Решение № 61 от 12.4.2023 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 52/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Производството е въззивно, образувано по въззивна жалба вх. № 53 / 04.01.2023г. от Г. К. Д., представляван от адв.И. В. против решение № 477 / 21.12.2022г. г., постановено по гр.д416/2022г. г. по описа на ОС – Пазарджик, в частта, в която е отхвърлен предявения от него иск против П. на Р.Б. за присъждана на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ за разликата над уважения размер от 10 000 лв. до пълния предявен такъв от 80 000лв..Поддържат се съображения за неправилност на решението в неговата обжалвана част и е заявено искане същото да бъде отменено и постановено друго, с което искът му да бъде уважен изцяло.Претендира за разноски. Предмет на въззивно разглеждане е и насрещна въззивна жалба вх.№ 331/12.01.2023 г. от П. на Р.Б. против същото решение, в частта, в която предявеният от Д. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен като се поддържа, че в тази му обжалвана част решението е неправилно и се заявява искане същото да бъде отменено и предявеният иск изцяло отхвърлен, евентуално присъденото обезщетение да бъде намален. Отговори от страните не са постъпили. Контролираща страна А. п. П. намира присъденото с обжалваното решение обезщетение от 10 000 лв. за прекомерно. Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Съдът намира, че жалбите са подадени в срок, изпълнени са и останалите законови изисквания по отношение на тях и същите като ДОПУСТИМИ следва да бъдат разгледани по същество. Предмет на въззино разглеждане е иск от Г. К. Д. против П. на Р.Б. за ангажиране отговорността на Д. за причинени му неимуществени вреди в резултат на незаконно воденото против него наказателно производство, приключило с оправдателна присъда. Съдът, с решението, предмет на обжалване, е приел за безспорна следната фактическа обстановка: с постановление от 22.05.2018 г. на следовател от •••• ищецът е привлечен като обвиняем по ДП - сл.д.№•/••г. на ••••, пр.пр. №••••/••г. на ОП- П., за извършени престъпления по чл.199, ал.1, т.2 във вр. с чл.198, ал.1, т.4; чл.137; чл.319; чл.286, ал.2 във вр. с ал.1 и чл.290 НК. С постановление на ОП-П. от 10.10.2018г. наказателното производство по отношение на ищеца е частично прекратено, като прекратяването се изразява в промяна на правната квалификация на грабежа от деяние по чл.199, ал.1, т.2 във вр. с чл.198, ал.1, т.4 НК на такова по чл.198, ал.1, т.4 НК, при което делото е изпратено по компетентност на РП-П. С постановление на РП-П. от 18.10.2018 г., наказателното производство срещу ищеца е частично прекратено за престъпленията по чл.319; чл.286, ал.2 във вр. с ал.1 и чл.290 от НК и е продължило да се води за деянията по чл.198, ал.1, т.4 от НК и чл. 137 от НК, а именно: затова, че на 07.12.2014 г. в съучастие със С. С., използвайки физическа сила срещу В. Н. е отнел движими вещи от владението на последния и затова че на същата дата двамата са изоставили същия в беззащитно състояние, излагайки живота му на опасност. На 18.04.2019 г. срещу ищеца е внесен обвинителен акт за престъпленията по чл.198, ал.1, т.4 и чл.137 от НК и е образувано НОХД №•••/2019 г. на РС-Пазарджик като с присъда № ••••••/26.04.2021 г. ищецът е признат за невиновен за това, че е извършил грабеж в съучастие с Д., като е осъден за кражбата и за престъплението по чл.137 НК като му е наложено наказание „лишаване от свобода в размер на една година и четири месеца“. Впоследствие, с присъда № 12/12.10.2021 г., постановена по ВНОХД № •••/2021 г. на ОС- Пазарджик, ищецът е признат за невиновен и за кражбата - престъпление по чл.195 ал.1 т.4 вр.с чл.194 ал.1 от НК. Присъдата в тази й част е станала окончателна след произнасяне на ВКС с решение №••/24.02.2022 г. по НД № ••••/2021 г., с което е потвърдена. За престъплението по чл.137 от НК на ищеца наложеното наказание от лишаване от свобода е изменено на пробация. Така посочените факти съдът е приел да се установяват и от приложеното към настоящето дело НОХД №•••/2019 г. по описа на РС- Пазарджик като от приети писмени доказателства е установено, че ищецът има предишни осъждания. На база на тези безспорни обстоятелства и във връзка със събраните по делото доказателства за претърпени от ищеца болки и страдания в резултат на гореизложеното съдът е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл.2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Д. за репариране на претърпените от Д. неимуществени вреди от незаконно воденото против него наказателно производство и като е съобразил разпоредбата на чл.52 от ЗЗД е приел, че дължимото обезщетение следва да бъде в размер на 10 000 лв., в който размер е уважил иска като за разликата до пълния предявен такъв от 80 000 лв. искът е отхвърлен. Установената по делото фактическа обстановка не е оспорена с въззивните жалби от страните като в допълнение следва само да се каже, че от материалите по делото е видно, че по отношение на ищеца е било повдигнато и обвинение по чл.339 ал.1 от НК – за това, че на същата дата – 07.12.2014 г. е държал огнестрелно оръжие без надлежно разрешение за това, по което обвинение също е оправдан. Жалбоподателите във въззивите си жалби акцентират и въвеждат оплаквания основно по отношение на определения от съда размер на присъденото с решението обезщетение за неимуществени вреди като жалбоподателят ищец счита този размер за занижен като настоява, че съдът, при неговото определяне, не е съобразил негативния ефект на незаконно обвинение върху менталното му здраве.Жалбоподателят ответник, от своя страна, счита определеният размер на присъденото обезщетение за завишен, несъобразен със събраните по делото доказателства, както и с всички обстоятелства, относими към неговото определяне, нито с принципа на справедливост, извлечен от разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Във връзка с търпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на незаконно воденото против него наказателно производство, приключило с оправдателна присъда същият е твърдял в исковата молба, че още през 2012г., едва навършил 18 години, е търпял наказание лишаване от свобода, които са били най-кошмарните месеци в живота му, поради което най-големият страх, който изпитвал е да не бъде отново осъден ефективно.Твърдял е, че още през 2016 г. е имал здравословни проблеми- получавал халюцинации като за известно време -. 14.01.2018 г. – 12.02.2018 г. бил на лечение в И. като състоянието му било определено като маниакален пристъп, както и че по време на наказателното производство е бил хоспитализиран ДПБ П. три пъти като през м.октомври 2018г. бил хоспитализиран, тъй като един ден започнал да се държи странно и агресивно, нямал престава защо влязъл в чужда къща, където чупил покъщнина, отказал да се предаде доброволно на полицията.Не отрича, че за периода 2018 г. – 2021 г. е пушил марихуана, което е започнал да прави при изтърпяване на първото си наказание лишаване от свобода.Твърдял е, че през време на цялото производство изпитвал страх, живеел изолирано, под постоянен стрес като именно незаконното обвинение изиграло най- сериозна роля в задълбочаване на психическото му разстройство.И на последно място е поддържал, че наложената му забрана за напускане на страната също го е увредила, тъй като бил лишен от директен контакт с майка му, която живее в И. и по този начин се чувствал още по - уязвим. От събраните писмени доказателства се установява, че ищецът за периода 14.10.2018 г. – 13.12.2018 г. е бил хоспитализиран в ДПБ гр.П. с диагноза биполярно афектно разстройство; за периода 21.02.2019 г. – 29.03.2019 г. отново е бил хоспитализиран с диагноза параноидна шизофрения, а за периода 11.01.2021 г. – 25.01.2021 г. е бил хоспитализиран с диагноза разстройство вследствие комбинирана употреба на психоактивни вещества. От представената справка за съдимост на ищеца се установява, че по НАХД 630 / 2011 г. по описа на РС- Пазарджик е ищецът е признат за виновен за това, че на 22.06.2009 г. в съучастие с още две лица като съизвършители са причинили на Г. П. в качеството му на длъжностно лице – крупие, при изпълнение на службата му лека телесна повреда по хулигански подбуди, за което е бил освободен от наказателна отговорност като му е наложено административно наказание – обществено порицание. По НОХД ••••/ 2011 г. по описа на РС – Пазарджик е признат за виновен за това, че на 04.12.2010 г. в гр.П. е принудил чрез нанасяне на побой и заплашване с насилие непълнолетно лице – В. Л., на 17 г., да извърши полово сношение и блудствени действия с Х. М.; за това, че е принудил Х. М. да извърши нещо против волята му – блудствени действия и полово сношение с В. Л. като е употребил за това сила – нанасяне на побой и заплашване с насилие; за това, че на 04.12.2010 г. е създал порнографски материал като за създаването му е използвал лице, ненавършило 18 години – В. Л. – 17 г. За тези престъпления на ищеца е наложено наказание лишаване от свобода в размер на една година и шест месеца, която присъда е изтърпяна реално в периода 08.02.2012 г- 20.12.2012 г. тъй като е освободен условно предсрочно. По делото са разпитани свидетели като свидетелят Ф., който е дядо на ищеца установява, че през 2018 г. Г. живеел при него в гр.П., че след като ходил на разпит в С. във връзка с разследването във връзка с подигнатите обвинения коренно се променил, изпитвал страх, станал нервен, всеки шум го дразнел, бълнувал постоянно, загубил апетит, изолирал се в „Ц. ч. „ при баба си.Установява факти във връзка с инцидента, при който влязъл в чужд имот в „Ц. ч. „ и счупил някакви стъкла, след което бил настанен на принудително лечение в П. б. в П., както и че след изписването от болницата пак не бил нормален човек – бил притеснен, стресиран, нервен, бълнувал.Сочи, че проявите на психическо неразположение започнали още когато лежал в затвора като уточнява, че ищецът е лекуван и преди обвинението като е лежал в п. к. в И. За това, че ищецът в периода 2019 г- 2020 г. живеел с дядо си и баба си, че се изолирал в „Ц. ч. „, че бил притеснен от изхода от делото и изнервен има данни и в показанията на св- М., който познава ищеца от 5 – 7 години като този свидетел установява също и обстоятелства, свързани с инцидента, при който ищецът влязъл в чужд имот, видимо неадекватен. Обезщетението за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение, приключило с оправдателна присъда, се определя от съда, съблюдавайки принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД.Както се приема в категорично наложилата се съдебна практика понятието "справедливост", по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива правно релевантни обстоятелства - критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение, ; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, ; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. На първо място, с оглед установеното по делото, следва да се приеме, че ищецът е претърпял обичайните вреди за лице, обвинено в извършване на престъпление като притеснение, страх от осъждане, стрес, несигурност, социална изолация.Тези неимуществени вреди дори не се нуждаят от пълно и главно доказване доколкото са очевидни и са налице във всеки едни случай на незаконно водено наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, и са в безспорна причинно следствена връзка с последното. На обезщетение подлежат и т.нар специфични вреди като в конкретния случай твърдяната такава е влошаване на психичното здраве на ищеца в резултат на воденото против него незаконно наказателно производство.Тези специфични вреди не се предполагат и за да се ангажира отговорността на ответника за тяхното репариране, следва същите да бъдат доказани, както и да бъде доказана причинно следствената връзка с наказателното производство. В случая се установи, че ищецът четири пъти е настаняван за лечение с различни психически разстройства като първият път е в И., а останалите три пъти- в ДПБ П., както и че проблемите на психиатрично ниво са започнали за ищеца още преди повдигане на обвинението, по което впоследствие е бил оправдан. Действително трите последващи хоспитализации – едната от които принудителна, след инцидента в „Ц. ч. „, когато ищецът в неадекватно състояние е влязъл в чужд имот и е започнал да руши чужди вещи като е отказал да се предаде на полицията, са по време на воденото против него наказателно производство, но по делото липсват данни психиатричните разстройства, с които е диагностициран при хоспитализирането му да са пряко свързани със стресовите състояния, причинени от воденото наказателно производство.В тази връзка, и макар ищецът да е заявил своевременно искане за изслушване на СПЕ за установяване на причинно следствената връзка между обострените психиатрични състояния и воденото наказателно производство, се констатира от съда, че същият се е отказал от събиране на това доказателство, при което положение се приема, че причинно следствената връзка между тази твърдяна специфична вреда и наказателното производство остана недоказана. Още повече, че по делото е безспорно, както си твърди в самата искова молба, че ищецът в периода 2018 г. – 2021 г. е употребявал наркотични вещества, която употреба съдът приема за рисков фактор, допринасящ за обостряне на психичното състояние на ищеца, за което обаче Д. не отговаря. С оглед на изложеното и доколкото са налице основанията за ангажиране отговорността на Д. за обезщетение на неимуществените врени, претърпени от ищеца от незаконно воденото спрямо него наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, то ще следва да бъдат репарирани единствено действително претърпените такива, а това са обичайните вреди за лице, подложено на незаконна наказателна репресия и в безспорна причинно следствена връзка със същата. За да се определи размерът на дължимото обезщетение следа да бъде съобразено, че повдигнатите обвинения, по които ищецът е оправдан, са за тежки престъпления, като от друга страна, паралелно с оправдателната присъда, по отношение на едно от общо трите повдигнати му обвиненията същият е признат за виновен и е осъден на пробация. Следва да се съобрази продължителността на производството - около 4 години, преминало през досъдебна и съдебна фаза като в последната фаза производството се е развило на три инстанции, което не сочи на неразумна негова продължителност; наложената мярка за неотклонение, която е гаранция размер на 2 000 лв., както и обстоятелството, че ищецът е осъждан и е изтърпял реално наказание лишавана от свобода, поради което при него интензитетът на търпените неимуществени вреди е занижен в сравнение с лице, което не е било обект на наказателно преследване и е с чисто съдебно минало. Съобразявайки тези обстоятелства – критерии за определяне размера на дължимото обезщетение в условията на чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ, съдът намира, че обезщетение в размер на 5 000 лв. е адекватна компенсация за претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на незаконно воденото против него наказателно производство, приключило с оправдателна присъда.До този размер предявеният от Д. иск се явява основателен и доказан и следва да се уважи, а в останалия предявен такъв като неоснователен следва да бъде отхвърлен. С оглед на така изложеното ще следва обжалваното решение да бъде отменено като неправилно в частта, в която ответникът е осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ за разликата над 5 000 лв. до 10 000 лв. като в тази част се постанови въззивно решение, с което искът за този размер бъде отхвърлен. В частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение в размер на 5 000 лв., както и в частта, в която искът на Д. е отхвърлен за разликата от 10 000 лв. до 80 000 лв. решението е правилно и следва да бъде потвърдено. Ето защо съдът