Решение № 747 от 8.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 5713/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 3906/15.03.2023 г. по гр.д. № 47779/2022 г. на СРС, 153-ти състав, са уважени предявените от “Р.Б.” ЕООД срещу ”З.К.Л.И.” АД осъдителни искове с правно основание чл. 435 КЗ, вр. чл. 469, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите: 21 041.85 лв. - изплатено от ищеца обезщетение за причинени на 26.05.2022 г. на строителен обект в град София имуществени вреди от негов работник върху кулокран “Линден Команса 5LC5010”, сериен № 15334, собственост на „Булгарком Кранова Техника“ ЕООД, ведно със законна лихва от 01.09.2022 г. до изплащане на вземането, както и за сумата от 455, 89 лв. - мораторно обезщетение за периода 16.06.2022 г. – 01.09.2022 г. В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ответника в производството - “З.К.Л.И.” АД, чрез адв. Т., с аргументи за неправилност на постановеното съдебно решение. Не се оспорват елементите от фактическия състав на деликта, нито съществуването на валидно сключен застрахователен договор по полица за задължително застраховане на професионалната отговорност на ищеца. Оспорва се единствено изводът на първоинстанционния съд дали настъпилото събитие - нанесени материални вреди върху наета от ищеца чужда вещ /кулокран/ представляват покрит застрахователен риск. Въззивникът счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел настъпилото събитие за покрит риск, като не е съобразил, че съгласно приложимите към сключения договор общи условия /раздел II, т. 2.5./, вредите, причинени върху наета от застрахования вещ, представляват изключен застрахователен риск по договора. Отправя се искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което претенциите да бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни. Претендират се разноски, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК, като се отправя и възражение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК относно адвокатското възнаграждение на насрещната страна. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство “Р.Б.” ЕООД, чрез адв. П., с който същата се оспорва с доводи за нейната неоснователност. Счита, че в хода на производството е установена основателността на предявения иск, с оглед което същият правилно е уважен от районния съд. Моли за оставяне без уважение на въззивната жалба и за потвърждаване на постановеното решение. Претендират се разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите на страните, намира от фактическа следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от “Р.Б.” ЕООД срещу “З.К.Л.И.” АД с искане ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 21041. 85 лв., представляваща изплатено от ищеца обезщетение за причинени на 26.05.2022 г. на строителен обект в град София имуществени вреди от страна на негов работник върху чужда вещ - кулокран, собственост на трето лице за спора лице, нает за извършването на строителни дейности от ищцовото дружество /ведно със законната лихва/, както и мораторно обезщетение за периода 16.06.2022 г. – 01.09.2022 г. Ищецът твърди, че в срока на застрахователното покритие по договор за задължителна застраховка „Професионална отговорност“, сключен с ответника, е настъпило застрахователно събитие – нанесени имуществени вреди от негов работник върху подемна техника – кран, собственост на трето лице. Твърди, че във връзка със събитието изплатил сумата 21 041.85 лв. с ДДС на увреденото лице, собственик на крана. Ответникът оспорва предявения иск по основание и размер. Оспорва настъпилото събитие да представлява покрит риск по сключения договор за застраховка, като твърди, че събитието попада сред специалните изключения. Ищецът на свой ред оспорва действителността на клаузата по т.2.5, раздел II от представените по делото специални условия към застрахователната полица. Безспорно е между страните, а и се установява от представените по делото писмени доказателства /застрахователна полица № 21578346/13122110003570/29.10.2021 г. и разписка за платена застрахователна премия/, че между страните по делото е сключен валиден договор за застраховка „Професионална отговорност“, с период на валидност от 03.11.2021 г. до 02.11.2022 г. и покритие професионалната отговорност на застрахования за телесни увреждания, смърт и материални щети причинени на други участници в строителството и/или на трети лица, вследствие на неправомерни действия или бездействия на застрахования при или по повод изпълнение на неговите задължения извършени през срока на договора или в периода от ретроактивната дата до началото на застрахователния договор. Не се спори, а и от приетите писмени доказателства се установява, че на 26.05.2022 г. на обект „Софи център” – сграда със смесено предназначение с жилища, ателиета за творческа дейност, магазини, подземни гаражи, басейн, находяща се в гр. София, при опериране с наетата подемна техника, работник на ищеца по трудов договор от 04.04.2022 г. /представен по делото/, е увредил чуждо имущество - кулокран “Линден Команса 5LC5010”, сериен № 15334, собственост на „Булгарком Кранова Техника“ ЕООД. В резултат на събитието, на чуждото имущество са нанесени вреди, изразяващи се в скъсано подемно въже, счупени куки (ролков блок), увреден механизъм за полиспаст. Между собственика на увредената вещ и ищеца по делото е сключено споразумение, по силата на което ищцовото дружество е заплатило на собственика сумата от 21 041.85 лв. с ДДС, необходима за обезщетяване на вредите. По делото са представени фактура и два броя платежни нареждание за банкови преводи, удостоверяващи реалното превеждане на сумата за обезвреда от страна на ищеца по делото. С писмо от 31.05.2022 г., ищецът е отправил претенция към застрахователното дружество за заплащане на горната сума в изпълнение на сключения договор за застраховка “Професионална отговорност”. При застрахователя е образувана преписка по щета № 0000-1312-00- 22-7028/31.05.2022 г., по която е постановен отказ от 28.06.2022 г. По така установената, безспорна между страните, фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, и допустимо като постановено от компетентен съд в рамките на спора, с който е сезиран. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По изложените от страните конкретни оплаквания за неправилност на съдебното решение, въззивният съд намира следното: С оглед изложеното в обстоятелствената част на исковата молба и заявения петитум, съдът намира, че предмет на разглеждане в настоящото производство е претенция с правно основание чл. 435 от КЗ, вр. с чл. 394 от КЗ и чл. 171 от ЗУТ. При договор за застраховка "Гражданска отговорност" настъпването на застрахователно събитие поражда правото на третото увредено лице пряко да претендира застрахователното обезщетение от застрахователя, като в полза на застрахования се поражда парично вземане срещу застрахователя, ако сам е удовлетворил увреденото лице, какъвто е и процесният случай. С оглед правилата за разпределяне на доказателствената тежест, ищецът следва да докаже факта, от който произтича вземането му – наличие на сключен застрахователен договор, по който е изпълнил задължението си за изплащане на застрахователната премия, настъпване на застрахователното събитие /в случая - настъпили имуществени вреди в конкретен размер върху чужда вещ, причинени при или по повод на упражняване на професионалната дейност на ищеца, в това число - от негов работник/, удовлетворяването на третото увредено лице. Ответникът следва да докаже възраженията си срещу претенцията /в случая, касателно обхвата на договора по отношение на покритите рискове и имущество/. В конкретния случай, всички елементи от горния фактически състав са доказани и безспорни по делото между страните. Спорен както пред първоинстанционния, така и пред въззивния съд, е въпросът дали настъпилото събитие попада сред изключениятата на обхвата на отговорност на застрахователя, респективно - противоречи ли на закона предвидената в специалните условия към застрахователната полица клауза по т. 2.5, раздел II, уреждаща изключен застрахователен риск. За отговор на поставения въпрос, въззивният съд съобрази следното: Съгласно разпоредбата на чл. 171 ЗУТ проектантът, лицето, упражняващо технически контрол по част "Конструктивна", консултантът, строителят и лицето, упражняващо строителен надзор, застраховат професионалната си отговорност за вреди, причинени на други участници в строителството и/или на трети лица, вследствие на неправомерни действия или бездействия при или по повод изпълнение на задълженията им. Застраховката е предвидена като задължителна, като обхватът й също е уреден по императивен начин в Кодекса на застраховането, НУРЗЗПС /Наредба за условията и реда за задължително застраховане в проектирането и строителството, приета на основание чл. 171, ал. 2 ЗУТ/ и разпоредбите на чл. 171 и чл. 172 ЗУТ. Анализът на горните разпоредби установява, че застраховките по чл. 171 ЗУТ се сключват за срок една година и покриват отговорността на застрахования за вреди, причинени на други участници в строителството и/или на трети лица, вследствие на неправомерни действия или бездействия при или по повод изпълнение на задълженията им по писмени претенции, предявени в срока на действие на застрахователния договор. В случая, не е спорно, че съгласно чл. 2, ал. 1, т. 2 от Наредбата, ищецът е лице, задължено да има застраховка при условията и по реда на наредбата във връзка със строителната му дейност и че такава е валидно сключена. В чл. 3 от НУРЗЗПС е уредено минималното застрахователно покритие по този вид задължителна застраховка, като е посочено, че същото включва отговорността за смърт или за телесна повреда на други участници в строителството и/или на трети лица, както и за материални вреди върху имуществото на други участници в строителството или на трети лица, причинени от лицата по чл. 171, ал. 1 ЗУТ. Тоест в задължителното минимално застрахователно покритие се включва отговорността за вреди, нанесени върху чуждо имущество - всяко имущество, което не се притежава в собственост от застрахования, без значение дали същото се ползва от него на някакво правно основание. От значение е обстоятелството неправомерните действия във връзка с осъществяването на професионалната дейност на застрахования да са причинили вреди в чужда правна сфера. За да аргументира отказа си да изплати застрахователно обезщетение по претенцията на ищеца, ответникът-въззивник е представил по делото “Специални условия”, приложими към сключваните застрахователни договори на основание чл. 171 ЗУТ. Съгласно раздел II от специалните условия, т. 2.5., застрахователят не покрива отговорности, възникнали от притежаване, поддържане, използване, заемане, отдаване или контролиране на движима собственост от застрахования, или произтичаща от повреждане или разрушаване на такова имущество, което е собственост, взето на лизинг, под наем или е под контрола на застрахования. Тоест, според специалните условия, режимът на отговорността за вреди върху чужда движима вещ /взета под наем, лизинг или намираща се под контрола на застрахования/, е приравнен на този за настъпили вреди върху собствени на застрахования вещи /за каквито вреди, действително застрахователят по този вид застраховка, не носи отговорност/ С оглед на това, клаузата, в частта й, в която се предвижда застрахователят да не носи отговорност за вреди, възникнали от повреждане или разрушаване на имущество, което, макар несобствено на застрахования, се намира под негова фактическа власт, влиза в пряко противоречие с императивните разпоредби на закона, уреждащи задължение на застрахователя да покрива вредите, нанесени върху чуждо имущество. Предвид изложеното, отношенията между страните следва да се уредят от императивните разпоредби на закона, без прилагане на противоречащата му договорна клауза, като се приеме, че застрахователят носи отговорност за нанесените имуществени вреди върху процесния кулокран и дължи възстановяването на сумата, която застрахованото лице е заплатило на увредения собственик в доказания по делото, уважен от СРС, размер от 21 041.85 лв. с ДДС. Досежно иска по чл. 86 ЗЗД: Въпреки липсата на конкретни оплаквания от страна на въззивника, следва да бъде посочено, че по делото е безспорно установено и изпадането в забава на ответното дружество за изплащане на дължимото застрахователно обезщетение. Застрахователят е надлежно сезиран с искане от 31.05.2022 г., като в предвидения в Кодекса на застраховането 15-дневен срок не е определил и изплатил исканото обезщетение. С оглед на това, считано от 16.06.2022 г. е изпаднал в забава спрямо кредитора-ищец, като дължимото мораторно обезщетение до датата на предявяване на исковата молба /изчислено с помощта на електронен калкулатор, в изпълнение на разпоредбата на чл. 162 ГПК/, възлиза на сумата от 455.89 лв. Предвид това, заявената претенция с правно основание чл. 86 ЗЗД също се явява изцяло основателна, както е приел и първоинстанционния съд. С оглед достигането на идентични правни изводи за дължимост на претендираните суми и основателност на предявените искове по чл. 435 КЗ и чл. 86 ЗЗД, постановеното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, а въззивната жалба - оставена без уважение като неоснователна. По отговорността за разноски: При този изход на спора, право на разноски има само въззиваемата страна в производството. Същата своевременно е отправила искане за присъждането им, като е представила списък по чл. 80, както и платежно нареждане, удостоверяващо реалното заплащане на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4800 лева с ДДС. Въззивната страна своевременно е направила възражение за прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, което, настоящият съдебен състав намира за основателно. Предвид действителната правна и фактическа сложност на делото, ограничения обхват на спора пред въззивната инстанция и провеждането на само на едно открито по делото съдебно заседание, в което страните не са ангажирали нови доказателства, както и с оглед обстоятелството, че претендираният от страната размер надвишава почти двойно минимума, предвиден в чл. 7, ал. 2 от Наредба 1/09.07.2004 г, съдът намира, че размерът на разноските, до който въззивната страна следва да понесе отговорност, е сумата от 2892 лева с ДДС /2410 лева без ДДС/. Същата следва да бъде присъдена с настоящото съдебно решение в полза на въззиваемата страна “Р.Б.” ЕООД. Така мотивиран, Софийски градски съд, IV-Г въззивен състав