РЕШЕНИЕ

№ 166

гр. Стара Загора, 21.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Лазарина Ф. Лазарова като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20235530101207 по описа за 2023 година Предявен е главен иск за нищожност от К. И. С., от гр. Стара Загора, против „Юробанк България“ АД - гр. София /правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ гр. София/ - по чл. чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 10 ал.1, чл. 11 ал. 1, т.9, т.10, т.11, т. 12 от ЗПК – на договор за потребителски паричен кредит......... от 04.10.2018г., и евентуален иск за нищожност на клауза от договора „такса ангажимент“ - по чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 10а, чл. 19 ал.4 и чл. 21 от ЗПК и по чл. 143 от ЗЗП. Претендират се разноски.

Ищцата твърди, че е страна по договор за потребителски паричен кредит......... от 04.10.2018г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България, съгласно който трябвало да върне сумата в общ размер на 4449, 60 лева, при сума на получаване в размер на 3000 лева, при ГПР 21.97%, с годишен лихвен процент 17.37 %, при срок на кредита от 36 вноски.

Наред с това, съгласно договора, ищцата следвало да заплати сумата в размер на 105 лева - такса ангажимент и застрахователна премия в размер на 604, 80 лева. По този начин общата месечна погасителна вноска възлизала в размер на 123, 60 лева.

Договорът бил недействителен на специалните основания по чл. 22 от ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11 ал. 1, т. 9 от ЗПК, договор за потребителски кредит бил нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая, в договора бил посочен годишен лихвен процент 17.37 %, липсвали обаче условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Нарушението било още по съществено, доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на ищцата и била основание за недействителност на договора.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите /ГПР/ и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително, в договора било посочено, че ГПР е в размер на 21.97%. Липсвало обаче каквото и да е уточнение, какви точно разходи се включват в посочения процент. Не било ясно посоченият лихвен процент от 17.37 % как точно се съдържа и как е изчислен по отношение на общия ГПР. По този начин ищцата била поставена в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от нея финансов продукт. За да бъдела спазена разпоредбата на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения потребителски договор представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които ищцата ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по потребителския договор, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Наред с това, застрахователната премия от 604, 80 лева и такса ангажимент от 105 лева следвало да се включи в ГПР, а в настоящия случай това не било сторено. Това от своя страна съставлявало заобикаляне на императивната норма на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, съгласно която максимално допустимият процент на разходите на година по потребителските кредити следвало да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с постановление на Министерския съвет.

Съгласно чл. 19 ал. 4 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

А съгласно § 1 от ДР към ЗПК - „Общ разход по кредита за потребителя" били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включвал нотариалните такси.

В тази връзка се заобикаляла разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК като с уговорката за застрахователна премия, предвидена в Договор за потребителски кредит, се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. Поради невключване на уговорката за застрахователна премия и такса ангажимент в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП.

В случая, следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това, процесният договор следвало да се прогласи за недействителен.

На следващо място, съгласно чл. 11 ал. 1, т. 11 ЗПК било предвидено, че в договора трябва да се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В настоящия случай, имало погасителен план, но той изцяло не отговарял на чл. 11 ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като в него липсвала задължителната информация по ЗПК. Доколкото в договора била предвидена дължимостта на договорна лихва, такса, както и застрахователна премия, същите следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени, с оглед тяхната периодичност. Това не било сторено от кредитодателя, а единствено и само се задоволил с посочване на обща дължимата сума, без да става ясно, какво точно се съдържа в тази обща сума. Това създало невъзможност за ищцата да разбере заплащаните от нея вноски по погасителния план какви компоненти включват, как са изчислени и на каква база. Посоченото се явявало още едно самостоятелно основание за нищожност на договора.

На следващо място, процесният договор за потребителски паричен кредит...... не отговарял на част от изискванията на чл. 10 ал. 1 от ЗПК, както и на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 12 от ЗПК.

Според чл. 10 ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключвал в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят в еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните. В настоящия случай, в договора било предвидено предоставяне на потребителски кредит, както и заплащане на застрахователна премия. При това положение приложените Сертификат и Общи условия за застраховката съдържали уговорки относно посочената в договора за кредит и дължима от ответника застрахователна премия, поради което намира, че същите съставлявали елементи от договора, по отношение на които трябвало да са спазени посочените законови изисквания. Дори и без наличието на специални познания, било видно, че договорът за потребителски кредит и сертификатът с общите условия са изготвени в различен по размер шрифт, като в застрахователните документи категорично намирал този шрифт за по-малък от размер 12 и практически бил нечетлив.

Намира, че от една страна е налице нарушение на изискването на чл. 10 ал. 1 от ЗПК за еднакъв по вид, формат и размер шрифт на всички елементи на договора, а от друга страна налице било нарушение и на изискването за шрифт не по-малък от 12 по отношение на част от елементите на договора, касаещи поетото със същия задължение за заплащане на застрахователна премия.

Отделно от това, в договора и погасителния план към него не се съдържала предвидената в чл. 11 ал. 1, т. 12 от ЗПК информация относно правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, който погасителен план трябвало да посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания и да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо - допълнителните разходи.

Поради гореизложеното счита, че е налице недействителност на договора - на основание чл. 10 ал. 1 от ЗПК, както и на изискванията на чл. 11 ал. 1, т. 12 от ЗПК.

В условията на евентуалност, ако съдът счете, че договорът е действителен, то моли да постанови решение, с което да признае за нищожна клаузата „такса ангажимент“ в размер на 105 лева.

На първо място „такса ангажимент“ била нищожна на основание чл. 10а ал. 1 от ЗПК. Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на чл. 10а ал. 1 ЗПК /в сила от 23.07.2014г./. Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл. 10а ал. 2 ЗПК. Допълнителната такса по процесния договор по своето естество представлявала такси и услуги, свързани, както с усвояването, така и с управлението на кредита.

Така уговорената „такса ангажимент“ в договора била нищожна на основание чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 21 ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. Предвидените клаузи били неравноправни и по смисъла на чл. 143 т. 5 от ЗЗП, тъй като същите били необосновано високи.

На следващо място, „такса ангажимент“ била нищожна, поради това, че се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл. 26 ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Така уговорените „такса ангажимент“, следвало да бъдат включени в процента на ГПР, в който съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК и § 1, т.1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени „лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит“. С възнаграждението по процесиите такси се целяло едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, което следвало, но не било включено в процента на ГПР, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, което от своя страна водило до недействителността им.

В законоустановения срок по чл.131 ГПК ответникът е подал отговор, с който заявява, че счита исковата претенция за неоснователна и недопустима.

Неправилно се твърдяло от ищеца, че в процесния договор за кредит е налице нарушение на чл. 11 ал. 1, т. 9 от ЗПК. Съгласно посочената разпоредба, договорът за потребителски кредит следвало да съдържа лихвения процент, а когато се касаело за референтен лихвен процент условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагали различни лихвени проценти, тази информация се предоставяла за всички приложими лихвени проценти.

На стр. 1, раздел „Параметри и условия“, ред 9, от договора бил посочен лихвен процент в размер от 17.37 %. В клаузата на чл. 2 от кредитното споразумение ясно било записано, че договорът е сключен при приложението на фиксиран лихвен процент. Същото било изрично посочено и в предоставения на клиента преди сключването на договора Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация по потребителските кредити.

В чл. 11, изречение 7 от договора уговорили, че лихвеният процент на ден е равен на лихвения процент, посочен в договора, разделен на 365 дни.

В императивната разпоредба на чл. 11 ал. 1, т. 9 от ЗПК не се съдържало изискване за посочване на общия размер на възнаградителната лихва и съотношението й с главницата. Въпреки това, на стр. 1, раздел „Параметри и условия“ от договора била посочена общата стойност на плащанията - 4449.60 лева, като от тях 604.80 лева бил общият размер на застрахователната премия, 105 лева - такса ангажимент и 3000 лева - главница, очевидно възнаградителната лихва възлизала на 739.80 лева. В този смисъл, били напълно неоснователни твърденията на ищеца, че не бил отбелязан общият размер на възнаградителната лихва, тъй като същият можел да бъде получен чрез елементарно пресмятане.

Неоснователни били твърденията на ищеца за нарушение на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като съгласно Решение № 106 от 03.06.2022 г. по гр.д. № 3253/2021г. на ВКС, 3 ГО, нормата на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК била спазена, когато в договора за потребителски кредит са посочени ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит и взетите предвид допускания.

В договора ясно били разписани: ГПР - посочен на стр. 1 от същия в поле „Параметри и условия“ - 21.97 %; общата сума, дължима от потребителя - посочена в същото поле - 4449.60лв.; взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР - посочени в чл. 3, изречение последно от Договора, а именно „Началната дата за изчисляване на ГПР била датата на подписване на договора, като се приемало, че годината има 365 дни, независимо дали е високосна и договорът е валиден за целия срок, като страните изпълняват точно задълженията си по него“.

Процесният ГПР бил изчислен съобразно формулата, нормативно регламентираната в приложение № 1 към ЗПК. Всички разходи, участващи в изчислението на годишния процент, били ясно описани в съдържанието на договора /чл. 2, изречение четвърто и чл. 3 изречение второ/ и те били - възнаградителна лихва и такса ангажимент.

По отношение на твърденията, че в ГПР по кредита не са включени таксата ангажимент и застрахователната премия, моли съдът има предвид следното:

Таксата ангажимент, уговорена в т. 5, раздел „Параметри и условия“ и чл. 2 от процесното кредитно споразумение, била включена в ГПР. Ако не била взета предвид, неговата стойност щяла да е равна на тази на възнаградителната лихва, а видно от стр. 1, раздел „Параметри и условия“ от договора, ГПР бил в размер на 21.97 %, а възнаградителна лихва била 17.37%.

Застрахователната премия не представлявала разход по кредита, поради следните обстоятелства:

Видно от стр. 1, раздел „Параметри и условия“, ред 2 от процесното кредитно споразумение от ответника не бил отпускал кредит за покупка на застраховка „Защита на плащанията“ - посочена била стойност 0.00, т.е. плащането на застрахователната премия не било финансирано по сключения договор за кредит. Условието, посочено в чл. 2, че размерът на кредита за покупка на застраховка щял да бъде преведен директно на застрахователя, в настоящия случай не било приложимо, тъй като по изрично изразена от потребителя воля, подобен заем не бил отпускан. Съгласно пар. 1, т. 1 от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В глава III, т. 3 от предоставения на ищеца Стандартен европейски формуляр за предоставяне на преддоговорна информация категорично се посочвало, че сключването на „Застраховка защита на плащанията“ не е задължително условие за отпускане на кредита и не е свързано с получаването на заема при определени условия. В договора не се съдържали клаузи, предвиждащи, че кредитът се отпуска единствено след сключване на договора за застраховка или че условията за предоставянето му са в зависимост от възникване на застрахователно правоотношение. Видно от горецитираната императивната норма, законодателят изрично подчертал хипотезата, при която застраховката следвало да се включва в ГПР, като очевидно настоящия случай не бил такъв. Нещо повече, в процесния договор за кредит не се съдържали санкционни клаузи или такива, предвиждащи изменение в условията по заема, в случай, че потребителят упражни правото си да се откаже от застраховката. Подобни уговорки не били налични и в общите условия на застраховката. Напротив, в чл. 11 от същите изрично било уредено правото на потребителя да прекрати договора за застраховка без каквито и да било последици по кредитното правоотношение.

В съответствие с чл. 345 от КЗ, размерът на застрахователната премия, покритите рискове и другите условия по застраховката „Защита на плащанията“ били част от съдържанието на договора за застраховка.

Във връзка с горното, следвало да бъде уточнено, че ответникът бил освен кредитна институция и застрахователен посредник по смисъла на чл. 323 ал. 1 от КЗ, като извършвал дейност по застрахователно посредничество на територията на Република България въз основа на правото на установяване. Клонът бил включен в списъка на застрахователните посредници от държави членки на ЕС, общодостъпен на интернет страницата на Комисията /Начало/Поднадзорни лица/Нотификации/ Нотификации, получени в КФН, ред 232/.

След изрично заявен интерес и желание, между ищцата, „Кардиф живото застраховане, клон България“ КЧТ и „Кардиф общо застраховане, клон България“ КЧТ, чрез посредничеството на ответника, бил сключен договор за застраховка „Защита на плащанията“. От застрахователите бил издаден застрахователен сертификат, удостоверяващ сключения застрахователен договор.

Съгласно чл. 337 ал. 2 от КЗ, застрахователен посредник, който е получил плащане на премия или вноска по застраховка, независимо дали е сключена с негово посредничество, или не, е длъжен да уведоми застрахователя в същия ден за получената сума, за нейното основание и размер, както и да я преведе в полза на застрахователя в срок до един месец след получаване на плащането. В изпълнение на това свое законово задължение, ответникът превел на „Кардиф животозастраховане, клон България“ КЧТ и „Кардиф общо застраховане, клон България“ КЧТ всички суми, получени от ищеца по застраховката, сключена във връзка с процесния договор. Доколкото плащанията по застрахователната премия не се задържали от ответника, същите не представлявали приход за клона, съответно не могли да бъдат разход по кредитното правоотношение. Ответникът бил кредитор по договора за кредит и застрахователен посредник по застрахователното правоотношение. В качеството си на кредитор имал правото да получи съответното месечно плащане по кредита, а в качеството на застрахователен посредник имал законовото задължение да опосредява превода на сумата по застрахователната премия от застрахования към застрахователя. Поради това, в договора било предвидено изплащане на застрахователната премия едновременно с месечните погасителни вноски. Със същото се постигало улеснение и за потребителя, като задълженията му по кредитното и застрахователното правоотношения се обединявали и му се спестявало ежемесечно извършване на два отделни банкови превода, както и таксите за тях. Впоследствие обаче, сумите постъпили за покриване на застрахователната премия, се превеждали на застрахователите.

Следвало да се има предвид, че след изрично заявения от потребителя интерес към сключването и на застраховка, на същия ответникът предоставил Информационен документ за застрахователния продукт, в който ясно и подробно бил описан горепосоченият механизъм за заплащане на застрахователната премия. Като цяло, с цитирания документ и общите условия на застраховката, който ищецът декларирал, че е получил, прочел и разбрал, на същия ясно и подробно било разяснено, че са налице два договора - за кредит и за застраховка, по които са налице отделни разходи, платими едновременно с една месечна вноска, с оглед икономия и удобство за всички страни. За да бъдел потребителят максимално улеснен при преценката относно финансовата тежест от двете правоотношения и предвид механизма на плащането, на първа страница от договора за кредит, най-отгоре, на ред 3, бил посочен и общият размер на застрахователната премия, като същият бил включен в общата стойност на плащанията. Тази информация била включена и в предварително предоставения Стандартен европейски формуляр. Потребителят бил изначално запознат с тежестта и реда за заплащане на разходите, както по кредитното, така и по застрахователното правоотношение и бил имал възможност да прецени дали да се задължи и по двете или да получи единствено кредит. Заемът би бил отпуснат на потребителя и при хипотезата, в която клиентът не проявява интерес и заяви, че не желае сключване на застраховка /глава III, т. 3 от Стандартен европейски формуляр/. Следвало да се има предвид, че в настоящия случай застраховката била прекратена, поради неизпълнение на задължението за заплащане на застрахователна премия, като същото не било довело до каквито и да било промени по условията на заема.

Предвид гореизложеното, били напълно неоснователни твърденията на ищеца, че с клаузите на договора, предвиждащи удържане на такса ангажимент и заплащане на застрахователна премия на застрахователите чрез посредничеството на ответника се цели заобикаляне на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Таксата ангажимент била включена в ГПР по процесния заем, а застрахователната премия не била представлява разход по кредитното правоотношение, по аргумент от пар. 1, т. 1 от ЗПК. Поради тези обстоателства, ГПР, посочен в процесния договор, напълно отговарял на законодателните изисквания /национални и европейски/, както по отношение на неговото съдържание, така и касаещи размера му.

По отношение на посоченото от ищеца, че процесният договор не съдържал погасителен план, включващ информацията, предвидена в чл. 11 ал. 1, т. 11 от ЗПК, заявява, че от клаузата на чл. 2 от договора се установява, че по отпуснатия въз основа на него кредит е приложим фиксиран лихвен процент. Според задължителната практика на ВКС, изложена в решение от 26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на 4 ГО и Решение № 106 от 3.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3253/2021 г., III г. о., ГК, ако договорът за кредит бил сключен при фиксиран лихвен процент, било напълно достатъчно да съдържа информация единствено за размера, броя, периодичността и датите на плащане на всяка погасителна вноска, съобразно законовото изискване на чл. 11 ал. 1, т. 11 ЗПК, без да е необходимо да се уточнява разпределението на вноските. Същото било факт, тъй като съгласно § 2 от ДР на ЗПК, този закон въвеждал разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година. В т. 10, параграф 2, буква "з" от Директивата се предвиждало, че в договора за кредит трябва да се посочат само размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни вноски и когато е уместно, редът на разпределение на вноските между различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Според чл. 10, параграф 2, буква "и" и параграф 3 от Директивата, само при наличие на искане от потребителя кредиторът бил длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план. В т. 3 на решението на Съда на Европейския съюз от 9.11.2016 г. по дело С-42-15 Home credit Slovakia a. s. срещу K. В. било дадено тълкуване на чл. 10, параграф 2, букви "з" и "и" от Директивата. От СЕС било възприето, че тези разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница. Според чл. 633 от ГПК това решение на Съда на Европейския съюз било задължително за българския съд.

Видно от представеното по делото копие на договор №......... от 04.10.2018г., същият съдържал погасителен план, съответстващ на изискването на чл. 11 ал. 1, т. 11 и горецитираната съдебна практика. Нещо повече, в същия била включена информация за реда намаляване на главницата. Доколкото таксата ангажимент се удържала еднократно от общия размер на одобрената за финасиране сума, а стойността на застрахователната премия била разделена на равен брой месечни погасителни вноски, съответстващи на тези по кредита, очевидно на потребителя била предоставена достатъчно информация по какъв начин се погасяват задълженията му с всяко плащане.

От ищеца напълно неоснователно се твърдяло, че горецитираният договор е нищожен, тъй като бил съставен на шрифт по-малък от 12, в нарушение на чл. 10 ал. 1 от ЗПК. Договорът бил съставен на шрифт Garamond, размер 12. В информационните технологии имало разлика между понятията шрифт и размер на шрифта, като визуализацията и параметричното съотношение между размера на отделните видове шрифтове бил различен. Както Директива 2008/48/ЕО, така и българският ЗПК не въвеждали ограничения на вида шрифт, който може да бъде използван при съставянето на договора за потребителски кредит. Единственото нормативно изискване било всички елементи от него да са изписани с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малко от 12, което условие в настоящия случай счита за спазено. Видно от текста на договора, същият бил съставен в еднакъв размер и шрифт и бил изключително ясен, четлив и разбираем, като основните параметри по кредита били извадени изначално най-отгоре в самия договор, така че потребителят да бъде максимално улеснен при възприемане на условията по заема.

Необосновани били доводите на ищеца, че документите, във връзка със застраховката, представлявали приложения към договора за кредит. Общите условия по застраховката, застрахователния сертификат и договора за застрахователно посредничество били изготвени въз основа на изискванията на чл. 344 и следв. КЗ, в които не се съдържала клауза, аналогична на чл. 10 ал. 1 от ЗПК.

Невярно било твърдението, че процесния договор не съдържал текста, който изисква разпоредбата на чл. 11 ал. 1, т. 12 от ЗПК. Видно от клаузата на чл. 7 от кредитното споразумение, кредитополучателят можел по всяко време да поиска и получи безвъзмездно извлечение за състоянието на договора, под формата на погасителен план, с отбелязване на извършените и предстоящи плащания.

Не можело да се приеме твърдението на ищеца, че „такса ангажимент“ се начислявала във връзка с действие по усвояване на кредита в нарушение на чл. 10а ал. 1 от ЗПК.

В чл. 2 на договора ясно било разписано, че кредитополучателят заплаща такса ангажимент, срещу което кредиторът сключва договора при фиксиран лихвен процент по смисъла на пар. 1, т. 5, предл. първо от ДР към ЗПК. Същото било благоприятно за потребителя, като му гарантирало непроменлив размер на погасителните вноски и в този смисъл сигурност на плащанията, но представлявало риск за кредитора, от когото ще бъдат поети промените на финансовите пазарни условия. Поради това, напълно обосновано било посоченото задължение да се възлага на кредитната институция срещу определено възнаграждение. Съгласно константната съдебна практика, действие по усвояване представлявало такова, свързано с разглеждане на заявление за отпускане на заем, оценка на кредитоспособността, подготовка на документи, разкриване на банкова сметка, превод на договорената сума по банкова сметка и последващото й ползване /теглене, трансакции/. Поемането на задължение от страна на кредитора за фиксиране на лихвата нямало нищо общо с гореизброените действия, в този смисъл били Решение № 369/25.10.2019 по ВГД № 525/2019 г. на Окръжен съд - гр. Пазарджик; Решение № 215 по в.гр.дело № 177/2019 г. на Окръжен съд - гр. Враца.

Следвало да се има предвид, че законодателят не случайно използвал съюзната частица „и“, а не „или“, нормативното изискване било за кумулативно наличие на двете действия - управление и усвояване, което означавало, че за да бъде нарушена нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, начислената такса трябвало да е едновременно за управление и за усвояване по кредита, което в настоящия случай не било налице.

Таксата ангажимент представлявала разход по кредита, който се заплащал от кредитополучателя еднократно чрез прихващането му от отпуснатата в заем сума. Информация относно основанието, размера и реда за удържането на таксата била дадена на потребителя преди сключването на договора със Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация. По този начин кредитополучателят бил предварително информиран относно този разход, като бил имал възможността да прецени дали да встъпи в кредитното правоотношение при предложените му условия. В този смисъл твърдението за нарушение на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП било неоснователно. Бланкетно било твърдението за наличие на нарушение на чл. 143 ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като таксата ангажимент нямала характера на обезщетение или неустойка за неизпълнение.

Моли съда да отхвърли, като неоснователна и недопустима исковата молба.

Претендира разноски. Възразява за прекомерност на адвокатския хонорар и за наличието на предпоставките по чл. 38 ал. 1, т. 2 от ЗА за ищцата.

В съдебно заседание, ищцата, редовно призована, не се явява, не изпраща представител. С постъпило становище поддържа предявените искове и претендира разноски.

В съдебно заседание ответното дружество, не изпраща представител. С постъпило становище, заявява, че поддържа отговора на исковата молба. Претендира за направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на другата страна.

Съдът, като взе предвид становищата и доводите на страните и събраните по делото доказателства, намери за установено следното:

От приетите писмени доказателства по делото - договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта №......... от 04.10.2018г., ведно с погасителен план, Условия по договора, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, се установява, че между ищцата К. И. С. и „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ е сключен договор за потребителски кредит за сумата от 3000 лв. Видно от договора за потребителски паричен кредит и условията към същите са подписани от ищцата на 04.10.2018г. С подписването на договора ищцата се е задължила да върне предоставения й кредит със съответното оскъпяване, чрез 36 месечни вноски в размер на 123, 60 лв., на всяко 20-то число, с падеж на първата вноска - 20.10.2018г. и на последната - 20.09.2021г., като общата стойност на плащанията е 4449, 60 лв., при ГПР 21, 97%, при годишен лихвен процент - 17, 37%. Ищцата се е съгласила да заплати застрахователна премия в размер на 604, 80 лв., както и да заплати такса ангажимент на стойност 105 лв.

Видно от Заявление за отлагане на вноски от К. И. С. и Споразумение за отсрочване на погасителни вноски по Договор за потребителски кредит №...-16444......., се установява, че на 21.04.2020г. ищцата е заявила отлагане на плащанията на 3 бр. вноски по процесния договор за кредит, поради настъпила безработица. В тази връзка било сключено споразумение между страните, подписано на 30.04.2020г., с което заплащането на месечните погасителни вноски с № 19, 20, 21 от процесния договор било отложено за срок от 3 месеца, като с оглед отлагането, срокът на кредита е удължен и размерът на месечната погасителната вноска е променен, съгласно посоченият в споразумението погасителен план. Съгласно т. 6 от споразумението общата дължима сума по договора за кредит се променя от 4449, 60 лв. на 4522, 68 лв., като е посочено, че ГПР по договора за кредит остава непроменен.

От заключението на първоначалната съдебно-счетоводната експертиза и заявеното от вещото лице в съдебно заседание се установява, че реално преведената заемна сума е в размер на 2895 лв., представляваща разликата между договорения кредит /3000 лв./ и такса ангажимент /105 лв./. Посочва се, че ако в калкулацията на ГПР се включи договорна лихва, такса ангажимент и възнаграждението за застрахователна премия, то действителният размер на ГПР по договора би бил 39.25 %.

От заключението на назначената допълнителна съдебно-счетоводната експертиза се установява, че възнаградителната лихва е в размер 739, 80 лв., получена като от общо дължимата сума се извадят дължимите застрахователни премии, главницата по заема и „Такса ангажимент“ /4449, 60 лв. - /604, 80 лв. + 105 лв. + 3 000 лв./. Посочва се, че ако в калкулацията на ГПР се включи договорна лихва, такса ангажимент и възнаграждението за застрахователна премия, то действителният размер на ГПР по договора би бил 35, 66 %. Ако в калкулацията на ГПР се включи договорна лихва и възнаграждението за застрахователна премия, то действителния размер на ГПР по договор би бил 32.06 %.

След като по делото се установи възникналото облигационно правоотношение между ищцата и ответното дружество, следва да се прецени дали този договор е действителен, както с оглед правните възражения на ищцата, така и в изпълнение на служебните задължения за преценка на действителността на договор /или клаузи от него/ сключен с потребител. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т.е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9 ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 9 ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 10 ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби, нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски кредит и тъй като самата ищца е релевирала възражения за нищожност, в тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора със същите. Това е така, защото ищцата има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.

В случая, с отпускането на кредит в размер на 3000 лева в полза на ищцата като физическо лице й е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищцата разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи и служебно. По отношение задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори следва в допълнение на гореказаното да се добави, че е налице категорично установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016г. на ВКС по т.д. № 3686/2014г., І т.о. /която задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/ и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010г., I г.о. и определение № 751/17.08.2010г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009г., I г.о./. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал. 1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.

Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК сочи, че договорът трябва да съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19, ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като числова стойност, както и следва да бъде посочен начинът на неговото формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело № С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10, параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива 2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011г., трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за изчисляването на този процент.

В процесния договор ГПР е определен в размер на 21, 97 % като абсолютна процентна стойност. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 19 ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“, са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Размерът на кредита, посочен в договора е 3000 лв., посоченият общ размер на кредита също е 3000 лв., а такса ангажимент е изведена на самостоятелен ред, като дължима сума от 105 лв. и по никакъв начин не е ясно дали е включена в размера на кредита от 3000 лв. или не. При сключването на договора за потребителски кредит чрез предвиждане на такса ангажимент, имаща характер на скрита възнаградителна лихва, платима разсрочено с дължимите месечни вноски, е налице липса на яснота относно начина, по който е формиран посочения ГПР, така се препятства възможността на потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при определените условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем за потребителя начин /чл. 10, ал. 1 ЗПК/. Тази разпоредба от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите и на двете страни. В случая липсва ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, което не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти на защита.

Както се посочи, процесният договор съдържа единствено посочване на ГПР като абсолютна стойност в проценти – 21, 97 %, без да сочи допусканията, използвани за неговото изчисляване. Следователно тази императивна досежно съдържанието на договора правна норма е нарушена, което е самостоятелно основание за недействителност на целия договор.

Освен това, във връзка с изложеното е нарушена и императивната норма на чл. 10, ал. 1 във връзка с възведеното от нея изискване договорът да е написан по ясен и разбираем начин досежно всички негови съществени елементи - също самостоятелно основание за недействителност. Липсата на яснота за начина по който е формиран ГПР прави невъзможна и преценката дали той е действителния такъв, съответно дали общата, дължима от потребителя сума е действително в посочения размер от 4449, 60 лв.

Отделно от дотук изложеното, съдът намира, че в конкретния случай, че уговорената в процесния договор застрахователна премия от 604, 80 лв. е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР /индикатор за общото оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК поради следното: съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, т.е. годишният процент на разходите включва лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи, които следва да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в бъдеще. Следователно се налага извода, че застрахователната премия следва да бъде включена в годишният процент на разходите по кредита.

При включването в ГПР на застрахователната премия неминуемо размера на разходите нараства. В Решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“ от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. Плащането на застрахователна премия не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР от 21, 97 %, въпреки че е включена в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на застрахователната премия като несъмнен разход, действителният ГПР би бил завишен. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК /така изцяло определение № 50685 от 30.09.2022г. по гр.д. № 578/2022г на ВКС, III г.о., определение № 531/10.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 2589/2021г., III г.о., решение № 195/08.03.2022 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 118/2022 г., решение № 71/04.07.2022 г. на Русенски окръжен съд по в.т.д. № 126/2022 г., решение № 393/28.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 3180/2021 г., решение № 700/25.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 683/2022 г., решение № 1748/05.07.2022 г. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 10210/2021 г., решение № 15/10.01.2022 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 1887/2021 г., решение № 179/12.04.2022 г. на Благоевградски окръжен съд по в. гр. д. № 32/2022 г., решение № 777/25.12.2021 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2253/2021 г., решение № 882/23.06.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 2638/2021 г., решение № 705/14.12.2021 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2533/2021 г., вкл. тази на Старозагорски окръжен съд обективирана в решение № 87/29.10.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1254/2021 г., решение № 110/16.05.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1210/2022 г., решение от 22.03.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1011/2021 г., всички постановени по еднакви с настоящия случаи при кредитор „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“/.

В обобщение – посоченият в договора ГПР е в размер на 21, 97 %, като при включване на застрахователната премия и таксата ангажимент очевидно би бил в друг размер, независимо кое от двете заключения на експертизите ще се възприеме.

Предвид горното процесният договор е недействителен на основание чл. 22, вр. с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Поради уважаването на главния иск за недействителност на договора, не следва да се разглежда евентуалният иск.

Ищцовата страна е направила искане за присъждане на разноски в размер на 178 лв. държавна такса и 150 лв. заплатен депозит за възнаграждение за вещо лице, както и определяне на адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство при условията на чл. 38 ал. 1, т. 2 от ЗА с включено ДДС. По делото е представен договор за правна защита и съдействие /лист 73 от делото/, в който е обективирано изявление, че договореното възнаграждение е съгласно чл.38 ал.1 т.2 от ЗА. Съдът счита, че следва да уважи искането. Правото на адвокат да окаже безплатна адвокатска помощ на лице от кръга на визираните в т.1–т.3 на чл.38 ал.1 ЗА, е установено със закон. В конкретния случай са налице всички необходими предпоставки за възникване на право в полза на процесуален представител на ищцата да претендира и да получи възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ и съдействие, на основание чл.38 от ЗА - реално осъществена безплатна правна помощ и основание за ангажиране на отговорността на насрещната страна - ответник за разноски за процесуално представителство на ищцата. Размерът на възнаграждението на адвоката, осъществил безплатна правна помощ, се определя от съда по императивната разпоредба на чл. 38 ал. 2 ЗА в рамките на предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като посоченият от страната, респ. от нейния процесуален представител, размер на адвокатското възнаграждение, дължимо при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА, не обвързва съда /което съответно изключва и възможност за злоупотреба с право/.

Предвид горното съдът счита, че следва да определи в полза на процесуалния представител на ищцата адвокатско възнаграждение за защита и съдействие по иска за недействителност в размер на 894 лв. с включено ДДС /чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв вр. чл.7 ал.2 т.2 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/.

На основание чл.78 ал.1 ГПК в полза на ищцата следва да бъдат присъдени направените разноски общо в размер на 328 лв. /178 лв. държавна такса и 150 лв. заплатен депозит за възнаграждение за вещо лице/.

Воден от горното, съдът