Решение № 4978 от 22.11.2024 г. на Административен съд - Хасково по дело № 1037/2024 г.

Производството е по реда на чл. 84, ал. 3, вр. чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Образувано е по жалба на Х. С. М. И. – [държава], против Решение № 10742/14.10.2024 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет. В жалбата се сочи, че оспореният административен акт е постановен в нарушение на чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ. Изложените съображения, основаващи отказа, били незаконосъобразни, тъй като административният орган игнорирал факта, че причините жалбоподателят да напусне страната били свързани с наличието на заплаха за живота и сигурността му. Причините, поради които същият напуснал [държава], изложил добросъвестно пред административния орган и те били възприети правилно. Оспорващият се опасявал за своята сигурност вследствие на водещите се военни действия в неговия район. Решаващият орган се позовал на справки, изготвени от Дирекция „Международна дейност“, в които се съдържала информация за състоянието на сигурността в [държава], но след като анализирал информацията в същите, неправилно преценил, че спрямо оспорващия не били налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал, 1, т. 3 от ЗУБ. Въпреки, че през последните години международното внимание било изместено от въоръжения конфликт в [държава], същият безспорно продължавал. Макар и този въоръжен конфликт да се намирал в латентно състояние, не съществували гаранции, че военните действия няма да се възобновят и обстановката да се влоши. При завръщането на жалбоподателя в [държава] съществувала реална опасност да претърпи тежки посегателства като цивилно лице, поради наличието на безогледно насилие в района, където последно живял. Решението било незаконосъобразно и поради допуснати при постановяването му съществени нарушения на административнопроизводствените правила и противоречие с приложимия материален закон, по следните съображения: В множество свои решения ЕСПЧ посочвал, че отправната точка при разглеждане на исканията за убежище/международна закрила следва да бъдат Женевската конвенция от 1951 г. и Протоколът към нея от 1967 г., които понастоящем до голяма степен били включени в правото на ЕС посредством Квалификационната директива (2011/95/ЕС). Принципът „забрана за връщане“ (non-refoulement) бил главното основание на закрилата на бежанците. Квалификационната директива, преразгледана през 2011 г., въвела в правото на ЕС набор от общи стандарти за признаването на лицата за бежанци или като такива, нуждаещи се от международна закрила. Това включвало правата и задълженията, свързани с тази закрила, ключов елемент от които била забраната за връщане съгласно член 33 от Женевската конвенция от 1951 г.