Решение № 7679 от 24.7.2024 г. на Административен съд - Варна по дело № 687/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалбата на Д. [държава] В. Л., гражданин на Мексико, притежаваща Разрешение за пребиваване № 701298098, издадено от МВР – Варна, с адрес: [населено място], [улица], вх. В, ет. 4, ап. 12, чрез адв. Р. Д., против Отказ за влизане в страната № 171 от 14.03.2024 г., издаден от Контролиращ служител на гранични контролно-пропускателен пункт Аерогара София. Жалбоподателката оспорва административния акт като незаконосъобразен, издаден при неустановена компетентност на органа, допуснати административнопроизводствени нарушения и такива на материалния закон. Сочи, че в приложения формуляр за отказ липсва отбелязване на каква длъжност е лицето Д. И. и дали същата притежава правомощие за съставяне на акта, както и липсват доказателства за делегирани права. Счита, че дори и да е налице компетентност на издаващия орган, липсата на означаване на длъжността на издателя на административния акт е достатъчно основание за отмяната му. Твърди, че посоченото в административния акт, че Д. Л. е без валиден документ, не отговаря на фактическите и правни обстоятелства, тъй като същата притежава валидно разрешение за продължително пребиваване като съпруга на български гражданин, което е представила пред компетентните органи при влизането си в страната. Моли съда да отмени, издадения отказ. Отправя искане за присъждане на сторените по делото разноски. В съдебно заседание жалбоподателката, чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата. По същество на спора излага съображения, че от представените доказателства с категоричност се установява, че не са били налице предпоставките за издаване на оспорения отказ. Излагат се съображения, че в административния акт не са изложени мотиви и по този начин е нарушено правото на защита на жалбоподателката. Счита, че в случая е приложима нормата на чл. 8а, ал. 2 от Закона за чужденците в България, тъй като Д. Л. притежава разрешение за продължително пребиваване. По делото са депозирани подробни писмени бележки. Ответната страна – контролиращ служител на гранично контролно-пропускателен пункт, не се явява. В депозирано писмено становище излага съображения за неоснователност на жалбата. Сочи, че са спазени изискванията за съдържание и форма на издадения отказ, позовавайки се на Регламент (ЕС) 2016/399 на Европейския парламент и Съвета от 09.03.2016 г. относно Кодекса на Съюза за режима на движение на лица през границите. Излага съображения, че отказът е издаден от компетентен орган в съответствие с разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от АПК. Според ответника в жалбата е извършено смесване на понятията и правната регламентация, касаеща издаването на отказ за влизане в страната по чл. 10 от ЗЧРБ и забрана за влизане в страната по чл. 39а, ал. 1, т. 4 от ЗЧРБ. Развити са доводи, че при издаване на отказа са съобразени приложимите норми от европейското законодателство. Сочи, че твърденията на жалбоподателката за изгубен паспорт пред властите в Италия не са проверени и доказани, а и същата е била длъжна да организира пътуването си, след като се снабди с необходимите документи за пътуване. Моли съда да отхвърли депозираната жалба. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Жалбата е подадена в срока по чл. 149 от АПК от адресата на оспорения акт, за когото е налице правен интерес от обжалването, пред родово и местно компетентен съд, поради което е допустима. А. съд – Варна, като взе предвид изложените доводи, съобрази приложените писмени доказателства и приложимите материални разпоредби, намира за установено от фактическа страна, следното: По делото не е спорно и се установява от представените писмени доказателства, че жалбоподателката Д. [държава] В. Л. е гражданка на Мексико и притежава Разрешение за продължително пребиваване № 701298098, издадено от МВР – Варна на 21.11.2023 г., с валидност до 05.11.2024 година /л. 9-10 от делото/. От приложената към административната преписка докладна записка „относно: недопусната гражданка на М. в Р. България“ /л. 9 от преписката/, издадена от Командир на отделение – мл. експерт Д. И., се установява, че жалбоподателката е пристигнала на 14.03.2024 г., около 15: 15 часа, на ГКПП Аерогара София за влизане в страната с полет •••• от Рим. Представя разпечатка от резервация № ••••••••••••• на самолетни билети от Варна до Рим на 08.03.2024 г., от Рим до София на 14.03.2024 г. и от София до Варна на 14.03.2024 г. /л. 11-12 от делото/. При извършената на място документална проверка е установено, че Д. Л. е представила разрешение за пребиваване № 701298098, издадено от МВР – Варна на 21.11.2023 г., но не е притежавала валиден документ за пътуване и не е допусната в Р. България. Във връзка с това й е издаден Отказ за влизане в страната № 171/14.03.2024 година /л. 10 от преписката/. Жалбоподателката е отказала да подпише издадения отказ, което е удостоверено с подписа на един свидетел. По преписката са представени следните доказателства, относно компетентността на органа издал процесния отказ: Заповед № 3282з-921/02.04.2020 г. /л. 4-5 от преписката/, с която Д. И. е преназначена на младши изпълнителска длъжност Командир на отделение в 02 група на Граничен контролно-пропускателен пункт – Аерогара София; Заповед № 3282з-964/09.04.2020 г. /л.6 от преписката/, с която е определено специфично наименование „младши експерт“ на държавни служители от РД „Гранична полиция“ – Аерогари при ГД „Гранична полиция“ – МВР, преназначени в по-високи младши изпълнителски длъжности; формуляр-образец за изготвяне на длъжностна характеристика /л. 7-8 от преписката/. В подкрепа на твърдението си, че е сключила граждански брак с български гражданин, жалбоподателката представя Удостоверение за сключен граждански брак № 0002023705/04.08.2023 г. /л. 8 от делото/. По делото е представен Протокол за приемане на устна жалба № RMCS3A2024313173355100 от 13.03.2024 г., издаден от Съдебна полиция Област на Карабинерите – Лацио, отдел Р. П.. В същия е посочено, че на 13.03.2024 г., в 17: 33 часа, в съдебна полиция се е явило лицето Джудит [държава] и е декларирала, че на 13.03.2024 г. между 13: 00-17: 00 часа е загубила паспорта си с № G43610229, издаден от властите в [държава] /л. 13-14 от делото/. Представено е също така и Удостоверение за презумпция за мексиканско гражданство № HUN01/24 г. /л. 15-16 от делото/, издадено от Г. П. П. О. – Консул към Консулския отдел на посолството на [държава] в Будапеща, [държава]. Със същото се удостоверява, че Джудит [държава] В. Л. е с мексиканско гражданство, произхождаща от Т., Н., [държава], на 30 години, с адрес на [улица] ф.. Х. •••••, Т., Наярит. Н. жалбоподателката е издаден и пропуск от Посолството на Мексико в Унгария, Консулски отдел /л. 17-18 от делото/, поради изгубването на паспорт № •••••••• в Италия. С пропуска са помолени всички компетентни органи да разрешат на Лоера свободно преминаване без забавяне или възпрепятстване в случай на необходимост от оказване на цялата законна помощ и защита, и по-специално да й позволят да влезе в България – нейното действително място на пребиваване. По делото е представена и личната карта за гласуване на Д. М. В. Л. /л. 20-22 от делото/. От страна на жалбоподателката е представен и трудов договор № •••••••••••• г., сключен между нея и „Съдърланд Глобъл Сървисиз България“ ЕООД /л. 40-51 от делото/. Като свидетел по делото е разпитан М. Б. П. – съпруг на жалбоподателката. От показанията му се установява, че съпругата му притежава разрешително за продължително пребиваване в България, тъй като имат сключен граждански брак. При пътуване до Италия, Л. изгубила паспорта си в Рим, през месец март 2024 година. Двамата посетили полицейско управление в Рим, за да съобщят за изгубения паспорт, откъдето получили уверение, че няма да има проблем жалбоподателката да пътува до България, въпреки изгубения паспорт. Служителите на полицейското управление им предоставили бланка-декларация за изгубения паспорт. При кацането на летище София обаче възникнал проблем и съпругата на свидетеля не е допусната на територията на България, въпреки че на граничните власти са предоставени декларацията от полицията в Рим, разрешителното за продължително пребиваване, мексиканската лична карта и презумпция за националност от посолството на Мексико в Будапеща. Свидетелят П. сочи, че са държали съпругата му два дни на Летище София, в не много добри условия, за да я върнат в Рим, откъдето е трябвало да си извади временен паспорт. Той придружил Д. М. В. Л. до Рим, като заплатил пътуването с лични средства и след това двамата се върнали отново в България. Въз основа на гореизложеното от фактическа страна съдът формира следните правни изводи: С оспорения акт на жалбоподателката е отказано влизане в Република България, поради това, че не притежава валиден документ за пътуване, по арг.чл.8 ал.1 ЗЧРБ. В Закона за чужденците в Република България не е регламентиран ред за обжалване на отказите за влизане в страната. Същевременно в Правилника за прилагане на ЗЧРБ, където е предвиден редът и условията за издаване на такива откази, също не е изрично предвидена възможност те да бъдат оспорени по административен или съдебен ред. Такъв ред не е предвиден и в приложимата ИНСТРУКЦИЯ № 8121з-1492 от 4.11.2022 г. за реда и организацията за извършване на граничните проверки на граничните контролно-пропускателни пунктове, издадена от Министъра на вътрешните работи и обнародвана в ДВ бр. 91 от 15.11.2022 г. Ето защо, съобразно принципа на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България, след като с административния акт се засяга правната сфера на жалбоподателя и обжалването му не е изключено изрично със закон, то оспорването и настоящото производство се явяват допустими. По отношение допустимостта на оспорването съдът съобразява и Регламент (ЕО) № 562/2006 на Европейския парламент и на съвета от 15 март 2006 г. за създаване на Кодекс на Общността за режима на движение на лица през границите ( Кодекс на шенгенските граници ). Съгласно чл.13 т. 1 - т. 3 от него, на гражданин, който не отговаря на условията за влизане, постановени в член 5, параграф 1, и не принадлежи към категориите лица, посочени в член 5, параграф 4, се отказва влизане на териториите на държавите – членки, като отказът се предоставя чрез стандартен формуляр, съдържащ се в приложение V, част Б, попълнен от органа, упълномощен от националното законодателство да налага отказ за влизане, и лицата, на които е издаден отказ за влизане, могат да го обжалват. Регламентът има директен ефект и по силата на примата на правото на ЕС над вътрешното законодателство е пряко приложим при противоречие с националноправна норма, т. е. дори и да беше изрично предвидено в българското законодателство, че отказите за влизане в страната не подлежат на обжалване, то по силата на чл. 13, т. 3 от Регламент (ЕО) № 562/2006, следва да се признае правото на жалба срещу него. От представените Заповед № 3282з-921/02.04.2020 г. /л. 4-5 от преписката/, с която Д. И. е преназначена на младши изпълнителска длъжност Командир на отделение в 02 група на Граничен контролно-пропускателен пункт – Аерогара София и Заповед № 3282з-964/09.04.2020 г. /л.6 от преписката/, с която е определено специфично наименование „младши експерт“ на държавни служители от РД „Гранична полиция“ – Аерогари при ГД „Гранична полиция“ – МВР, преназначени в по-високи младши изпълнителски длъжности, се установява, че ответникът Д. И. е Командир на отделение в 02 група на ГКПП Аерогара София към Гранично полицейско управление- София към Регионална дирекция „ Гранична полиция“ – Аерогари при Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР. От събраната Длъжностна характеристика за длъжността „ командир на отделение в ГКПП към Гранично полицейско управление- София към Регионална дирекция „ Гранична полиция“ – Аерогари при Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР се установява, че правомощие на длъжността, на която е назначена ответникът е извършването на самостоятелни гранични проверки на първа и втора линия. Гореизложените доводи в тяхната съвкупност обосновават извод за неоснователност на твърдението в жалбата за нищожност на оспорения тук отказ, поради липса на материална компетентност. Обжалваният акт, с който на жалбоподателката е отказано влизане в Република България, поради това, че не притежава валиден документ за пътуване, е постановен от компетентен орган, в кръга на неговите правомощия. Съгласно чл. 3, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗЧРБ, чужденец, който не отговаря на изискванията за влизане в Република България, не се допуска в страната от органите за граничен контрол. За отказа се попълва единен стандартен формуляр за отказ за влизане на границата, съгласно част "Б" от Приложение V от Регламент (ЕО) № 562/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 г. за създаване на Кодекс на Общността за режима на движение на лица през границите. Тази норма определя както компетентността на органа за издаване на акта, така и формата на издаването му. Съгласно същата, като компетентни да издават откази за влизане в страната са определени органите за граничен контрол, а формата за издаване на акта е писмена - единен стандартен формуляр. Аналогична е и разпоредбата на чл. 31, ал. 1 от ИНСТРУКЦИЯ № 8121з-1492 от 4.11.2022 г. за реда и организацията за извършване на граничните проверки на граничните контролно-пропускателни пунктове, съгласно която в случаите, когато при гранична проверка се установи неизпълнение на някое от условията за влизане или наличието на забрана за влизане на чужденец в Република България, граничният полицай съставя "Единен стандартен формуляр за отказ за влизане в страната" по образец, копие от който се съхранява на ГКПП, и обработва документите на чужденеца в съответствие с взетото решение за отказ за влизане. В случая отказът за влизане е издаден от граничен полицай при ГКПП "Аерогара – София. Отказът е обективиран в писмена форма, в утвърдения единен стандартен формуляр. В чл. 16, ал. 3 от ЗЧРБ е посочено, че на чужденец, на който е отказано влизане, органите за граничен контрол връчват единен формуляр по образец на Европейския съюз, в който са отразени причините за недопускането му на територията на страната. Образецът на формуляра се утвърждава с акт на Министерския съвет. В случая, оспореният отказ е издаден по утвърден единен формуляр. Като правно основание в него е посочена разпоредбата на чл. 8 ал.1 ЗЧРБ, а като фактическо – „ без валиден документ за пътуване“. Съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗЧРБ, чужденец може да влезе в Република България, ако притежава редовен паспорт или заместващ го документ за пътуване, както и виза, когато такава се изисква. В чл. 16, ал. 1 ЗЧРБ е предвидено, че притежаването на виза не може да бъде единствено основание за влизане и пребиваване в Република България, а в ал. 2, - че органите за граничен контрол могат да не допуснат влизането в Република България на чужденец, притежаващ виза, в случаите по чл. 10, ал. 1 или при неизпълнение на изискванията на чл. 19. Органът във всички случаи следва да посочи обстоятелствата, които са го мотивирали да издаде този административен акт, което в конкретния случай е сторено според възможностите, които утвърденият в Регламент (ЕО) № 562/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 г. формуляр позволява. Съгласно разпоредбата на §1 т.3 от ДР на ЗЧРБ, , "Паспорт или заместващ го документ за пътуване" е този, който е издаден по законоустановения ред на съответната държава, в който може да бъде положена виза и който дава право на чужденеца да се завърне в държавата, от която влиза, в държавата на произход или в трета държава, снимката в него позволява установяване самоличността на притежателя му, не съдържа преправки, зачертавания, заличавания, добавки и други в данните, няма следи от подмяна на снимката, положените печати са ясни, изображението на снимката съвпада с образа на притежателя и срокът му на валидност не е изтекъл. Не е спорно от страните, че при проверката, извършена на Граничен контролно-пропускателен пункт – Аерогара София след пристигането на жалбоподателката от Рим - Италия, тя не е представила валиден паспорт, от който да се установят всички факти, които този официален документ удостоверява. Не е спорно също така, че вместо него, тя е представила Разрешение за продължително пребиваване № 701298098, издадено от МВР – Варна на 21.11.2023 г. с валидност - 05.11.2024г. / л.9 от делото/. Съгласно §1 т.3а от ДР на ЗЧРБ, "Разрешение за пребиваване" е всяко разрешение за пребиваване, издадено от компетентните органи на Министерството на вътрешните работи в съответствие с единния формат, установен с Регламент (ЕО) № 1030/2002 на Съвета от 13 юни 2002 г. относно единния формат на разрешенията за пребиваване за гражданите на трети страни. В този ред, съдът тълкува издаденото на жалбоподателката Разрешение за продължително пребиваване № 701298098 с валидност - 05.11.2024г., като валиден „ заместващ“ по смисъла на §1 т.3 от ДР на ЗЧРБ паспорта, документ, който й дава право да влезе на територията на РБ, доколкото разпоредбата на чл.8 ал.1 от с.з. упоменава в евентуалност документите, даващи право за това. Именно в тази норма, законодателят алтернативно посочва, че чужденец може да влезе в Република България, ако притежава редовен паспорт или заместващ го документ за пътуване. В евентуалност, дори и да се приеме извод, че издаденото разрешение за постоянно пребиваване не е "заместващ" документ, следва да се съобрази разпоредбата на чл.13 от Регламент (ЕО) № 562/2006, цитирана по-горе, в частта на чл.5 параграф 4, в който ч рез дерогация от параграф 1 в чл.5 е регламентирано следното: "на граждани на трети страни, които не отговарят на условията, посочени в параграф 1, но притежават разрешение за пребиваване или виза за повторно влизане, издадени от някоя от държавите-членки, или и двата документа в случаите, когато това се изисква, се разрешава влизане на териториите на другите държави-членки за транзитно преминаване с цел достигане територията на тази държава-членка, която е издала разрешението за пребиваване или визата за повторно влизане, освен ако имената им не са включени в националния списък на лицата, на които не се разрешава влизане или транзитно преминаване в държавата-членка, чиято външна граница лицата се стремят да преминат." По аргумент за по-силното основание, след като регламента разрешава влизане на териториите на други държави-членки с издаденото разрешение за пребиваване с цел достигане територията на тази държава-членка, която е издала същото разрешение, то очевидно допуска влизането в същата държава -членка при наличие на представено разрешение на пребиваване. Противното тълкуване обезсмисля позволеното от този текст на Регламент (ЕО) № 562/2006 транзитно преминаване през територията на други страни, ако държавата-членка, издала Разрешението за пребиваване постанови отказ за влизане в нейната територия. В обобщение на горните тълкувания, съдът приема, че в този казус не се констатира ограничение, регламентирано в разпоредбата на чл.8 ал.1 от ЗЧРБ по отношение на жалбоподателката Джудит [държава] В. Л. да влезе в Република България без паспорт при наличие на издаденото от МВР – Варна на 21.11.2023 г. с валидност - 05.11.2024г., Разрешение за продължително пребиваване № 701298098, / л.9 от делото/. Извън гореизложеното, основателни са твърденията на жалбоподателката за относимост към конкретната хипотеза на Директива 2004/38/ ЕО на Европейския парламент и на съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки / Директивата/. Така, съгласно съображение /5/ от Преамбюла на Директивата, за да бъде упражнявано при обективни условия на свобода и зачитане на достойнството, правото на всички граждани на Съюза да се движат и пребивават свободно на територията на държавите–членки следва да бъде предоставено също така и на членовете на техните семейства, независимо от тяхната националност. По смисъла на настоящата директива в определението „член на семейството“ следва също да се включва регистрираният партньор, ако законодателството на приемащата държава–членка третира регистрираното съжителство като равнозначно на брак. Предвид това регламентирано разбиране, неоснователно е възражението на ответника, поставено в писменото становище на неговия процесуален представител / л.35 от делото/, за неотносимост на Директивата към конкретния казус, тъй като нейната приложимост е само досежно гражданите на Съюза. Установява се безспорно в конкретния случай, че жалбоподателката е встъпила в граждански брак с български гражданин. По-нагоре, съдът в този състав възприе извод за липса на регламенитрано в националното законодателство ограничение за Д. [държава] В. Л. да влезе на територията на РБ. При това положение, съдът съобразява разпоредбата на § 40 от ЗЧРБ, който въвежда изискванията на Директива 2003/86 на Съвета за правото на събиране на семейството. А съгласно § 1а ЗЧРБ събиране на семейство е влизане и пребиваване в държава членка на членове на семейството на чужденец, пребиваващ законно в тази държава членка, с цел да съхрани единството на семейството, независимо дали семейните връзки са възникнали преди или след влизането на това лице. Така Определение № 607 от 17.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13985/2016 г., VII о., според което: „….макар Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи да не гарантира като основно право на чужденеца правото да влезе и да пребивава в съответната страна, то недопускането на чужденец да влезе и да пребивава на територията на съответната страна, в която се намират членовете на неговото семейство, може да представлява нарушение на правото му на семеен живот по смисъла на чл. 8 ЕКПЧ. Във връзка с това Съдът по правата на човека изрично приема, че чл. 8 ЕКПЧ може да създаде позитивни задължения за държавата във връзка със зачитането на ефективните семейни отношения (Gьl v Swizerand, judgment of 19 February 1996, Reports of Judgements and Decisions 1996-I, p. 174, § 38; Ahmut v the Netehrlands, judgment of 28 November 1996, Reports of Judgements and Decisions 1996-IV, p. 2030, § 63).“ Гореизложените доводи в тяхната съвкупност според съда обосновават извод за допуснато нарушение на материалния закон при постановяване на оспорения тук Отказ за влизане в страната № 171 от 14.03.2024 г., издаден от Контролиращ служител на гранични контролно-пропускателен пункт Аерогара София. Обжалваният отказ противоречи и на преследваната от закона цел, която е да не се допуска влизане в страната на лица, които не представят валиден документ, а не да попречи на лица с издадено разрешение за постоянно пребиваване да влизат на територията на страната, заедно с другия член на своето семейство. По изложените съображения обжалваният отказ за влизане в страната № 171 от 14.03.2024 г., издаден от Контролиращ служител на гранични контролно-пропускателен пункт Аерогара София следва да бъде отменен като незаконосъобразен. По разноските: В жалбата и в подаденото писмено становище по същество на спора, е отправено искане за присъждане на разноски в полза на жалбоподателката. Предвид така отправеното искане, съдът приема следното: Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатът има право на адвокатско възнаграждение за оказваната от него безплатна правна помощ и съдействие в случаите по чл. 38, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ЗА, когато насрещната страна е осъдена за разноски, като съдът е този, който в този случай определя възнаграждението в размер не по - нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Следователно, за да възникне правото на адвоката на възнаграждение в хипотезата на безплатна правна помощ и съдействие, предпоставките са две: 1) да е оказана безплатна адвокатска помощ на лица, посочени в т. 1 до т. 3 на ал. 1 и 2) в съответното производство насрещната страна да е била осъдена за разноски. Посочването на конкретна хипотеза на чл. 38, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ЗА в договора за правна помощ и съдействие не е предпоставка за уважаване на искането за присъждане в полза на адвоката на възнаграждение, осъществявано при условията на безплатно за страната процесуално представителство. Адвокатското възнаграждение, щом е поискано присъждането му, винаги се дължи от страната, изгубила спора пред съответната инстанция, стига да е доказано заплащането му, като разход в случаите на възмездна правна помощ или да е заявено, че процесуалното представителство се осъществява като безплатно за страната. Достатъчно е да се представи договорът за правна помощ, защото писмената форма е един от способите за доказването му и в него да е отбелязано, че помощта се оказва безплатно при условията на чл. 38 от ЗА, какъвто е и настоящият случай, за да може съдът да присъди на адвоката на страната възнаграждение, когато изгубилата спора пред него насрещна страна е осъдена за разноски. В чл. 38, ал. 1 от ЗА са предвидени три хипотези, при които адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално затруднени лица и 3. роднини, близки или на друг юрист. Доколкото в посочената разпоредба липсва изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания, решението дали да окаже безплатна помощ, е въпрос единствено на преценката на самия адвокат. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на ал. 2 на същия член, според която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, т. е. адвокатът не би получил възнаграждение във всички случаи на приключване на делото, а само в благоприятен за неговия клиент изход на спора. Затова и преценката, дали да окаже безплатната правна помощ, при съществуващ риск да не получи възнаграждение, следва да е само негова. Същевременно разпоредбата на ал.2 ясно насочва към лицето, което има право да претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в конкретния случай и това е съответният процесуален представител-адвокат. Заплащане на адвокатското възнаграждение в случаите, когато е осъществено процесуално представителство в хипотезата на чл.38 ал.1 не се дължи на страната, в чиято полза е осъществено това представителство, тъй като тя не е сторила разноски по изплащането му. Последното се дължи единствено на осъществилият защитата пред съда, адвокат. Нормата на чл. 36, ал. 1 от ЗА не е императивна, доколкото предвижда възможност, уредена в интерес на адвоката, да поиска предварителното заплащане за осъществяваното процесуално представителство, а не в края на производството, както би било при останалите видове договори за услуга, изработка, поръчка, и това е с цел да бъде гарантиран срещу недобросъвестни клиенти или да не бъде затруднен при събирането на вземането си в случай, че изходът на спора не е бил благоприятен за довереника му. Право на адвоката е да прецени дали да се възползва от тази възможност или първо да изпълни задължението си по процесуалното представителство и впоследствие да получи възнаграждение според резултата от спора, каквато именно е хипотезата на чл. 38 от ЗА. С оглед изложеното, съдът приема, че така отправено, искането за присъждане на разноски на жалбоподателката, е неоснователно в частта досежно адвокатското възнаграждение. Искането е следвало да бъде отправено от осъществилия защитата адвокат, но в лично качество и за себе си, а не в полза на жалбоподателката, както е сторено в конкретния случай. По отправяне на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение в условията на чл.38 ЗА, надлежна страна е тази, която е притежател на материалното право. Само тя може да осъществи и правото на искане в тази хипотеза. В разпоредбата на чл.38 ал.2 от ЗА, законодателят ясно е разписал кой е носител на материалното право на искане, като е посочил, че адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, но не и страната-негов доверител. Н. гореизложените доводи, съдът приема, че са налице предпоставки за отхвърляне на искането за присъждане на разноски, в полза на жалбоподателката, представляващи адвокатско възнаграждение. В останалата част искането е основателно, представени са доказателства за заплатена държавна такса в размер от 10.00лв. Така мотивиран и на основани чл. 172, ал. 2 АПК, А. съд - Варна