Решение № 1071 от 2.7.2025 г. на Административен съд - Ловеч по дело № 477/2024 г.

Жалбата е подадена в срока по чл.149, ал.1 от АПК от надлежната страна и при наличието на правен интерес, поради което същата се явява допустима за разглеждане.

След извършване на дължимата цялостна служебна проверка, съдът установи, че обжалваниите актове са издаден от компетентен орган, в изискуемата писмена форма и при спазване на процесуалните правила за издаването им.

Разгледана по същество жалбата е основателна по следните съображения:

Между страните липсва спор по отношение на фактите. Спорът по същество е относно материалната законосъобразност на акта и съответствието му с целта на закона и в този смисъл за обсъждане стои въпроса относно приложението на разпоредбата на чл.3, т.5 от ЗСПД във връзка с други нормативни актове.

Отказът за отпускане на помощта по чл.7, ал.1 от ЗСПД е мотивиран с обстоятелството, че няма сключен договор между Република България и Украйна в областта на социалното подпомагане по Закона за семейни помощи за деца. Същите са мотивите на отказа за отпускане на помощ по чл.8е ал.1 от ЗСПД.

Няма спор между страните, че жалбоподателката и детето й са със статут на постоянно пребиваващи в Република България съгласно чл.23, ал.1, т.4 от ЗЧРБ. Спорен е въпроса как трябва да се третират по ЗСПД чужденците, на които е предоставен статут на постоянно пребиваващ, ако получаването на такива помощи не е предвидено в международен договор, по който Република България е страна в случай липсата на договор, сключен в областта на социалното подпомагане между България и Украйна.

По отношение на чужденците разпоредбата на чл.3, т.5 от ЗСПД предвижда, че семейни помощи се предоставят на постоянно пребиваващите и отглеждащи децата си в страната чужди граждани, ако е предвидено в друг закон или международен договор.

В случая между Република България и Украйна е сключен Договор за социално осигуряване (Ратифициран със закон, приет от ХХХIХ Народно събрание на 28 ноември 2001 г. - ДВ, бр. 107 от 2001 г. В сила от 1 април 2003 г.). Доколкото обаче социалните помощи не са част от системата на социалното осигуряване, цитирания по-горе договор между Република България и Украйна се явява неприложим в конкретния случай.

Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) чужденец по смисъла на този закон е всяко лице, което не е български гражданин, като същевременно разпоредбата на чл.2, ал.6 от ЗСП предвижда, че чужденците получили разрешение за постоянно пребиваване имат право на социално подпомагане.

От данните по делото се констатира, че жалбоподателката е гражданка на Украйна и може да се ползва от правата и задълженията на чужденец получил разрешение за постоянно пребиваване в България. В нормата на чл.26, ал.2 от Конституцията на Република България и в тази по чл.3, ал.1 от ЗЧРБ е регламентирано, че чужденците, които пребивават в страната, имат всички права и задължения според Конституцията, българските закони и ратифицираните международни договори, с изключение на тези, за които се изисква българско гражданство.

От представените по делото доказателства се установява, че жалбоподателката пребивава и отглежда детето си в Република България, има настоящ адрес в [населено място], видно от копието на Удостоверение за настоящ адрес /л.9 от делото/, като основание за пребиваването ѝ в представената карта № 701154130, в която е посочено - постоянно пребиваване. Разпоредбата на чл.3, т.5 от ЗСПД предвижда права за чужденци на реципрочна основа, ако това е уредено в международен договор или в друг закон. Именно по силата на друг закон, а именно - Законът за социално подпомагане чужденците и по-конкретно, съгласно нормата на чл.2 ал.6 пр.1 от същия, чужденецът със статут на постоянно пребиваващ има право на социално подпомагане в настоящия случай. От горното следва, че в Закона за социално подпомагане е предвидено отпускането на социални помощи и за лице с разрешение за постоянно пребиваване в Република България. В случая претендираната помощ е по реда на ЗСПД, където тя е наименована „семейна помощ за деца“. Независимо от различното наименование на помощта по чл.8е и по чл.7 от Закона, обвързването на първата с получаване на наследствена пенсия по реда на чл.82 ал.1 или чл.92 от КСО, наличие на задължителни имунизиции и посещение на детето в училище /детско заведение/, и за двете, водят до извода, че те представляват вид социално подпомагане, тъй като отговарят на законовата дефиниция за социално подпомагане, посочена в разпоредбата на чл.2, ал.2 от ЗСП. От горното следва, че неправилното прилагане на чл.3 т.5 от ЗСПД, противоречи на чл.2, ал.6 от ЗСП. И това противоречие следва да бъде разрешено при съобразяване с поетите от Република България ангажименти относно правата на детето и разпоредбата на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България.

Съгласно чл. 2 от Конвенцията на ООН за правата на детето, държавите – страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Държавите – страни по Конвенцията, вземат всички подходящи мерки за осигуряване закрилата на детето против всички форми на дискриминация или наказание на основание на статута, действията, изразените мнения или убеждения на неговите родители, законни настойници или членовете на неговото семейство. Измежду признатите от Конвенцията права на детето също е и правото на жизнен стандарт, закрепено в нормата на чл.27 – държавите-страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие. Държавите–страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището.

Същата е ратифицирана с решение на Великото народно събрание от 11.04.1991 г. и съгласно разпоредбата на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. В този смисъл е например Решение № 8 от 15.11.2019 г. по к. д. № 4 от 2019 г., в което Конституционният съд посочва, че КЗПЧОС, страна по която са всички държави-членки на ЕС, е интегрирана в националния правен ред, прилага се пряко и с предимство пред националните законодателни актове, които ѝ противоречат, и обвързва националните съдилища и органите на публичната власт. Безспорно е, че така цитираната практика на КС е приложими и по отношение на Конвенцията за правата на детето.

Ето защо за настоящия състав възниква задължението за пряко приложение на Конвенцията на ООН за правата на детето, поради което следва да се приеме наличието на предпоставките на ЗСПД за отпускане на месечната помощ по реда на чл.8е и по чл.7 от Закона за детето А. Б., действаща чрез законния си представител - жалбоподателката О. К., която е лице чужд гражданин, но със статут на постоянно пребиваващ, какъвто има и нейното дето, за което е поискано отпускане на месечните помощи.

На следващо място – настоящият съдебен състав намира, че административния орган не е съобразил и разпоредбата на чл. 11 § 1 т. „г“ от Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г., относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни. Посочената разпоредба предвижда, че дългосрочно пребиваващият се ползва от равноправно третиране с гражданите на държавата-членка по отношение на социалното осигуряване, социалното подпомагане и социалната закрила, така както са дефинирани в националното законодателство, но съгласно § 4 на разпоредбата възможността за ограничаване на това подпомагане до основните придобивки, трябва да се разбира в смисъл, че обхваща най-малко минимален гарантиран доход за съответното лице. Предоставянето на семейните помощи за деца следва да се разглежда именно като средство за осигуряване на гарантиран минимален доход за издържка, както е посочено и в т. 13 от Преамбюла на Директива 2003/109/ЕС.

Следователно налице е противоречие на националната норма и с нормите на Директива 2003/109/ЕС. Република България, като държава членка в тази връзка е обвързана по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат с посочения акт, а именно получаване на необходимото социално подпомагане, което да е равностойно на предвиденото за гражданите на държавата членка.

Формираните в двата оспорени административни актове откази от предоставяне на помощ по чл.8е и по чл.7 от ЗСПД, мотивирани с липса на сключен Договор между Република България и Украйна в областта на социалното подпомагане в РБ са незаконосъобразни.

Оспорените административни актове следва да бъдат отменени, като незаконосъобразни, а преписките върнати за ново произнасяне на основание чл. 173, ал. 2 от АПК, съобразно дадените от съда указания по прилагането на закона.

Разноски не се присъждат, тъй като такива не са претендирани от страна на жалбоподателката.