Решение № 672 от 28.9.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 2896/2023 г.

Производството е по реда на глава 21 от НПК. Образувано е по постъпила частна жалба от С. Ц. С. срещу разпореждане №4472/06.04.2023г. по НЧХД № 698/2023 г. по описа на СРС, 106-ти състав, с което е прекратено наказателното производство по посоченото дело. В жалбата, подадена от частния тъжител С., се твърди, че разпореждането е неправилно и незаконосъобразно. Поддържа се, че изводите на първостепенния съд за това, че тъжбата не отговаря на изискванията на чл.81 от НПК, е незаконосъобразен. В заключение се иска отмяна на атакуваното разпореждане и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия от друг състав на СРС. Срещу подадената жалба е постъпило възражение от лицето срещу което е насочено частното обвинение – А. Л.. В него се оспорват изложените в частната жалба доводи срещу акта на СРС и се сочи, че тъжбата не съдържа индивидуализиращи характеристики на твърдяното престъпление. Изразява солидализиране с акта на първоинстанционния съд с молба същия да бъде потвърден, както и да му бъдат присъдени съдебните разноски пред двете инстанции. В съдебно заседание частният тъжител не се явява. Чрез повереника си – адв.К. М. от САК, който също не се явява, с писмена молба постъпила и докладвана по делото е заявил, че желае делото да се гледа в негово отсъствие, както и че изцяло поддържа жалбата по изложените в същата съображения. Процесуалният представител на лицето, срещу което е насочено частното обвинение А. Л. Л., адв. В.В.- САК намира разпореждането за правилно и законосъобразно и пледира жалбата да бъде оставена без уважение, както и присъждане на разноските по делото. Съдът, след като провери изцяло правилността на обжалваното разпореждане, намира за установено следното от фактическа страна: Първоинстанционното производство е образувано на 17.01.2023 г. по тъжба на частния тъжител С. Ц. С. срещу А. Л. Л.. В тъжбата е посочено, че Л. е наклеветил тъжителката, като на 15.07.2022г. е депозирал сигнал в Софийска районна прокуратура срещу И.В.Ю. и С. Ц. С., чрез който е разгласил и разпространил позорни обстоятелства относно тъжителката, както и й е приписал извършване на престъпления. С разпореждане от 27.02.2023г. съдията-докладчик е приел, че тъжбата не отговаря на императивните изисквания на чл. 81, ал. 1 от НПК. Посоченото обстоятелство е предпоставило нейното обездвижване и определянето на 7-мо дневен срок за отстраняване на констатираните недостатъци. Указано е, че тъжителката следва да изложи конкретика относно лицата, пред които са били разгласени позорни обстоятелства и приписани престъпления, както и да уточни конкретните изразни средства, с които счита, че е накърнено доброто й име. С молба, входирана в СРС на 16.03.2023г. е цитирано: „позорните обстоятелства за мен и приписаните ми престъпления са разпространени сред неопределен брой магистрати, работещи на територията на гр.София“, като тъжителката е цитирала част от посочения по-горе Сигнал, за който претендира, че се съдържат изрази, накърняващи доброто й име. С разпореждане от 06.04.2023г., предмет на въззивния съдебен контрол, съдията-докладчик от СРС, НО, 106-ти състав е прекратил наказателното производство на основание чл.250, ал.1, т.1 вр. ал.24, ал.5, т.2 от НПК, като е приел, че дадените задължителни указания не са изпълнени, което е мотивирало този извод. Първостепенният съд е посочил, че тъжителката продължавала да твърди, че клеветата е разпространена пред всички прокурори в СРП, всички съдии от НО на СРС и всички адвокати, като потенциални лица, които имат достъп до разпространените клевети“ по образуваната прокурорска преписка. Приел е също, че изложените от тъжителката фактически твърдения не съдържат признаците на осъществено престъпление от частен характер и конкретно на „клевета“, доколкото не съдържат информация за лицето/лицата, които са възприели непосредствено клеветническите факти, което от своя страна се отразява върху правото на лицето, срещу което е насочена тъжбата, да разбере обвинението и съответно да организира защитата си. Въз основа на изложените факти за съдържанието на тъжбата и движението на делото, съдът намира следното от правна страна: Въззивната жалба е неоснователна. От процесуална страна конкретният случай и изтъкнатите доводи от тъжителката изискват, на първо място да се обсъди значението на настъпилата промяна в процесуалния закон с ЗИДНПК (ДВ бр. 63 от 04.08.2017 г., в сила от 05.11.2017 г.), с която е отменено правомощието на съдията-докладчик по чл. 250, ал. 1, т. 2 от НПК да прекрати наказателното производство, когато деянието, описано в обвинителния акт, респ. в тъжбата, не съставлява престъпление. В настоящия казус предметният обхват сочи, че правомощието на съдията-докладчик по чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 о т НПК включва и преценката за това, което се преследва именно по този процесуален ред – по инициатива на пострадалия без участието на прокуратурата. Поради това отмяната на правомощието по чл. 250, ал. 1, т. 2 о т НПК, което представляваше процесуална тавтология на част от първо възникналото правомощие по чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК, по същество не представлява правна промяна. Този въззивен съдебен състав достигна до този извод съобразявайки правомощията на съда да извършва преценка за редовността на тъжбата, както и въз основа на съдържателния му анализ, който дава отговор дали проверката за редовността на тъжбата по чл. 81, ал. 1 от НПК включва изискването съдът да установи дали в тъжбата, с която е сезиран, се твърди престъпление. Съгласно чл. 24, ал. 5, т. 1 от НПК не се образува наказателно производство за престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, а образуваното се прекратява, когато липсва тъжба. Писмено изявление, наречено тъжба, което не отговаря на изискванията на чл. 81 от НПК да твърди престъпление, което се преследва по този процесуален ред, не представлява тъжба по смисъла на НПК. От 05.11.2017 г, първоначалната компетентност да проверява редовността на тъжбата е предоставена изключително на съдията-докладчик, защото със ЗИДНПК (ДВ бр. 63 от 04.08.2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) е отменено правомощието на председателя на съда по чл. 247, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от НПК да отказва да образува производство по тъжба на пострадалия. В исторически план правомощието на Председателя на съда да отказва да образува дело от частен характер е въведено със ЗИД (ДВ бр. 28 от 1982 г.) на НПК, отм. (ДВ бр. 86 от 28.10.2005 г., в сила от 29.04.2006 г.) – чл. 240, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от НПК, като негова изключителна компетентност, т. е. към онзи период съдията- докладчик не е разполагал с компетентност да извършва проверка за редовност на тъжбата, тъй като тази проверка е била осъществявана изцяло преди образуване на наказателното производство. С приемането на настоящия НПК (Обн. ДВ бр. 86 от 28.10.2005 г., в сила от 29.04.2006 г.) правомощието на председателя на съда (вече по чл. 247, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от НПК, но със същата редакция като тази по чл. 240, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от НПК (отм.) продължава да съществува като суверенна компетентност, а съдията-докладчик е имал правомощието по чл. 250, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК да прекратява наказателното производство единствено в случаите на чл. 24, ал. 1, т, 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9 и 10 от НПК, както и когато деянието, описано в обвинителния акт, не съставлява престъпление. Казано по друг начин – съдията-докладчик не е могъл да прекратява производството на основанията, посочени в чл. 24, ал. 4 (нова ал. 5), включително поради нередовност на тъжбата. С последващите изменения на чл. 250, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК (ДВ бр. 32 от 2010 г., в сила от 28.05.2010 г.) е въведено правомощие на съдията- докладчик по чл. 250, ал. 1, т. 1 от НПК да прекратява образуваното производство по тъжба на пострадалия и в случаите по чл. 24, ал. 4 от НПК (нова ал. 5), а именно, когато деянието, описано в обвинителния акт или тъжбата, не съставлява престъпление – изрично записано в чл. 250, ал. 1, т. 2 от НПК. При тази нормативна уредба, при действието на процесуалния закон до 05.11.2017 г., е въведен двоен първоначален филтър за редовност на тъжбата – и преди образуването на делото, и след това – в първия стадий на съдията- докладчик. В наказателноправната доктрина и съдебната практика относно съдържанието на правомощието на председателя на съда да отказва да образува наказателни дела от частен характер никога не е имало спор, че извършваната от него проверка не е произволна, а се изразява в именно в оценка на редовността на тъжбата и съответствието й с нормативните изисквания, които не са търпели изменения от въвеждането им – първоначално посочени в чл. 57, ал. 1 НПК (отм.), а в сега действащия НПК – в чл. 81, ал. 1 НПК. За да сезира валидно съда, тъжбата съгласно чл. 81, ал. 1 НПК, освен че трябва да бъде писмена и да съдържа данни за подателя и за лицето, срещу което се подава, следва да описва обстоятелствата на престъплението. Съдебният орган, на когото е възложена проверката на редовността на тъжбата, не би могъл да установи дали изложените в тъжбата факти сочат на престъпление, ако не си изясни кое е конкретното престъпление. Без да направи такъв извод, съдът не би могъл да прецени и дали съобщеното в тъжбата престъпление е такова, което се разглежда именно по този процесуален ред или изисква провеждане на досъдебно производство от прокуратурата и разследващите органи. Следователно, още преди да бъде предвидено правомощието на съдията-докладчик изрично да проверява тъжбата за съответствието й по чл. 81, ал. 1 НПК, без да е било необходимо препращане към разпоредбата, предвиждаща изискванията за съдържанието на тъжбата, съдебно производство за престъпления по тъжба на пострадалия е започвало само, когато действително тъжбата е навеждала факти, които председателят на съда е квалифицирал като престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия. Не се е изисквало изрично пояснение на съдържанието на правомощието за отказ в чл. 274, ал. 2 НПК (отм.), защото тълкуването му е било еднозначно и е почивало на точния разум на разпоредбата. По аргумент за по-силното основание, когато е предвидено изрично правомощие на съдията-докладчик да прекрати наказателното производство, в случай че тъжбата не отговаря на изискванията по чл. 81, ал. 1 НПК, това несъмнено означава, че съдията-докладчик е длъжен да провери и дали се твърдят обстоятелства на престъпление. От граматическа следна точка членуването на думата „престъпление“ се явява езиков аргумент, съществуващ наред с логическия, който изисква да бъде установено от компетентния орган кое е конкретното заявено престъпление. Отделно от изтъкнатите съображения, спецификата на фактическия състав за повдигане на обвинение за престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, както и възникването на фигурата на подсъдимия, допълнително категорично обуславят необходимостта да се извърши преценка твърди ли се в тъжбата престъпление и кое е то. По дела, образувани по тъжба на пострадалия, процесуалното качество на подсъдимия възниква едва след като съдията-докладчик приеме тъжбата за редовна, удовлетворяваща изискванията на чл. 81, ал. 3 НПК и в разпореждането, с което й даде ход, по чл. 252, ал. 4 НПК, даде правна квалификация на фактите на твърдяното престъпление. Поради това, за разлика от делата, образувани въз основа на обвинителни актове, споразумения и предложения за освобождаване от наказателна отговорност от прокуратурата, по делата, образувани по тъжба на пострадалия, съгласно чл. 254, ал. 4 НПК на подсъдимия се връчва освен процесуалния документ, по който е образувано делото (тъжбата) и препис от разпореждането на съдията- докладчик за насрочване на делото. Това е така, тъй като обвинението е съвкупност от факти и право, поради което повдигането му по този вид дела е фактически състав, който приключва с разпореждането на съдията-докладчик, с което се дава ход на тъжбата и правна квалификация на престъплението, предмет на разглеждане. Поради това и след като има процесуалното задължение да предаде на съд само обвинения в престъпление и то такова, което се преследва по тъжба на пострадалия, съдията-докладчик е овластен, в зависимост от резултатите от проверката на редовността на тъжбата в частта относно данните на престъплението, да й даде ход или да прекрати наказателното производство по реда на чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК. Казано по друг начин, след отмяна на дублиращото се правомощие на съдията-докладчик по чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК по отношение на тъжбата, не е настъпила никаква съдържателна промяна в процесуалната му власт. Съгласно последните законодателни изменения с ДВ, бр.48 от 2023 г. съдията-докладчик е оправомощен да извърши преценка дали описаното в тъжбата представлява престъпление и ако приеме противното, има задължението по чл.250, ал.1, т.2 от НПК да прекрати наказателното производство. Предвид изложените съображения, настоящият въззивен съдебен състав намира, че обжалваното разпореждане не е постановено при допускане на процесуални нарушения. Съдията-докладчик законосъобразно е упражнил процесуалната си власт да прецени дали съдът е сезиран с годно обвинение, което може да инициира наказателно преследване, което се преследва по тъжба на пострадалия. В процесната тъжба се твърди разпространение в писмена форма на позорящи обстоятелства и приписване на извършени престъпления, но не се сочи никаква конкретика по отношение на лицата, до чието знание са сведени обстоятелствата, накърняващи доброто име на тъжителя. От тази гледна точка настоящият състав намира за правилен извода на първата инстанция, че тъжбата не отговаря на изискванията на чл.81, ал.1 от НПК, доколкото не съдържа релевантните за твърдяното престъпление обстоятелства. В допълнение следва да се отбележи, че по този начин се ограничава правото на защита на лицето, срещу което е насочено обвинението, доколкото същият не е запознат със съставомерните признаци на вмененото му престъпление. С оглед гореизложеното и на основание чл.338 вр. чл.334, т.6 от НПК, Софийски градски съд, X-ти въззивен състав