Решение № 1516 от 31.10.2025 г. на Административен съд - Ямбол по дело № 217/2025 г.

Производството е по реда на чл. 203 от АПК, вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ по предявен от Д. Г. Д. от [населено място] иск да бъде осъдена Главна дирекция „Гранична полиция“ към Министерство на вътрешните работи, гр. София, да й заплати сумата от 180 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, влошено здравословно състояние, постоянно безпокойство, безсъние, липса на апетит и тревожност, вследствие от незаконосъобразни действия и бездействия на служителите на Главна дирекция „Гранична полиция“ - София, назначени на смяна на 07.06.2023 г. на ГКПП „Капитан Андреево“, които, при осъществяване на административна дейност - граничен контрол и гранични проверки, не са предприели дължимите по закон действия и не са предотвратили пресичането на държавната граница и отпътуване извън пределите на Република България на малолетните й внуци Л. В. Д. и Д. В. Д., двамата родени на 02.08.2019 г., при отсъствието на бащата и без доказателства за дадено от последния изрично писмено доказателство за съгласие за това, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от деня на увреждането - 07.06.2023 г. до пълното й изплащане. В съдебно заседание ищцата се явява лично и с адвокат С. от •, като исковата претенция се поддържа изцял. Прави се искане да бъде уважена по подробно изложени съображения. Иска се и присъждане на разноските по делото. Ответната страна - Главна дирекция „Гранична полиция“ - София, редовно призована, не изпраща представител. В представения отговор на исковата молба и в депозирана молба по делото искът се оспорва като недоказан по основание и размер и се иска съдът да го отхвърли, като са изложени подробни съображения по съществото на спора; отправено е и алтернативно искане за намаляване размера на обезщетението при евентуално уважаване на иска. Заявена е претенция за разноски. Участващият в процеса прокурор от Окръжна прокуратура - Ямбол изразява становище, че предявеният иск е неоснователен, като счита, че не е налице виновно неизпълнение на служебни задължения от страна на служителите на Гранична полиция - същите са действали съобразно техните правила и инструкции относно пропускане през държавната граница на лица с двойно гражданство и са изпълнили всички техни задължения за конкретните случаи, когато преминават през границата на Република България деца с един родител, гражданин на две държави. Алтернативно сочи, че размерът на иска е твърде завишен с оглед връзката внуци - баба. Пледира за отхвърляне на предявената искова претенция. По делото са събрани писмени доказателства, приобщени са представените от страните с исковата молба и отговора по нея документи. Приети са като доказателства и Прокурорска преписка № 2468/2023 г. по описа на РП – Ямбол, (постъпила с Писмо вх. № 1913/05.08.2025 г.), както и копие на гр. д. № 3636/2025 г. по описа на Районен съд – Сливен, ведно с приложенията към него, (предоставено с Писмо вх. № 1855 от 28.07.2025 година). В качеството на свидетели са разпитани К. Т. Б. и Ц. Г. П., които с показанията си установяват относими към казуса факти и обстоятелства. Според свидетелката К. Т. Б. децата били много привързани към баба си и дядо си, поради което на тях им било мъчно след отвеждането им от страната. Б. свидетелства, че бабата и дядото са водили на детска градина децата и са ги прибирали, когато майката на децата е нямала възможност, понеже работела в гр. Ямбол и пътувала до [населено място]. По тази причина грижите били поети от бабата и дядото. Свидетелката сочи, че след като разбрала, че децата са изведени в Р., ищцата била постоянно на легло, неадекватна, притеснена, все плачеща. Твърди, че към момнета била още по-притеснена, тъй като синът й бил там (в Р.) – гледал децата, работел там от разстояние, а самите деца били травмирани, които обстоятелства узнала от самата ищца. Свидетелката твърди, че след отвеждането на децата Д. не успявала да върши нищо вкъщи, била отпаднала, постоянно с главоболие, търсила лекарска помощ заради нервите и притесненията. При изслушването си свидетелката Ц. Г. П. твърди, че е контактувала няколко пъти месечно с ищцата и съпруга й, които са баба и дядо на Л. В. Д. и Д. В. Д.. Сочи, че те са се радвали на децата, разказвали за тях през цялото време, разговорите се въртели все около децата и какво се случва, защото живеели в една къща и децата били постоянно там, бабата и дядото ги водили в парка, на детска градина, прибирали ги ги и извършвали всички ежедневни грижи – всичко, което излага свидетелката, сочи, че й е разказвано от бабата, без тя самата да го е виждал лично. След отвеждането на децата животът на Д. се променил - започнала да плаче, когато ставало въпрос за децата, рухнала, била нещастна, отслабнала, изнервена, почти отказвала да се храни (поемала храна, за да изпие изписваните й лекарства), отказвала срещи с приятели и близки. След цялостна преценка на събраните по делото доказателства в тяхното единство и поотделно съдът приема за установено следното от фактическа страна: Видно от представените удостоверения за раждане ищцата Д. Г. Д. е майка на В. Л. Д. и баба по бащина линия на малолетните деца Л. В. Д. и Д. В. Д. – и двамата родени на 02.08.2019 г. Установява се от доказателствата по делото също, че В. Л. Д. (син на ищцата) е български гражданин, който постоянно живее и работи в Република България, а съпругата му Т. В. Д. е руска гражданка със статут на постоянно пребиваваща, считано от 10.09.2017 г. Двамата са родители на малолетните деца Л. В. Д. и Д. В. Д., които са с месторождение •, тъй като са родени чрез репродуктивни процедури (донорска яйцеклетка и сурогатство) поради наличие на репродуктивни проблеми от страна на В.. Процедурата по зачеването, износването и раждането на децата по силата на сключени договори, които са приложени по делото, е извършена на територията на •, а като генетични родители на децата според отразеното в договорите са В. Л. Д. и Т. В. Д.. Децата имат българско и руско гражданство, но от рождението си до 07.06.2023 г. малолетните Л. В. Д. и Д. В. Д. са живели постоянно единствено в България. На 07.06.2023 г. малолетните деца Л. В. Д. и Д. В. Д. са изведени от България, преминавайки държавната граница през ГКПП „Капитан Андреево“, съпровождани единствено от майката Т. В. Д., без съгласието на бащата В. Л. Д.. На ГКПП „Капитан Андреево“ служител на „Гранична полиция“ - младши инспектор Ф. С. Д., извършил проверка на автомобила и пътниците в него. По време на проверката Т. Д. представила руски паспорт и карта за постоянно пребиваване в страната; представила и руски, и български паспорти на децата Л. и Д. Д.. Младши инспектор Д. прегледал данните в документите и извършил справка в информационните системи на „Гранична полиция“ относно автомобила и пътниците и доколкото не открил нередности, ги пропуснал да преминат границата и да влязат на територията на Република Турция, като по този начин станало възможно децата да напуснат територията на Република България. При горната фактическа установеност съдът достигна до следните правни изводи: Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и се разглежда по реда на глава единадесета от АПК. Същият е допустим, но разгледан по същество се преценя като НЕОСНОВАТЕЛЕН по следните съображения: По силата на чл. 203 от АПК, гражданите и юридическите лица могат да предявят искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. Искът по глава единадесета от АПК е граждански и се базира на фактическия състав на непозволеното увреждане, като е без значение виновно или не са действали длъжностните лица. Ето защо отговорността е обективна и гаранцонно-обезпечителна, а държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Вредата може да бъде имуществена, когато се накърнява имуществото, патримониума на правния субект – при претърпяна загуба или пропусната полза, или неимуществена – когато се засягат сериозно личността и достойнството на гражданина или му се причиняват болки и страдания, като субсидиарното прилагане на чл. 52 от ЗЗД дава възможност обезщетението за неимуществените вреди да се определя по справедливост. Доколкото редът на ЗОДОВ е специален, може да се прилага единствено и само тогава, когато липсва друг процесуален ред за претендиране на обезщетение за претърпените вреди. За уважаването на иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е необходимо да се установи по безспорен и категоричен начин наличието на следните кумулативно дадени предпоставки: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; вреда от такъв административен акт; причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Изискването за кумулативност на тези условия се изразява в това, че липсата на което и да е от тях води до непълнота на сложния фактически състав, поради което не може да се реализира отговорността на държавата или общините по предвидения специален ред, като доказателствената тежест за установяването им се носи от ищеца, който търси присъждане на обезщетение за понесени вреди. В случая, за да обоснове искането си ищцата твърди, че претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, влошено здравословно състояние, постоянно безпокойство, безсъние, липса на апетит и тревожност, са вследствие от незаконосъобразни действия и бездействия на служителите на Главна дирекция „Гранична полиция“ София, назначени на смяна на 07.06.2023 г. на ГКПП „Капитан Андреево“, които при осъществяване на административна дейност - граничен контрол и гранични проверки, не са предприели дължимите по закон действия и не са предотвратили пресичането на държавната граница и отпътуване извън пределите на Република България на малолетните му внуци Л. В. Д. и Д. В. Д., двамата родени на 02.08.2019 г., при отсъствието на бащата и без доказателства за дадено от бащата изрично писмено съгласие за това. Въз основа на приобщените по делото доказателства настоящият съдебен състав намира за доказани незаконосъобразните действия и бездействия на длъжностното лице в Главна дирекция „Гранична полиция“ при Министерство на вътрешните работи, което е било на смяна на ГКПП „Капитан Андреево“ на 07.06.2023 г. и е осъществило граничния контрол и проверка при преминаването на децата и майката в 10: 57 часа през държавната граница. При извършване на граничния контрол на 07.06.2023 г. длъжностното лице е осъществило незаконосъобразни действия, като е пропуснало през българската граница малолетните деца Л. В. Д. и Д. В. Д., български граждани, непридружени от единия им родител и без негово изрично съгласие. Нормативната уредба, която въвежда това изискване, е еднопосочна и непротиворечива. Д. Л. и Д. са български и руски граждани, но по силата на чл. 3 от Закона за българското гражданство пред българските власти те се считат само за български граждани. Нормата на чл. 127а от СК изисква въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, да се решават по общо съгласие на родителите, като при несъгласие въпросът се решава от съда. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 76, т. 9 от ЗБЛД, която урежда възможност за налагане на принудителна административна мярка - забрана за напускане пределите на Република България в случай, че малолетни и непълнолетни и поставени под запрещение лица нямат нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина от своите родители, настойници, попечители. Съгласно чл. 3 от Закона за българското гражданство български гражданин, който е и гражданин на друга държава, какъвто е и настоящият случай, се смята само за български гражданин при прилагането на българското законодателство, освен ако в закон е предвидено друго. Тази разпоредба задължава граничните власти да изискват декларация за съгласие на другия родител и в случаите, когато малолетното дете се легитимира с документ за самоличност на друга държава, както в случая. Безспорно е, че при проверката на документите на граничния пункт са представени както руските, така и българските паспорти на децата, т. е. длъжностното лице е било наясно с наличието и на българско гражданство на малолетните деца Л. и Д. Д. – в тази посока са всички налични по делото доказателства. В този случай служителят, извършил граничната проверка, е бил длъжен да приложи българското законодателство относно граничния контрол и да изиска представянето на декларация за съгласие от бащата. В същия смисъл е и нормативноустановената забрана за напускането на Република България на български гражданин под 18 години, притежаващ и друго гражданство, на който единият родител е български гражданин и не е дал писмено съгласие за пътуването му зад граница. В становището си ответникът се позовава на чл. 50 от Инструкция № 8121з-1492 от 4.11.2022 г. за реда и организацията за извършване на граничните проверки на граничните контролно-пропускателни пунктове, регламентираща, че разпоредбата на чл. 48, ал. 1 не се прилага по отношение на малолетни и непълнолетни български граждани, които представят освен български документ за самоличност и документ за самоличност или пребиваване, издаден от друга държава. Съгласно чл. 48, ал. 1 от инструкцията в относимата за казуса редакция към ДВ, бр. 91 от 2022 г., при гранична проверка на малолетни и непълнолетни български граждани, които напускат територията на Република България, се изисква писмено съгласие за пътуване от отсъстващия родител, настойник или попечител – български гражданин. Съдът намира, че в настоящия случай е неприложима нормата на чл. 50 от инструкцията - налице е разпоредба в нормативен акт от по-висока степен, която урежда реда за напускане на страната на непълнолетни лица, непридружени от двамата си родители, която обаче не забранява изрично напускането на страната на непълнолетния без специално разрешение. Това трябва да стане обаче във всеки конкретен случай само след преценка на всички обстоятелства и доказателства, които са представени на длъжностното лице. Тази преценка е обвързана с целта на разпоредбата да не се допуска неправомерното напускане на страната на малолетни и непълнолетни български граждани без съгласие на родителя/родителите. Чл. 50 от инструкцията пряко противоречи на разпоредбата на чл. 127а, ал. 1 от СК - касае се за изисквания, предвидени в закон, поради което чл. 102, ал. 1, т. 2 от ЗМВР е задължавал служителите на ответника, при липса на съгласие от другия родител, удостоверено по надлежния ред, да не допускат преминаването на децата през ГКПП, като предотвратят отпътуването им от България. Аргумент в тази посока се съдържа и в нормата на чл. 3 от ЗБГ, разписваща, че български гражданин, който е и гражданин на друга държава, се смята само за български гражданин при прилагането на българското законодателство, освен ако в закон е предвидено друго. В този смисъл не следва да се взема изобщо предвид дали лицето е гражданин и на друга държава така, както е разписано в инструкцията. Съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗБЛД, българските граждани, притежаващи и документи за самоличност, издадени от органите на друга държава, в отношенията си с българските държавни институции са задължени да удостоверяват самоличността си с български документи за самоличност, а не с паспорт от друга държава. Следва да се има предвид и регламентацията на чл. 76, т. 9 от ЗБЛД, където е употребен глаголът „може“, указващ на право на преценка на всеки служител, разглеждащ конкретното искане за преминаване на малолетно или непълнолетно лице съобразно задължението по чл. 5, ал. 1 от АПК за прилагане на нормативния акт от по-висока степен. Предвид това, в практиката си ВАС приема, че административният орган, осъществяващ граничен контрол, следва да извършва преценка на представените документи за пътуване на малолетното дете. Всеки служител, за да прецени дали може или не може да допусне малолетно лице да напусне България, следва да спазва изричните законови текстове на чл. 127, ал. 1 от СК, чл. 102, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, чл. 3 от ЗБГ, чл. 12, ал. 2 от ЗБЛД и т. 6. 1. - 6. 3. от Приложение VII към Кодекса на шенгенските граници. Ако установи, че детето има български паспорт, живее в България и липсва съгласие на единия родител за излизане от България, служителят е длъжен да не допуска детето да премине границата и да бъде отведено от страната. Разпоредбата на чл. 50 от инструкцията противоречи както на посочените по-горе разпоредби, така и на чл. 43, ал. 3 от ЗЧРБ, (установяващ забрана за напускане на Република България на български гражданин под 18 години, притежаващ и друго гражданство, на който единият родител е български гражданин и не е дал писмено съгласие за пътуването му зад граница), поради което приложимо е било изискването на закона за представяне на писмено съгласие от отсъстващия родител. В този смисъл са Решение № 7825 от 14.12.2023 г. по адм. д. № 7006/2023 г. по описа на Административен съд – София -град, потвърдено с Решение № 8725 от 11.07.2024 г. по адм. д. № 1956/2024 г. на ВАС; Решение № 6706/15.11.2021 г. по адм. д. № 5616/2021 г. по описа на Административен съд – София - град, потвърдено с Решение № 11239 от 7.12.2022 г. по адм. д. № 914/2022 г. на ВАС; Решение № 733/10.02.2022 г. по адм. дело № 7726 по описа на АССГ за 2021 г., потвърдено с Решение № 9719 от 01.11.2022 г. по адм. д. № 3339/2022 г. на ВАС. В разрез с разпоредбата на чл. 102, ал. 1, т. 2 от ЗМВР длъжностното лице на ГКПП „Капитан Андреево“, извършило граничната проверка на 07.06.2023 г., противозаконно е допуснало преминаването през граничния контролно-пропускателен пункт на малолетните деца Л. В. Д. и Д. В. Д., български граждани, непридружени от единия им родител и без неговото изрично съгласие. Двете деца не са отговаряли на предвидените в чл. 127а от СК условия, който е нормативен акт с по-висок ранг от инструкцията. В конкретния казус е следвало да бъде приложена именно императивната и недвусмислена разпоредба на чл. 127а, ал. 1 от СК, от който става ясно, че самото пътуване се решава с взаимно съгласие на родителите – употребеният в изказа съюз „и“ сочи на извод, че и пътуването, и издаването на документите за самоличност трябва да станат по общо съгласие на родителите, като няма спор по тълкуването на тази разпоредба. След като в националната правна уредба се съдържа ясна и изрична законова разпоредба, именно тя е следвало да се приложи пряко - чл. 127а от СК, както се посочи вече, е разпоредба от законов нормативен акт, която предвижда условията за преминаване през ГКПП съгласно чл. 102, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. Приложима е била и забраната по чл. 43, ал. 3 от ЗЧРБ за напускане на Република България на български гражданин под 18 години, притежаващ и друго гражданство, на който единият родител е български гражданин и не е дал писмено съгласие за пътуването му зад граница. В обобщение съдът намира, че разпоредбата на чл. 50 от Инструкцията е следвало да бъде оставена без приложение, тъй като пряко противоречи на чл. 102, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, чл. 127а от СК, чл. 76, т. 9 от ЗБЛД, чл. 3 от ЗБГ, чл. 43, ал. 3 от ЗЧРБ, както и на чл. 20, вр. Приложение VII, точка 6 от Кодекса на шенгенските граници, приложим съгласно Правилника за устройството и дейността на МВР. В този смисъл е и трайната съдебна практика, в т.ч. и Решение № 9719 от 01.11.2022 г. на ВАС по адм. д. № 3339/2022 г., където е застъпена тезата, че чл. 50 от отменената Инструкция № 8121з-813 от 09.07.2015 г., чието съдържание е възпроизведено и в чл. 50 на относимата към казуса Инструкция № 8121з-1492 от 04.11.2022 г. за реда и организацията за извършване на граничните проверки на гранично-пропусквателните пунктове (ДВ, бр. 91/15.11.2022 г.), въвежда изключение, неуредено в закона. Тук е мястото да се отбележи, че според § 2 от ПЗР на Инструкция № 8121з-1492 от 04.11.2022 г. тя се издава на основание чл. 30, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от Закона за Министерството на вътрешните работи. Съобразно разписаното в чл. 30, ал. 2 от ЗМВР Министърът на вътрешните работи е овластен единствено да определи с инструкция реда и организацията за осъществяване на дейността по гранични проверки по ал. 1, което не може да бъде в нарушение на законите. По силата на чл. 7, ал. 3 от ЗНА инструкцията е нормативен акт, с който висшестоящ орган дава указания до подчинени нему органи относно прилагане на нормативен акт, който той е издал или чието изпълнение трябва да осигури. Присъщо на инструкциите е, че те не могат да предвиждат нови хипотези, неуредени от закона, защото предмет на инструкцията не е прилагането на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен, (за разлика от наредбите). В този смисъл с инструкция не могат да бъдат уреждани предпоставките за упражняване на права, предвидени в Конституцията – съгласно чл. 35, ал. 1, изр. 2 от КРБ ограничения на правото на свободно придвижване могат да се въвеждат със закон, но не и с инструкция предвид въведеното с чл. 50 изключение, което не е неуредено в закона. Съгласно на чл. 15, ал. 3 от Закона за нормативните актове, а при действието на АПК и съобразно чл. 5, ал. 1 от АПК, когато постановление, правилник, наредба, инструкция или друг подзаконов нормативен акт противоречи на нормативен акт от по-висока степен, прилага се по-високият по степен акт, като задължението за спазване на йерархията на нормативните актове е разпростряно и спрямо административните органи. Въз основа на посоченото до тук съдът намира, че в случая незаконосъобразност на действията и бездействията е налице независимо дали разпоредбата е неприложима, защото не са налице фактите от хипотезата й, евентуално защото е нищожна или унищожаема - и в двата случая тя противоречи на законови разпоредби от по-висок ранг, които е било задължително да се приложат по силата на чл. 5 от АПК. В конкретния казус с допускането на децата да преминат през държавната граница на Република България на ГКПП „Капитан Андреево“ на 07.06.2023 г. в 10: 57 часа, пренебрегвайки законовите разпоредби в тази посока и неизисквайки съгласието на другия родител, служителят е извършил незаконосъобразни действия при осъществената от него административна дейност по граничен контрол и проверки. Налице е и незаконосъобразно бездействие, тъй като не е предотвратено преминаването на държавната граница от лица, които не са имали право да я преминават без съгласието на единия от родителите и без заместващо съгласието на този родител съдебно решение. В този смисъл осъществена е първата от трите кумулативни предпоставки за реализиране отговорността на държавата за причинени вреди. Независимо от това в настоящия случай не е налице причинна връзка между описаните по-горе действия и бездействия и сочения за настъпил вредоносен резултат. На първо място, действията и бездействията на служителите на ответната страна не са единственото необходимо и достатъчно условие за настъпването на вредите. За да се приеме, че вредите са преки и непосредствени и подлежат на обезщетяване от страна на ответника, трябва да не са необходими други действия, предпоставки и условия за тяхното реализиране. В конкретния казус посочените изисквания не са налице, доколкото преминаването на държавната граница е станало по инициатива и вследствие на предприетото от майката пътуване с децата й и при неговата липса, независимо от поведението на граничните служители не би се стигнало до твърдяния резултат. Също така, наличието на руски паспорти на децата и обстоятелството, че са руски граждани е предпоставяло възможността да бъдат изведени извън страната, като издаването на документите за самоличност на малолетните деца не би могло да стане без съгласието и участието на бащата, които обстоятелства са били известни както на него, така и на ищцата предвид твърденията за близост и непрекъснати контакти. Освен това ищцата и синът й навеждат търдения за липса на родителски качества и майчински чувства на привързаност, както и за влошени отношения между съпрузите, което се потвърждава и от приложените доказателства за водените впоследствие съдебни производства и по-конкретно тези, образувани в гр. д. № 199/2023 г. на Районен съд-Тополовград и гр. дело № 2623/2024 г. на Районен съд-Ямбол и гр. дело № 3636/2025 г. на Районен съд-Сливен. Въпреки това не са предпиети действия за налагане на обезпечителни или други мерки, които да възпрепятстват извеждането на децата от страната. На следващо място, въпреки че не могат да се ползват като доказателства в настоящия процес събраните в рамките на цитираните граждански дела свидетелски показания, както и останалите доказателства и изявленията на страните в тях, са категорична индиция за трайно влошените отношения между родителите на малолетните деца Л. В. Д. и Д. В. Д.. Вследствие на това естествено и логично се налага изводът, че майка им би предприела действия да напусне семейното жилище с тях и да се установи да живее другаде, което неминуемо би довело да прекъсване на контактите с техните дядо и баба. В подкрепа на този довод е и обстоятелството, че първоначално с Определение № 211/10.07.2024 г. по гр. д. № 199/2023 г. на Районен съд - Тополовград упражняването на родителските права е било предоставено на майката и е определено местоживеенето на децата да бъде на нейния адрес в Руската федерация. Ето защо преустановяването на контактите между ищцата и внуците й, както и твърдените от това вредни последици би настъпило независимо от действията или бездействията на служителите на ГДГП. Не е за пренебрегване и обстоятелството, че никъде в исковата молба и в хода на процеса не се ангажират доказателства, че вредите са в резултат на незаконосъобразните действията или бездействията на служителите на ГДГП, а се сочи само, че описаните страдания са в резултат на раздялата на ищцата с внуците й, която е настъпила единствено и само поради действията на тяхната майка и това не се влияе или обуславя от поведението на ответника. Също така с чл. 128, ал. 1 от СК са предвидени ред и гаранции за подържането на контакти между бабата и внуците, но задължени лица в това отношение са родителите на децата, поради което същите са отговорни да извършат всички необходими действия за изпълнението му и единствено към тях може да се отправя претенция, когато е налице нарушение. От събраните гласни доказателства се установява, че между бабата и внуците са съществували близки отношения, което е естествено за деца на такава възраст и след като са живеели в една къща, макар и на различни етажи. Същевременно децата не са живеели единствено при баба си и дядо си, а основните грижи за тях са били полагани от родителите им, подпомагани от бабата и дядото по бащина линия за времето, когато са били на работа. Освен липсата на изискуемата причинна връзка, не се доказва и настъпването на твърдените последици и претърпяването на неимуществени вреди. В тази насока представените медицински документи свидетелстват за промяна в здравословното състояние на ищцата, но няма категорични и безспорни данни промяната да е пряк и непосредствен резултат от това събитие. На следващо място в условията на съвременната глобализация и икономическото състояние в България е нормално да се търси реализация в по-широк периметър, поради което е естествено децата с единия или двамата си родители да напуснат [населено място] и да живеят далеч от баба си и дядо си, което е обичайна ситуация за много български семейства. Последното е следвало да се очаква предвид споровете между родителите за упражняване на правата им по отношение на децата, но не е предмет на настоящото производство. На свой ред не бе проведено пълно доказване по отношение на действително търпените от ищцата болки и страдания, въз основа на които при прилагане на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД съдът да е в състояние да определи справедлив размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. В тази насока разпитаните свидетели нямат трайни, пълни, преки и непосредствени впечатленията за отношенията между ищцата и внуците й, а черпят сведенията си от нейни и на съпруга й разкази. Ето защо от събраните по делото гласни доказателства не се доказва по категоричен начин за претендирания период ищцата да е търпяла твърдените неимуществени вреди и какъв е бил техният вид и интензитет. Паралелно с това дори и да се счете, че ищцата е изпитвала негативни емоции, довели до неимуществени вреди, то не може да се приеме, че са били в резултат на поведението на служителите на ГДГП. В обобщение на изложеното съдът намира от една страна, че не са налице в тяхната съвкупност всички изискуеми елементи от фактическия състав на увреждането, тъй като липсва пряка причинно-следствена връзка между действията и бездействията на служители на ответната страна, които сами по себе си не са достатъчни за настъпване на вредите, и твърдените вреди, а от друга страна, самите негативни преживявания, от които се твърди да са настъпили неимуществените вреди, не са в обем, по-голям от обичайните на притеснение, тъга и т. н., свързани с раздялата на бабата с внуците й, за да подлежат на обезщетяване. При дадени конкретни указания и уважени доказателствени искания ищцата не ангажира доказателства, които да установят твърдените от нея факти и обстоятелства при условията на дължимото пълно доказване. Предвид посоченото липсват два от задължителните елементи на фактическия състав, а именно вредата и причинната връзка между отменения административен акт и вредоносния резултат. Ето защо предявеният иск за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди е неоснователен и недоказан, поради което следва да бъде отхвърлен, ведно с претенцията за присъждане на законната лихва върху същата сума, считано от деня на увреждането - 07.06.2023 г. до пълното й изплащане, както и на тази за присъждане на разноски по производството. Независимо от изхода на делото следва да се отхвърли искането на ответната страна за присъждане на разноски. По силата на чл. 10, ал. 2, изречение първо от ЗОДОВ, ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. От своя страна чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, разграничава видовете разходи в производството по ЗОДОВ на „разноски“, „държавна такса“ и „възнаграждение за адвокат“, но доколкото е наложена трайна съдебна практика, че при отхвърляне на иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ ищецът не е задължен за направените разходи от ответната страна за адвокатско възнаграждение, респ. за юрисконсултско такова, то и претенцията на ответника по иска за присъждане на разноски следва да се отхвърли като неоснователна.