Решение № 547 от 20.2.2024 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 873/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/. Образувано е по касационна жалба на Директора на Регионалната дирекция по горите /РДГ/ – [област] срещу Решение № 208/25.10.2023 г., постановено по н.а.х.д. № 23/2023 г. по описа на Районен съд – [община], с което е отменено Наказателно постановление /НП/ № 2210200306/22.11.2022 г. на Директора на РДГ – [област]. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното съдебно решение поради постановяването му в нарушение на закона – отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 във вр. с ал. 2 от НПК вр. с чл. 63в от ЗАНН. Оспорват се изводите на районния съд, мотивирали го да отмени процесното наказателно постановление, а именно, че описаното в него деяние е извършено под формата на допустителство, каквото изпълнително деяние не е предвидено в разпоредбите на чл. 257, ал. 1 от Закона за горите /ЗГ/ във вр. с чл. 190, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 187, ал. 1 от ЗГ. Твърди се, че нарушението е извършено от ответника по касационната жалба и е безспорно доказано, поради което законосъобразно е ангажирана административно-наказателната му отговорност с издаденото наказателно постановление. Претендира се обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което процесното наказателно постановление да бъде потвърдено, алтернативно – първоинстанционното решение да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Районен съд – [община]. Иска се и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция. В съдебно заседание касационният жалбоподател, редовно призован, не се явява и не се представлява. С представено по делото писмено становище от упълномощен юрисконсулт, поддържа касационната жалба по изложените в същата съображения за неправилност на обжалваното решение и релевира възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, евентуално претендирани от насрещната страна при съответния изход от спора. Ответникът по касационната жалба – Г. А. М., чрез процесуалния си представител – адвокат П. С. от Адвокатска колегия – [област], оспорва касационната жалба като неоснователна, а решението на районния съд като правилно и законосъобразно, иска да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство, за които представя списък по чл. 80 от ГПК. Представителят на Окръжна прокуратура – [област] изразява мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба, с оглед на което счита, че първоинстанционното решение следва да бъде оставено в сила. Административен съд - [област], в настоящия си състав, след като съобрази направените оплаквания и извърши касационна проверка на първоинстанционното решение, установи следното: Касационната жалба, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, за която решението е неблагоприятно, е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. Съображения: С обжалваното решение, предмет на касационната проверка, Районен съд – Разлог е отменил Наказателно постановление /НП/ № 2210200306/22.11.2022 г. на Директора на РДГ – [област], с което на ответника по касационната жалба Г. А. М., за административно нарушение по чл. 190, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 187, ал. 1 от ЗГ и на основание чл. 257, ал. 1 от същия закон, е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 600.00 /шестстотин/ лева. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че деянието, за което е ангажирана административно-наказателната отговорност на Г. М., в качеството му на лице, упражняващо лесовъдска практика съгласно Удостоверение № 9633/25.07.2013 г. на Изпълнителна агенция по горите към МЗХГ, е извършено чрез бездействие, под формата на допустителство, каквото изпълнително деяние не е изрично предвидено в санкционната разпоредба на чл. 257, ал. 1 от ЗГ. Посочил е, че за да бъде ангажирана отговорността на едно лице за допустителство, то същото изрично следва да бъде обявено за наказуемо в законовия състав на нарушението, а в случая нормата предвижда санкция единствено за неизпълнение на задължения или конкретни правомощия, възложени със Закона за горите, подзаконовите актове по прилагането му, както и решения и предписания, основани на тях. Решението е правилно. Изводите на районния съд за процесуална незаконосъобразност на НП, кореспондират на установената правилно фактическа обстановка и се споделят изцяло от настоящия състав на касационната инстанция. Административно-наказателната отговорност на Г. А. М. /съгласно издаденото НП/ е ангажирана за това, че като длъжностно лице, вписано в регистъра по чл. 235 от Закона за горите, притежаващо Удостоверение № 9633/25.07.2013 г. за упражняване на лесовъдска практика, не е изпълнил задълженията си, произтичащи от Закона за горите да опазва поверените му горски територии от незаконни ползвания и увреждания, като в периода 28.03.2022 г. – 28.09.2022 г. е допуснал сеч на 2 /два/ броя дървета от ела в отдел 100, подотдел „ж“ на територията на ТП „ДГС [община]“, за които има издадено Позволително за сеч № 0654043/01.02.2022 г., немаркирани с контролна горска марка и е допуснал сеч на 2 /два/ броя дървета от смърч и 3 /три/ броя дървета от ела в отдел 122, подотдел „а“ на територията на ТП „ДГС [община]“, без издадено позволително за сеч и немаркирани с контролна горска марка, т.е. административно-наказващият орган е възприел, че нарушението е извършено под формата на допустителство. Същевременно, деянието е квалифицирано като нарушение на чл. 257, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 190, ал. 2, т. 1 от ЗГ и чл. 187, ал. 1 от ЗГ, съгласно които разпоредби, се наказва с глоба от 300 до 5 000 лева, ако не е предвидено по-тежко наказание, длъжностно лице или лице, упражняващо лесовъдска практика, което не изпълни или изпълни несвоевременно задължения или контролни правомощия, възложени му по този закон, подзаконовите актове по прилагането му, както и решения и предписания, основани на тях. Отговор на спорния въпрос дали и кога се санкционира нарушение, извършено чрез допустителство, дава разпоредбата на чл. 10 от ЗАНН, според която при административните нарушения подбудителите, помагачите и укривателите, както и допустителите, се наказват само в случаите, предвидени в съответния закон или указ. Следователно, както правилно е приел и първоинстанционният съд, отговорността на Г. М. незаконосъобразно е ангажирана за нарушение по чл. 257, ал. 1, т. 1 от Закона за горите, доколкото за описаното в АУАН и НП административно нарушение състав на допустителство не е уреден, като не е установено от административно-наказващия орган, че той не е изпълнил свои конкретни задължения. За да е приложим институтът на допустителството, е необходимо чрез изрична разпоредба в специалния закон да е предвидена такава хипотеза, като тази абсолютна предпоставка в конкретния случай не е налице. Материално-правната норма, която е и санкционната такава, приложена от наказващия орган, не предвижда санкция за допустителство. След като за дадено деяние – действие или бездействие, не е предвидена санкция, т.е. същото не е обявено за наказуемо с административно наказание, то следва логичния извод, че същото не покрива признаците на административно нарушение /аргумент от чл. 6 от ЗАНН/. Пълното фактическо и правно единство на административното обвинение, е абсолютна предпоставка за законосъобразност на административно-наказателното производство. По този начин на лицето, срещу което е образувано производството, се гарантира възможността да възприеме в какво нарушение е обвинен, а оттам и адекватно да реализира защитата си. По аргумент на обратното, липсата на такова тъждество винаги представлява съществено процесуално нарушение, тъй като ограничава правото на защита на лицето и представлява самостоятелно основание за отмяна на НП. Ето защо, предвид всичко изложено по-горе, като е отменил процесното НП, районният съд е постановил валидно, допустимо и правилно съдебно решение, което следва да бъде оставено в сила. При касационната проверка на същото по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, настоящият състав на касационната инстанция не констатира наличие на някое от отменителните основания по чл. 348 от НПК. С оглед изхода от спора и предвид разпоредбата на чл. 63д от ЗАНН, основателна е претенцията на ответника за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство. Искането за присъждане на разноски е направено своевременно, а по делото са налице доказателства за действителното им заплащане. Основателно е, обаче, възражението на процесуалния представител на касационния жалбоподател за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, с оглед критерия по чл. 18, ал. 2 вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и конкретния материален интерес по делото /размер на глобата - 600.00 лева/, и който минимален размер, предвид това, изчислен по начина, визиран в чл. 18, ал. 2 във вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1, е 400.00 лева. Съдът намира, че с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, за производството пред настоящата инстанция, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер, не по-висок от посочения минимален от 400.00 лева, тъй като делото не предполага, предвид и направеното възражение, присъждане на по-висок размер. С оглед изложеното, Изпълнителна агенция по горите – [населено място], която е юридическото лице на бюджетна издръжка съгласно чл. 2, ал. 1 от Устройствения правилник на Агенцията, в чиято структура е включен административният орган, издател на процесното наказателно постановление, следва да бъде осъдена да заплати на Г. А. М. разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 400.00 лева. Воден от гореизложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК във вр. с чл. 63в от ЗАНН, Административен съд – [област]