РЕШЕНИЕ

№ 120

гр. Никопол, 18.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – НИКОПОЛ в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тодор Ил. Тихолов при участието на секретаря Десислава Г. Бунева като разгледа докладваното от Тодор Ил. Тихолов Гражданско дело № 20244420100••• по описа за 2024 година По искова молба вх.№••••/••.••.••••г. пред НРС е образувано гр.д.№•••/2024г. по описа на съда, по което като ищец е посочен К. В. М., ЕГН•••••••••• с постоянен адрес в с.Л., общ.Г., ул.„Д.“№8 и настоящ адрес в с.Л., общ.Г., ул.„В.К.“№8, чрез адв. С. Т. от ПлАК със съдебен адрес в гр.П., ул.„Р.“№11, ет.1 срещу „М.“ АД, ЕИК•••••••••, със седалище и адрес на управление в гр.С., р-н С., ул.“Г.С.Р.“№147, представлявано от В.Г.С.. В исковата молба се твърди, че К. В. М., ЕГН•••••••••• сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит №•••••••••• на ••.••.••••г. Твърди се, че съгласно договора ответното дружество предоставило на ищеца сумата от 2000лв. със задължението последния да я върне до 29.08.2023г. Допълва, че след направена справка за кредитна задлъжнялост към БНБ - Централен кредитен регистър с вх.№БНБ-••••••/••.••.••••г. и проведен телефонен разговор със служител на „М.”АД, М. заплатил на ••.••.••••г. обща дължима сума в размер на 2710.78лв. по кредит •••••••••, чрез офис на „Г.“ЕООД - П. (действащо като представител на „И.“АД).

Твърди още, че не разполага с екземпляр от договор за потребителски кредит №••••••••••••••••• и приложенията към него, а отправеното искане към ответното дружество да предостави копие от този договор, заедно с приложенията към него, както и цялата информация относно погасяването на кредита, която не се съдържа в самия договор, не било уважено.

Сочи, че съгласно решение ECEI: EU: C: 2023: 775 на СЕС от 12.10.2023г. по дело С-326/22: Член 16, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, трябвало да се тълкува в смисъл, че потребител по смисъла на член 3, буква а) от Директивата може да изисква от кредитора копие от този договор, както и цялата информация относно погасяването на кредита, която не се съдържа в самия договор, но е необходима от една страна, за да се провери изчисляването на дължимата от кредитора сума поради намаляването на общите разходи по кредита вследствие на предсрочното му погасяване и от друга страна, за да се предостави възможност на потребителя евентуално да предяви иск за събиране на тази сума.

В заключение се сочи, че ищеца нямал друга възможност да защити правата си освен да предяви настоящия иск за връщане на сумата от 710.78 лв., представляваща недължимо платена по договор за потребителски кредит №•••••••••, поради съмнения относно действителността на целия договор или отделни негови клаузи.

Прави се искане за присъждане на разноски, като на основание чл. 38, ал, 2 от ЗА да определи адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ и да осъди ответника да ги заплати.

Посочена е банкова сметка.

Представят се писмени доказателства.

Направени са доказателствени искания.

С разпореждане №592/05.07.2024г. на основание чл.131, ал.1 от ГПК е изпратен препис от исковата молба с приложенията за връчване на ответника.

На 18.07.2024г. ответникът е бил уведомен за разпореждането на съда лично. В срок от него с вх.№••••/••.••.••••г. е получен писмен отговор на исковата молба.

В отговора си ответникът моли в случай, че съда счете иска за допустим, да го отхвърли като неоснователен.

Излагат се доводи за това, че действително между страните е бил сключен процесният договор за кредит, с който на ищеца е отпусната цитираната сума, която сума е била усвоена от него, а задължението е било предсрочно погасено. Същият бил сключен в съответствие със ЗПФУР. Доколкото цитираните от ответника факти до тук не били спорни се предлага съда да ги отдели за безспорни между страните.

Правят се уточнения в следните насоки: Действително процесния договор за потребителски кредит бил сключен между страните, като сумата била усвоена и съответно задължението по него е погасено предсрочно на ••.••.••••г. с постъпване на сумата в размер на 2710.78лв. Доколкото претендираната сума за възстановяване на основание чл. 55 от ЗЗД е в размер на 710.78лв., ответникът оспорва настоящият иск както по основание, така и по размер и в подкрепа на твърденията по-горе представя счетоводна справка за постъпила сума.

На следващо място се сочи, че в исковата молба не се посочва конкретно основание за обявяване договора за недействителен, а единствено са цитирани разпоредби, касаещи предоставяне на договора за кредит. В тази връзка ответника счита, че дружество е изпълнило всички изисквания на закона, с оглед на което не били налице основания за възстановяване на суми, доколкото била налице валидна облигационна връзка между страните, задължението по която било платено с постъпване на процесната сума. В допълнение се сочи, че било видно от приложените документи, че усвоената сума била в размер на 2000.00лв., като освен главница, по задължението била начислявана и договорна лихва, а предвид неизпълнение на задължението на падежната дата и законна лихва. Твърди се, че от своя страна ищецът не сочи по какъв начин е формирана претендираната от него сума. Наред с това на основание чл.26, ал.4 от ЗЗД, ответникът сочи, че нищожността на отделна клауза на влече нищожност на целия договор.

По отношение доказателствата се представя кредитното досие по процесния договор за кредит, както и счетоводна справка за извършени плащания.

Прави се искане за присъждане на разноски.

Относно искането по отношение разноските направено от процесуалния представител на ищеца се прави възражение относно претендирания размер на адвокатско възнаграждение, като моля същия да бъде съобразен с практиката на СЕС. При определянето им се моли съда да вземе предвид практиката, обективирана и в Решение от 05.12.2006г. по обединени дела С-94/2004 и С-202/2004 на СЕС, като съгласно цитираното решение, което се споделя и от състави на Върховния касационен съд, пример за което е Определение №458/01.02.2004г., постановено по гр.д. №1336/2023г. се твърди, че делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски съвет на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушавала правото на ЕС, тъй като не съответствала на критериите, изведени в цитираното решение, а именно: съдът да има възможност, отчитайки правната и фактическата сложност на делото, инстанцията, пред която се явява процесуалният представител и продължителността на процеса, да се отклони от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато той се явява несъразмерно висок с реално положения труд и направени разходи от процесуалния представител, респективно от представляваната в процеса страна. Допълва се, че цитираното решение било житейски оправдано, тъй като правилата на Наредбата не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в съдебното производство, доколкото ако загуби делото в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производството. В допълнение на изложеното се излагат доводи, че в настоящия случай следва да бъде взета предвид и цената на предявения иск, както и фактическата и правна сложност на конкретния случай. Съобразявайки духа на закона и на правните изводи, закрепени в цитираното по-горе решение се прави извод да се присъди адвокатски хонорар в размер под минималния, в случай че такъв се следва на насрещната страна.

Навеждат се доводи, че СЕС е достигнал до идентичен извод и в Решение от 23.11.2017г. по съединени дела С - 427/2016 и С- 428/2016г., като съдебния акт била аргументирана тезата, че национална правна уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат - под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката - да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл.101, §1 ДФЕС. Съдът на ЕС извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. № 1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. № 407/2018г. на ОС- Б.; Решение № 95 от 31, 05.2018г. на ОС - Д. по в.т.д. № 95/2018г. и др. Определение 11 №1371/15.09.2023 г. по в.гр.д. № 616/2023 г. по описа на ПлОС} Определение по вгрд №864/2020г на ОС Д. и др., Определение №311/23.04.2024г. по грд №190/2024 на ОС С.. Освен това при безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА адвокатът сам, по собствена воля се съгласявал да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на уважената, евентуално отхвърлена част от иска или исковете и, че възнаграждението ще се дължи се от насрещната страна по правилата на чл.78, ал.1-3 от ЕПК. Допълва се, че съдът бил задължен да определи размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане член 101, §1 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101, § 1 и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното се прави извод, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния представител действия, и в тази насока Решение № 2621 от 15.02.2024 г. по гр. д. № 6587/2023 г. на С. районен съд, Решение № 2669 от 15.02.2024 г. по гр. дело № 56657/2022 г. на С. районен съд.) В случай, че се иска присъждане на адвокатско възнаграждение с включено Л JTC считам, че такова не следва да е дължимо. В хипотеза на претендирано адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА се предоставя безплатна правна помощ, а ДДС съгласно чл.2 т.1 от ЗДДС се начислява само за възмездни сделки. С оглед на което, предвид характера на адвокатското възнаграждение претендирано на основание чл.38 от ЗА се сочи, че следвало да е без ДДС, в който смисъл било и Определение №917/02.05.2023 г. на ВКС, постановено по грд №е1323/2023г. Съгласно цитирания краен съдебен акт, на основание чл.2 ЗДДС с данък върху добавената стойност се облагат всяка възмездна облагаема доставка на стока или услуга, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на страната, извършено от регистрирано по този закон лице или от лице, за което е възникнало задължение за регистрация, всяко възмездно вътреобщностно придобиване на нови превозни средства с място на изпълнение на територията на страната, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на страната на акцизни стоки, когато получателят е данъчно задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, което не е регистрирано по този закон, както и вносът на стоки. Видно от законовата уредба, безвъзмездните доставки на стоки и услуги не се облагат с данък добавена стойност. Правната помощ, която адвокат или адвокат от Европейския съюз може да оказва на лица, които имат право на издръжка, на материално затруднени лица или на роднини, близки или на друг юрист, е безплатна. По смисъла на чл.9 ал.1 вр. чл.8 ЗДДС тя представлява безвъзмездна доставка на услуга. Безвъзмездните доставки на услуги не подлежат на облагане с данък върху добавената стойност - арг. чл.2 т.1 ЗДДС, чл.2 пар.1, б.„в" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006г. относно общата система на данъка върху добавената стойност. Сочи се, че тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл.38 ал.2 ЗА по съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл.25 ал.2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена. Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито данъчнозадължено лице по смисъла на чл.3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли ДПС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в закона. Нито ЗДДС обаче, нито ЗА въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност. В тази насока се сочи практика по Решение № 86 от 10.07.2023 г. по гр. дело. № 19/2023 г. на Районен съд - Р.. Решение № 92 от 08.08.2023 г. по гр. д. № 34/2023 г. на Районен съд - Р.. Решение № 47 от 25.09.2023 г. по гр. д. № 236/2022 г. на Районен съд - Ч.. Решение № 89 от 05.01.2024 г, по в. гр. д. № 13887/2023 г. на С. градски съд. Определение № 9353 от 30.10.2023 г. по адв. д. № 11412/2022 г. на Административен съд - С.-град, Решение № 93 от 05.07.2023 г. по т. д. № 1 16/2023 г. на Окръжен съд - Р.. Решение № 95 от 06.10.2023 г. по т. д. № 111/2022 г. на Окръжен съд - Д.. Определение от 21.02.2024г. по гр.д.№128/2023 на PC С.. Решение № 2621 от 15.02.2024 г. по гр. д. № 6587/2023 г. на С. районен съд, Решение № 2669 от 15.02.2024 г. по гр. д. № 56657/2022 г. на С. районен съд, Решение № 2416 от 12.02.2024 г. по гр. д. № 62123/2023 г. на С. районен съд, Решение № 4428 от 09.08.2023 г. по гр. д. № 604/2023 г. С. градски съд, Определение №3 11/23.04.2024г. по грд №190/2024 на ОС С.. Преди първото по делото заседание от страните са постъпили молби, делото да се гледа в тяхно отсъствие, които съда е важил.

Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

От представените и приети по делото писмени доказателства се установява, че на ••.••.••••г. между ищеца, като заемател и ответното дружество „М.“ АД, ЕИК•••••••••, като заемодател бил сключен Договор за потребителски кредит №••••••••••, по силата на който кредиторът предоставя на кредитополучателя кредит под формата на паричен заем в размер на 2000лв. със задължението последния да върне сумата на 10 месечни вноски от по 227, 34лв., а по необезпечен кредит вноска в размер на 328.74лв. при фиксиран ГЛП от 28.80% по погасителния план, а по договора чл.7 ГЛП в размер на 41%, ГПР от 49.65%, общо платена лихва 273, 38лв., неустойка при неизпълнение на договор 1014, 00 лв., като общо платена сума по кредита възлиза на 2273.38лв., а при необезпечен кредит в размер от 3287, 38лв.

Съгласно чл.10 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка, определена в размер на 14.40 лева плюс 0, 240% от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0, 240% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен, или по погасителен план - неустойка в общ размер на 1014 лева.

Разпоредбата на чл.20 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури поръчител, който да отговаря на кумулативни изисквания, визирани в чл.20, ал.3 от договора.

От приложената по делото справка за платени суми по договора става ясно единствено, че ищецът по делото на ••.••.••••г. е платил на дружеството 2710.78лв. по посочения в справката договор.

При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна страна:

Съдът е сезиран с установителен иск с правно основание чл.26 от ЗЗД, във връзка с чл.11, ал.1, т. 10 и чл.22 от ЗПК за обявяване нищожността на договора за кредит и осъдителен иск с правното основание чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на дадено без основание поради нищожност на договора за кредит.

Основателността на исковата претенция предполага наличие на сочените от ищеца основания за нищожност на договора за потребителски кредит, които следва да бъдат установени от него при условията на пълно и главно доказване по делото.

При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав приема, че между ищеца и ответното дружество е сключен договор за потребителски кредит по чл.9 и сл. от ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Следователно ищецът се ползва и от регламентацията на потребителската закрила, уредена в Закона за защита на потребителите - арг. чл. 24 от ЗПК във връзка с чл. 143 - 148 от ЗЗП.

Систематичното тълкуване на чл.10а, чл.19, ал.3 и ал.4, чл.21, ал.1 от ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски кредит, да договаря условия, при които освен обявената договорна лихва на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и когато такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставена на потребителя.

Разпоредбата на чл.10а, ал.1 от ЗПК дава възможност на страните по договор за потребителски кредит да договорят допълнителни услуги, но за да са валидни и за да породят правно действие същите следва да са уговорени в съответствие с чл.10а, ал.2 и 3 ЗПК, забраняващ на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита и да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие. Необходимо е също така видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъде ясно и точно определено в договора, както изисква разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗПК.

За конкретния случай следва да се посочи, че прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 10 и чл. 20 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество "неустойката" представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 20, ал. 3 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено имайки предвид акта, че той търси бързо кредитно финансиране. Житейски е трудно а се обоснове, че потребител търсещ такова кредитиране ще разполага със съответна възможност да осигури поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него (така, както са отразени в договора), т.е. поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва неустойката към ГПР, като по този начин се заобикаля и нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Съгласно чл.22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Предвид изложеното се налага извод, че е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 65 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл.3, ал.1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО.

Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

В този смисъл следва да се посочи, че по отправено преюдициално запитване, досежно българското законодателство е постановено Решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С-714/22, с което е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

В конкретния случай при посочен ГПР от 49, 65%, невъзможност от съдържанието на договора да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, предвид предпоставките, при разписаната в чл.10 от Договора "неустойка", тя се явява с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В настоящият случай, макар и да е посочен размер на ГПР, той не отговаря на действителния такъв.

С оглед всичко изложено, сключеният между страните договор за кредит се явява недействителен на основание чл.22 от ЗПК във връзка с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Предвид недействителността на договора, то на основание чл.23 от ЗПК ищецът е следвало да върне само главницата по договора за кредит, като всички други платени суми по договора за кредит се явяват платени без основание. При това положение общо заплатената сума от 2710.78 лв, при главница 2000 лв., заплатената сумата от 710.78 лв. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД подлежи на връщане, като недължимо платена по недействително правоотношение.

С оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответното дружество дължи на ищеца, претндираните от него разноски. С ИМ са представени доказателства, за заплатена д.т. в размер на 42.50лв., вместо сумата от 50лв. (чл.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК), поради което следва ответното дружество да бъде осъдено да заплати този размер на ищеца, както и сумата от 7.50лв. по сметка на НРС. Видно от договора за правна защита и съдействие, пълномощникът на ищеца е оказал безплатна адвокатска помощ. В случая минималният размер на адвокатското възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 400 лв. Следва да се отчете обаче, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, цената на иска е 710.78лв., и е приключило в едно открито съдебно заседание, в което пълномощникът на ищеца не се е явил. Съгласно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, член 101, параграф 2 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Ето защо съдът намира, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на пълномощника на ищеца сумата от 300лв.

Водим от горното, съда