Решение № 697 от 22.12.2023 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 842/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК Образувано е по въззивна жалба на Е. В. Е. от гр. В. Т. против решение № 906/13.07.2023г. по гр. д. № 2540/2022г. по описа на РС В. Т., с което е допуснато извършването на съдебна делба по отношение на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 10447.513.81.3.22 при права на страните – 3/8 ид. части за ищцата И. В. и 5/8 ид. части за жалбоподателя, както на поземлен имот с идентификатор 10447.519.153, при квоти – 3/4 ид. части за ищцата и 1/4 ид. част за жалбоподателя. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за допуснати от районния съд съществени процесуални и конституционни нарушения, довели до постановяването на порочен съдебен акт. Изтъква се, че въпреки предприетото от жалбоподателя оспорване на истинността и верността на всички представени от ищеца документи, първоинстанционният съд не е извършил проверката по чл. 193 ал. 1 ГПК и не се е произнесъл с акт по чл. 194 ГПК. Допълва се, че съдът не е изследвал наведените в отговора на исковата молба основания за унищожаване на брака на ищцата с неговия баща, поради което не е определил правилно наследниците по закон на последния. Акцентира се, че съдът неправилно е отхвърлил направените от жалбоподателя доказателствени искания за установяване унищожаемостта на горепосочената брачна връзка, считайки че жалбоподателят не е легитимиран да установява това обстоятелство, както и поради невъзможността в делбеното производство да се предявява и разглежда конститутивния иск по чл. 47 СК. Посочва се, че първата съпруга на прекия му наследодател неправилно е елиминирана от кръга на наследниците респ. от съсобствениците на делбените имоти. По изложените съображения се иска отмяна на обжалваното решение по реда на чл. 270 ал. 1 ГПК и връщане на делото за ново разглеждане на друг състав на първоинстанционния съд. В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК ответната страна по жалбата не е депозирала отговор по нея. Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема за установено следното: Пред районният съд е предявен иск за делба на съсобствени недвижими имоти – самостоятелен обект в сграда с идентификатор 10447.513.81.3.22, находящ се гр. В. Т., ул. „В.Л." и поземлен имот с идентификатор 10447.519.153, с площ от 597 кв.м., находящ се в гр. В. Т., местност „П.“. В исковата молба се твърди, че ищцата е втора съпруга на бащата на ответника и че същият през 1977г. по време на брака си с първата си съпруга е закупил жилищния имот. Изтъква се, че след която впоследствие е починала през 1989г. Допълва се, че на 27.01.1995г. ищцата и общият на страните наследодател са сключили граждански брак, от които нямат деца и който е прекратен със смъртта на последния на 19.03.2017г. В тази връзка се твърди, че на основание наследяване ищцата притежава 3/8 ид. части от жилищния имот, а ответникът – 5/8 ид. части от него. Уточнява се, че през 1997г. по време на втория си брак, наследодателя и ищцата са закупили поземления имот в гр. В. Т., поради което след смъртта на първия, същата притежава 3/4 ид. части от него, а ответникът като негов син – 1/4 ид. част. Твърди се, че страните не могат доброволно да поделят общото си имущество, поради което се иска от съда да извърши съдебна делба на същото. С отговора на исковата молба ответникът оспорва иска за делба като неоснователен. Оспорва ищцата да е наследник на починалия му баща, тъй като сключеният между тях през 1995г. граждански брак е недействителен, доколкото към него момент същият все още се е намирал в брачни отношения с първата си съпруга. В тази връзка се твърди, че последната не е починала през 1989г., че издадения й смъртен акт е с невярно съдържание и че същата все още жива и живее извън територията на страната. Ответникът изтъква, че унищожаването на вторият брак на бащата му може да се установява и след неговата смърт на основание чл. 47 ал. 3 СК. Предвид на това се смята, че наследници по закон на починалия са ответникът и неговата майка, които наследяват жилищния имот при права от 1/4 ид. част за първия и 3/4 ид. части за втората, а поземления имот при права 1/2 ид. част за ищцата и по 1/4 ид. части за ответника и неговата майка. При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото писмени доказателства се установява следна фактическа обстановка: От представения от ответника акт за граждански брак № 519/26.09.1976г. се установява, че неговите родители В. Е. В. и Р.С. В. са сключили граждански брак в гр. В. Т. на посочената дата. На 30.12.1977г. същите са закупили с договор за продажба на държавен недвижим жилищен имот - апартамент № 8 от жилищен блок на ул. „В. Л.", с площ от 42, 75 кв.м., състоящ се от спалня, кухня, коридор, баня – клозет, ведно с прилежащата изба № 4 и съответните ид. части от общите части и правото на строеж, който съгласно КККР на гр. В. Т. представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор 10447.513.81.3.22. Видно от удостоверение за наследници на Община В. Т., изх. № 94ЦЦ-1792-1 от 12.05.2023г. съпругата Р. В. е починала на 23.09.1989г., за което е издаден акт за смърт № 333/25.09.1989г. и е оставила за наследници по закон съпруга си В. В. и сина си, който е ответник по делото, като същата е погребана в гробищния парк в гр. В. Т. на 24.09.1989г. Съгласно удостоверение за сключен граждански брак преживелият съпруг на 27.01.1995г. е сключил нов граждански брак с ищцата по делото, за което е съставен акт за граждански брак № 1 от същата дата. С договор за покупко-продажба на земя за земеделско ползване, оформен с нотариален акт №68 т.7, дело №3150/1997г. двамата съпрузи са закупили част от имот с пл. № 5212 от 600 кв.м., I V категория, в местността „П.“, който съгласно КККР на гр. В. Т. представлява поземлен имот с идентификатор 10447.519.153 с площ от 597 кв.м. От представеното с исковата молба удостоверение за наследници на Община В. Т. с изх. № 94ИИ-12312-4/01.08.2022г. се установява, че съпругът В. Е. В. е починал на 19.03.2017г. и е оставил за свои наследници по закон – ищцата като преживяла съпруга и ответникът като негов син. При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл. 34 ал. 1 ЗС, всеки съсобственик може да иска делба на общата вещ, освен ако законът не разпорежда друго, или ако това е несъвместимо с естеството или предназначението на вещта. Това право законодателят е дал и на всеки наследник, дори да има противно разпореждане от наследодателя /чл. 69 ал. 1 ЗН/. В производството по допускане на делбата съдът се произнася по въпросите между кои лица и за кои имота ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки съделител в тях, като в първото по делото заседание всяка от страните може да възрази против правото на другата да участва в делбата и против размера на дела й /арг. чл. 342 и чл. 344 ал. 1 ГПК/. Спорът по делото е съсредоточен в това дали ищцата е наследник на бащата на ответника като негова преживяла съпруга, който спорен въпрос е пренесен за разглеждане и пред въззивния съд с подадената въззивна жалба. Ищцата основава правото си на наследяване на брачната си връзка с наследодателя В. Е. В., възникнала от сключения между тях граждански брак на 27.01.1995г. Ответникът оспорва действителността на този брак с възражения за наличие на двубрачие, тъй като към него момент наследодателя В. е бил свързан с друг брак, доколкото първата му съпруга не е била починала. Встъпването в последващ брак, преди да е прекратен предходен брак на лимитативно посочените в закона основания, опорочава втората брачна връзка, но не води до нейната нищожност, на която може да се позовава всеки заинтересован, а е основание за унищожаемостта й /арг. чл. 97 ал. 1 т. 3 и чл. 13 ал. 1 т. 1 СК от 1986г. /отм./ респ. чл. 47 ал. 1 т. 3 и чл. 7 ал. 1 т. 1 СК/. Унищожаването на брака може да се реализира само по съдебен ред чрез предявяване на конститутивен иск по чл. 47 ал. 1 т. 3 СК респ. чл. 97 ал. 1 т. 3 СК от 1986г. /отм./, като легитимирани да го предявят при нарушение на разпоредбата на чл. 7 ал. 1 т. 1 СК са всеки от съпрузите, прокурора и съпруга от първия брак. Уважаването на иск с влязло в сила решение има за последица прекратяване на брачната връзка, но с действие занапред /арг. чл. 48 ал. 1 СК/, а съгласно чл.46 ал. 2 СК никой не може да се позовава на унищожаемостта на брака, докато тя не бъде постановена от съда. От една страна това означава, че обстоятелствата водещи до унищожаемост на брака не могат да се установяват инцидентно по възражения релевирани в хода на друг процес, а следва да се предяви нарочно уредения в закона конститутивен иск. От друга страна означава, че дори да е порочен, вторият сключен брак е валиден и поражда предвидено в закона правно действие до момента, в който по надлежен съдебен ред не бъде унищожен. В тази връзка след като жалбоподателят нито е легитимиран да иска унищожаване на брака, нито може по пътя на възражението да постигне конститутивния ефект на съдебното решение по иска по чл. 47 ал. 1 СК, е безпредметно да се изследва в настоящото производство наличието на представките за унищожаемост на брачната връзка, каквото искане същият поддържа и пред въззивния съд. Позоваването на унищожаемостта на брака е недопустимо, докато тя не бъде поставена от съда, а по изложените съображения последното не може да се постигне в делбеното производство. Още повече, че в него е недопустимо, извън изрично посочените в чл. 343 ГПК случаи, да се предявяват и разглеждат конститутивни искове. Доколкото оспорването на верността на представените от ищцата удостоверения за наследници и за сключен граждански брак е обусловено от твърдяната унищожаемост на брака, невъзможността да се постанови същата, изключва опровергаването на тяхното съдържание за истинност. А и интереса на жалбоподателят е да отрече наследствените права на ищцата, което следва да се постигне по исков път, а не чрез оспорване верността на съдържанието на представените официални свидетелстващи документи. От събраните доказателства по делото категорично се установява, че ищцата и наследодателя В. са сключили граждански брак на 27.01.1995г., за което съставен акт за граждански брак № 1 от същата дата. Този брак е сключен във формата, предписана от действащия към него момент СК и поражда последиците, които законите свързват с брака /чл. 6 ал. 1 и чл. 10 ал. 3 СК от 1986г. /отм.//. При сключването на гражданския брак с ищцата, наследодателят В. не се е намирал в друг брак, тъй като предходния му брак, сключен през 1976г., е бил прекратен със смъртта на съпругата му Р. В.. От удостоверение за наследници на Община В. Т., изх. № 94ЦЦ-1792-1 от 12.05.2023г., с обвързваща съда материална доказателствена сила, се установява, че същата е починала на 23.09.1989г., за което е издаден акт за смърт № 333/25.09.1989г. Наличието на последния официален свидетелстващ документ задължава длъжностното лице в Община В. Т. да отрази в удостоверението за наследниците факта на смъртта на лицето и да посочи неговите наследници. Това задължително за съда удостоверяване на факта на смъртта не е оборено по делото от страна на ответника. Твърденията му, че майка му е безследно изчезнала и не е починала останаха недоказани по делото. Същият не е ангажирал годни доказателства, които да опровергаят верността на така отразеното обстоятелство в акт за смърт респ. удостоверението за наследници. Направените от него доказателствени искания за достъп до класифицирана информация са неясни и непълни и изначално не са годни да доведат до оборване на материална доказателствена сила на посочения официален удостоверителен документ. Следователно към момента на смъртта на наследодателя В. сключения с ищцата граждански брак е бил действителен и е съществувал. Този брак не е бил унищожен по съдебен ред, нито е имало основания за това и понастоящем никой не може да се позовава на тази унищожаемост. Същият валидно е породил предвидените в закона последици от сключването му, поради което ищцата е придобила качеството на наследник по закон на съпруга си към момента на откриване на наследството – чл. 9 ЗН. Предвид на изложеното възраженията на ответника в противната насока са напълно неоснователни. Първата съпруга на наследодателя В. не може да бъде негов наследник по закон, тъй като е починала преди него, поради което към 19.03.2017г. /датата на смъртта му/, наследници по закон на същия се явяват ищцата като преживяла съпруга от втория брак и ответникът като негов син. Между тях следва да се допусне делбата на процесните имоти, доколкото последните са били част от наследствената му маса към момента на откриване на наследството. Жилищният имот в гр. В. Т. е придобит през 1977г. по време на брака на родителите на ответника, чрез възмездна правна сделка – договор за продажба, сключен по реда на Наредбата за продажба и замяна на държавни жилища. При сключването на договора е спазена предвидена в закона форма за неговата валидност – обикновена писмена, доколкото се касае за придобиване на държавен жилищен имот, в който случай не се изисква нотариална форма /арг. чл. 18 ЗС в действащата му редакция към момента на придобиване/. Съгласно разпоредбата на чл. 13 ал. 1 СК от 1968г. /отм./ този имот е принадлежал общо на двамата съпрузи в режим на СИО, тъй като е придобит на основание възмездна сделка /арг. от чл. 13 ал. 2 СК от 1968г. /отм.//. Гражданският брак на родителите на ответника е прекратен със смъртта на съпругата на 23.09.1989г., при действието на СК от 1986г. /отм./ и се явява заварен брак по см. на § 4 от ПР на този кодекс. Следователно имуществените отношения между съпрузите относно процесния жилищен имот се уреждат от предвидените в този кодекс правила за това. В тази връзка прекратяването на гражданския брак със смъртта на съпругата има за своя правна последица прекратяване на съпружеската имуществена общност /чл. 26 ал. 1 СК от 1986г. /отм.// и възникване на обикновена съсобственост по отношение на делбения жилищен имот при равни права /чл. 27 СК от 1986г. /отм.//. Следователно наследодателят В. е придобил на основание прекратената СИО 1/2 ид. част от процесния апартамент, а на основание наследяване /чл. 9 ЗН/ половината от частта на починалата му съпруга т.е. 1/4 ид. част. Другата 1/4 ид. част от дела на съпругата по наследяване е преминала в патримониума на ответника /чл. 5 ал. 1 ЗН/. След смъртта на наследодателя В. притежаваните от него 6/8 ид. части от процесния апартамент, на основание чл. 5 ал. 1 и чл. 9 ЗН, са наследени по равно от ищцата като негова съпруга и ответникът като негов син. Следователно последният е придобил по наследство от майка си и баща си 5/8 ид. части от жилището, а ищцата 3/8 ид. части по наследство от починалия си съпруг. При тези квоти на съделителите следва да бъде допусната делбата на тази вещ. Поземленият имот в гр. В. Т. е придобит от ищцата и починалия й съпруг по време на брака им, чрез договор за покупко – продажба, който е сключен в предвидената по закон форма за действителност – нотариален акт – чл. 18 ЗЗД. Предвид възмездния придобивен способ и с оглед действието на презумпцията за съвместен принос по чл. 21 ал. 1 СК, приложима в отношенията на съпрузите по аргумент от § 4 ал. 1 от ПРЗ на СК, процесния поземлен имот принадлежи общо на двамата съпрузи в режим на СИО. С прекратяването на гражданския им брак със смъртта на съпруга, настъпила на 19.03.2017г., бездяловата съсобственост по отношение на делбения имот се е превърнала в обикновена съсобственост при равни права. Въведена с разпоредба на чл. 28 СК оборима презумпция за равенство на дяловете не е оборена нито по исков ред – чл. 21 ал. 4, чл. 23, чл. 29 СК, нито с допустими от закона средства на установяване на противното по договорен път – чл. 18 ал. 4, чл. 37 ал. 3 вр. чл. 38 ал. 1 т. 2 и ал. 2 СК. Следователно ищцата на основание прекратена СИО е придобила 1/2 ид. част от поземления имот, а на основание наследствено правоприемство от съпруга си -1/4 ид. част от него, колкото и е частта на ответника, защото двамата наследяват по равно /чл. 5 ал. 1 и чл. 9 ал. 1 ЗН/. В тази връзка дела на ищцата в общия поземлен имот е 3/4 ид. части съответно на ответника – 1/4 ид. част и при тези права следва да бъде допусната съдебната му делба. Мотивиран от всичко изложено до тук, настоящият състав на ВТОС намира, че страните по делото се явяват носители на правото на собственост по отношение на делбните имоти при права 3/8 ид. части за ищцата в жилищния имот и 5/8 ид. части за ответника респ. 3/4 ид. части за нея в поземления имот и 1/4 ид. част за него, поради което съдебната делба на общото имущество следва да се допусне между страните при посочените квоти. До същите правни изводи и краен резултат по спора е достигнал Великотърноският районен съд с обжалваното решение, поради което въззивната жалба срещу него се явява неоснователна. В тази връзка като правилно и постановено при спазване на материалния и процесуалния закон първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Въззиваемата страна, която с оглед изхода на спора има право на разноски, не е поискала присъждането на такива, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос. Водим от горното, Великотърновският Окръжен съд,