Решение № 15 от 16.1.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 517/2024 г.

Производство по чл. 258 и сл. ГПК.

Повод за започването му са две на брой жалби от Г.Ф., гр. С., ул. „Г.И.“ №•, ет.•.

Едната е въззивна и е насочена против постановеното по т. дело № 63/2023 г. по описа на Старозагорския окръжен съд решение № 207 от 13.06.2024 г. в частта, с която Г.Ф., гр. С., ул. „Г.И.“ №•, ет.• е осъден да заплати на Д. Т. Н., ЕГН ••••••••••, с. Т., ул. Ц. К. №••, О. П.Б. сумата от 150 000 лв., частичен иск от 200 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на смъртта на сина й А.Б.Р. в следствие на настъпило ПТП на 05.03. 2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от 29.01. 2022 г. до окончателното плащане.

В жалбата се излагат подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност не решението, иска се отмяната му и постановяване на друго отхвърлящо иска. В тази връзка е поискана и отмяна на решението в частта осъждаща Г.ф. да заплати разноски във връзка с уважената искова претенция.

Втората жалба е частна и с нея се обжалва постановеното по т. дело № 63/2023 г. по описа на Старозагорския окръжен съд определение № 730 от 26.08.2024 г., с което постановеното по т. дело №63/2023г. по описа на Старозагорския окръжен съд Решение № 207 от 13.06.2024 г. е изменено в частта за разноските, като Г.Ф., гр. С., ул. „Г.И.“ №•, ет.•, е осъден да заплати на адвокат П. К., гр. К. ул. „С.” ••• адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за предоставена безплатна адвокатска помощ на ищцата Д. Т. Н. в размер на 12 700 лв.

В частната жалба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на определението, иска се отмяната му и постановяване на друго оставящо молбата за изменение без уважение.

Въззиваемата страна намира жалбите за неоснователни.

Съдът след като се запозна са актовете предмет на обжалване и събраните доказателства намери за установено следното:

На 22.02.2023 г. в СзОС е постъпила изходяща от Д. Т. Н., ЕГН •••••••••• действаща лично и като майка и законен представител на Н. Д. Т., ЕГН •••••••••• искова молба против Г.Ф., гр. С.. В обстоятелствената част на същата се говори, че на 05.03. 2021 г. около 18, 00 ч. в района на гр. К. е настъпило ПТП при управление на лек автомобил „М.••К. от водачът Б.А.Р., който нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост причинил смъртта на А.Б.Р., който бил на 5 години.

Споменава се за образувано в тази връзка ДП № 70/ 2021 г. по описа на ОСлО при Окръжна прокуратура, гр. С.З. и пр.пр. № 961/2021 г по описа на Окръжна прокуратура, гр. С.З.. То било прекратено с прокурорско постановление от 22.11.2021 на основание чл. 243, ал.1, т.1, във вр. с чл. 24, ал.1, т.4 от НПК.

Твърди се, че Д. Т. Н. е майка на починалия А.Б.Р., а Н. Д. Т. негова сестра.

Починалото дете бил младо, здраво и жизнерадостно момче в началото на своя житейски път. Смъртта му довела до неизмерима скръб у майката. Между нея и синът й имало изградена силна привързаност, обич и уважение. Внезапната му загуба е лишила от възможността да наблюдава и се радва на израстването му, да се наслади на взаимните ласки и ежедневното щастие да му се радва. Моралните й страдания, скръбта от невъзвратимата и нелепа загуба на нейния син в толкова ранна възраст се отразили изключително тежко на емоционалното й състояние, променили е завинаги и и щели да е съпътстват през целия й живот.

Изложени са и твърдения, че близост, обич и привързаност съществували между починалото дете и сестра му. По тази причина тя също страдала и променила завинаги живота си.

На база изложеното е направен извод, че причинените им болки, страдания и психически стрес следва да бъдат компенсирани от виновния за това причинител на ПТП-то. В тази връзка е споменато, че към момента на произшествието за управлявания от него автомобил не е имало сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и е направен извод, че те имат право да претендират дължимото им се обезщетение направо от Г.ф..

Те предявили претенциите си за изплащане на обезщетение пред него на 29.10.2021 г. Той завел щети №•, •• но не изплатил обезщетение.

По тази причина е направен извод, че не е налице пречка отговорността му да се ангажира по съдебен път и е поискано осъждането му да заплати на ищците обезщетения, както следва:

• На Д. Т. Н. сумата от 30 000 лв., като част от дължимите й се 200 000 лв., за причинените й неимуществени вреди, изразяващи се в психически стрес, търпени болки и страдания, вследствие на причинената смърт на нейния син А.Р., - На Н. Д. Т. сумата от 5 000 лв. като част от дължимите й се 25 000 лв., за причинените й неимуществени вреди, изразяващи се в психически стрес, търпени болки и страдания, вследствие на причинената смърт на нейния брат А.Р.. Посочено е и че горните суми следва да се присъдят ведно със законната лихва считано от 09.11.2021 г., когато изтичал срока по чл. 429, ал. 3 от КЗ, вр. с чл. 430, ал. 1 от КЗ.

В отговора на исковата молба от страна на Г.ф. първо са изложени доводи за недопустимост на исковете. Същите се аргументирани с това, че с ИМ не били представени доказателства установяващи настъпването на имуществена и неимуществена вреда в хипотезите посочени в чл. 557 от КЗ, които да пораждат задължение у Ф. да заплати обезщетение.

На второ место се твърди и за липсата на доказателства даващи основание да се направи извод за противоправно поведение на сочения в ИМ водач, който да е причинил смъртта на сина и брата на ищците, респ. такива за механизма, причините и обстоятелствата за настъпването на твърдяното ПТП и причинната връзка с получените от загиналия травматични увреждания. В подкрепа на това се сочи, че описаният в ИМ механизъм се базирал на вероятности и от него не следвал извод за наличие на хипотезата на чл. 557, ал. 1 от КЗ. В подкрепа на това е посочено, че от съдържанието на ИМ и представените с нея доказателства следвал извод за неяснота относно момента на ПТП-то - 05.03. 2021 г., 01.08. 2021 г или друга дата, а и относно местото на същото - гр. К. или язовир К.. Третият довод за недопустимост е свързан с твърдението за наличие на хипотезата на чл. 557, ал. 3, т. 2 от КЗ с оглед на това, че соченият в ИМ като виновен за ПТП-то водач е живеел на семейни начала с Д. Т. Н. и тя е знаела, че за лекия автомобил участвал в ПТП-то липсва задължителна застраховка на автомобилистите „Гражданска отговорност“.

По същество на спора относно искът на майката е посочено, че посочения в него общ размер на дължимото обезщетение от 200 000 лв. не бил съобразен чл. 52 от ЗЗД, т.е. е завишен.

По отношение претенцията на сестрата са изложени доводи за липса на доказателства, че тя и загиналото й братче са били силно привързани един към друг, че са имали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най- близките на загиналия. Посочено е и че претендираното обезщетение от 5 000 лв. като част от дължимо се такова от 25 000 лв. също е завишено и не е съобразено с икономически условия и стандарт на живот. Наред с това е направено позоваване на разпоредбата на чл. 493а, ал. 4 във връзка с § 96 от ДР от КЗ.

Направено е и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на загиналото детенце А. Б. Р. в размер на 80 %.

Наличието на такова се свързва с това, че майката Д. Т. Н. съзнателно е поставила в риск живота и здравето на сина си, като го е качила в автомобил, управляван от неправоспособен и пиян водач с когото са живели на семейни начала. Споменава се и че тя не се е погрижила да обезопаси тялото му по надлежния начин, а именно като го постави в детско столче или съответната система за обезопасяване в зависимост от възрастта и височината на детенцето, което да намали до минимум вероятността от свободно движение на тялото в купето на автомобила при евентуален инцидент, какъвто с по- голяма вероятност би могъл да настъпи при управление от пиян водач.

С отговора е оспорена и претенцията за присъждане на закона лихва от 09.11. 2021 г. По този повод е посочено, че искането на Н. Т. пред Ф. е отправено на 01.11.2021 г., а това на Д. Т. Н. на 17.11. 2022 г. Споменато е и че ГФ не е деликвент и застраховател, а изпълнява едно чуждо задължение при наличието на законоустановените предпоставки и при спазване на определената в КЗ процедура. По тази причина на основание чл.558, ал.7 от КЗ задължението за лихва възниквало след изтичане на срока за произнасяне по претенцията на увреденото лице. Това в случая било невъзможно поради липса към заявленията на необходимите доказателства, от които да е видно основанието за определяне на обезщетение.

По тази причина се излага становище, че ако се присъдят обезщетения то лихвата следва да се начисли от датата на завеждане на исковата молба в съда - 22.02. 2023 г. В ДИМ от страна на ищците е взето подробно отношение за неоснователност на направените в отговора възражения за недопустимост и неоснователност на исковете.

В отговора на ДИМ пък е посочено, че се поддържат направените от ответника защитни възражения.

Така след събиране на поисканите от страните и относими по спора доказателства съдът е постановил решението предмет на обжалване. Преди това по искане на ищците е било допуснато и увеличение на исковете като този на майката е увеличен на 150 000 лв. явяващи се част от дължимите й се 200 000 лв., а на сестрата на 10 000 лв.

В решението след анализ на събрания по делото доказателствен материал е прието, че предпоставките за ангажиране отговорността на Г.ф. за репариране на причинените на ищцата Д. Н. неимуществени вреди от загубата на синът й са налице.

По отношение на размера на обезщетението е посочено, че той зависи от характера на увреждането, начина на настъпването, обстоятелствата при които е станало, допълнителното влошаване сътоянието на здравето, причинените морални страдания и т.н. Подчертано е, че в случая смъртта на детето се е отразила изключително зле върху психиката на ищцата, а болките и страданията от същата ще продължат да е съпътстват през целия й живот. Прието е, че той е изгубил смисъл и значение. По тази причина размерът на дължимото обезщетение е определен на 150 000 лв., а възражението за съпричиняване е намерено за неоснователно.

Изразено е и становище, че върху горната сума следва да се присъди и законна лихва. Началният момент, от който същата следва да се начислява на основание чл. 558, ал. 1 от КЗ е определен съобразно нормата на чл. 497, ал. 1, т. 2, вр. чл. 496, ал. 1 от КЗ от 29.01.2022 г., т.е. три месеца от предявяването на претенцията пред Ф.. На тази база е постановено осъждането на същия да заплати на Д. Н. сумата от 150 000 лв. ведно със законната лихва от 29.01.2022 г. Искът на сестрата е бил отхвърлен.

С решението на основание чл. 38, ал.2 от ЗА на адвокат П. К. в качеството й на представляващ ищцата Д. е присъдено адв. възнаграждение по съразмерност. Размерът му с ДДС е 5436 лв. и е определен с оглед разпоредбите на чл. 7, ал.2, т. 5 от Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения В срока по чл. 248 от ГПК адв. К. е подала искане за изменение на решението в частта за разноските. В него е посочила, че възнаграждението неправилно е определено по старата редакция на Наредбата, а не по тази действаща към момента на приключване на устните състезания. С оглед тази нова редакция то следвало да бъде 12 780 лв. с ДДС.

ГФ е подал отговор, в която е заявил, че размерът на възнаграждението е обусловен от момента на сключване на договора за правна помощ.

Съдът е постановил определение, с което е изменил решението си и е присъдил възнаграждение от 12 700 лв. В мотивите е посочил, че при определяне на същото не е обвързан от Наредбата с оглед решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438 8 22 г., но може да ползва същата като ориентир за този размер, който се определя на база фактическата и правна сложност на спора и извършената от адвоката работа по делото.

Недоволен от решението в осъдителната част, а и от определението по чл. 248 ГПК е останал ответника и е обжалвал същите пред ПАС.

В жалбата против решението се излагат подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на същото в обжалваната част. Те са идентични с защитните възражения направени с отговора на исковата молба и касаят липсата на предпоставки на чл. 557, ал. 1, т. 2 и 557, ал. 3, т. 2 от КЗ обуславящи отговорността на ответника. Споменава се също за липса на доказателства установяващи виновно и противопрвано поведение от страна на Б.Р.-лицето, за което в ИМ се твърди да е управлявало автомобил без сключена ГО и да е предизвикало ПТП довело до смъртта на сина на ищцата. В тази връзка се споменава за липсата на доказателства за настъпване на ПТП и причините за същото и че Сз ОС е постановил решението си само на база предположения. Изложени са и доводи за прекомерност на присъденото обезщетение и за наличие на твърдяното с отговора съпричиняване.По повод на същото е посочено, че съдът въобще не бил обсъждал в решението си направените пред него възражения от Г.ф..

В частната жалба се излагат доводи, че съдът неправилно е определил фактическата и правна сложност на делото, извършената по него работа и практиката на ВКС след решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С- 439/2022 г. С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и допустимостта на обжалваните актове служебно, а досежно правилността им с оглед посоченото в жалбата.

По повод на тази преценка ПАС намира за нужно да посочи, че едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не е подписано или не е постановено в предвидената от закона писмена форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.

В случая нито една от тези предпоставки не е налице и за нищожност на обжалваните актове не може да се говори.

По отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и, когато спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество.

В случая за липса на право на иск в патримониума на ищцата от изложената фактическа обстановка не може да се говори.

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 557, ал.1, т.2, буква А от Според тази законова разпоредба Г.ф. изплаща на увредените лица от Ф. за незастраховани МПС обезщетения за имуществени и неимуществени вреди вследствие на смърт или телесни увреждания и за вреди на чуждо имущество, причинени на територията на Р. Б., на територията на друга държава членка или на територията на трета държава, чието национално бюро на застрахователите е страна по Многостранното споразумение, от моторно превозно средство, което обичайно се намира на територията на Р. Б. и за което няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

В чл. 558, ал.3 от КЗ се казва, че за изплащане на обезщетение увреденото лице предявява претенцията си, пред който и да е от застрахователите, получил лиценз и предлагащ задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, съответно задължителна застраховка „Злополука“ на пътниците, или пред Г.ф..

Според чл. 558, ал. 5 от КЗ увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда, ако Г.ф. не е платил в срока по чл. 496 от КЗ, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното обезщетение, като се прилага и чл. 380 от КЗ.

В чл. 380 от КЗ е предвидено, че лицето, което желае да получи застрахователно обезщетение е длъжно да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция.

Съответно в чл. 496, ал.1 от КЗ е казано, че срокът за окончателно произнасяне по претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по реда на чл. 380 от КЗ пред застрахователя, сключил застраховката или пред неговия представител за уреждане на претенции.

Анализът на горните текстове води до извод, че допустимостта на искова претенция по чл. 557, ал.1 от КЗ е обусловена от това ищецът първо да е упражнил правото си по чл. 558, ал.3 от КЗ и от това в сроковете по чл. 496 от КЗ да няма плащане на обезщетение, да има отказ, респ. претендиращият обезщетение да не е доволен от размера му.

В случая от представените по делото доказателства е безспорно, че ищцата е предявил претенцията са обезщетение пред ответника и той с писмо от 31.01.2023 г. е отказал изплащане на такова.

Това съобразено с казаното по- горе сочи, че в патримониума й е възникнал интерес от предявяване на претенция за плащане на обезщетението по съдебен ред.

Във връзка със същата разгледаният от съда иск е осъдителен. В него се твърди за наличие на едно неудовлетворено от ответника притезание на ищцата. Това наред с изложеното прави искът допустим, а въпросите дали Ф. следва или не да заплати същото са такива по същество на спора.

Това и обстоятелството, че при постановяване на решението съдът се е произнесъл на база изложените в ИМ факти и обстоятелства налага извод, че и то е допустимо.

Във връзка с определението по чл. 248 от ГПК следва да се посочи, че по делото има представен списък за разноски, от страна на адв. К. молбата по за изменение на решението в тази му част е подадена в срок. По тази причина и това определение се явява допустимо.

Казаното от своя страна сочи, че ПАС съобразно разпоредбите на чл. 271 от ГПК следва да реши спора по същество, като потвърди или измени изцяло или отчасти обжалваното решение. При извършване на тази преценка той ще е обвързан от посочените в жалбата съображения за неправилност на съдебното решение.

За извършване на горната преценка е нужно да се спомене, че съгласно чл. 519, ал.1, т.1 от КЗ, ГФ извършва плащания в полза на увредените лица за вреди, причинени от моторно превозно средство, което е неидентифицирано или на което виновният водач няма сключена валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите или когато няма сключена задължителна застраховка „Злополука“ на пътниците.

От това, а и от съдържанието на чл. 557, ал.1, т. 2 от КЗ следва, че основателността на исковите претенции на първо место е обусловена от това процесните вреди да са причинени от моторно превозно средство, което обичайно се намира на територията на Република България и за което няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, т.е. от установяване, че гражданската отговорност на виновния водач за причинените от него имуществени и неимуществени вреди не е обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“.

Това води до извод, че отговорността на Ф. е обусловена и от установяването на отговорността на незастрахования водач за причинено от него увреждане. Тя при непозволеното увреждане произтича от разпоредбите на чл. 45 и сл. от ЗЗД.

Според нормата на чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Според чл. 51 от ЗЗД пък обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

Казаното предполага, че фактическият състав на непозволеното увреждане обхваща наличието на противоправно деяние, вина и вредоносен резултат, което да е пряка и непосредствена последица от увреждането.

Наред с изложеното при извършване на преценка дали Ф. следва да извърши плащане на обезщетение за вреди от незастраховано МПС следва да се имат предвид и разпоредбите на чл. 557, ал. 3 от КЗ.

В него е посочено, че не се извършва плащане от Ф. за незастраховани МПС за вредите, претърпени от лице, което по собствена воля е пътувало в моторното превозно средство, като е знаело, че:

1. владението върху него е било придобито чрез кражба, грабеж или престъпление почл. 346 от НК, или 2. същото не е застраховано и Г.ф. е доказал, че лицето е знаело това обстоятелство.

От описаното по- горе съдържание на въззивната жалба става ясно, че от страна на Г.ф. се оспорват наличието на всички описани по- горе елементи от ФС обуславящи отговорността му за заплащане на претендираното обезщетение за неимуществени вреди.

С оглед изложеното отговорността на Ф. по процесния казус на първо место е обусловена от даване отговор на въпроса дали автомобил управляван от Б.Р. е участвал в ПТП довело до смъртта на сина на ищцата А.Б.Р.. По този повод следва да се посочи, че от представения по делото протокол за оглед на местопроизшествие от 01.08.2021 г., че на източния бряг на К.р. на язовир К. в землището на с. К., на 150 м. северно от местността „К.д.“ от водата се показвали задните гуми на лек автомобил „М.••“ без регистрационни табели. Същият бил изваден от водата и с пътна помощ закаран в КАТ К.. Той бил с отворен заден капак, затворени четири странични врати и с външна и вътрешна част покрити с тиня. При отваряне на вратите на автомобила на задната седалка е намерено трупчето на дете на възраст около 5-6 години, а на предните две седалка трупа на мъж.По делото не се спори, че тялото на детето е това на А.Б.Р., който е син на ищцата. Не се спори и тялото на мъжа е на баща му Б.А.Р.. От описаното състояние на автомобила при изваждането му от я. за ПАС следва и логичен извод, че няма как той да е поданал във водоема на датата, на която е намерен в него /01.08.2021 г./, респ. смъртта на двете лица да е настъпила на тази дата.

В тази връзка следва да се спомене, че по делото е приет протокол за разпит на ищцата като свидетел по ДП №•, на РУ К.. Дадените от нея показания за нуждите на настоящето производство имат характер на обяснения на страна и следва да се преценяват наред с другите събрани по настоящия правен спор доказателства. При разпита си ищцата е посочила, че на 05.03.2021 г. между 18, 00 и 18, 30 ч. тя готвела в кухнята. Б., с когото живеела на съпружески начала й казал, че отива с детето им А. до магазина да му купи сладко. През прозореца на кухнята видяла, че се качват в намерения в я. автомобил и потеглят. Те до 20 часа не се върнали. Тя започнала да ги търси, но телефонът на мъжа й бил изключен. На другия ден след като все още не си били дошли уведомила за изчезването им полицията. Тя започнала да ги издирва, но не открила нищо до момента описан в споменатия по- горе протокол за оглед. По отношение на автомобила е казано, че бил докаран в началото на 2021 г. с платформа от Г. от брата на Б., че бил без номера и стоял в двора на общата им къща.

Данни за момента на изчезването на Б. и детето се съдържат и в показанията на разпитаната по делото свидетелка К., която казва, че това станало 5-6 месеца преди намирането на автомобила в я..

Това и липсата на доказателства установяващи, че за времето от тръгването им за магазина до 01.08.2021 г. този автомобил, Б. и детето са забелязани някъде сочи, че датата на изчезването им 05.03.2021 г. е и тази, на която автомобилът е попаднал в я..

По делото конкретни данни за начина, по който той се е озовал в този водоем липсват. Това обаче не е пречка на база събраните по спора косвени доказателства да се установи същия.

В тази връзка е нужно да се спомене, че от приетата по делото СМЕ е видно, че причина за смъртта на детето е удавяне. Не се твърди, а и липсват доказателства смъртта на бащата Б. да е настъпила по начин различен от удавянето и преди падането в я.. Това и съдържащата се в приетата по делото АТЕ информация, че в близост до мястото, където е намерен автомобила при огледа на 01 август 2021 г. минава черен горски път покрит с овални камъни с неправилна форма води до заключението, че падането в я. е настъпило при движение на съответното МПС по него.

По делото с оглед споменатите по- горе обстоятелства няма как да бъдат открити и ангажирани доказателства за конкретните причини довели до падането на автомобила в я.. Безспорно е обаче, че по него няма следи от увреждания, които да налагат извод за друг участник в инцидента. Няма данни и за подадена от трето лице информация за паднал в я. автомобил. Това води до логичен извод, че в момента на падане по споменатия горски път се е движел единствено този автомобил. Движението по този път независимо от вида му е следвало да се извършва съобразно изискването на чл. 8, ал.1 от ЗДП, т.е. в дясната част и по начина посочен в чл. 5, ал.1, т.1 - да не създава опасности и пречки за движението, да не поставя в опасност живота и здравето на хората и да причинява имуществени вреди. В случая това с оглед безспорното падане в я. и смъртта на водача и детето не е станало, т.е. изправени сме пред противоправно и виновно по смисъла на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД поведение на Б. Р.. Същото с оглед спомената СМЕ е в причинна връзка със смъртта на детето, т.е. основанията за ангажиране на деликтната отговорност на Р. са налице.

Така изложеното съобразено и с § 6, т. 30 от ДР на ЗДП води до извод, че така описаният инцидент има характер на ПТП - събитие, възникнало в процеса на движението на пътно превозно средство и предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на пътно превозно средство, път, пътно съоръжение, товар или други материални щети.

Същото безспорно е настъпило в Б. което с оглед презумпцията на чл. 482, ал. 2 от КЗ води до извод, че лекият автомобил участвал в също е с обичайно пребиваване в Б.. За него не се спори, че не е имал сключена задължителна застраховка ГО, което води до заключение, че е налице и предпоставката на чл. 557, ал.1, т. 2, буква А от КЗ обуславяща пораждане отговорността на Ф.. По делото от страна на ответника е възразено, че същата отпада на основание чл. 557, ал.3, т. 1 от КЗ. В него, както се спомена по - горе е казано, че ГФ не плаща вредите, претърпени от лице, което по собствена воля е пътувало в моторното превозно средство, като е знаело, че не е застраховано и Г.ф. е доказал, че лицето е знаело това обстоятелство.

Така описаното съдържание на текста го прави неотносим по настоящия казус по простата причина, че по него се претендира обезщетяване на вредите не на возещото се в колата лице, а такива претърпени от трето лице вследствие смъртта на возещото се.

На второ место с оглед възрастта на това возещо се лице няма как да се формира извод, че на същото му е известно съществуването на задължителни застраховки за ГО на автомобилистите, че може да осъзнае получена преди отпътуването информация за липса на такава и последиците от това да се вози в автомобил без същата.

На трето место дори да приемем, че разпоредбата е приложима и по отношение на лица претендиращи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на лица, на които са законни представители по делото не са ангажирани конкретни доказателства, че ищцата е знаела за липсата на застраховка.

Това сочи, че предпоставките за ангажиране отговорността на ответника за обезщетяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди са налице, поради което следва да се даде отговор за размера на същите и наличието на съпричиняване.

В чл. 52 от ЗЗД е казано, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Това съобразено и с ППВС № 4 от 1968 г. сочи, че размерът му зависи от вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган, което следва да е изградено на база събрания по делото доказателствен материал установяващ характера на увреждането начина, по който то се е отразило на духовното и психично състояние на увреденото лице и разбира се икономическата обстановка в страната. При преценка начина на отразяване върху духовното и психично съС.ие на увредения в случаите на смърт на негов близък същата следва да се извърши и като се вземе предвид възрастта на починалия. При преценка на близостта пък следва да се има предвид не само наличието й от правна гледна точка, но и действителните отношения между починалия и родственика претендиращ увреждане. Те от своя страна за ПАС подлежат на преценка на база данните за начина, по който същите са контактували помежду си и респективно реакциите, които членовете на семейството са имали при моменти на трудност в живота на някои от тях.

В хода на тези разсъждения следва да се спомене, че определянето на размера на обезщетението при смърт не е математическа операция по събиране, изваждане, умножение или делене на константи, а сложен процес по анализ на човешки съдби воден от мястото, което починалия е заемал в живота на увреденото лице, респ. всичко това съобразено и с икономическите условия в страната като цяло.

От приложените по делото писмени доказателства е видно, че починалият е син на ищцата. В тази връзка съставът на ПАС намира за нужно да посочи, че връзката между дете и родител започва от момента на раждането и с всяка изминала година до пълнолетието същата се заздравява и задълбочава. В хода на тези отношения първоначално родителите са тези които осигуряват физически и материални грижи за децата си, участват при формиране на техните морални ценности и виждания за живота, градят планове за живота на порастващите им наследници и обвързват своите такива с тези на децата си. Така към 18-та година в съзнанието на всяко едно дете неговият баща или неговата майка са най-близките му хора и първите към които то се обръща за преодоляване на житейски трудности, получаване на съвет и т.н. В последващия житейски път на детето независимо от създаването на семейство, раждането на негови деца и т.н. при нормално развитие на отношенията дете-родител за ПАС така създадената връзка не отслабва по простата причина, че родителите като лица с по- голям житейски опит са хората, които винаги помагат на своите дори и пораснали деца във всеки момент на техния живот.

Внезапното прекъсване на така изградените отношение на любов, обич, уважение, близост, подкрепа и взаимопомощ /морална и икономическа/ е логично да създаде рязък дискомфорт във всяко едно семейство, при който семейните отношения са били от типа посочен по- горе. Още по силно е стресовото съС.ие от преустановяване на тази близост в случаите, при които прекъсването е следствие смърт на един от членовете му и начина на настъпване на същата. Нарушаване на нормалната психика идва не само от загубата на близък човек и състоянието на празнота и безпомощност, но и от факта, че в бъдеще той няма да е до теб, няма да го виждаш, докосваш, да споделяш с него и да получаваш синовна подкрепа.

За установяване отношенията в семейството до изчезването на сина й, както и за изживяванията на ищцата при узнаването за смъртта му, а и след това са разпитани двама души свидетели.

От показанията им се установява, че между ищцата и починалото дете е имало изградена обичайна за всяко едно семейство връзка майка – дете от посочения по- горе тип. Отношенията им са се изразявали във взаимна обич и подкрепа. Изчезването на детето е причинило силни страдания у майката. Тя била в непрестанни очаквания, че ще види чедото си живо и здраво. Смъртта му и начина, по който е настъпила са засилили още повече негативните й изживявания. Приемала хапчета.

Данни в тази насока се съдържат и в приетата по делото психологична експертиза. В нея експертът констатира, че изчезването и установената в последствие смърт са предизвикали у ищцата остър емоционален стрес, разстройство в адаптацията, нарушени психически баланс и качество на живот, висока степен на тревожност и т.н. Те с времето са намалели и овладени, но не са отзвучали, а са се преобразували в едно нормално скърбене.

В случая за ПАС е без значение дали острото стресово разстройство е болестно съС.ие или не по причина, че от значение е не дали ищцата се е разболяла от това заболяване, а дали смъртта от психологична гледна точка е довела промени в психиката й.

На база изложеното и с оглед икономическата обстановка в страната през 2021 г. ПАС смита, че справедливият размер на дължимото обезщетение е 150 000 лв.

Дали същото следва да се присъди на ищцата обаче зависи от това е или не е налице съпричиняване на вредоносния резултат.

С чл. 51, ал. 2 от ЗЗД от страна на законодателя е предвидено, че а ко увреденият, е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. В тази норма за разлика от текста на чл. 45, ал. 1 на ЗЗД не се говори за виновно поведение, а само за допринасяне от увредения. По тази причина при преценката за наличие на такова е без значение какво е психичното отношение към извършените от пострадалото лице действия, а дали те са спомогнали за полученото от него увреждане, т.е. нужно е да са в причинна връзка със същото и да са противоправни. В този смисъл е и приетото в ТР № 88 от 1962 на ОСГК на ВС, ППВС № 17 от 1963 и ТР № 1 от 2015 г. на ОСТК на ВКС. Тук следва да се има предвид, че увреден, респ. пострадал следва да се явява пряко участващото в инцидента с извършителя на деликта лице, а не всеки в чийто патримониум се е породило правото да получи обезщетение от съответното деликтно поведение. В този смисъл е и приетото в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. В случая пряко увреденото от деликта лице е починалото дете А.Р.. То е малолетно на 5 години и за него по смисъла на СК отговарят родителите му. В случая видно от казаното по- горе именно единия от тях е качил детето, което изключва възможността да се приеме, че детето е извършило самостоятелни действия допринесли за увреждането, т.е. с които се е самоувредил. В хода на тези разсъждения следва да се посочи, че поставянето на обезопасителен колан, респ. поставяне на детето в система за обезопасяване на деца е задължение на водача и бащата законен представител. Това изключва възможността да се говори за съпричиняване поради липса на такива още повече, че смъртта на детето видно от заключението на СМЕ е от удавяне и не би била избегната при наличие на колан и т.н.

По делото липсват доказателства, че майката в качеството си на законен представител е качила лично детето в автомобила, което изключва възможността да се приеме, че тя действайки от името на сина си е допринесла за настъпване на вредоносния с оглед на факта, че бащата е бил неправоспособен водач. Същото важи и по възражението на ГФ касаещо употребата на алкохол още повече, че по делото доказателства в тази насока не са ангажирани.

Така изложеното изключва извода за наличие на съпричиняване, т.е. ответника следва да бъде осъден да заплати на ищцата обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в размер на 150 000 лв.

Върху тази сума с оглед посоченото в чл. 558, ал.1, изр. 2 от КЗ се дължи и законна лихва за забава при спазване на чл. 497 от КЗ.

В тази норма е казано, че застрахователят дължи законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок считано от по-ранната от двете дати:

1. изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3 КЗ, 2. изтичането на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3 КЗ.

С обжалваното решение Сз ОС е присъдил такава при условията на чл. 558, ал.1, т. 2 КЗ, вр. с чл. 497, ал.1, т.2 КЗ- изтичане срока по чл. 496, ал.1 от КЗ. С жалбата изводите на Сз ОС в тази насока не са оспорени и ПАС с оглед чл. 271 от ГПК следва да се съобрази с това и приеме, че лихвата се дължи от 29.01.2022 г. до окончателното изплащане.

Така изложеното сочи, че решението на Сз ОС в обжалваната част ще се потвърди.

По отношение на определението по чл. 248 от ГПК ПАС намира за нужно да посочи, че основанието за плащане на възнаграждението по чл. 38, ал.2 от ЗА е сключеният между адвокатът и съответното страна по делото договор. Той е безвъзмезден в случаите, при които не се пораждат предпоставките на чл. 38, ал. 2 от ЗА. В случаите, при които тези предпоставки са налице и се определя възнаграждение плащането се прави на адвоката от насрещната страна, но в полза на лицето по чл. 38, ал.1 от ЗА, което е страна по делото и договора за правна помощ. Размерът на дължимото възнаграждение се определя от съда към момента, в който се извършва преценката за наличието или липсата на предпоставките по чл. 38, ал. 2 от ЗА, т.е. приключване на устните състезания. В случая пред Сз ОС това е станало на 13. 05.2023 г. Казаното обаче не значи, че то с оглед чл. 36, ал. 2 от ЗА следва да се определи в размер не по - нисък от този посочен в действащата към този момент редакция на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.Това е така по причина, че според направеното с решение от 25.01.2024 г. на СЕС постановено по дело № С-438/2022 г. тълкуване на чл. 101, §2 на ДФЕС, вр. с чл. 4, § 3 на ДЕС определените с Наредбата минимални размери на възнагражденията не са задължителни и не обвързват съда. Това сочи, че при определяне на справедливия им размер съдът трябва да изхожда единствено от фактическата и правна сложност на делото, вида и количеството извършена работа от адвоката.

В случая ПАС не счита, че фактическата и правна сложност на делото е съществена. Това съобразено с извършената пред Сз ОС работа навежда настоящия състав до извод, че първоначално определеното от този съд възнаграждение в размер на 5436 лв. с ДДС е адекватно и не са налице предпоставки за увеличаването му. Това от своя страна налага отмяна на определението по чл. 248 от ГПК.

В контекста на изложените до тук разсъждения следва да се приеме, че застрахователното дружество следва да заплати на адв. П. К. и адв. възнаграждение в същия размер от 5436 лв. с ДДС и за осъщественото процесуално представителство пред ПАС.

Ето защо съдът