РЕШЕНИЕ

№ 1743

гр. Русе, 08.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ивайло Д. И. при участието на секретаря Елисавета Янк. Янкова като разгледа докладваното от Ивайло Д. И. Гражданско дело № 20224520105941 по описа за 2022 година Ищецът Б. С. И. твърди, че на 21.10.2019г. е сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит № 7001064230, по силата на който „Ти Би Ай Банк” ЕАД му предоставил потребителски кредит в размер на 5 000.00 лева, при ГПР 49.31%, годишен лихвен процент 33.67%, без уговорен лихвен процент на ден. Общият размер на кредита възлизал на 7 562.22 лева, от които 5 000.00 лева – реално усвоена главница, 1 751.98 лева – общ размер на застрахователната премия и 810.24 лева – еднократна такса за оценка на риска. В договора брой на погасителни не се сочат конкретно, но в инкорпорираната в него таблица, озаглавена „Погасителен план”, вноските са 48, като всяка вноска е дължима месечно на посочената в таблицата дата. Размера на месечната погасителна вноска е 288.67 лева, без да е посочено ясно какви компоненти съдържа – какъв е размерът на главницата, договорната лихва, други такси и вземания. Общата сума по кредита, която следва да бъде върната е 13 856.01 лева, при реално усвоена главница от 5 000.00 лева. При тези данни ищецът счита, че процесният договор за потребителски кредит е изцяло недействителен по смисъла на ЗПК и ЗЗП, а ако съдът приеме, че договорът за потребителски кредит не е изцяло недействителен, то същият съдържа нищожни клаузи. Договорът за кредит /заем/, какъвто е настоящият, е финансова услуга по смисъла на дадената дефиниция в пар.13, т.12 от ДР на ЗЗП. Регламентацията на договорите за кредит се съдържа в ТЗ, ЗКИ и в специалния ЗПК. Следва да се подчертае, че в случая разпоредбите на специалните закони – ЗПК и ЗЗП, дерогират общите правила, съдържащи се в ТЗ. Съгласно легалното определение в чл.9, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за изплащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно пар.4 от ДР на ЗПК, този Закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. При съобразяване на цитираните разпоредби следва да се приеме, че договорът за кредит по своята правна характеристика е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. Договорът за кредит, както и останалите търговски сделки, се подчинява на общите правила за сключването и действителността на сделките, установени в гражданското и търговско право с разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния ЗПК не са предвидени особени правила за сключването и действителността му. В чл.22 от ЗПК са предвидени няколко хипотези за недействителност на договорите за потребителски кредит, а именно: „Когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, т.7-12, чл.20, ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен”. Ищецът счита, че в настоящия случай процесният договор за потребителски заем е недействителен поради наличието на няколко от хипотезите, регламентирани в чл.22 от ЗПК. В чл.10, ал.1 от ЗПК са регламентирани изискванията, на които задължително трябва да отговарят договорите за потребителски кредити, за да са действителни, като едно от тях е изискванията за шрифт не по-малък от 12, да е съставен по ясен и разбираем за потребителя начин, а в случая последното изискване не е спазено. Договорът не е съставен по ясен и разбираем за потребителя начин. Дори и при прочит от специалист, не е ясно например как е формирана всяка месечна вноска. Не е ясно също така защо при отпуснат заем в размер на 5 000.00 лева, лихвен процент от 33.67% и ГПР от 49.31%, крайната дължима от ищеца сума възлиза на 13 856.01 лева, т.е. оскъпяването е в порядъци, далеч надхвърлящи допустимия от закона ГПР от 50%. От гореизложеното следва, че ищецът е бил подведен още изначално от икономически по- силната страна – кредитора, че сключва договора при посочените параметри – 33.67% възнаградителна лихва и 49.31% ГПР. Неяснота възниква и при тълкуването на това какво точно съдържа месечната погасителна вноска като компоненти, тъй като е посочена като обща стойност от 288.67 лева. Не е ясно дали не само главницата, но и „застрахователната премия”, както и „таксата за еднократна оценка на риска” всъщност не са обща главница от 7 562.22 лева и не се олихвяват наред с посочената чиста стойност на заема, което е недопустимо. В чл.11, ал.1, т.11 и 12 от ЗПК законодателят е предвидил като условие за действителност на договорите за потребителски кредити, какъвто е процесният, наличие на подробен погасителен план, както следва: т.11 условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването; т.12 информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит. В процесният договор за потребителски кредит липсва и ясно посочен лихвен процент на ден, което също е неизпълнение на задължителните изисквания на ЗПК, водещи до пълната недействителност на договора. В чл.22 от ЗПК е предвидено, че ако не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.7-12, договорът за потребителски кредит е недействителен. Твърди, че при липса на конкретен погасителен план, в който ясно да са разписани отделните плащания във всяка анюитетна вноска, а именно – каква част от нея представлява главница, каква – възнаградителна лихва, каква – такси или други вземания на кредитора, договорът е недействителен. На следващо място, в процесният договор за потребителски кредит кредиторът се е задоволил единствено да посочи като абсолютни стойности лихвения процент и ГПР на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на ГПР /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49.31%, освен лихвен процент от 33.67%. В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредбите на ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя – настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид в това число и тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Т.е., в посочената величина като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства липсва. Посочен е лихвен процент от 33.67%, но не се изяснява как тези стойности се отнасят към ГПР по договора и какво друго е включено в ГПР, чийто размер е 49.31%. В случая при определяне на ГПР по кредита не е посочен разхода за застрахователна премия, както и допълнителната такса ангажимент. В този смисъл, би следвало ГПР да е с размер, равен на възнаградителната лихва, т.е. да възлиза на 33.67%, а той не е, поради което ищеца счита, че договорът е недействителен на основание чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. В допълнение следва да се посочи, че целта на цитираната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован извод дали да го сключи. Такова е и изискването на чл.10, пар.1, б.”ж” от Директива 2008/48/ЕО: „... посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент”. Неяснотата относно начина, по който ГПР е формиран, води и до неяснота относно включените в него компоненти. При това положение не може да бъде извършена преценка и дали ГПР de facto няма да надхвърли законоустановения максимален размер, регламентиран в ЗПК, а със сигурност това е така, тъй като крайната сума, която ищецът следва да върне по заема, е в размер на 13 856.01 лева при усвоена сума от 5 000.00 лева. След като липсва валидна уговорка за ГПР, то липсва и задължителен реквизит от съдържанието на договора съгласно изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и последния е недействителен – чл.22 от ЗПК. Отделно от това недействителен е и договор за потребителски кредит, в който не е изрично уговорен лихвен процент на ден – чл.22 от ЗПК във вр.с чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, както и договор, който ако е сключен при Общи условия, не включва Общи условия, подписани на всяка страница от потребителя. Липсата на този реквизит – безусловно определяне на лихвения процент на ден, влече до недействителност на целия договор за паричен заем. Счита, че и тези условия не са изпълнени, поради което по силата на ЗПК, процесният договор за заем е изцяло недействителен. Ищецът твърди и че клаузата, предвиждаща задължителна застраховка „Защита на кредита” е нищожна. На първо място следва да се прецени дали клаузата, предвиждаща заплащането на застрахователни премии е индивидуално договорена, т.е. дали ищеца е пожелал сключването на застраховката или не е изразил съгласие за това, а самата клауза за заплащането им е била включена като част от общите условия. Принципно няма пречка в договора за кредит да бъде включена и клауза за заплащане на застрахователни премии, като е възможно тези премии да бъдат част от общите разходи по кредита по аргумент от пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, в който е дадена дефиниция на понятието „общи разходи по кредита”, а именно всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, и по-специално – застрахователните премии, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат от прилагането на търговски клаузи и условия. В настоящия случай застраховката „Защита на кредита” не е индивидуално договорена с ищеца, а е част от Общите условия, изготвени от икономически по-силната страна – Ти Би Ай Банк, върху която ищецът като потребител не е можел да влияе. Независимо, че в Договора уж е дадено право на избор на ищеца дали да сключи или не застраховка, то тази застраховка изначално е инкорпорирана в договорното правоотношение. Съответно, без да даде възможност на потребителя впоследствие дали да сключи застраховка с избрано от самия него застрахователно дружество, кредиторът още при сключване на договора му е възложил заплащане на сумата от 1 751.98 лева под формата на застрахователна премия, без при това да я калкулира в ГПР. Тази застрахователна премия е станала част от главницата, т.е. най-вероятно тя също се олихвява, наред с реално усвоената сума на заема. Следователно, застрахователната премия реално не представлява отделна услуга, а е част от цялостното споразумение и следва да бъде включена в ГПР. За да получи сумата от 5 000.00 лева /чистата стойност на заема/, за ищеца като потребител се е наложило да приеме и заплащането на застрахователната премия. Ищецът като потребител не е имал възможност да се запознае нито с условията на застраховката, предлагана от Ти Би Ай Банк преди сключването на договора, нито да избере застрахователно дружество, различно от това, използвано от Ти Би Ай Банк. При това положение на основание процесния договор за потребителски кредит изначално му е вменено задължение да заплаща към месечните вноски и застрахователни премии и респективно, клаузата, съгласно която ищеца следва да заплати застрахователна премия в размер на 1 751.98 лева, представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143, ал.2, т.10 от ЗЗП. Механизмът на сключване на договора е, че на ищеца са били изпратени като пакет документи както индивидуалния договор, така и този със застраховател, при това едностранно определен от Ти Би Ай Банк. Ищецът като потребител не е имал избор нито на застраховател, нито е получил каквито и да било оферти от кредитора за възможности да прецени с кое застрахователно дружество да сключи застраховка, като практически сключването на договора е било обвързано със задължително застраховане и допълнителни разходи именно с предложеното от Ти Би Ай Банк застрахователно дружество. Счита, че по този начин са нарушени правата му в качеството на потребител, клаузата за застраховка не е уговорена индивидуално и вменява допълнителни задължителни плащания на икономически по-слабата страна в правоотношението. Нищожна е и таксата „еднократна такса за оценка на риска” в размер на 810.24 лева, като няма никаква яснота какви точно услуги се предлагат срещу тази такса. Вместо това, тя се калкулира към главницата и реално ищецът не е получил сума от 810.24 лева над усвоените 5 000.00 лева. Счита, че тази такса също следва да се третира като част от лихвата по кредита, невключена във възнаградителната, поради което е и нищожна. Задължение на кредитора по смисъла на ЗПК е да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя, а не да прехвърля отговорността за това на икономически по-слабата страна, възлагайки му заплащане на допълнителни такси, които реално представляват скрити лихви. Още по-порочната практика е тази да се приобщава към главницата и да се олихвява заедно с реално усвоената сума на заема, какъвто е настоящия случай. На последно място ищецът твърди, че нищожна поради противоречието с добрите нрави е и клаузата, в която възнаградителната лихва е фиксирана на 33.67%, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва, до който се счита, че договорната лихва не накърнява добрите нрави. Поради това съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността/нищожността на договор за потребителски кредит № 7001064230/21.10.2019г. сключен между Б. С. И. и „Ти Би Ай Банк” ЕАД, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. В условията на евентуалност, ако съдът приеме, че процесният договор за потребителски кредит е действителен, моли съда да прогласи нищожността на отделни клаузи, съдържащи се в него, а именно – клаузата, вменяваща задължение на ищеца – потребител да заплаща застрахователна премия за застраховка „Защита на кредита” в размер на 1 751.98 лева, клаузата за заплащане на еднократна такса за оценка на риска в размер на 810.24 лева, както и клаузата, регламентираща договорна лихва в размер на 33.67%. Претендира и направените по делото разноски.

Съдът, като взе предвид изложените от ищеца в исковата молба фактически обстоятелства, на които основава претенциите си и формулираните петитуми, квалифицира правно предявените евентуално съединени искове, главният установителен - с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД – за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит поради противоречието му със закона – с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а евенталният установителен – с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 – за прогласяване нищожността на отделни договорни клаузи поради противоречието им със закона – разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД.

Ответникът “Ти Би Ай Банк” ЕАД със седалище и адрес на управление: гр.София, район „Лозенец”, ул.”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, представлявано от всеки двама от изпълнителните директори Валентин Ангелов Гълъбов, Александър Чавзаров Димитров и Николай Георгиев Спасов, оспорва изцяло предявените искове. Твърди, че не е налице нарушаване на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Изложените твърдения не кореспондират с разпоредбите на договора за кредит и по-специално на чл.9, където са посочени размерът на приложимия лихвен процент и условията за прилагането му, както следва: чл.9.1 от договора за кредит посочва размерът на лихвения процент, с който се олихвява предоставения кредит, а именно 33.67%; чл.9.2 от договора за кредит посочва условията за прилагането му – лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината; чл.9.3 от договора за кредит указва размерът на лихвата за 1 ден – изчислена като 1/360 част от лихвения процент. Неоснователно се явява и възражението, че не е посочен начинът на прилагане на договорната възнаградителна лихва, съобразно чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК доколкото в тази насока законът е ясен – видно от пар.1, т.4 от ДР на ЗПК лихвения процент се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит. Т.е. липсва каквато и да е неяснота как точно се прилага този лихвен процент. Горната правна норма не изисква размера на възнаградителната лихва да се посочва като сума в лева, а същата следва да се посочва в проценти /по аргумент от пар.1, т.4, т.5, т.5а и т.6 от ДР на ЗПК/, както е сторено. Аналогично е решението дадено в чл.3, б.”и” от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити – „лихвен процент” означава лихвеният процент, изразен или като фиксиран, или като променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит. Т.е. в закона има ясно изразен начин на прилагане на лихвения процент – на годишна основа към сумата на усвоения кредит. Касае се до императивна правна норма и същата се прилага към договора за кредит независимо дали същата е отразена в договора или не /чл.9 от ЗЗД/. Също така, ако има променлив лихвен процент, той следва да е изрично предвиден в Договора, което в случая не е така, т.е. променлив лихвен процент не е приложим както се твърди от ищеца. Чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК изисква точно посочване в договора на ГПР и общата дължима от потребителя сума към момента на сключване на договора, което изискване е спазено и написано в Договора: ГПР – 49.31% и обща дължима сума 13 856.01 лева. Останалите възражения срещу начина на изчисляване на ГПР съобразно изискването на ЗПК по определения в приложение № 1 начин също са неоснователни, защото тежестта за доказване на тази евентуална грешка в изчислението тежи върху страната, която го твърди, а доказателства в тази насока не са искани и представени. Не става ясно по какъв начин ищецът стига до извода, че реалният размер на ГПР по кредита е в размер над посочения. Формулата за изчисление на ГПР /Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК/ е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй като в него следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите по кредита /аргумент от чл.11, т.10 от ЗПК/, включващ общите разходи по кредита, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, включително за посредничество/ изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит /чл.19, ал.1 от ЗПК/. Следователно ГПР изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и уговореното заплащане на възнаградителната лихва за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя. Презюмира се, че всички разходи с отпускането и използването на финансовия ресурс представляват граждански плод /възнаградителна лихва/. В чл.19, ал.3 от ЗПК са посочени изключенията, т.е. разходите, които не са включени в ГПР. Не следва разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК да се тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл.22 от ЗПК е налице само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съотвества на действително прилагания между Банката и потребителя. Неправилното изчисляване на ГПР по кредита, чрез невключване в неговото процентно изражение на задължение /както твърди ищеца/, което е установено в глобален размер чрез посочване на неговата стойност, не води до недействителност на договора за кредит на соченото основание. В случаите, в които ГПР надвишава установеният в закона максимум по чл.19, ал.4 от ЗПК, приложение намира разпоредбата на чл.19, ал.5 от ЗПК, която указва, че това води до недействителност на самата клауза в договора. Отделно, в т.3 от Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК са изброени случаите на изчисляване на ГПР при условията на допусканията, които се ограничават до хипотези, които не са приложими към процесния договор като например допускания при изменение на лихвения процент и на стойността или размера на разходите включени в ГПР, възможности за усвояването, договор за овърдрафт, при договор за потребителски кредит с неопределен срок. Задължението на кредитора да включи в съдържанието на договора за кредит „взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин” не е абсолютно. Такова задължение било налице само ако такива допускания са били използвани при изчисляване на ГПР, ако не са използвани допускания, то кредиторът не е длъжен да предоставя такава информация. „Допусканията” предвидени в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК са описани детайлно в т.3 от Приложение № 1 към чл.19, ал.1 от ЗПК. Допусканията, които кредиторът следва да вземе предвид при изчисляване на ГПР са породени от липсата на информация в договора или от променливостта на някои от параметрите по договора /лихва, срок, падеж/ и могат да бъдат групирани по следния начин: При наличие на клаузи позволяващи изменение на лихвения процент по договора за кредит – допуска се, че ГПР ще се изчислява при първоначално договорения размер на кредита; При наличие на възможност за усвояване на кредита на части – допуска се че е усвоен изцяло и в началото на договора; При договор за кредит с неопределен срок – допуска се, че договорът е сключен за срок от една година; Когато договорът за кредит не предвижда общ размер на кредита – допуска се, че той е 3 000 лева. Пълно описание на допусканията е дадено в т.3 от Приложение № 1 към ЗПК, като неописаните по-горе хипотези са варианти на комбинации от описаните. В процесния договор за кредит, сключен между страните, липсват неясноти, които да обуславят използването на допускания при изчислението на ГПР, поради което такива допускания не са предоставяни като информация по договора. Договорът за кредит е сключен за конкретна сума, за конкретен срок, при фиксирана лихва, приложема за целия срок и се усвоява еднократно и в началото на договора. Не е налице нарушаване и на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. Видно от Договора в чл.11.2 е инкорпориран погасителен план, в който са посочени брой, размер в лева и падеж на всяка вноска. Доколкото при процесния договор е приложим фиксиран лихвен процент за целия период, изискването за посочване на последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми в това число главница и лихва е неприложимо. Ако потребителят е имал неразбиране относно тази част на договора, същия има правото дадено му в чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК – да изиска безвъзмездно от кредитора детайлен погасителен план, който да даде информация за размера на погасената сума и оставащата за плащане сума, като отразява погасяването на задължението по компоненти /такси, лихва, главница/, поради, което следва да предостави и разбивка по компоненти на главницата. Този погасителен план се предоставя на потребителя само – 1. при поискване и 2. ако е извършвал погасявания по кредита. Този погасителен план не може да бъде част от договора, защото се предоставя само при извършено погасяване на вноски по кредита. Такова искане не е подавано до Банката от страна на кредитополучателя. Също така, в Договора е обективиран погасителен план с посочване на падежа и размера на дължимите погасителни вноски. Посочен е чистия размер на кредита, размерът на дължимата такса, както и общия размер на задължението на кредитополучателя, поради което начинът на съотнасяне на дължимата погасителна вноска към погасяване на всички задължения по пера е изводим при разделяне на размера на съответното, посочено в глобален размер, в Договора задължение, разделено на броя на погасителните вноски. По същият начин в тази част неоснователно се явява възражението от страна на ищеца, като съгласно чл.10, т.2, б.”з” и „и” от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, договорът за кредит следва да посочва кратко и ясно размера, броя и периодичността на дължимите погасителни вноски и когато е уместно, реда на разпределение на вноските между различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването и правото на потребителя да получи при поискване и безвъзмездно и по всяко време през целия срок на действие на договора за кредит извлечение под формата на погасителен план като планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, начислена на базата на лихвения процент – каквато разбивка не е изисквана от потребителя. Неоснователни са и твърденията на ищеца за нарушаване на добрите нрави при договаране на лихва в размер по-голям от три пъти размерът на основния лихвен процент. Разбирането, че клауза, с която е уговорена тази лихва, противоречи на добрите нрави, се основава на съдебна практика, която не е актуална към настоящия момент и е преодоляна от последваща такава. Тази съдебна практика е постановено във времето, когато ЗПК не предвиждаше пределна горна граница на договорната лихва за потрибителските кредити и единственото ограничение на свободата на договаряне бяха правилата на добрите нрави по чл.9 от ЗЗД. С изменението на чл.19, ал.4 от ЗПК в редакцията, обн. В ДВ бр.35/2014г. законодателят въведе горна граница на ГПР в размер на пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на РБългария. Нарушаването на тази норма е скрепено със санкция в чл.19, ал.5 от ЗПК – нищожност на клаузата, в която е уговорен ГПР в размер, надвишаващ този по ал.4. Целта на тази норма е да се ограничи възлагането на несъразмерна тежест върху икономически по-слабата страна по договор за финансова услуга – потребителят. В конкретния случай договорната лихва е в размер на 49% и не надвишава петкратния размер на ГПР, което означава, че същата е договорена в рамките на закона – чл.19, ал.4 от ЗПК. След като не противоречи на закона, възнаградителната лихва не може да противоречи на правилата на добрите нрави. Независимо в какъм максимум е определена възнаградителната лихва по договора от по-голямо значение за потребителя, а и относно законосъобразността на съответната клауза е процента на ГПР приложим върху заетата сума, тъй като ОЛП е компонент при изчисляването на ГПР. Няма нарушаване и на разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Начислената такса за оценка на риска в размер на 810.24 лева не е сварзана с „управлението на кредита”. Ясно е указано в чл.7.1, че таксата е дължима еднократно и предварително преди сключване на договора. Фактът, че за удобство на потребителя е разсрочена в погасителните вноски, не променя момента на нейната изискуемост. Разсроченото плащане на таксата не означава, че потребителят плаща такса за администриране на кредита всеки месец, а просто означава, че едно задължение възникнало в началото на договора се разсрочва във времето. Процесната такса не е свързана с „усвояването на кредита”. Плащането на същата не обуславя дали потребителят ще усвои кредита или не. Същата покрива разходи извършени от Банката към момента на сключване на договора и непосредствено след него. Таксата се включва в „разходите” по кредита, които заедно с ГЛП, чийто размер в конкретния случай не надвишава максимално определения праг от 5 пъти законната лихва съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК. В представения на потребителя Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, Банката е предоставила предварителна информация за всеки друг разход свързан с Договора за кредит, а именно таксата в размер на 810.24 лева, т.е. клиентът е бил надлежно информиран за този разход съгласно изискванията на ЗПК. По отношение на сключената застраховка - ЗПК разглежда и т.нар. допълнителни услуги, които потребителят може да поиска и да получи при кандидатстването за кредит, по специално законът визира застрахователните услуги. В този смисъл е пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, в чл.25, ал.5 от ЗПК и др. Допълнителните услуги се предоставят с отделен договор за услуга и често от лице различно от кредитора. Застрахователната премия е цената на допълнителната услуга, чиято парична равностойност се дължи от потребителя /застрахованото лице/. Сумата от 1 751.98 лева представлява застрахователната премия по сключената застраховка. В искането за откриване на договорни отношения потребителят – длъжник изрично е декларирал избора на тази допълнителна услуга – застраховка, а в чл.7.2.2. от договора за кредит потребителят изрично възлага на кредитора да преведе частта от средствата по кредита /общия размер на кредита/, касаеща застрахователната премия, на съответния застраховател. Единствено стойността на застрахователната премия, която си финансира от Банката е елемент от главницата по кредита, но това е финансов елемент, който няма нищо общо със застрахователния договор. Съгласно чл.19 от процесния договор за потребителски кредит, при сключване на договора, потребителят не е длъжен да сключва застраховка. Само по свое желание и по собствено усмотрение потребителят може да сключи някоя от застраховките, или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора, в качеството му на застрахователен агент, без това обаче да е задължително условие за сключване на самия договор. Съгласно разпоредбата на чл.9 от ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Съгласно пар.1 от ДР на ЗЗП, застрахователната премия или всеки друг разход свързан с предоставянето на допълнителна услуга са част от общите разходи, които се включват при изчислението на ГПР, но само ако са били задължително условие за сключването на договора за кредит. В този смисъл е и чл.19 от Договора, където изрично е посочено, че сключването на застраховката не е задължително условие за сключването на договора за кредит. Това еднозначно показва, че допълнителната услуга застраховка не е задължително условие за получаването на кредита, т.е. застрахователната премия не следва да бъде включвана в общите разходи по кредита, но е включена в главницата – която е компонент на ГПР. В чл.7 от договора за кредит „Общ размер на кредита и условия за усвояването му” ясно е посочен размерът на предоставения финансов ресурс, включващ размера на застрахователните премии и формиращ общия размер на кредита – главница. Застрахователните премии са цената на допълнителната услуга, чиято парична равностойност се дължи от длъжника /застрахованото лице/. В искането за откриване на договорни отношения кредитополучателят изрично е декларирал избора на тази допълнителна услуга – застраховка. Общият размер на кредита е 7 562.22 лева и включва отпуснатата сума по сметка на кредитополучателя в размер на 5 000.00 лева и застрахователната премия в размер на 1 751.98 лева – в тази връзка ищецът неправилно изчислява процента на ГПР, като включва застрахователната премия като разход към кредита. Процесният застрахователен договор, обективиран в застрахователен Сертификат № 170010642302019 и прилежащите към него общи условия и предварителна информация е сключен по реда на чл.382 от КЗ. Този тип застраховки за уредени в глава 37 от КЗ със заглавие „Застраховка за обезпечение на заем или банков кредит, застраховане на лизингово имущество”. Няма изискване в КЗ този тип застраховки да отговарят освен на изискванията на КЗ и на изискванията на ЗПК. Отделно КЗ е нормативен акт от по-висш ранг от ЗПК. На кредитополучателя са му били предоставени Общи условия, които са неразделна част от Групов застрахователен договор за застраховка „Защита на кредита”, „Защита за 66+” и „Защита на сметките” № 1/2019 сключен между „Кардиф Животозастраховане, Клон България”, „Кардиф Общо застраховане, Клон България”, от една страна като застрахователи и „Ти Би Ай Банк” ЕАД от друга страна, като застраховащ. Застраховка „BANK пакет 3 сметка” се сключва при условията на чл.362 от КЗ като застраховка сключена в полза на кредитор за обезпечаване на вземането на застраховащия от застрахования по сключен между тях договор за потребителски кредит и предоставя на застрахованите лица застрахователна закрила при настъпване на рисковете, посочени в ОУ, в резултат на които застрахованото лице реализира загуба на обичайния си доход, влияеща неблагоприятно върху възможността да погаси надлежно кредита във връзка с който е сключена застраховката. Застраховка „BANK пакет 3 кредит + сметка” предоставя на застрахованите лица застрахователна закрила при настъпване на рисковете, посочени в ОУ, в резултат на които застрахованото лице реализира загуба на обичайния си доход, влияеща неблагоприятно върху възможността да посреща текущите разходи/сметки на семейството си. По-конкретно, премията платена от кредитополучателя за застраховка по застрахователна програма „Защита на кредита” покрива следните рискове: 1. Смърт в резултат на злополука или заболяване; 2. Трайно намалена или загубена работоспособност в резултат на злополука или заболяване; 3. Временна неработоспособност над 30 дни в резултат на злополука или заболяване; 4. Нежелана безработица в резултат на уволнение над 30 дни; 5. Хоспитализация над 3 дни в резултат на злополука – активира се в случай, че застрахованото лице не може да се възползва от риска НБРУ; 6. Полагане на грижа за болен над 30 дни; При навършване на 66г. до 70г. покритите рискове са Смърт в резултат на злополука или заболяване и ХРЗ. По застрахователна програма „Защита на сметките” застраховката покрива следните рискове: 1. Смърт в резултат на злополука или заболяване; 2. Трайно намалена или загубена работоспособност в резултат на злополука или заболяване; 3. Временна неработоспособност над 30 дни в резултат на злополука или заболяване; 4. Нежелана безработица в резултат на уволнение над 30 дни; 5. Хоспитализация над 3 дни в резултат на злополука – активира се в случай, че застрахованото лице не може да се възползва от риска НБРУ. За потребителя съществува възможността сам да избере някоя от услугите предлагани от кредитора или друга услуга, с различен застраховател, без това обаче да е задължително условие за сключване на самия договор. Отделно, потребителя може, ако реши да се откаже от сключената застраховка по всяко време. Към настоящия момент кредита на ищеца не е погасен и той остава да дължи по сключения договор за потребителски кредит № 7001064230/21.10.2019г. следните парични суми: 2 909.49 лева – главница; 4 765.95 лева – договорна лихва и 379.63 лева – наказателна лихва за периода от 04.09.2020г. до 25.06.2022г. По изложените съображения моли съда да приеме, че не са налице обстоятелствата съгласно ЗПК и/или ЗЗД за обявяване на процесния договор за потребителски кредит или отделни негови клаузи за недействителни, като предявения иск да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

От събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

На 21.10.2019г. ищецът е сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит № 7001064230, по силата на който „Ти Би Ай Банк” ЕАД му предоставил потребителски кредит в размер на 5 000.00 лева, при ГПР 49.31%, годишен лихвен процент 33.67%, без уговорен лихвен процент на ден. Общият размер на кредита възлизал на 7 562.22 лева, от които 5 000.00 лева – реално усвоена главница, 1 751.98 лева – общ размер на застрахователната премия и 810.24 лева – еднократна такса за оценка на риска. Видно от инкорпорираната в Договора таблица, озаглавена „Погасителен план”, кредитът следвало да бъде погасен от кредитополучателя чрез заплащане на 48 броя месечни погасителни вноски, от които 47 вноски в размер на 288.67 лева и 48-та вноска в размер на 288.52 лева, с краен срок за погасяване на кредита 25.10.2023г. или общата сума по кредита, която следвало да бъде върната от ищеца възлиза в размер на 13 856.01 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът прави следните правни изводи:

Изхождайки от предмета на договор за потребителски кредит № 7001064230/21.10.2019г. и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.

Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.

Съгласно сключения договор за потребителски кредит № 7001064230/21.10.2019г., „Ти Би Ай Банк” ЕАД е предоставила на Б. И. потребителски кредит в размер на 5 000.00 лева, при ГПР 49.31%, годишен лихвен процент 33.67%, без уговорен лихвен процент на ден. Общият размер на кредита възлизал на 7 562.22 лева, от които 5 000.00 лева – реално усвоена главница, 1 751.98 лева – общ размер на застрахователната премия и 810.24 лева – еднократна такса за оценка на риска. В договора брой на погасителни не се сочат конкретно, но в инкорпорираната в него таблица, озаглавена „Погасителен план”, вноските са 48, като всяка вноска е дължима месечно на посочената в таблицата дата. Размера на месечната погасителна вноска е 288.67 лева, без да е посочено ясно какви компоненти съдържа – какъв е размерът на главницата, договорната лихва, други такси и вземания. Общата сума по кредита, която следва да бъде върната е в размер на 13 856.01 лева, при реално усвоена главница от 5 000.00 лева. При тези данни съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит е изцяло недействителен по смисъла на ЗПК и ЗЗП. Договорът за кредит /заем/, какъвто е настоящият, е финансова услуга по смисъла на дадената дефиниция в пар.13, т.12 от ДР на ЗЗП. Регламентацията на договорите за кредит се съдържа в ТЗ, ЗКИ и в специалния ЗПК. Следва да се подчертае, че в случая разпоредбите на специалните закони – ЗПК и ЗЗП, дерогират общите правила, съдържащи се в ТЗ. Съгласно легалното определение в чл.9, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за изплащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно пар.4 от ДР на ЗПК, този Закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. При съобразяване на цитираните разпоредби следва да се приеме, че договорът за кредит по своята правна характеристика е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. Договорът за кредит, както и останалите търговски сделки, се подчинява на общите правила за сключването и действителността на сделките, установени в гражданското и търговско право с разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния ЗПК не са предвидени особени правила за сключването и действителността му. В чл.22 от ЗПК са предвидени няколко хипотези за недействителност на договорите за потребителски кредит, а именно: „Когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, т.7-12, чл.20, ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен”. В настоящия случай съдът намира, че процесният договор за потребителски заем е недействителен поради наличието на няколко от хипотезите, регламентирани в чл.22 от ЗПК. В чл.10, ал.1 от ЗПК са регламентирани изискванията, на които задължително трябва да отговарят договорите за потребителски кредити, за да са действителни, като едно от тях е изискванията за шрифт не по-малък от 12, да е съставен по ясен и разбираем за потребителя начин, а в случая последното изискване не е спазено. Договорът не е съставен по ясен и разбираем за потребителя начин. Дори и при прочит от специалист, не е ясно например как е формирана всяка месечна вноска. Не е ясно също така защо при отпуснат заем в размер на 5 000.00 лева, лихвен процент от 33.67% и ГПР от 49.31%, крайната дължима от ищеца сума възлиза на 13 856.01 лева, т.е. оскъпяването е в порядъци, далеч надхвърлящи допустимия от закона ГПР от 50%. От гореизложеното следва, че ищецът е бил подведен още изначално от икономически по- силната страна – кредитора, че сключва договора при посочените параметри – 33.67% възнаградителна лихва и 49.31% ГПР. Неяснота възниква и при тълкуването на това какво точно съдържа месечната погасителна вноска като компоненти, тъй като е посочена като обща стойност от 288.67 лева. Не е ясно дали не само главницата, но и „застрахователната премия”, както и „таксата за еднократна оценка на риска” всъщност не са обща главница от 7 562.22 лева и не се олихвяват наред с посочената чиста стойност на заема, което е недопустимо. В чл.11, ал.1, т.11 и 12 от ЗПК законодателят е предвидил като условие за действителност на договорите за потребителски кредити, какъвто е процесният, наличие на подробен погасителен план, както следва: т.11 условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването; т.12 информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит. В процесният договор за потребителски кредит липсва и ясно посочен лихвен процент на ден, което също е неизпълнение на задължителните изисквания на ЗПК, водещи до пълната недействителност на договора. В чл.22 от ЗПК е предвидено, че ако не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.7-12, договорът за потребителски кредит е недействителен. При липса на конкретен погасителен план, в който ясно да са разписани отделните плащания във всяка анюитетна вноска, а именно – каква част от нея представлява главница, каква – възнаградителна лихва, каква – такси или други вземания на кредитора, договорът е недействителен. На следващо място, в процесният договор за потребителски кредит кредиторът се е задоволил единствено да посочи като абсолютни стойности лихвения процент и ГПР на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на ГПР /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49.31%, освен лихвен процент от 33.67%. В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредбите на ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя – настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид в това число и тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Т.е., в посочената величина като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства липсва. Посочен е лихвен процент от 33.67%, но не се изяснява как тези стойности се отнасят към ГПР по договора и какво друго е включено в ГПР, чийто размер е 49.31%. В случая при определяне на ГПР по кредита не е посочен разхода за застрахователна премия, както и допълнителната такса ангажимент. В този смисъл, би следвало ГПР да е с размер, равен на възнаградителната лихва, т.е. да възлиза на 33.67%, а той не е, поради което и договорът се явява недействителен на основание чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. В допълнение следва да се посочи, че целта на цитираната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован извод дали да го сключи. Такова е и изискването на чл.10, пар.1, б.”ж” от Директива 2008/48/ЕО: „... посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент”. Неяснотата относно начина, по който ГПР е формиран, води и до неяснота относно включените в него компоненти. При това положение не може да бъде извършена преценка и дали ГПР de facto няма да надхвърли законоустановения максимален размер, регламентиран в ЗПК, а със сигурност това е така, тъй като крайната сума, която ищецът следва да върне по заема, е в размер на 13 856.01 лева при усвоена сума от 5 000.00 лева. След като липсва валидна уговорка за ГПР, то липсва и задължителен реквизит от съдържанието на договора съгласно изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и последния е недействителен – чл.22 от ЗПК. Отделно от това недействителен е и договор за потребителски кредит, в който не е изрично уговорен лихвен процент на ден – чл.22 от ЗПК във вр.с чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, както и договор, който ако е сключен при Общи условия, не включва Общи условия, подписани на всяка страница от потребителя. Липсата на този реквизит – безусловно определяне на лихвения процент на ден, влече до недействителност на целия договор за паричен заем. Тези условия също не са били изпълнени, поради което по силата на ЗПК, процесният договор за потребителски кредит е изцяло недействителен. Съдът следва да отбележи и че клаузата, предвиждаща задължителна застраховка „Защита на кредита” е нищожна. На първо място следва да се прецени дали клаузата, предвиждаща заплащането на застрахователни премии е индивидуално договорена, т.е. дали ищеца е пожелал сключването на застраховката или не е изразил съгласие за това, а самата клауза за заплащането им е била включена като част от общите условия. Принципно няма пречка в договора за кредит да бъде включена и клауза за заплащане на застрахователни премии, като е възможно тези премии да бъдат част от общите разходи по кредита по аргумент от пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, в който е дадена дефиниция на понятието „общи разходи по кредита”, а именно всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, и по-специално – застрахователните премии, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат от прилагането на търговски клаузи и условия. В настоящия случай застраховката „Защита на кредита” не е индивидуално договорена с ищеца, а е част от Общите условия, изготвени от икономически по-силната страна – Ти Би Ай Банк, върху която ищецът като потребител не е можел да влияе. Независимо, че в Договора уж е дадено право на избор на ищеца дали да сключи или не застраховка, то тази застраховка изначално е инкорпорирана в договорното правоотношение. Съответно, без да даде възможност на потребителя впоследствие дали да сключи застраховка с избрано от самия него застрахователно дружество, кредиторът още при сключване на договора му е възложил заплащане на сумата от 1 751.98 лева под формата на застрахователна премия, без при това да я калкулира в ГПР. Тази застрахователна премия е станала част от главницата, т.е. най-вероятно тя също се олихвява, наред с реално усвоената сума на заема. Следователно, застрахователната премия реално не представлява отделна услуга, а е част от цялостното споразумение и следва да бъде включена в ГПР. За да получи сумата от 5 000.00 лева /чистата стойност на заема/, за ищеца като потребител се е наложило да приеме и заплащането на застрахователната премия. Ищецът като потребител не е имал възможност да се запознае нито с условията на застраховката, предлагана от Ти Би Ай Банк преди сключването на договора, нито да избере застрахователно дружество, различно от това, използвано от Ти Би Ай Банк. При това положение на основание процесния договор за потребителски кредит изначално му е вменено задължение да заплаща към месечните вноски и застрахователни премии и респективно, клаузата, съгласно която ищеца следва да заплати застрахователна премия в размер на 1 751.98 лева, представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143, ал.2, т.10 от ЗЗП. Механизмът на сключване на договора е, че на ищеца са били изпратени като пакет документи както индивидуалния договор, така и този със застраховател, при това едностранно определен от Ти Би Ай Банк. Ищецът като потребител не е имал избор нито на застраховател, нито е получил каквито и да било оферти от кредитора за възможности да прецени с кое застрахователно дружество да сключи застраховка, като практически сключването на договора е било обвързано със задължително застраховане и допълнителни разходи именно с предложеното от Ти Би Ай Банк застрахователно дружество. По този начин са нарушени правата на кредитополучателя в качеството му на потребител, клаузата за застраховка не е уговорена индивидуално и вменява допълнителни задължителни плащания на икономически по-слабата страна в правоотношението. Нищожна е и таксата „еднократна такса за оценка на риска” в размер на 810.24 лева, като няма никаква яснота какви точно услуги се предлагат срещу тази такса. Вместо това, тя се калкулира към главницата и реално ищецът не е получил сума от 810.24 лева над усвоените 5 000.00 лева. Такса също следва да се третира като част от лихвата по кредита, невключена във възнаградителната, поради което е и нищожна. Задължение на кредитора по смисъла на ЗПК е да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя, а не да прехвърля отговорността за това на икономически по-слабата страна, възлагайки му заплащане на допълнителни такси, които реално представляват скрити лихви. Още по-порочната практика е тази да се приобщава към главницата и да се олихвява заедно с реално усвоената сума на заема, какъвто е настоящия случай. На последно място нищожна поради противоречието с добрите нрави е и клаузата, в която възнаградителната лихва е фиксирана на 33.67%, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва, до който се счита, че договорната лихва не накърнява добрите нрави.

По изложените съображения, съдът счита, че договор за потребителски кредит № 7001064230/21.10.2019г. сключен между Б. С. И. и „Ти Би Ай Банк” ЕАД, е недействителен поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. Предявеният главен иск се явява основателен и следва да се уважи изцяло.

Поради уважаването на главния иск съдът не следва да се произнася по предявения евентуален такъв.

Съдът следва да отбележи, че съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, „когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита“. По делото няма представени доказателства дали ищецът е извършвал някакви плащания по договора за потребителски кредит, кога и в какъв размер, но ако има такива то те следва да се приспаднат от дължимата главница в размер на 5 000.00 лева.

На основание чл.38, ал.2 от ЗА и предвид уважаването на предявения иск, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат К. И. Б., с ЕГН: •••••••••• от АК – гр.Русе, с адрес за упражняване на дейността: гр.София, ул.”Гургулят” № 31, офис-партер, адвокатско възнаграждение за оказаната от нея безплатна правна помощ на ищеца в размер на 1 056.22 лева – определено по реда на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в минимален размер съобразно цената на иска, която е 7 562.22 лева.

На основание чл.78, ал.6 от ГПК и предвид уважаването на предявения иск, ответникът следва да бъде осъден да заплати по бюджетната сметка на Районен съд – гр.Русе държавна такса за производството по делото в размер на 302.49 лева /определена по чл.69, ал.4 от ГПК 4% от стойността на договора – 7 562.22 лева/.

Мотивиран така и на основание чл.235 и сл. от ГПК, съдът