допълнителен вход към жилището си на втория етаж ответникът е започнал редовно да преминава през целия двор, за да достигне до него, без да притежава право на собственост върху дворното място и без да има учреден сервитут за преминаването, с което отново създал пречки за ищеца да упражнява пълноценно правото си на собственост върху дворното място. По така изложените съображения се иска уважаване на предявените негаторни претенции. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който е оспорил исковете. На първо място ответникът е възразил, че независимо, че в постановлението за възлагане не е описана земята, а само жилището, доколкото праводателите м у Д.Й.Й. и М.Б.П. са притежавали 1/12 идеална част от дворното място с идентификатор № 07079.618.87, ответникът е придобил и правата им в същия обем.На следващо място заявява, че след като е придобил жилището през лятото на 2017 г. ответникът е извършил ремонт на съществуващата към него остъклена тераса, която към момента на придобИ.ето му е била в следното състояние: масивна стоманено-бетонна конструкция, покрив от подцинкована ламарина, остъкление с метална корозирала дограма с множество счупени и липсващи прозорци, като е покрил и остъклил същата с ПВЦ профили и стъклопакет. Ответникът сочи, че извършените от него ремонт и преустройство на тересата не са незаконни, а представляват допустим /търпим/ строеж, поради което Община Бургас не е предприела мерки за събарянето му. Възразява, че така преустроената тераса не пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху неговото антре, а дори го санира и укрепва и естетически подобрява външния вид на сградата. Що се касае до двуетажната тухлена пристройка ответникът сочи, че тя е съществувала още преди той да закупи жилището си, като е била изградена през 1991г., а не от него, и, че не е само негова собственост. Излага, че след закупуване на апартамента той е направил външно саниране на цялата сграда, при което пристройката на североизточната й фасада също е била реновирана – със съгласие на всички собственици, включително на ищеца, за което те са заплатили на ответника припадащата им се част от разходите. Подчертава, че от закупуване на жилището си и до понастоящем преминава през отделния вход, който има към апартамента му. Възразява, че няма извършено от него действие или бездействие, което да създава на ищеца пречки, по- големи от обикновените да използва собствения си имот и да упражнява правото си на собственост, поради което моли за отхвърляне на исковете. С обжалваното съдебно решение, районният съд е отхвърлил изцяло като неоснователни исковете, които е квалифицирал като негаторни с правно основание чл. 109 от ЗС. Приел е, че за извършения строеж – пристройка и надстройка до и над антрето на ищеца няма издавани строителни книжа, като същите представляват „търпим строеж“ по смисъла на пар.127, ал.1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ във връзка с пар. 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ. Счел е също, че липсата на подадено от ответника и неговите праводатели заявление за издаване на удостоверение за търпимост на процесните строежи не се е отразило върху квалификацията им като „търпим строеж“, доколкото същата следва от закона и съгласно изразеното за това становище от компетентно длъжностно лице. Посочил е, че само по себе си издаването на удостоверение за търпимост има правно значение за извършването на прехвърлителни сделки с такива строежи съгласно пар.127, ал. 1, изр. 2 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, но няма конститутивно действие за окачествяването им като „търпим строеж“. Съдът е приел също, че незаконността на строежа, въпреки статутът м у търпимост не изключва основателността на иска по чл. 109 от ЗС, като за уважаването му ищецът следва да се докаже, че макар и търпим строежът пречи на ищеца да упражнява пълноценно правото си на собственост. Прието е също, че ответникът не е извършил действия по строеж на процесните обекти, чието премахване се иска от ищеца, а само по ремонтирането им чрез привеждането им в изправен и естетичен вид, т. е. извършил е в тях подобрения в тях. Съдът е счел, че пристройката към втория етаж над антрето на ищеца е построена около 1990 г. от трето лице -Й.Й. и понастоящем се ползва от ответника като неин собственик, без тя сама по себе си да създава за ищеца пречки за използването на антрето към апартамента му на първият етаж, които да са по-големи от обикновените съгласно чл. 50 от ЗС. Съобразявайки експертните заключения по делото съдът е посочил, че такива пречки биха възникнали при премахването й, като същото би било вредно за вещта, тъй като то не би могло да бъде извършено без да бъде засегната здравината и целостта на цялата сграда, т.е. че всяко следващо преустройство сочи на наличието на риск от увреждане на сградата и засягане на обектите правата на други етажни собственици, които не участват в производството по делото. На следващо място що се касае до пристройката с площ от 7.5 кв.м., изградена до антрето на ищеца съдът е приел, че тя е била изградена от Й.Й., който към този момент е притежавал 1/12 ид. ч. от дворното място по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 1983 г., но без за изграждането й да му е било учредено право на строеж от останалите съсобственици по реда на действащия тогава чл. 56, ал. 3 ЗТСУ /отм./ – със заявление до общинския народен съвет с нотариално заверени подписи, подлежащо на вписване. Предвид това съдът е направил извод, че основание чл. 9 2 о т ЗС процесната пристройка е станала съсобствена на всички съсобственици на дворното място съобразно квотите им в съсобствеността. По отношение на спора между страните дали по силата на постановлението за възлагане ответникът е придобил наред с жилището и право на собственост върху дворното място /като се има предвид, че последното не е било изнесено на публична продан/, и оттам спора дали дворното място има характер на обща част съгласно чл. 38, ал. 1 от ЗС или е в режим на обикновена съсобственост, съдът е счел, че този въпрос няма значение за изхода на негаторната искова претенция и не се е произнесъл по него. По същество съдът е приел, че доколкото действията на ответника касаят подобряване на вече съществуващата съсобствена пристройка, то същите не могат да се квалифицират като неоснователно действие по смисъла на чл. 109 от ЗС, още повече, че свидетелските показания са установил, че това помещение до антрето се използва за склад не лично от ответника, а от трето неучастващо по делото лице –от третия етаж. По така изложените съобжения първоинстанционният съд е намерил исковете за недоказани, тъй като не е установвено ответникът да е осъществил неоснователни действия, с които да е попречил на ищеца да упражнява правото си на собственост върху дворното място в притежавания от него обем от 1/6 ид. ч. от дворното място. При извършена на основание чл. 269 от ГПК служебна проверка на първоинстанционното решение въззивният съд не установи съществуването на основания за нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. От фактическа страна съдът намира следното: Не се спори, а и от представените писмени доказателства се установява, че страните са собственици на съседни самостоятелни обекти в процесната сграда, находящ се на адрес: гр. Бургас, ул. „Морска“ № 5, като ищецът притежава жилището на първия етаж и 1/6ид.ч. от дворното място, а ответникът- жилището на втория етаж. Безспорно e също, че наследодателят на ищеца се е снабдил с разрешение за строеж № 49 от 06.06.1988 г. за „остъкляване на входното антре“ на жилището на първия етаж, като извън обема на даденото му разрешение, т.е. незаконно е извършил фактически ограждане на пространството под съществуващата козирка на жилището на ответника на втория етаж със стени, така, че терасата на ищеца е преустроена във входно антре с площ от 7, 5 кв. м., приобщено към жилището му. Що се касае до процесното строителство, предмет на исковата претенция по делото е установено, че Й. Й. през 1990г./ който към този момент е бил собственик на апартамента на втория етаж и на 1/12ид.ч. от дворното място, в което е построена сградата/, е изградил преддверие /стая/ към същия апартамент, със светла площ от 5, 85 кв.м., като строителството е реализирано чрез изграждане на тухлени стени, които са измазани и направата на покрив над стените. Установено е, че до входното антре на ищеца от апартамента му на първия етаж в сградата, Й.Й. е построил и помещение, представляващо склад с площ от 7, 50 кв.м., а над него е построена закрита тераса към апартамента на ответника на втория етаж, със светла площ от 4, 85 кв.м. – излят е бетонов парапет, направено е остъкляване и е направен покрив от термопанели. Страните не спорят също, че за изграждане на процесните надстройка и пристройка на североизточната фасада на сградата към апартамента на втория етаж, понастоящем собственост на ответника, които са построени съответно над и до антрето на ищеца, не са издадени строителни книжа, т.е. строителство е незаконно. От представената по делото преписка, водена в Община Бургас се установява, че в архивите на общиската администрация се съхранява неодобрен проект за разширение на съществуващ балкон на втория етаж откъм североизточната част на двора с приложени към него декларации за съгласие от собствениците на жилищната сграда на ул. „Морска“ № 5 от 23.11.1988г. и декларация за съгласие на собствениците на жилищната сграда на ул. „Морска“ №7 от 30.11.1988г. По преписката е налице становище от експерт към Община Бургас, че обемът на изпълненото покрИ.е и остъкляване на терасата на втория етаж и изградената двуетажна пристройка към част от североизточната фасада на процесната сграда предвид периода на изграждането им са допустими по правилата и нормативите на ЗУТ, поради което са определени като „търпим строеж“ по смисъла на пар.127, ал.1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ във връзка с пар. 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ, който не подлежи на премахване и забрана за ползване и даденото преди това предписание за премахване на процесните постройки като незаконен строеж по смисъла на чл. 225, ал. 2 от ЗУТ не е изпълнено. По делото е установено, в т.ч. и онагледено на снимков материал, че ответникът е закупил през 1997г. жилището на втория етаж при заварено положение, след като вече са били осъществени през 1991г. процесните незаконни строежи, като ответникът е извършил по отношение на тях ремонт, изразяващ се в санирането им и подобряването на естетическия им вид при запазване на строежа в същия конструктивен вид и обем. В първата инстанция са допуснати и извършени няколко съдебно-технически експертизи, като в заключението по първата експертиза вещото лице – строителен инженер Добрев с посочило, че според него изграденото върху терасата на ответника допълнително натоварва тухлените зидове на антрето на ищеца, с уточнението в съдебно заседание, че за преценка дали построеното върху антрето на ищеца оказва неблагоприятно въздействие върху него е необходима преценка на инженер-конструктор. В заключението си по повторната експертиза, извършена от вещото лице Антония Тенева – строителен инженер-конструктор, онагледено със снимков материал е посочено, че описаните в исковата молба пукнатини по сградата, които са станали повод за завеждане на жалба в Община Бургас са вследствие на неравномерното слягане на земната основа, а не са дължат на натоварване от втория етаж. След огледа на място вещото лице Тенева е констатирало, че понастоящем няма данни за възникване на нови пукнатини, т. е земната основа е вече слегнала и е уплътнена. Дадено е заключение, че носещите колони, гредите и плочите, които поемат натоварването от втори и трети етаж са самостоятелни за двата етажа и не са конструктивно свързани с антрето и стаята на ищеца, поради което те не го натоварват допълнително, тъй като втори и трети етаж „не лежат“ върху антрето на ищеца, а стъпват върху други колони с диаметър 30 см., които поемат натоварването за тях. Вещото лице е посочило, че ако същите бъдат премахнати, това ще компроментира покривната плоча на ищеца при събарянето, тъй като ще се оголят тухлени зидове, които представляват фасадни, а това което ще доведе до проникване на влага през тях във антрето на първия етаж. В допуснатата в първата инстанция тройна СТЕ и допълнителното заключение към нея, извършена от вещите лица Ирена Маврова, Бърза Кехайова и И. Щерев е посочено, че след външен оглед на място и при съобразяване с наличните по делото снимки, направени преди остъкляване на терасата на ответника и направата на външната мазилка на цялата постройка не са констатирали конструктивни изменения в антрето на ищеца, както и в останалите помещения на първи и втори етаж. Според експертите в настоящото си състояние строителната конструкция на процесната пристройка не отговаря на нормативните изисквания за носимоспособност и устойчивост. Същевременно вещите лица са посочили, че ако бъдат предприети действия по премахване на пристроеното и надстроеното това не би довело до увеличаване на конструктивната устойчиност на антрето на ищеца, а по-скоро би довело до получаване на разрушения в съществуващата конструкция на първия етаж, тъй като при изграждането на антрето /което също е в нарушение на издаденото разрешение за строеж, разрешаващо само остъкляване на терасата/ също не са спазени нормативните изисквания и за извършеното преустройство на помещението от тераса в антре също няма строително разрешение. По делото е извършено и прието заключението на вещото лице Мирчо Мавродиев по служебно допуснатата от районния съд съдебно-техническа експертиза, с приложени към него скица и снимки, онагледяващи процесния строеж, чието премахване се иска. Вещото лице е посочило, че пристройката е с приблизителна площ от 7, 5 кв. м. като върху част от нея са изградени тераси на втория и третия етаж на сградата, като същата не е нанесена с истинските си контури в кадастралната карта и терасите на втория и третия не влизат в схемата на самостоятелните обекти на сградата. Гореизложената фактическа обстановка е установена правилно и подробно от районния съд, който въз основа на нея е направил обосновани фактически и правни изводи, преценяйки след подробен анализ на доказателства релевантните по спора обстоятелства, с оглед заявения в исковата молба предмет и съобразно разпределената на страните доказателствена тежест, които въззивният съд напълно споделя и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК. Съобразявайки изложените във въззивната жалба оплаквания и предвид ограничения въззивен контрол по правилността на решението съгласно чл. 269 от ГПК настоящата инстанция намира жалбата за неоснователна по следните съображения: В правната доктрина е прието, че искът по чл. 109 от ЗС е способ за правна защита срещу всяко неоснователно действие, което пряко или косвено ограничава, смущава или пречи на собственика да упражнява своето вещно право в пълен обем. Основание за защита чрез иска се поражда при състояния, от които възникват заплашване и опасност от вредно и смущаващо въздействие, което произтича от упражняване на правомощия, но които субективно пречат и/или ограничават тези на потърсилия правната защита. Функцията на иска е да отрече във всичките тези и други аналогични случаи правомерността и да предотврати неоснователните действия, поведение и състояния, както и премахване на последиците от тях/ в т. см. ТР № 31/84 по гр. д. № 10/84 г. на ОСГК на ВС/. В т. 1 на ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС е прието, че искът по чл. 109, ал. 1 от ЗС предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта /имота/ според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика. За да бъде уважен предявения негаторен иск следва да са налице при кумутивност двете задължителни условия: неоснователността на действията на ответника и създаването на пречки за ищеца да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. В случай, че се установи, че действията на ответника са основателни, то няма да е налице хипотезата на чл. 109 от ЗС, но дори и действията да са неоснователни, за да бъде уважена негаторната претенция, то следва тези действия да създават пречки на собственика, по-големи от обикновените. В случая ищецът твърди, че е налице извършено от ответника неоснователно въздействие върху имота му и иска то да бъдат премахнати последиците от него. Ето защо за уважаването на този иск е необходимо ищецът да докаже, че е собственик на вещно право, върху което ответната страна е осъществила твърдяното неоснователно въздействие, което да му създава за пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените, като преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това, е конкретна по всяко дело /ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС и определение № 288 от 30.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3853/2017 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева/. По делото е установено, че процесното пристрояване и надстрояване на жилището на ответника е извършено от предходния му собственик още през 1991г. незаконно – без каквито и да е строителни книжа, вкл. и без последващо указаконяване. Установено е, че след придобиване на жилището си ответникът е ремонтирал така завареното незаконно строителство, без да променя обема и конструкцията му, като го е санирал, укрепил и го привел в естетически вид. По повод образувана във връзка с ремонтните действия на ответника върху незаконния строеж административна преписка в Община Бургас, е дадено писмено становище от гл.експерт при Община Бургас от 27.04.2018г., че двуетажната пристройка към североизточната фасада на първи и втори етаж от процесната жилищна сграда, както и едноетажната паянтова постройка на североизточната фасада на двуетажната пристройка в поземления имот 07079.618.87, в който е изградена се явяват търпими строежи по смисъла на пар. 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ вр.с чл. 16 от ПР на ЗУТ. Предвид това и предходните предписания за премахване на тези незаконни строежи не са изпълнени. За да бъдат преценени процесните строежи като търпими длъжностните лица са счели, че са изпълнени законовите изисквания за това – строителството е допустимо по правилата и нормативите на действащия сега ЗУТ, осъществено е преди 31.03.2001г. и е допустимо по правилата на чл. 21, ал. 1 и чл. 42, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ, поради което е посочено, че това незаконно строителство не подлежи на премахване и забрана за ползване. Обстоятелство, че за осъщественият незаконен строеж не е издавано удостоверение за търпимост, нито и е провеждана процедура по издаването му, както правилно е приел районният съд не води до отпадане на квалификацията „търпим строеж“, доколкото същата следва от спазване на горепосочените законови изисквания и преценката за спазването им от компетентния за това административен орган. Достатъчно условие според пар. 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ за да бъде окачествен един строеж за търпим е същият да е изграден до 31.03.2001 г. /когато влиза в сила действащият ЗУТ/, да няма строителни книжа, да не е открита процедура по премахването му и да е допустим плановете, правилата и нормативите по време на изграждането или по сега действащите изисквания за строителството. Доколкото в случая всички тези условия са налице, изложените в тази връзка оплаквания в жалбата се явявят неоснователни, тъй като районният съд правилно е приел, че само по себе си удостоверението за търпимост няма правопораждащ за този факт ефект, а представлява документ единствено за доказване на този статут на незаконния строеж, установяващ забрана за премахване и ползване в случай на извършване на правни сделки с незаконния обект. Досежно обстоятелството дали за извършеното незаконно строителство е учредявано право на строеж, респ. давано съгласие от останалите собственици на обекти в процесната и съседната сграда при условията на чл. 56, ал. 3 от ЗТСУ /сега отм./, сега чл. 183 от ЗУТ в становището от 03.09.2018г. на гл. експерт при Община Бургас, изрично е посочено, че съгласие е дадено за неодобрен проект за разширение на съществуващ балкон на втори етаж. Наличието обаче на подобно съгласие не е елемент от фактическия състав на правния институт за търпимост на строежа, поради което възраженията в жалбата в тази насока са неоснователни, доколкото само по себе си, както бе посочено по-горе незаконността на строежа не е достъчно условие за уважаване на иска по чл. 109 от ЗС. Що се касае до оплакванията в жалбата, свързани с конструктивната устойчивост на строежа, по делото е установено, че ответникът не е извършвал каквито и да е промени по конструкцията на заварения от него незаконен строеж, осъществен от предходния собственик, а е предприел единствено ремонтирането му, чрез подобряване на естетически му вид. Тези ремонтни действия на ответника не са довели до каквито и да е пречки за ищеца да упражняване в пълен обем на правото му на собственост, доколкото в търпимите строежи законът допуска да се извършват основни ремонти и реконструкции, вкл. и преустройства, без да се изменя външното им очертание в хоризонтално или вертикално отношение и без да се правят нови или да се укрепват носещи конструкции. По въпроса относно устойчивостта и товароносимостта на незаконния строеж, заварен от ответника в заключението на вещото лице Тенева, онагледено със снимков материал е направен извода, че втори и трети етаж „не лежат“ върху антрето на ищеца, тъй като плочата, която е над антрето на ищеца стъпва на други колони и няма връзка с другата носеща конструкцията на втори и трети етаж, като същите не го натоварват допълнително. Действително в тази част заключението на вещото лице Тенева противоречи на заключението на вешите лица по тройната СТЕ, според които процеснияt незаконен строеж има нужда от допълнително укрепване, вкл. и чрез укрепване на антрето на ищеца на първия етаж, тъй като не са спазени изискванията за носимоспособност. Същевременно вещите лица и по двете експертизи дават еднозначно заключение, че тъй като при изграждането на антрето на ищеца също не са спазени нормативните изисквания и строежа им е без строително разрешение премахването на пристройката и надстройката няма да увеличи конструктивната му устойчивост, а напротив ще компроментира покривната му плоча при събарянето, което ще доведе както до разрушения и увреждане на конструктивни елементи от сградата, така и до оголване на фасадни тухлени зидове, а последното би причинило до проникване на влага през тях в антрето на първия етаж. Наред с това от експертизите се установява, че пукнатините в имота на ищеца вече са отстранени и не забелязват такива нови след извършения от ответника ремонт. Предвид така дадените заключения на експертите съдът намира, че в случая обстоятелството, че поддържането и ремонтирането от ответника заварения от него незаконен строеж не е възпрепятствало по никакъв начин ищеца да ползва както жилището си, така и поземления си имот, нито е създало опасност за конструктивната му устойчивост, още повече, че ищцовото антре също е изградено без разрешение и без строителни книжа и б е з спазване нормативните изисквания. И двата строежа са изградени от предходния собственик на жилището, който е притежавал собственост не само върху втория етаж, но и ид.ч. и върху терена. Затова, както правилно е приел районният съд, доколкото според вешите лица и пристройката и надстройката към втория етаж се окачествяват като строеж, който не е самостоятелен обект, а е фукционало свързан към имота на ответника, без възможност да се отдели или да съществува отделно от него, без значителни преустройства, т о процесният строеж е станал собственост на ответника като собственик на жилището- главна вещ на основание чл. 97 и чл. 98 от ЗС /в т.см. решение № 173 от 26.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1273/2013 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева/ Настоящата инстанция намира, че по делото няма данни с действията си по ремонтиране на заварения, присъединен към имота му незаконен строеж, ответникът фактически да е препятствал ищеца да ползва имотите си, повече от допустимото, доколкото както правилно е приел и районния съд, основавайки извода си на заключенията на вещите лица пречки биха възникнали именно ако бъдат предприети исканите действия по премахване на надстройката и пристройката, още повече като се има предвид и статута им на „търпими строежи“. Затова, тъй като извършеното, макар и незаконно строителство не се установи да ограничава правата на ищеца, нито да му пречи за пълноценното ползване на имотите си, респ. да възпрепятва по някакъв начин да ползва съсобственото дворно място исковете по чл. 109, ал. 1 от ЗС се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлни. Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд обжалваното решение, в което е отвърлен иска по чл. 109 от ЗС се явява правилно и следва да бъде потвърдено. По отношение на депозираните частни жалби и от двете страни против определението, с което на основание чл. 248 от ГПК първоинстанционният съд е изменил решението си, в частта за разноските, както същото е отменено в частта, с която присъдените в полза на ответника разноски от от общо 4300 лв. са намалени като прекомерни до размера на 3300 лв. /в частта относно адвокатското възнаграждение/: С постановеното решение първоначално съдът е присъдил в полза на ответника на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК изцяло направените от него разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 3750лв. С обжалваното определение по чл. 248 от ГПК, съобразявайки своевременнно направеното от ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът е намалил възнаграждението, присъдено на ответника до сумата от 2750 лв. Районният съд е счел, че не е обвързан от размерите, определени в НМРАВ, позовавайки се на задължителния характер на решение 25.01.2024г. по дело С-438/22г. на СЕС. Приел е, че делото е с фактическа и правна сложност и предвид големия брой на проведените съдебни заседания и извършени множество процесуални действия, е определил като справедлив и обоснован размер на дължимото в полза на ответника адвокатско възнаграждение за изготвяне и подаване на отговор по чл. 131 от ГПК и за процесуално представителство по делото сумата от 2750лв., намалявайки първоначално определеното възнаграждение с 1000 лв. Както правилно е съобразил районният съд с оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с НМРАВ № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват и база за определяне на дължмота на страната според изхода на делото възнаграждение по чл. 36, ал. 2 ЗАдв., като основният критерий при преценката за това е дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован с оглед фактическата и правна сложност на делото. След преценка на данните съдът констатира, че действително делото е с над средната за подобни казуси фактическа и правна сложност, приключило е в първата инстанция след провеждане на множество съдебни заседания /22 на брой/, с много доказателствени искания на страните, по които е събран обемен доказателствен материал съд, а по спора, независимо, че е налице многобройна, трайна и задължителна практика на ВКС настоящата хипотеза има специфика, изискваща многостранна преценка за спорните факти. Следва да се има предвид също, че в около половината от съдебните заседания в първата инстанция не са проведени същински процесуални действия, тъй като делата са били отложени поради неизготвяне на допуснатите експертни заключения. Предвид изложеното, с оглед възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК на ищеца и при съобразяване на цитираното по-горе решение на СЕС настоящата инстанция намира, че районният съд правилно е преценил, че за определяне на справедлив размер на следващото се на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК като разноски на ответната страна адвокатско възнаграждение, платено за сумата от 3750 лв., същото следва да бъде намалено с 1000 лв. Така намаления размер до сумата от 2750 лв. се явява съответен както на фактическата и правна сложност на делото, така и на реалната ангажираност на адвоката на ответника в съдебните заседания. Не са налице основания за промяна на този размер, поради което обжалваното определение по чл. 248 от ГПК следва да се потвърди като правилно и законосъобразно. С оглед неоснователността на въззивната жалба, разноски в полза на въззивника по нея не следва да се присъдат. Такива се следват само на въззиваемия –ответник по въззивната жалба за подадения писмен отговор по нея, изразяващи се в платено адвокатско възнаграждение. Видно от представения договор за правна защита и съдействие платеното от въззиваемия-ответник адвокатско възнаграждение е в общ размер от 1400 лв., включващо три процесуални действия – подаване на отговор по чл. 263, ал. 1 от ГПК, подаване на частна жалба и подаване на отговор по чл. 276, ал. 1 от ГПК, без да е налице разграничение каква сума е платена за всяко от тези три процесуални действия. При това положение, въззивният съд намира, че на въззиваемия следва да се присъди сумата от 600 лв. за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор по чл. 263, ал. 1 от ГПК за настоящото производство, който размер намира за справедлив, доколкото в тази инстанция делото е решено в едно съдебно заседание при вече изяснена фактическа обстановка и без събиране на допълнителни доказателства. Що се касае до разноските, направени от страните във връзка обжалване на определението по чл. 248 от ГПК, доколкото и двете частни жалби се явяват неоснователни, на страните не им се следва разноски за тях, вкл. и за подадените отговори по частната жалба на насрещната страна. Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд