Решение № 3364 от 23.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 11629/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК. С решение от 26.07.2022 г., постановено по гр. дело № 40746/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 44 състав, е отхвърлен предявеният от ищеца „К.И.“ ООД отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК за признаване за установено, че дружеството не дължи на ответника „А1 Б.“ ЕАД сумата от 103, 35 лв., представляваща главница за доставени мобилни услуги по сключен между страните договор от 18.09.2015 г. за мобилни номера +••••; +••••; +•••• за периода от 21.09.2017 г. до 20.02.2018 г. по фактура № 0361725605/24.10.2017 г.; фактура № 0363334360/24.11.2017г.; фактура № 0364941735/26.12.2017г.; фактура № 0366696067/24.01.2018 г. и фактура № 0368308111/23.03.2018 г. Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца „К.И.“ ООД, с който оспорва същото като неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че волеизявлението на дружеството за прекратяване на договора не е породило правно действие и договорът е запазил действието си. Посочва се, че това право е упражнено чрез едностранно волеизявление, инкорпорирано в молба вх. №6494/21.08.2017 г., депозирана в офиса на ответника по реда на чл. 52 от ОУ и върху която е положен печат на ответното дружество, което обстоятелство свидетелствало за достигане на волеизявлението. Заявява се, че с оглед на валидно достигналото до ответника волеизявление за прекратяване на договора, същият е бил прекратен, считано от 21.09.2017 г. На следващо място се посочва, че ответникът не е доказал в условията на пълно и гласно доказване изпълнение на договорните си задължения и размера на своето вземане. Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което предявеният установителен иск да бъде уважен. Претендира разноски. В срока по чл. 263 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „А1 Б.“ ЕАД. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е допустима - същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението в рамките на релевираните в жалбата доводи. Районният съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ищецът „К.И.“ ООД не дължи на ответника „А1 Б.“ ЕАД сумата от 103, 35 лв., представляваща главница за доставени мобилни услуги по сключен между страните договор от 18.09.2015 г. за мобилни номера +••••; +••••; +•••• за периода от 21.09.2017 г. до 20.02.2018 г. по фактура №0361725605/24.10.2017 г.; фактура № 0363334360/24.11.2017 г.; фактура №0364941735/26.12.2017 г.; фактура №0366696067/24.01.2018 г. и фактура №0368308111/23.03.2018 г. По предявен отрицателен установителен иск за отричане на конкретно вземане в тежест на ищеца е да докаже правния си интерес от търсената защита, а в тежест на ответника е да докаже основанието на своето вземане. В настоящия случай страните не спорят, че между тях е бил сключен договор за предоставяне на мобилни услуги от 21.09.2015 г. Основното спорно обстоятелство по делото е дали така възникналото облигационно правоотношение между страните е било прекратено с едностранно предизвестие от страна на ищцовото дружество и дали същото е достигнало до ответника, респективно е породило действие съгласно уговореното между страните по чл. 52 от ОУ на „А1 Б.“ ЕАД. Ищцовото дружество твърди, че е упражнило правото си по чл. 52 от ОУ за прекратяване на договора поради изтичане на срока с депозирана молба вх. №6494 от дата 21.08.2017 г. В срока по чл. 131 ГПК с подаденият отговор ответното дружество е оспорило достигането на това изявление до него, тъй като не се виждало дата, мястото на магазина, нито лице, което е приело и обработило документа. Съгласно правилата на общото гражданско право, които се прилагат и за търговските сделки на основание чл. 288 ТЗ, волеизявлението за прекратяване на договора поражда действие в момента на достигането му до насрещната страна /арг. от чл. 14 ЗЗД и чл. 44 ЗЗД/. Съгласно чл. 30, ал. 2 ТЗ, когато търговският помощник работи в общодостъпно място за търговия, той се смята овластен да извършва сделките, които обикновено се извършват там. Разпоредбата на чл. 301 ТЗ предвижда, че, когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването. Служебно известно на съда е, че ответното дружество е доставчик на далекосъобщителни услуги с физически обекти за обслужване на клиенти из цялата страна. По аргумент от чл. 30, ал.2 ТЗ всеки един служител на дружеството, който обслужва клиенти във физически магазин, се смята за упълномощен да приема изявление както за сключване, така и за прекратяване на договори, които дружеството сключва с оглед обичайната му дейност. В този смисъл неоснователни са възраженията на ответника, че в приложената по делото молба вх. №6494/21.08.2017 г. не е посочено лице, приело и обработило документа, както и мястото на магазина, в който се е случило това. Неоснователно е възражението и за липса на дата, тъй като видно от приложената молба същата е приета с вх. №6494 на 21.08.2017 г. Същата има характер на частен писмен документ, който съгласно чл. 180 ГПК съставлява доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. Поставената в частен документ дата има доказателствена сила за страните, участвали в съставяне на документа. В този смисъл частният документ обвързва страните, които са го съставили, лично или чрез пълномощник, с посочената в него дата. /Определение № 228 от 23.03.2012 г. по ч.пр. д. № 907/2011 г. на Върховен касационен съд/. Самата молба е депозирана на бланка, предварително изготвена от ответното дружество и съдържащите се в нея данни досежно датата на входиране не са оспорени от ответника. Приемането и обработването на входираните до дружеството документи е въпрос, който касае единствено вътрешните отношения между дружеството и неговите служители. Предвид изложеното настоящата въззивна инстанция намира, че сключеният между страните договор е бил валидно прекратен с достигането до ответното дружество на едностранното предизвестие за прекратяване, депозирано от ищеца с молба вх. №6494 на 21.08.2017 г., съгласно чл. 52 от ОУ на ответното дружество. За пълнота следва да се посочи и това, че при правилно разпределена доказателствена тежест между страните от първоинстанционния съд съгласно чл. 154 ГПК, ответникът не е доказал, че е изпълнил задължението си да достави на ищеца уговорените услуги за процесните три номера в рамките на исковия период и които възлизат на претендираната от доставчика сума. Предвид всичко изложено настоящата въззивна инстанция намира, че отрицателният установителен иск, предявен от ищеца за отричане със сила на присъдено нещо дължимостта на процесните суми е основателен и следва да бъде уважен. Предвид разминаване на крайните изводи на двете инстанции, настоящата въззивна инстанция намира, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК и вместо него следва да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен. По разноските: Предвид изхода от спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът-въззивник по настоящото въззивно производство, с оглед на което първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, в която в полза на ответника са присъдени разноски в размер на 100 лв. В тежест на въззиваемия следва да се възложат разноски за първоинстанционното производство в размер на 350 лв., от които 300 лв. адвокатско възнаграждение по договор от 09.08.2021 г. и 50 лв. за държавна такса. В тежест на въззиваемия – ответник следва да се възложат и разноските за въззивното производство в размер на 325 лв., от които 25 лв. държавна такса за въззивното обжалване и 300 лв. адвокатско възнаграждение по договор от 09.09.2022 г. Воден от горното, съдът: