Решение № 132 от 7.11.2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 175/2024 г.

Производството е въззивно по глава двадесет и първа от НПК.

Въззивното производство е образувано по жалба на адвокат Х. Т. от АК-Плевен, в качеството й на упълномощен защитник на подсъдимия Л. В. Ж. и по жалба от частните обвинители И. П. А.-Г. и К. П. А., чрез повереника им адвокат Л. П. Х. от АК-Благоевград, против присъда № 7 от 19.03.2024год., постановена по НОХД № 999/2023год. по описа на Окръжен съд- гр.Плевен.

С обжалваната присъда Плевенският окръжен съд признал подсъдимия Л. В. Ж., ЕГН ••••••••••, за виновен в това, че на 02.02.2023 година в град Плевен, на кръстовището на ул. „Шар планина“ и ул. „Шипка“, при управление на МПС - лек автомобил марка „Форд“, модел „Мондео“ с рег. № СТ 63••••, нарушил правила за движение по пътищата, както следва:

-чл.20, ал.2, изречение второ от Закона за движение по пътищата - „Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението“;

-чл.116 от Закона за движение по пътищата - „Водачът на пътно превозно средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, особено към децата, към хората с трайни увреждания, в частност към слепите, които се движат с бял бастун, към слепо-глухите, които се движат с червено-бял бастун и към престарелите хора.“;

-чл.119, ал.1 от Закона за движение по пътищата - „При приближаване към пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта или спре.“ и по непредпазливост причинил смъртта на П. К. А. с ЕГН ••••••••••, като деянието е извършено на пешеходна пътека по смисъла на параграф 6, т.54 - изречение второ от Закона за движение по пътищата, поради което и на основание чл.343, ал.3, алтернатива последна, б.“б“- предложение първо, вр. с чл.343, ал.1, б.„в, “ вр. с чл.342, ал.1 вр. с чл.2, ал.2 и чл.54 от НК го осъдил на ТРИ ГОДИНИ „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА“.

На основание чл. 343г във връзка с чл.37, ал.1, т.7 от НК, на подсъдимия Л. В. Ж. е наложено и кумулативно наказание ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВО ДА УПРАВЛЯВА МПС за срок от ТРИ ГОДИНИ.

На основание чл. 66, ал.1 от НК, изпълнението на наложеното на подсъдимия Л. В. Ж. наказание три години „Лишаване от свобода“, е отложено с изпитателен срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ.

Първоинстанционният съд постановил след влизане на присъдата в сила, приложеният като веществено доказателство по делото 1 бр. CD (лист 86, ДП) да остане в делото.

С присъдата, на основание чл.189, ал.3 от НПК, подсъдимият Л. В. Ж. е осъден да заплати по сметката на ОД на МВР-Плевен направените по време на досъдебното производство разноски по делото в размер на 1 579, 30 лева, както и да заплати по сметката на Окръжен съд - град Плевен направените по време на съдебното следствие в първата инстанция разноски по делото в размер на 860 лева.

С въззивната жалба подадена от адвокат Х. Т. в качеството й на защитник на подсъдимия Л. В. Ж., са заявени оплаквания, че присъдата е незаконосъобразна, необоснована и немотивирана, постановена при нарушение на материалният закон, в резултат на което формираните от съда изводи относно субективната и обективна съставомерност на деянието са неправилни.

Твърди се, че обвинението по квалифицирания състав на чл.343 ал.3 от НК не е доказано от обективна и субективна страна, както и че описаната в обвинителния акт фактическа обстановка, не се установява по безспорен и категоричен начин от събраните по делото преки и косвени доказателства.

Посочва се, че видно от показанията на разпитаните по делото свидетели А. Б. и В. Д., които са очевидци на настъпилото произшествие, мястото на първоначалният контакт /удара/, настъпил между автомобила на подсъдимия Ж. и пострадалия пешеходец, категорично не е на мисленото продължение, като вертикална проекция, на тротоара върху пътното платно, т.е. не е реализирано на пешеходна пътека, но смисъла на параграф 6, т.54, изр. 2-ро от Допълнителните разпоредби на ЗДвП. Излага се, че противно на тези свидетелски показания и без обосновани аргументи защо ги игнорира, вещото лице по назначената съдебна автотехническа експертиза, в резултат изцяло на аналитични изчисления и използван математически модел от спорни източници, е дало заключение, че мястото на удара на пешеходеца, отразено като вертикална проекция върху пътното платно, представлява пешеходна пътека, по смисъла на Параграф 6, т.54, изр. 2-ро от Допълнителните разпоредби на ЗДвП.

Твърди се, че първоинстанционният съд не е изпълнил в пълен обем процесуалните си задължения за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, относими към главния факт от предмета на доказване в процеса. Възразява се, че не е отчетено основното възражение на защитата на подсъдимия, че настъпилото произшествие е реализирано на място, което не е пешеходна пътека по смисъла на закона. Посочва се, че в §6, т. 54 от ДР на ЗДвП (нова - ДВ, бр. 51 от 2007 г.) законодателят в първото изречение е възприел, че пешеходната пътека е част от платното за движение, очертана или не с пътна маркировка и сигнализирана с пътни знаци, предназначена за преминаване на пешеходци. Защитникът на подсъдимия счита, че изводът, който следвало да бъде възприет и в постановената присъда, е че пешеходната пътека, макар и не винаги да е очертана с пътна маркировка, винаги е сигнализирана с пътен знак. Настоява се, че пътният знак е необходим и задължителен, а пешеходни пътеки, които само са очертани на пътното платно и не са сигнализирани с пътен знак - не са пешеходни пътеки. Твърди се, че в хода на събиране, проверка и оценка на доказателствения материал в първата инстанция, са били допуснати нарушения на процесуалните правила, които пряко и непосредствено са засегнали правото на защита на подсъдимия, до степен на невъзможност същото да бъде ефективно упражнено. Адвокат Т. счита, че не бе било проведено всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства чрез внимателна проверка на всички доказателства, като решаващият съд неоснователно е отхвърлил своевременно направени и относими доказателствени искания за назначаване на повторна съдебно- автотехническа експертиза.

Иска се въззивният съд да отмени присъдата на първоинстанционния съд и да нова присъда, с която да признае за невинен подсъдимия Л. Ж. и да го оправдае, поради недоказаност на обвинението.

Алтернативно се иска, ако въззивният съд счете обвинението за доказано, да приеме, че така наложеното наказание е явно несправедливо и не отговоря адекватно на извършеното по непредпазливост деяние, тъй като съдът неправилно е отказал да приложи разпоредбата на чл.55 ал.1 от НК, като не е отчел в достатъчна степен наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства и наложеното наказание и неговия размер не съответстват на обществената опасност на дееца, на смекчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на специалната и генералната превенции по чл.36 от НК.

След изготвяне на мотивите на присъдата, адвокат Х. Т., в качеството й на защитник на подсъдимия Л. Ж., е подала писмено допълнение към подадената от нея въззивна жалба срещу присъдата.

В допълнителното писмено изложение към въззивната жалба на защитника на подсъдимия се твърди, че първоинстанционпият съд е допуснал нарушение на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, доколкото не е изпълнил задълженията си за обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото и не е анализирал в достатъчна степен, с оглед пълното и безсъмнено доказване на всички относими към предмета на доказване доказателства. Възразява се, че при изготвяне мотивите към обжалваната присъда решаващият състав на Окръжен съд-Плевен е допуснал нарушение на задълженията си по чл.305, ал.З от НПК, което се приравнява на липса на мотиви по смисъла на чл.348, ал.З, т.2, предл.1 от НПК. Твърди се, че от формална страна, възприетата от първоинстанционния съд и изложена фактическа обстановка представлява буквален препис на възприетата в обвинителния акт, като първостепенния съд е възприел факти и обстоятелства, без да е направил пълна преценка на доказателствения материал и обсъждане на противоречията в него, а извършеният анализ е фрагментарен и частично неточен.

Посочва се, че един от основните спорни въпроси, който е следвало да бъде изследван и обсъден, с оглед категоричното и безспорно доказване на обвинението по посочения състав на наказателно-правната норма, е дали процесното произшествие е настъпило на мисленото продължение на тротоара върху пътното платно, което представлява пешеходна пътека по смисъла на параграф 6, т.54, изр. 2 от ДР на ЗДвП и в тясна връзка с този въпрос е и въпросът, на кое точно място е реализиран първоначалният контакт между пострадалия пешеходец и автомобила, управляван от подсъдимия Ж.. Излага се, че в хода на съдебното следствие са били направени множество конкретни възражения от страна на защитата, които са имали отношение към безспорното установяване на съществени обстоятелства, от значение за делото, които следвало да бъдат надлежно обсъдени. Посочва се, че в голямата си част, направените възражения намерили отражения в поставени допълнителни въпроси към съдебната автотехническа експертиза, които не са били допуснати от съда, а за друга част от възраженията, в мотивите към произнесения съдебен акт съдът е приел, че същите са неоснователни и незаконосъобразни. Възразява се, че видно от съдържанието на изготвените мотиви на присъдата, липсва доказателствен прочит и съпоставяне на безспорно противоречивите и нуждаещи се от обсъждане в детайли преки гласни доказателствени средства, представляващи свидетелските показания на свидетелите очевидни А. Ж. Б. и В. И. Д., със заключението на вещото лице по изслушаната и приета съдебно-автотехническа експертиза. Твърди се, че бланкетно е посочено, че „Съдът не дава вяра на свидетелските показания на А. Б. и В. Д., в частта им, в която те твърдят, че пострадалият е предприел пресичане на пътното платно на ул. Шипка над кръстовището на същата улица е ул.Шар планина. Преди всичко следва да се отбележи, че Б. и Д. пресъздават субективните си възприятия за произшествието"', за които съдът счита, че не могат да се противопоставят на обективни находки по делото, които се съдържат в протокола за оглед на местопроизшествието. Според адв.Т. именно обективните находки, закрепени в протокола за оглед сочат това, което е записано и в самия протокол, че „Произшествието е реализирано на 02.02.2023 година в град Плевен, на ул.Шипка, непосредствено след кръстовището с ул.Шар планина". Излага се, че по данни на свидетелите Б. и Д., които са свидетели-очевидци и същите са били разпитани в хода на съдебното следствие, процесното пътно-транспортно произшествие е реализирано на място, след кръстовището на ул. „Шар планина“ и ул. „Шипка“, като се цитират части от показанията на тези свидетели относно това обстоятелство. Твърди се, че в мотивите на присъдата липсва анализ на показанията на въпросните свидетели и тяхното съотнасяне към изложената в обвинителния акт фактическа обстановка. Излага се, че според възприетото от съдебният състав, мястото на удара е определено от вещото лице инж.В. И. въз основа на обективни находки по делото и на физико-математическия модел на произшествието, от което заключение според първоинстанционния съд ставало ясно по несъмнен и безспорен начин, къде е настъпило произшествието. Излага се, че изискуемата логическа дейност на съда предполага подробен анализ на заявеното от свидетелите-очевидци, както и съотнасянето на изложените от тях факти с изградените противоречивите такива, а така също и разглеждането им в контекста на останалата доказателствена съвкупност, която също следвало да бъде подробно обсъдена. Едва след извършване па посочения анализ, съда можел да формулира обоснован извод относно достоверността на свидетелските показания.

Възразява се, че липсата на доказателствен анализ в мотивите на обжалваната присъда и съпоставянето на безспорно установените и нуждаещи се от обсъждане в детайли гласни доказателства, които противоречат на заключението на вещото лице, което изцяло се основава на аналитични изчисления и е изведено въз основа на данни и заместването им в математически формули, неминуемо рефлектира върху съдържанието на възприетата от първостепенната инстанция фактология, в която според защитника на подсъдимия се наблюдава непълноценно отразяване на обстоятелства, които съда следва да субсумира в състава на наказателно- правната норма.

Излага се, че видно от съдържанието на мотивите на присъдата, първоинстанционният съд е отчел като неоснователно и незаконосъобразно направеното от защитата възражение, че процесното ПТП е реализирано на място, което не е пешеходна пътека по смисъла на Закона. Посочва се, че в §6, т. 54 от ДР на ЗДвП законодателят в първото изречение е възприел, че „ пешеходната пътека е част от платното за движение, очертана или не с пътна маркировка и сигнализирана с пътни знаци, предназначена за преминаване на пешеходци“. Излага се, че при извършения оглед на местопроизшествието е съставен Протокол за оглед на пътно -транспортно произшествие, при условията на чл.212, ал.2 от НПК, като в раздел статичен оглед на местопроизшествието, в т.4 - Вид, размери и състояние на наличните пешеходни пътеки или преходи- липсва описание на такива, както и че пешеходната пътека е сигнализирана със знак Д-18, който факт не се оспорва от обвинението. Излага се, че пред първата инстанция бил застъпен изводът, който следва да се направи според адв.Т., а именно, че пешеходната пътека винаги трябва да е сигнализирана с пътен знак, независимо дали има пътна маркировка или не. Настоява се, че пътният знак е необходим и задължителен, а пешеходни пътеки, които само са очертани на пътното платно и не са сигнализирани с пътен знак - не са пешеходни пътеки. Твърди се, че това е така, защото водачите на МПС не могат своевременно да видят, че приближават към пешеходна пътека, за да бъдат предпазливи и да намалят скоростта си на движение. Защитникът на подсъдимия посочва, че споделя като абсолютно правилно и аргументирано Особеното мнение по въпрос 6, б.“в“ от ТР № 2/2016 г. - за вида пешеходни пътеки, ДР, §6, т.54, изр.2-ро от ЗДвП на съдиите Ж. Н. и С. И., които изразяват несъгласие със становището на мнозинството по отношение на възприемане на видовете пешеходни пътеки. В допълнението към жалбата е цитирано изцяло това особено мнение.

На следващо място се излага, че в мотивите на присъдата първоинстанционният съд е приел, че подсъдимия Л. Ж. е нарушил нравилата за движение по пътищата- чл.20, ал.2, изр. второ от ЗДвП и изцяло е възприел тезата на обвинението, че като не е изпълнил задълженията си като водач на МПС, произтичащи от разпоредбите на чл.20, ал.2, изр. второ от ЗДвП. чл.116 от ЗДвП и чл.119, ал.1 от ЗДвП, Л. Ж. сам се е поставил в невъзможност да предотврати произшествието и така е причинил съставомерния резултат. В тази връзка адв.Т. посочва, че не споделят изложения от съда извод за неоснователност на направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. Поддържа се твърдението, че пострадалият П. К. А. се е движил по северния тротоар на улица „Шипка“, където след стъпване на пътното платно няма проекция на пешеходна пътека, както и че ПТП-то е реализирано малко над кръстовището, образувано между улица „Шар планина“ и улица „Шипка“. Посочва се, че законодателят е въвел задължение за пешеходците, прогласено в чл. 113, т. 1 от ЗдвП, от което следва същите да се съобразят с разстоянието до приближаващите се превозни средства и с тяхната скорост на движение. Посочва се, че от законодателя е въведена и забрана за пешеходците внезапно да навлизат в пътното платно - чл. 114, т. 1 от ЗДвП. Твърди се, че от събрания в хода па съдебното следствие доказателствен материал са налице безспорни данни за съпричиняване от страна на пострадалия пешеподец П. К. А., тъй като той не е съобразил поведението си с правилата по ЗДвП, предприел е внезапно и бързо преминаване на пътното платно, не се е съобразил, че по пътното платно се движат автомобили и в двете посоки и е навлязъл на пътното платно, без да съобрази разстоянието до приближаващите пътни превозни средства и скоростта им на движение.

Твърди се, че поради необсъждане на цялостния доказателствен материал в неговата логическа връзка и съвкупност, за някои от приетите от въззивния съд факти е невъзможно да се проследи тяхната обоснованост. Посочва се, че спорните въпроси, повдигнати от защитата в хода па съдебното следствие, следвало да намерят всестранен и пълен анализ, но останали необсъдени съществени възражения от защитата, които почиват на свидетелски показания и в хода на съдебното следствие намерили отражения в поставени допълнителни въпроси към съдебната -автотехничска експертиза, които не били допуснати от първоинстанционния съд. Възразява се, че фактическите констатации на първоипетанциоиния съд са необосновани и не почиват на прецизен анализ на доказателствения материал, тъй като не са обсъдени всички доказателства, имащи отношение към предмета на доказване в производството. Твърди се, че неправилно, поради установено несъответствие на свидетелските показания с изводите на вещото лице по изслушаната съдебна-автотехническа експертиза, първоинстанционният съдебен състав не е положил необходимите процесуални усилия да обсъди задълбочено следните противоречиви въпроси:

1. Въпроси, свързани със спирачния момент на автомобил, снабден с ABS -система. Посочва се, че съществуващото противоречие било породено от заключението на вещото лице, според което след реализираното ПТП е наличен спирачен път, с отложена протривка върху асфалта само от задно ляво автомобилно колело и показанията на свидетелите, които единодушно заявяват, че след удара, процесният автомобил е нямал спирачен път, а веднага е спрял. Твърди се, че изясняването на този въпрос има отношение към правилното установяване на мястото на първоначалния контакт между пешеходеца и автомобила;

2.Въпроси, свързани с местоположението на пострадалия пешеходец спрямо автомобила, след настъпилото съприкосновение. Излага се, че по данни на св.А. Б. „след като го бутна, „Форд“-ът спря. То нямаше и спирачен път, доколкото гледахме. Защото пешеходецът се намираше до „Форд“-а, наравно със самата кола, той не беше по-назад. Ако го е ударил „ Форд“-ът, щеше да е подминал, а той беше до дясната му гума“. Посочва се, че изясняването на този въпрос отново има отношение към правилното установяване на мястото на първоначалния контакт между пешеходеца и автомобила;

3.Въпрос, свързан с динамиката на движение на пострадалия пешеходец. Твърди се, че при налични данни от показанията па св.В. Д., че пострадалият пешеходец „изведнъж тръгна да пресича“ и „мисля, че беше забързан“, следвало да бъде изработен нов вариант на изчисление с тази хипотеза. Посочва се, че и скоростта, с която пешеходецът се е движел върху пътното платно, се отразява на дължината на „опасната зона“ за спиране на л.а Форд Мондео.

Излага се, че констатираните пропуски в оценката на доказателствата и игнориране на тяхното информационно съдържание и относимост към предмета на доказване но делото, разколебават извода, че първоинстанционният съд е положил всички необходими и възможни процесуални усилия, за да установи по несъмнен и категоричен начин действителната фактическа обстановка. На плоскоста на изложеното, чрез очертаването на относимите по случая факти и нашият анализ на доказателствената съвкупност, защитата на подсъдимия счита, че първоинстанционният съд не е изпълнил в пълен обем процесуалните си задължения за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, като формираното вътрешно убеждение и изводи на съдебният състав е довело до постановяване на необоснован, незаконосъобразен и немотивиран съдебен акт.

Иска се въззивният съд да отмени присъдата и да постанови друга, с която да признае подсъдимия Л. Ж. за невинен и да го оправдае, поради недоказаност на така повдигнатото му обвинение.

В условията на алтернативност, ако въззивният съд счете, че обвинението спрямо Л. Ж. е безспорно доказано, се иска съдът да измени присъдата, като намали размера па наложеното наказание. Излага се, че поправянето и превъзпитаването на подсъдимия Ж. и оказване на предупредително въздействие върху него така, че наказанието да отговаря в най - пълна степен на изискванията на наказателната репресия и на принципите на българското наказателно законодателство, може да бъде постигнато, като се съобрази наличието на многобройни смекчаващи вината обстоятелства и отсъствието на отегчаващи такива, като според адв.Т. наказанието следва да отговаря адекватно на тежестта на извършеното по непредпазливост деяние и същевременно в пълна степен да изпълни визираните в чл. 36 от НК цели на генералната и на специална превенция.

С писменото допълнение към въззивната жалба от адв.Т., в качеството й на защитник на подсъдимия Л. Ж., е направено и доказателствено искане за назначаване от въззивният съд на повторна съдебна-автотехническа експертиза с конкретни въпроси, които да бъдат поставени на вещото лице. По това направено доказателствено искане въззивният съд се е произнесъл в закрито заседание с определение по реда на чл.327 от НПК, като е приел, че е неоснователно и го е оставил без уважение. Със същото определение въззивният съд служебно е назначил допълнителна съдебна-автотехническа експертиза, като е намерил, че допускането на такава е необходимо за правилното решаване на делото и са налице предпоставките на чл.153 пр.1 от НПК.

С въззивната жалба, подадена от частните обвинители И. П. А.- Г. и К. П. А., чрез повереника им адв.Л. Х., е заявено оплакване, че наложеното на подсъдимия Л. Ж. наказание лишаване от свобода за срок от три години и лишаване от право да управлява МПС за срок от три години е в твърде занижен размер, както и че с оглед тежестта на извършеното престъпление и обществената опасност на същото, не следва да се прилага разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК, а следва наказанието да се изтърпи ефективно.

В тази връзка частните обвинители и повереника им считат, че при постановяване на присъдата са допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон и искат въззивния съд да измени присъдата, като наложи на подсъдимия максимално предвиденото в закона наказание, което да изтърпи ефективно.

Преди даване ход на делото във въззивната инстанция е постъпило писмено становище от частните обвинители И. П. А.- Г. и К. П. А., чрез повереника им адв.Л. Х., по повод въззивната жалба на защитника на подсъдимия Л. Ж. и писменото допълнение към тази въззивна жалба.

Твърди се, че въззивната жалба на защитника на подсъдимия и писменото допълнение към нея са неоснователни, като са неоснователни и направените доказателствени искания.

Излага се, че първоинстанционният съд правилно е възприел фактическата обстановка на база пълно и всестранно изследване на всички факти и обстоятелства, като в мотивите към присъдата абсолютно детайлно, подробно, последователно и логически са обсъдени всички събрани доказателства и доказателствени средства, като съдът мотивирано е изложил защо кредитира едни, а не кредитира други.

Повереникът на частните обвинители счита, че не са налице посочените във жалбата на защитника на подсъдимия нарушения на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 ал. 5 от НПК и счита че първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си за обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото.

На следващо място адв.Л. Х. счита, че първоинстанционният съд не е допуснал и нарушение на задълженията си по чл. 305 ал. 3 от НПК, като в мотивите съдът детайлно е посочил всички установени обстоятелства, въз основа на кои факти и обстоятелства обосновава решението си, какво е правното значение на всеки един от установените факти обстоятелства.

Излага се, че първоинстанционният съд, правилно дава най-голяма вяра на обективните данни и находки по делото, обективирани в констативния протокол за ПТП и извършения оглед на мястото на произшествието и изготвените въз основа на тях експертизи като анализира и показанията на свидетели, които оценява спрямо обективните находки.

Посочва се, че следва да се има предвид, че свидетелските показания описват същата фактическа обстановка като възприетата от съда, но съдията правилно възприема данните от огледния протокол и от експертизата относно точното място на настъпване на удара, посоката на движение на пешеходеца и скоростта на лекия автомобил.

Твърди се, че няма как относно точното място на удара, посоката на пешеходеца и скоростта на автомобила да се възприемат изцяло свидетелските показания, защото хората възприемат различно една и също обстановка и във възприемането им влияние оказва и субективния момент.

В този смисъл, не следвало да се възприемат възраженията на подсъдимия Ж., относно точното място на събитието и движението на пешеходеца.

Твърди се, че по делото категорично е установено, че първоначалното съприкосновение между пешеходеца и автомобила е именно върху продължението на тротоара върху пътното платно. Според повереника на частните обвинители, относно този факт няма никакво съмнение, защото има обективни находки и измервания, които находки и измервания се потвърждават и от математическите модели ползвани при изготвянето на САТЕ.

Твърди се, че нямало спор в правната доктрина, а и съдебната практика била абсолютно непротиворечива, че мисленото продължение на тротоара върху пътното платно, представлява пешеходна пътека по смисъла на параграф 6, т. 54, изр. 2 от ЗДвП.

Посочва се, че от автотехническата експертиза също така се било установило, че водачът е имал възможност достатъчно време и разстояние преди удара с пешеходеца, да го забележи и да спре, но същият не е сторил това.

Отбелязва се и това, че с начина си на пресичане, пострадалият, в нито един момент не е попаднал в опасната зона на спиране на лекия автомобил, за да може да се говори за съпричиняване от страна на пешеходеца.

Излага се, че поради липсата на дадени обяснения от подсъдимия и липсата на указано съдействие в хода на разследването, частните обвинители и повереника им така и не са разбрали защо подсъдимият като водач не е реагирал, но според тях било явно, че поради някаква причина съзнанието и вниманието му е било ангажирано в друга дейност, но не и в непрекъснат постоянен контрол върху автомобила, защото до ударът с пешеходеца, няма никаква реакция от страна на подсъдимия. Чак след удара, същият бил предприел аварийно спиране. Твърди се, че в случаят подсъдимият грубо е нарушил правилата за движение по пътищата, като продължително време не е следил пътната обстановка и не е забелязал пресичащия пешеходец, като е можел и е бил длъжен да стори това. На следващо място се посочва, че от САТЕ се установява, че във всеки един момент от започването на пресичането на пешеходеца, подсъдимият е можел да го забележи и е имал достатъчно време и разстояние да намали и да го пропусне или да спре, като реално при какъвто и да е ход от страна на пешеходеца, ударът е бил предотвратим за подсъдимия и пешеходецът не е попадал в опасната му зона.

Посочва се, че от експертизата става ясно, че подсъдимият се е движел с невисока скорост и е можел да спре на голямо разстояние от пешеходеца, от момента на навлизането му на платното за движение. В този смисъл, пешеходецът, при предприемането на пресичането, явно се бил съобразил със скоростта и разстоянието до приближаващия го автомобил, като правилно е бил преценил, че водачът има възможност да спре или поне да намали, защото не се е движел с висока скорост. И въпреки това, водачът на автомобила не бил предприел никаква маневра за избягване на произшествието.

С оглед на изложеното се твърди, че първоинстанционният съд, правилно е приел, че в случая, не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, а произшествието се дължи само и единствено на поведението на подсъдимия.

Относно твърденията в жалбата на подсъдимия, че вещото лице неправилно е извършило изчисленията, като не е съобразило, че автомобилът има АBS и няма как да остави спирачна следа, че веднага след удара подсъдимият е спрял и няма как да остави спирачна следа, че не е изследвано положението на тялото на пострадалия спрямо лекия автомобил, както и каква е дължината на опасната зона при бърз ход на лекия автомобил, адв.Л. Х. счита, че тези възражения са неоснователни.

Излагат се доводи, че на всички юристи, съдии прокурори, които са гледали дела за пътнотраснпортни поризшествия им е известно, че и автомобилите с АBS оставят спирачни следи, при рязко спиране. След това на всички било известно, че с каквато и скорост да се движи автомобилът, няма как да замръзне в пространството и да спре моментално, винаги има някакъв спирачен път. Излага се, че в случая, понеже автомобилът се е изкачвал нагоре, спирачният му път е по-кратък, което дава допълнителна възможност на водача, дори и от по-късо разстояние да извърши ефективно спиране.

Повереникът на частните обвинители счита, че възраженията, че САТЕ е неправилна са неоснователни, като са неоснователни и исканията да назначаване на повторна САТЕ, защото според него заключението нито е неправилно, нито е некомпетентно изготвено, нито е вътрешно противоречиво, поради което не са налице предвидените предпоставки за допускане на повторна експертиза. Излага се, че освен това, поставените въпроси, са насочени по-скоро към допълване на вече изготвеното заключение, а не към изготвяне на изцяло нова експертиза. Поставените въпроси освен това били неясни и неточни, без да е посочено по какъв начин ще способстват за изясняване на обективната истина. Поставеният въпрос номер 2, съдържал в себе отговор на правен въпрос и не бил в компетенциите на вещото лице.

Възразява се, че са абсолютно неоснователни и възраженията на подсъдимия относно размера на наложеното наказание. Твърди се, че и в момента съдът е наложил твърде ниско наказание, несъответстващо на обществените нагласи и на обществените разбирания за справедливо наказание за тоз вид престъпления, като на всичкото отгоре и изтърпяването на наказанието е отложено на основание чл. 66 от НК. Затова адв.Л. Х. счита, че въззивният съд следва да измени присъдата в частта на наказанието, като приложи по-тежко и ефективно наказание.

В заключение, повереникът на частните обвинители счита, че въззивната жалба подадена от подсъдимия е неоснователна и не следва да бъде уважавана.

Относно подадената от частните обвинители въззивна жалба, адвокат Л. Х. считам, че въззивният съд трябва да измени наложеното наказание, като приложи по-тежко и ефективно наказание, тъй като са налице предвидените в закона предпоставки.

Излага се, че е налице грубо нарушение на правилата за движение по пътищата, липсата на каквато и да било реакция и опит за предотвратяване на събитието, липсата на оказано съдействие в хода на досъдебното производството и в хода на наказателното производство, липсата на реално изразено съжаление за стореното. Единствено в последната си дума, подсъдимият казал, че съжалява за стореното, но преди това нито в един момент не се бил свързал с близките на починалия, да изрази съжаление или да се поинтересува за състоянието на пострадалия докато е бил болница или да се поинтересува за състоянието на близките на починалия, след като е починал.

Според повереника на частните обвинители, на последно място следва да се отчете и изключително високата обществена опасност на извършеното деяние предвид това, че наказателният кодекс през 2023 г. бил изменен, като били завишени наказанията за причиняване на смърт на пешеходна пътека.

Адвокат Л. Х. посочва, че доверителите му считат, че наложеното наказание следва да бъде изтърпяно ефективно и да не се прилага условното осъждане.

В съдебно заседание във въззивната инстанция представителят на Апелативна прокуратура-В.Търново оспорва жалбата на подсъдимия изцяло, а по отношение на жалбата на частните обвинители заявява, че счита тази жалба за изцяло основателна. В противоречие с това становище на прокурора, относно жалбата на частните обвинители, изразено при докладването на жалбите, на съдебните прения във въззивната инстанция прокурорът от Великотърновската апелативна прокуратура изразява мотивирано становище, че първоинстанционният съдебен акт е правилен, обоснован и законосъобразен, включително и че размера на наложеното наказание също е съобразен със закона, както и че правилно е приложен чл.66 ал.1 от НК. Заявява, че ако съдът приеме, че действително се касае за една по-висока степен на обществена опасност на деянието, счита че може да бъде увеличен изпитателния срок от четири на пет години. Моли изпитателния срок да бъде увеличен, а в останалата част присъдата да бъде потвърдена.

Адвокат Л. Х.- повереник на частните обвинители И. П. А.- Г. и К. П. А., поддържа въззивната жалба, която е подал от името на частните обвинители и оспорва жалбата на защитника на подсъдимия. На съдебните прения във въззивната инстанция адв.Х. излага съображения че в хода на настоящото производство по категоричен начин се установило извършването на деянието от страна на подсъдимото лице, както и вината му. Повереникът на частните обвинители излага и доводи, че не е установено наличието на съпричиняване от страна на пешеходеца. Счита, че наказанието следва да бъде завишено, а след това да бъде наложено ефективно наказание с оглед на това, че обществената опасност на извършеното деяние е изключително висока, с оглед на това, че водачът до последно не е изразил никакво съжаление и разкаяние за поведението си, с оглед на това, че до последно се опитва да твърди невинност, но въпреки това, в първото разпоредително заседание пред ОС-Плевен, преди делото да бъде прекратено и върнато на прокурора за отстраняване на нередовности в обвинителния акт, в първото разпоредително заседание защитата искала делото да се гледа по съкратената процедура, т.е. те не оспорвали констатираните обстоятелства в хода на досъдебното производство. С оглед на всичко гореизложено, адвокат Л. Х. моли въззивният съд да постанови присъда, с която да признае подсъдимия за виновен, да увеличи наложеното наказание, а в условията на алтернативност да потвърди първоинстанционната присъда. Претендира и присъждане на частните обвинители на направените от тях разноски в настоящото производство.

Частния обвинител К. П. А. поддържа подадената от негово име и от името на другия частен обвинител въззивна жалба и оспорва жалбата на защитника на подсъдимия. На съдебните прения поддържа казаното от повереника му.

Частния обвинител И. П. А.- Г. е била редовно призована за проведените две открити заседания във въззивната инстанция, но не се е явила и не е участвала лично в тези заседания.

Адвокат Х. Т.- защитник на подсъдимия Л. В. Ж., поддържа подаданета от нея въззивна жалба, в качеството й на защитник на подсъдимия, както и допълнителните съображения към жалбата и оспорва жалбата, подадена от частните обвинители чрез повереника им. На съдебните прения във въззивната инстанция по същество поддържа съображенията и доводите изложени в подадените от нея въззивна жалба и допълнение към нея. Моли въззивният съд, след като направи проверка на постановения акт, да постанови друг, с който да признае подсъдимия Л. Ж. за невинен по повдигнатото му обвинение по тази му квалификация, да го оправдае по тази му квалификация на престъплението посочено в обвинителния акт и в първоинстанционната присъда, като в условията на алтернативност да намали размера на наложеното наказание и размера на изпитателния срок. Адв.Т. отделя специално внимание на наказанието лишаване от право по чл.343г вр. с чл.37 ал.1 т.7 от НК и моли въззивният съд да преразгледа постановения от първиинстанционния съд акт в частта, с която подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от три години. Като излага доводи, че в динамиката на живота, предвид възрастта на подсъдимия и това, че на много хора им се налага да изкарват прехраната си именно с управляване на МПС, защитникът на подсъдимия моли въззивният съд да намали размера и на това наказание.

Подсъдимият Л. В. Ж. поддържа жалбата и допълнителните съображения към нея, подадени от защитника му, и оспорва жалбата на частните обвинители. На съдебните прения във въззивната инстанция поддържа казаното от защитника му.

Упражнявайки правото си на последна дума във въззивната инстанция подсъдимият Л. Ж. заявява, че иска да изкаже искрените си съжаления за случилото се към семейството на пострадалия. Посочва, че естествено като всеки нормален човек не е искал и не е направил това нещо нарочно и отново иска още един път да се извини за случилото се. Заявява, че знае, че това нищо няма да промени и няма да върне никого, но не знае какво друго да направи. Иска въззивният съд да съобрази фактите и да определи наказание, каквото прецени за адекватно.

Великотърновският апелативен съд, като съобрази изложеното във въззивните жалби, доводите на страните изложени в съдебно заседание, доказателствата по делото и като на основание чл.314 ал.1 от НПК служебно провери изцяло правилността на обжалваната присъда, намира за установено следното:

Въззивните жалби на защитника на подсъдимия и на частните обвинители са подадени в законоустановения срок от лица, които притежават активна процесуална легитимация, съдържанието им отговаря на изискванията на закона и са допустими.

Разгледани по същество, жалбата на защитника на подсъдимия и жалбата на частните обвинители са неоснователни.

Като взе предвид доказателствените материали по делото, събрани и приобщени в първата и въззивната инстанция, настоящият състав на Великотърновския апелативен съд намира за установено от фактическа страна следното:

Подсъдимият Л. В. Ж. е роден на 21.04.2003 год. в гр. Плевен.

Завършил е средно образование, не е женен и не е осъждан, Работи в „Еконт експрес“ ООД-гр. Плевен и е с добри характеристични данни. Притежава свидетелство за управление на МПС, категории „В“ и „М“, издадено на 26.05.2021 год. Не е наказван по административен ред за извършени административни нарушения на разпоредбите на ЗДвП.

На 02.02.2023год., около 14: 36 часа, подсъдимият Л. Ж. се движил по ул. „Шипка“ в гр. Плевен - в посока към бул. „Христо Ботев“, като управлявал л.а. „Форд Мондео“ с рег. № СТ 63••••, собственост на В. Ж. Опълченов от гр. Плевен. Приближавайки се към кръстовището с ул. „Шар планина“, подсъдимият Л. Ж. управлявал автомобила в южната пътна лента на ул. „Шипка“, като се движил със скорост 35, 53 км/ч.

По същото време по източния тротоар на ул. „Шар планина“, в посока към пътното платно на ул. „Шипка“ и южния тротоар на същата улица, се придвижвал 75-годишния пешеходец П. К. А., с ЕГН ••••••••••. След като изчакал да премине неустановен по делото бус с платнище (брезент), който идвал от посока бул. „Христо Ботев“ и се движел по северната пътна лента на ул. „Шипка“ в посока обратна на движението на автомобила управляван от подсъдимия Л. Ж., пострадалия пешеходец П. А. предприел пресичане на пътното платно на ул. „Шипка“ по мисленото продължение на източния тротоар на ул. „Шар планина“ върху пътното платно на ул. „Шипка“, като се движел със спокоен ход (3, 2 км/ч), от ляво надясно спрямо посоката на движение на лекия автомобил „Форд Мондео“, управляван от подсъдимия Л. Ж.. Мястото, на което П. А. пресичал пътното платно на ул. „Шипка“, представлявало пешеходна пътека по смисъла на §6, т. 54, изречение второ от Допълнителните разпоредби на ЗДвП.

Въпреки че подсъдимият Л. Ж. имал техническа възможност да възприеме своевременно пресичащия пред него пътното платно на ул. „Шипка“ пешеходец П. А. и да задейства спирачната система на автомобила и по този начин да спре и да предотврати удара му, подсъдимият Ж. не задействал своевременно спирачната система на управлявания от него автомобил „Форд Мондео“. В резултат на това, в южната пътна лента на ул. „Шипка“, на 1, 62 метра северно от края на асфалтовата настилка до южния тротоар на ул. „Шипка“, върху мисленото продължение на източния тротоар на ул. „Шар Планина“, последвал удар между дясната част от облицовката на бронята на лекия автомобил „Форд Мондео“ със страничната дясна част на П. А., в областта на долните крайници. Към момента на първоначалния контакт при този удар, скоростта на автомобила „Форд Мондео“ била 35, 53 км/ч. В резултат на удара пешеходецът П. А. загубил опора, тялото му попаднало върху предния капак на автомобила, плъзнало се по капака и било отхвърлено върху пътната настилка, като при падането му на земята се преобърнало. При падането последвал удар на главата на П. А. в бордюра на южния тротоар на ул. „Шипка“. Подсъдимият Л. Ж. задействал спирачната система на автомобила със закъснение и спрял управлявания от него лек автомобил „Форд Мондео“ в южната пътна лента на пътното платно на ул. „Шипка“- на 5, 27 метра след мястото на удара, а тялото на пострадалия П. А. останало да лежи на земята от дясната страна на спрелия автомобил.

Свидетелят А. Ж. Б., който се е движил с автомобила си по северната пътна лента на ул. „Шипка“ срещу автомобила „Форд Мондео“ и свидетелят И. Л. В., който се е движил с автомобила си „Хонда CR-V“, с рег. № ЕН 32•••• по южната пътна лента на известно разстояние след процесния автомобил „Форт Мондео“, спрели на местопроизшествието и заедно с подсъдимия Л. Ж. преместили тялото на пострадалия на тротоара до автомобила „Форд Мондео“.

Свидетелите А. Ж. Б. и Ю. Г. К., който се движеи по северния тротоар на ул. „Шипка“ в западна посока и чул удара, тъй като бил в близост до местопроизшествието, се обадили на ЕЕН 112 и съобщили да настъпилото ПТП. На местопроизшествието пристигнали екипи на полицията и „Спешна помощ“.

На мястото на произшествието свидетелят А. М. Й. извършил проверка с техническо средство на подсъдимия Л. Ж. за употреба на алкохол, като резултата от тази проверка бил отрицателен. Това обстоятелство било посочено в съставения по-късно констативен протокол за ПТП с пострадали лица. На местопроизшествието бил извършен оглед, за което следствено действие бил съставен съответен протокол за оглед на пътно-транспортно произшествие. При огледа на местопроизшествието били направени и фотоснимки, приложени във фотоалбум към протокола за оглед на пътно- транспортно произшествие.

Пострадалият П. А. бил откаран в УМБАЛ „Д-р Георги Странски“ ЕАД- Плевен. Бил настанен в Клиника по неврохирургия и на 09.03.2023 год. бил опериран за премахване на интракраниален хематом в черепа.

Въпреки извършената оперативна интервенция и проведеното лечение, на 07.04.2023 год. П. К. А. починал в болницата в резултат на травматичните уврежданията, които получил при процесното ПТП.

След произшествието, от пострадалия П. А. била взета кръвна проба, при химическото изследване на която било установено наличие на етилов алкохол с крайна концентрация 0, 07 промила.

При реалната установена скорост на движение на автомобила Форд Мондео“ с рег. № СТ 63••••, управляван от подсъдимия Л. Ж.- 35, 53 км/ч, дължината на „опасната зона“ (необходимото разстояние за спиране на водача на автомобила) е 19, 29 метра.

Отстоянието от челната част на автомобила „Форд Мондео“ с рег. № СТ 63•••• до мястото на удара към момента, в който пострадалия пешеходец П. К. А. е стъпил от тротоара върху асфалтовата настилка на ул. „Шипка“ и е предприел пресичане на пътното платно на тази улица, е 63, 17 метра. Към този момент подсъдимият Л. Ж. не е могъл да възприеме пострадалия П. А., тъй като видимостта му е била ограничена от насрещно движещият се бус с платнище (брезент), след отминаването на който пострадалият П. А. е започнал да пресича ул. „Шипка“.

При наличието на този насрещно движещ се бус с брезент и установената реална скорост на движение на л.а. „Форд Мондео“ с рег. № СТ 63•••• - 35, 53 км/ч, отстоянието на л.а. „Форд Мондео“ до мястото на удара към момента, в който подсъдимият Л. Ж. е имал техническа възможност да възприеме пострадалия пешеходец П. К. А. като местонахождение, посока и движение върху асфалтовата настилка на ул. „Шипка“ е 41, 35 метра.

Цялото разстояние, което пешеходеца П. А. е изминал от момента на тръгване върху северния тротоар, на разстояние 0, 5 м. от северния контур на асфалтовата настилка на ул. „Шипка“ до момента на удара е 6, 23 метра, а изминатия път от пострадалия П. А. до мястото на удара от момента, в който подсъдимият Л. Ж. е могъл да го възприеме, докато пострадалият е пресичал платното за движение на ул. „Шипка“, е 3, 73 метра.

С установената реална скорост на движение на л.а. „Форд Мондео“ с рег. № СТ 63••••- 35, 53 км/ч, подсъдимият Л. Ж. е имал техническа възможност да предотврати удара на пострадалия пешеходец П. А., ако своевременно е задействал спирачната система на автомобила и е предприел действия за намаляване на скоростта и спирането му. Това е така, тъй в момента, в който подсъдимият Ж. е имал техническа възможност да възприеме П. А., докато последният е пресичал платното за движение на ул. „Шипка“, автомобила „Форд Мондео“ се е намирал на 41, 35 метра от мястото на удара, а „опасната зона“ (необходимото разстояние за спиране) е 19, 29 метра.

Мястото на първоначалния контакт при удара на пострадалия П. А. от л.а. „Форд Мондео“, управляван от подсъдимия, в надлъжно направление се намира на 7, 03 метра източно от приетия при огледа ориентир (източния край на отбивка за бл.26 на ул. Шипка“), а в напречно направление мястото на удара е на 1, 62 метра северно от десния край на асфалтовата настилка на ул. „Шипка“ по посока на движение на автомобила управляван от подсъдимия. Това място на първоначалния контакт при удара, отразено като вертикална проекция върху пътното платно на ул. „Шипка“, се намира в мисленото продължение на източния тротоар на ул. „Шар Планина“.

Гореизложените фактически положения се установяват от показанията на свидетелите А. Ж. Б.- дадени на съдебното следствие в първата инстанция и на досъдебното производство пред разследващ орган- приобщени в първата инстанция по реда на чл.281 ал.4 вр. с ал.1 т.1 от НПК, Ю. Г. К.- дадени на съдебното следствие в първата инстанция, В. И. Д.- дадени на съдебното следствие в първата инстанция А. М. Й.- дадени на съдебното следствие в първата инстанция и И. Л. В.- дадени на съдебното следствие в първата инстанция; от писмените доказателства по делото- протокол за оглед на пътно транспортно произшествие с фотоалбум към него, копие от свидетелство за регистрация на МПС- част 1, справка за нарушител/водач, копие от констативен протокол за ПТП с пострадали лица, справка за съдимост, препис извлечение от акт за смърт, удостоверение за наследници, удостоверения за съпруг/а и родствени връзки, характеристика, протокол за химическо изследване за определяне на алкохол в кръв № А-19/2023г., от заключението на съдебномедицинска експертиза за изследване на труп № 38/2023- назначена на досъдебното производство, извършена от вещото лице доц. д-р Данчо П. Деков, от заключението на съдебна-автотехническа експеритза- назначена на досъдебното производство, извършена от вещото лице инж. В. Т. И., от заключението на допълнителна съдебна-автотехническа експеритза- назначена в първата инстанция, извършена от вещото лице инж. В. Т. И. и от заключението на допълнителна съдебна-автотехническа експеритза- назначена във въззивната инстанция, извършена от вещото лице инж. В. Т. И.. В общи линии тези фактически положения са приети за установени и в мотивите на присъдата на първоинстанционния съд, като основната разлика се състои в това, че първоиинстанционният съд не е приел за установено наличието на движещ се срещу подсъдимия бус с платнище (брезент), зад който, след отминаването му пострадалият П. А. е предприел пресичането на платното за движение на ул. „Шипка“. Въпреки че за наличието на такъв бус с брезент се съдържат данни само в показанията на разпитания в първата инстанция свидетел В. Д., въззивният съд кредитира показанията на този свидетел относно наличието на такъв бус, тъй като в тази част показанията на св.Д. не се опровергават от други доказателствени източници по делото.

Свидетелят А. Б., който се е движил с автомобила си по северната пътна лента на ул. „Шипка“ срещу автомобила „Форд Мондео“ управляван от подсъдимия и е очевидец на произшествието, в показанията си пред първоинстанционния съд е заявил, че пред него не е имало други автомобили, което съответства на заявеното от този свидетел и в показанията, които е дал пред разследващ орган на досъдебното производство, където е заявил, че пред него е нямало други коли. Въпреки това, въззивният съд намира, че въз основа на показанията на св.Б. не може да се изключи наличието на буса с платнище (брезент), за който свидетелства в показанията си св.В. Д.. Това е така, тъй като на първо място св.Б. не уточнява за какво разстояние пред него се отнася твърдението му, че пред него не е имало други автомобили. На следващо място от показанията на свидетеля А. Б. дадени на съдебното следствие в първоинстанционния съд и тези дадени пред разследващ орган на досъдебното производство и приобщени по реда на чл.281 ал.4 вр. с ал.1 т.1 от НПК се установява, че този свидетел не е наблюдавал движението на пешеходеца П. А. през целия път на пресичането му на ул. „Шипка“, а го е видял в последния момент, преди процесният автомобил „Форд Мондео“ да го блъсне. Въпреки че първоинстанционният съд е прочел показанията на св.Б. дадени на досъдебното производство, тъй като приел, че между тях и показанията му дадени в съдебно заседание има съществено противоречие относно това кога и къде за пръв път свидетелят Б. е забелязал пострадалия да пресича пътното платно на ул. „Шипка“, настоящият състав констатира, че в действителност такова съществено противоречие не е налице. В показанията си на досъдебното производство св.Б. е заявил: „Когато бях на известно разстояние преди кръстовището с ул. „Шар планина“, може би пред № 23 се падаше, видях един мъж, който се намираше в лявата за мен лента, пред автомобила „Форд. В този момент видях как колата го бутна с дясната предна част, около десния фар.“ и „...като за пръв път го забелязах вече в отсрещната лента, малко след средата…“. Това съответства напълно на заявеното от св.Б. при разпита му пред първоинстанционния съд, а именно, че е видял пешеходеца в последния момент пред автомобила управляван от подсъдимия, преди този автомобил да го блъсне, както и че не е наблюдавал движението на пешеходеца П. А. през целия път на пресичането му на ул. „Шипка“. При положение, че св.Б. не е видял пострадалия П. А., докато последният е пресичал пред него лентата за движение, по която св.Б. се е движел с автомобила си, а е видял пострадалия чак в насрещната пътна лента, непосредствено преди да бъде блъснат от автомобила „Форд Мондео“, не може да бъде изключена възможността св.Б. да не е забелязал и движещ се пред него бус с платнище (брезент), наличието на който твърди в показанията на св.В. Д.. От показанията на свидетелят И. В., който се е движил с автомобила си по южната пътна лента на известно разстояние след процесния автомобил „Форт Мондео“, което според свидетеля е било петдесетина или 20-30 метра, като заявява и че не е бил на къса дистанцията, се установява, че е видял автомобила пред него да спира, след което той също е спрял зад него и тогава е разбрал, че е блъснат човек, но не е видял как е блъснат човека. В показанията си св.И. В. не заявява да е видял насрещно движещ се бус с платнище (брезент), нито отрича наличието на такъв. При това положение показанията на св.И. В. не могат да опровергаят достоверността на показанията на св.В. Д., в частта им относно наличието на бус с платнище „брезент“, зад който, след отминаването му пострадалият е предприел пресичане на платното за движение на ул. „Шипка“. Следва да се има предвид и това, че свидетеля И. В. не е видял пресичането на платното за движение от пострадалия П. А. и удара му от автомобила „Форд Мондео.

Достоверността на показанията на св.В. Д. в частта им, в която този свидетел твърди за наличието на местопроизшествието на бус с платнище (бразент, ) зад който, след отминаването му пострадалият е предприел пресичане на платното за движение на ул. „Шипка“, не може да бъде проверена по експертен път, тъй като липсват обективно установени на местопроизшествието данни, от които да могат да се направят експертни изводи дали такъв бус в действителност е имало или не е имало такъв.

По изложените съображения въззивният съд приема за установено от фактическа страна, че пострадалият П. А. е предприел пресичане на пътното платно на ул. „Шипка“, с след като изчакал да премине неустановен по делото бус с платнище (брезент), който идвал от посока бул. „Христо Ботев“ и се движел по северната пътна лента на ул. „Шипка“ в посока обратна на движението на автомобила управляван от подсъдимия Л. Ж.. Това прието фактическо обстоятелство не фигурира в обстоятелствената част на обвинителния акт, но е по-благоприятно за подсъдимия, тъй като наличието на такъв бус ограничава видимостта на подсъдимия към пресичащия пешеходец, а това е от значение за възможността му да предотврати ПТП, като колкото по-малко е разстоянието на видимост, толкова по-малка е възможността от предотвраняване на ПТП.

Според заключението на съдебномедицинска експертиза за изследване на труп № 38/2023, при огледа и аутопсията на трупа на П. К. А. са установени разкъсно-контузна рана на главата в дясната челна област и счупване на черепните кости със същата локализация, счупване на долната челюст вдясно, дясната скула, костите на дясната орбита и стената на горночелюстния синус, тежки мозъчни контузии с последващо локално мозъчно размекчение /некроза, загиване, загниване на паренхима на мозъчното вещество, наричано в клиничната практика „мозъчна смърт“/, травматичен вътремозъчен кръвоизлив в дясната слепоочно-теменна област, тежък мозъчен оток, състояние след неврохирургична операция /трепанация/ на главата, състояние след трахеостомия на шията, така наречени „пролежки“ /декубитуси - плитки възпалени рани по кожата/ в областта на тилната част на главата, в резултат от продължително залежаване, счупване на три ребра в дясно /от трето до шесто/, излив на кръв и проникване на въздух в гръдната кухина вдясно, тежки контузии на паренхима на десния бял дроб с данни за последващо възпаление /пневмонит, пневмония/, възпалителен излив /плеврит/ в двете гръдни половини - повече вдясно, състояние след „торакостомия“ /хирургична интервенция на гръден кош/.

Водещата причина за смъртта на П. А. е локалното мозъчно размекчение, като усложнение от тежката черепно-мозъчна травма.

Налице е пряка причинна връзка между първоначално получените при ПТП травми, усложненията и смъртта.

Травматичните увреждания са резултат от тъпи травми и механизмът на тяхното причиняване може да бъде добре обяснен с обстановката на ПТП - блъскане на пешеходец от лек автомобил, отхвърляне на тялото, падане и удар на главата в бордюра на тротоара.

Експертното заключение на съдебномедицинска експертиза за изследване на труп № 38/2023 правилно е кредитирано от първоинстанционния съд, тъй като е обосновано и не възникват съмнения за правилността му.

От протокола за химическо изследване за определяне на алкохол в кръвта № А-19/2023 г. /л. 91-л. 92 от ДП/ се установява, че в представената за изследване кръв, взета от П. К. А., е установено наличие на етилов алкохол с крайна концентрация 0, 07 промила.

Според заключението по назначената на досъдебното производство съдебна-автотехническа експертиза, подсъдимият Л. Ж. е имал техническа възможност да възприеме пешеходеца П. А., като местонахождение, посока и направление на движение в момента на стъпването му върху асфалтовата настилка на ул. „Шипка“, на разстояние 63, 36 м от реалното място на удара.

Скоростта на движение на лекия автомобил „Форд Мондео“ към момента на първоначалния контакт при удара е 35, 64 км/ч, а след удара - 33, 77 км/ч.

Скоростта на пешеходеца Петко Костов А. от момента на стъпването му върху асфалтовата настилка на ул. „Шипка“ до мястото на удара е 3, 2 км/ч.

Мястото на първоначалния контакт, отразено като вертикална проекция на контакта между страничната дясна част от тялото на пешеходеца и предна дясна част от облицовката на предна броня, предна престилка, челна част преден капак на автомобила, върху асфалтовата настилка е в южната пътна лента на ул. „Шипка“ в гр.Плевен, като това място в надлъжно направление се намира на 7, 03 метра източно от приетия при огледа ориентир (източния край на отбивка за бл.26 на ул. Шипка“), а в напречно направление мястото на удара е на 1, 62 метра северно от десния край на асфалтовата настилка на ул. „Шипка“ по посока на движение на МПС.

Дължината на „опасната зона“ на л.а. „Форд Мондео“ при скорост 35, 64 км/ч е 20, 03м.

Водачът на л.а. „Форд Мондео“ /подсъдимият Л. Ж./ е имал техническа възможност да възприеме пешеходеца П. А., като местонахождение, посока и направление на движение в момента на стъпването му върху асфалтовата настилка на ул. „Шипка“, на разстояние 63, 36 м от реалното място на удара.

Водачът на лекия автомобил „Форд Мондео“ е имал техническа възможност при реалната скорост на движение и при движение със скорост до 50 км/ч, да предприеме спиране, да спре до мястото на удара и да предотврати ПТП.

От техническа гледна точка причина за произшествието са действия /бездействия/ на водача на лекия автомобил с органите за управление, скоростен лост, педал на газта, спирачен педал, чрез които той е забавил спирането на МПС към момента, в който пешеходецът е предприел пресичане на пътното платно на ул. „Шипка“.

Според заключението на назначената по време на съдебното следствие в първата инстанция допълнителна съдебна-автотехническа експеритза, мястото на удара, отразено като вертикална проекция върху пътното платно на ул. „Шипка“ е съотносимо с мисленото продължение на източния тротоар на ул. „Шар Планина“ спрямо ул. „Шипка“, т.е, мястото на удара на пешеходеца, като вертикална проекция върху пътното платно, представлява пешеходна пътека по смисъла на параграф 6, т. 54, изречение второ от Допълнителните разпоредби на ЗДвП.

Съобразно наличните данни по делото, отразени в протокола за оглед на пътно транспортно проиизшествие, а именно това, че в багажното отделение на автомобила „Форд Мондео“ са намерени 4 бр. гуми с джанти и монтирана газова бутилка, при извършване на допълнителната съдебна- автотехническа експертиза, назначена в първата инстанция, вещото лице инж. В. И. е извършило повторни изчисления на всички компоненти от характера и механизма на произшествието с маса на процесния автомобил съотносима с наличните и констатирани 4 бр. гуми с джанти и монтирана газова бутилка. Това е довело до незначителни промени в някой от стойностите, посочени в заключението на първоначално назначената и извършена съдебна- автотехническа експертиза в досъдебното производство.

Според това допълнително експертно заключение, при наличието на четири гуми с джанти и газова бутилка в багажника на процесния автомобил „Форд Мондео“, скоростта на този автомобил към момента на първоначалния контакт при удара е 35, 53 км/ч, което е с 0, 11 км/ч по-малко от определената без четири гуми с джанти и газова бутилка скорост 35, 64 км/ч.

Мястото на първоначалния контакт при удара между пешеходеца и процесния автомобил „Форд Мондео“ в надлъжно направление е на 5, 269 м- с четири гуми с джанти и газова бутилка, а без тях е 5, 273 м, т.е разликата е 4 мм. Тъй като при изготвяне на експертните заключения вещото лице е закръгляло стойностите в сантиметри- до втория знак, след десетичната запетая, то и в двата случая това разстояние е посочено в мащабните схеми на ПТП към заключенията като 5, 27 метра.

При наличието на четири гуми с джанти в багажника на процесния автомобил „Форд Мондео“, дължината на „опасната зона за спиране на автомобила е 19, 29 м, а без тях е 20, 03 м., т.е. разликата е 0, 74 м. При наличието на четири гуми с джанти в багажника на процесния автомобил „Форд Мондео“, водачът на л.а. „Форд Мондео“ /подсъдимият Л. Ж./ е имал техническа възможност да възприеме пешеходеца П. А., като местонахождение, посока и направление на движение в момента на стъпването му върху асфалтовата настилка на ул. „Шипка“, на разстояние 63, 17 м от реалното място на удара, което е с 0, 19 м. по-малко от определеното с първоначалната експертиза разстояние без четири гуми с джанти и газова бутилка, което е 63, 36 м. Водачът на лекия автомобил „Форд Мондео“ /подсъдимият Лючезар Ж./ е имал техническа възможност при реалната скорост на движение (с 4 бр. гуми с джанти и газова бутилка и без тях) и при движение със скорост до 50 км/ч, да предприеме спиране, да спре до мястото на удара и да предотврати ПТП.

Според заключението на назначената от въззивния съд допълнителна съдебна-автотехническа експеритза, посоченият в показанията на свидетеля В. И. Д. бус с платнище (брезент) е ограничавал видимостта на водача на лекия автомобил „Форд Мондео“, с рег. № СТ 63•••• към пресичащия платното за движение пешеходец П. К. А.. Цялото разстояние, което пешеходецът е изминал от момента на стъпване върху северния тротоар, на разстояние 0, 5 м от северния контур на асфалтовата настилка на ул. „Шипка до момента на удара е 6, 23 метра.

При спокоен ход (3, 2 км/ч), пешеходеца Петко Костов А. се е намирал на разстояние 3, 73 м преди мястото на удара, към момента, в който водачът на лекия автомобил „Форд Мондео“ е имал техническа възможност да го възприеме като местонахождение, посока и направление на движение. Към този момент челната част на процесния автомобил „Форд Мондео“ се е намирал на разстояние 41, 35 м. от мястото на удара.

Скоростта, с която се е движил лекия автомобил „Форд Мондео“ (с поставени в багажника 4 гуми с джанти и газова бутилка) към момента, в който водачът му е имал техническа възможност да възприеме пресичащия пешеходец П. К. А. със спокоен ход върху платното за движение е 35, 53 км/ч., като скоростта на този автомобил към момента на първоначалния контакт при удара също е 35, 53 км/ч При скорост 35, 53 км/ч, с която се е движил лекия автомобил „Форд Мондео“ към момента, в който водачът му /подсъдимият Л. Ж./ е имал техническа възможност да възприеме пресичащия платното за движение пешеходец П. К. А., дължината на „опасната зона“ е 19, 29 м. При реалната скорост на движение 35, 53 км/ч водачът на процесния автомобил „Форд Мондео“ при ограничителни възможности за възприятия и наличие на насрещно движещ се автомобил (бус с брезент) и спокоен ход на пешеходеца, е имал достатъчно време и разстояние до мястото на удара към момента, в който е имал възможността да възприеме пострадалия, да реализира спиране и спре до мястото на контакт, с което да предотврати ПТП.

Такава възможност водачът на процесния автомобил „Форд Мондео“ е имал и при движение със скорост 50 км/ч, при която опасната зона е 31, 87 м, а разстоянието, на което процесният автомобил би се намирал от мястото на удара, когато водачът му би имал техническа възможност да възприеме пешеходеца е 58, 2 метра.

Ако се приеме, че пострадалия пешеходец П. К. А. се е придвижил по платното за движение до мястото на удара с бърз ход- 4, 2 км/ч, минимално възможното разстояние, което той е изминал от момента, в която водача на автомобил „Форд Мондео“ е имал техническа възможност да го възприеме е 3, 2 метра. В този момент отстоянието на челната част на автомобил „Форд Мондео“ до мястото на удара при реалната скорост 35, 53 км/ч е 27, 04м., а при скорост 50 км/ч е 38, 06 метра.

При бърз ход на пешеходеца и наличие на насрещно движещ се автомобил (бус с брезент), водача на процесния лек автомобил „Форд Мондео" е имал възможността и достатъчно разстояние, при реалната скорост и при скорост 50 км/ч да реализира спиране, да спре до мястото на удара и предотврати ПТП.

Деформацията и протриването по облицовка предна броня и наличието на следи от приплъзване на тялото на пострадалия пешеходец по преден капак на процесния автомобил „Форд Мондео“ лежат в една и съща вертикална равнина, спрямо надлъжната ос на МПС. От констатираните находки върху автомобила е технически възможно да се направи извода, че скоростта на пешеходеца към момента на първоначален контакт с облицавка на предна броня и последвалото движение на горната част от торса на тялото върху предния капак на МПС е съотносима за спокоен ход на пострадалия.

Първоинстанционният съд е кредитирал изцяло заключението на съдебно-автотехническата експертиза, назначена на досъдебното производство, а заключението по допълнителната съдебно-автотехническа експертиза, назначена в първата инстанция е кредитирано само в частта относно отговора на въпроса дали мястото на което пострадалия пешеходец е предприел пресичане на пътното платно представлява продължение на източния тротоар на ул.- „Шар Планина“ към платното на ул. „Шипка“, т.е. представлява ли пешеходна пътека по смисъла на параграф 6 т.54 изр.2 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП.

Видно от мотивите на присъдата, първоинстанционният съд не е възприел и кредитирал заключението на вещото лице инж. В. И. по назначената в първата инстанция допълнителната съдебна- автотехническа експертиза в останалите части. Като основна причина за това е посочено, че вещото лице е отговорило на въпроси, които не са му поставени при назначаването на допълнителната автотехническа експертиза. Освен това е посочено, че заключението на инж. В. И. въвежда нови фактически положения, които не се предявени на подсъдимия по предвидения в процесуалния закон ред, тъй като обвинението не е било изменено от прокурора по време на съдебното следствие в първата инстанция. Независимо от това първоинстанцзионният съд е посочил, че разликата в теглото на управлявания от подсъдимия лек автомобил, дължаща се на намиращите се в него гуми с джанти и газова бутилка, променя скоростта на движение към момента на удара с 0, 11 км/ч, а опасната зона за спиране с 0, 74 м, като различията са минимални и несъществени и не оказват влияние върху обективната възможност за предотвратяване на ПТП от страна на подсъдимия Л. Ж.. Настоящият състав на Великотърновският апелативен съд намира, че първоинстанционнишят съд неправилно не е кредитирал заключението на назначената от него допълнителна съдебна-автотехническа експертиза в посочените части. Действително във въпросното допълнително експертно заключение вещото лице е отговорило на въпроси, които не са му били поставени изрично с определението на първоинстанционният съд, но в конкретният случай следва да се има предвид, че се касае за заключение по допълнителна експертиза, като вещото лице е отговорило на въпроси, които са му били поставени при назначаването на първоначалната експертиза в досъдебното производство, като е направило наново изчисленията си съобразявайки това, че по време на ПТП в багажника на процесния автомобил „Форд Мондео“ е имало четири броя гуми с джанти и една газова бутилка- обстоятелство отразено в протокола за оглед на ПТП. Съобразявайки увеличената маса на МПС, вследствие на тези предмети намиращи се в багажника на процесния автомобил „Форд Мондео“ и във връзка с отговора на поставения му с определението на първоинстанционния съд въпрос, вещото лице не е излязло извън въпросите, които са му били поставяни, а е дало по-прецизни отговори на поставени му въпроси при назначаването на първоначалната експертиза. Освен това, както и сам е посочил първоинстанционният съд в мотивите на присъдата, различията в приетите стойности в обсъжданите две експертни заключения са минимални и несъществени и не оказват влияние върху обективната възможност за предотвратяване на ПТП от страна на подсъдимия Л. Ж.. При това положение, за съобразяване заключението на допълнителната съдебна-автотехническа експертиза, назначена в първата инстанция, не е било необходимо прокурорът да изменя обвинението по реда на чл.287 от НПК, тъй като е нямало основания за това- не е налице основание за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, нито за прилагане на закон за по- тежко наказуемо престъпление.

При назначаването на допълнителната съдебна-автотехническа експертиза във въззивната инстанция, на вещото лице са поставени допълнителни въпроси във връзка с изследване на видимостта на подсъдимия към пострадалия и възможността му да предотврати произшествието при наличие на бус с платнище (брезент), посочен в показанията на свидетеля В. И. Д., както и при вариант с хипотеза за движение на пешеходеца П. К. А. с бърз ход. На вещото лице е възложено и да определи скоростта на автомобила към момента, в който подсъдимият е имал техническа възможност да възприеме пострадалия, тъй като в предходните заключения скоростта е определена само към момента на удара. Според настоящия състав експертно заключение на допълнителната съдебна-съдебна автотехническа експертиза е най-пълно и обосновано и по тази причина следва да се кредитира в частите, в които има макар и незначителни противоречия най-вече със заключението по първоначално назначената съдебна-автотехническа експертиза, назначена на досъдебното производство. При извършване на втората допълнителна съдебна-автотехническа експертиза във въззивната инстанция, вещото лице е съобразило правилно обстоятелството, че в автомобила управляван от подсъдимия е имало четири гуми с джанти и една газова бутилка, което обстоятелство е безспорно установено, тъй като е отразено в протокола за оглед на ПТП.

Очевидци на произшествието и по-конкретно на удара на пострадалия от автомобила управляван от подсъдимия, са свидетелите А. Ж. Б., който е разпитван на досъдебното производство и в първата инстанция и В. И. Д., който е разпитан за пръв път в първата инстанция. Правилно първоинстанционният съд е кредитирал показанията на тези двама свидетели- очевидци, с изключение на частите, в които те твърдят, че пострадалият пешеходец е предприел пресичане на пътното платно на ул. „Шипка“, над кръстовището на ул. „Шар Планина“, пресичал е косо, по диагонал и удара е станал на ул. „Шипка“ над кръстовището на ул. „Шар планина“.

Въззивният съд споделя изцяло становището на първоинстанционния съд, че свидетелите Б. и Д. пресъздават субективните си възприятия за произшествието, като субективните им възприятия не могат да бъдат противопоставяни на обективните находки по делото, които се съдържат в протокола за оглед на местопроизшествието. Мястото на удара е определено от вещото лице инж. В. И. въз основа на аналитични изчисления, при които са били съобразени обективните находки, намерени на местопроизшествието и е бил изготвен физико-математичен модел на произшествието. От заключението по назначената в първата инстанция допълнителна съдебна автотехническа експертиза се установява по несъмнен начин, че ударът на пешеходеца е станал в момент, в който пострадалият П. А. се е намирал на платното за движение на ул. „Шипка“, върху мисленото продължение на източния тротоар на ул. „Шар планина“. Същото място на удара е прието от вещото лице и в заключението по първоначално назначената съдебна-автотехническа експертиза в досъдебното производство, както и в заключението по допълнителната съдебна-автотехническа експертиза, назначена във въззивната инстанция, въпреки че в тези заключения не е изрично отговорено на въпрос дали мястото на удара е по мисленото продължение на тротоара на ул. „Шар планина“. Обстоятелството, че при изготвяне на експертните си заключения вещото лице инж.В. И. не се е съобразил с показанията на свидетелите А. Б. и В. Д. относно мястото на удара на пострадалия от автомобила управляван от подсъдимия, не е причина да не се кредитират експертните заключения по този въпрос. В тази част експертните заключения са обосновани и следва да се кредитират, тъй като вещото лице е съобразило обективните находки, намерени на местопроизшествието, отразени в огледния протокол и въз основа на тях е направило аналитичните изчисления и физико- математичен модел на произшествието.

Въззивният съд намира, че субективните възприятия на свидетелите А. Б. и В. Д. относно точното място, начина на пресичане и мястото на удара на пешеходеца П. А. върху пътното платно на ул. „Шипка“ са погрешни, което се дължи на динамиката на произшествието, което е станало за много кратко време, както и на обстоятелството, че след удара от автомобила пострадалият е паднал на пътното платно на няколко метра от мястото на удара, вече над кръстовището с ул. „Шар планина“, но това място е различно от мястото на удара. Това е така, тъй като следствие на удара пострадалият е бил преместен от автомобила, за което може да се съди и по установените при огледа обективни находки- следи от обтриване на прах и кал върху предна дясна част на предна броня и капак, с посока преден десен калник.

Освен това, от показанията на св.А. Б. дадени на съдебното следствие в първоинстанционния съд и тези дадени пред разследващ орган на досъдебното производство и приобщени по реда на чл.281 ал.4 вр. с ал.1 т.1 от НПК се установява, че този свидетел не е наблюдавал движението на пешеходеца П. А. през целия път на пресичането му на ул. „Шипка“, а го е видял в последния момент, преди процесният автомобил „Форд Мондео“ да го блъсне. При това положение заявеното от св.Б., че пострадалият е пресичал косо платното за движение на ул. „Шипка“ и удара е станал над кръстовището с ул.“Шар Планина“, почива изцяло на предположения.

Предвид горното са неоснователни възраженията на защитника на подсъдимия, че удара на пострадалия пешеходец не е станал върху мисленото продължение на източния тротоар на ул. „Шар планина“ върху пътното платно на ул. „Шипка“, както и доводите, че относно мястото на удара не следва да се кредитират експертните заключения на вещото лице инж. В. И. по автотехническите експертизи, а следва да се кредитират показанията на свидетелите А. Б. и В. Д.. Лишен от основание е доводът във въззивната жалба на защитника на подсъдимия, че вещото лице инж. В. И. е определил мястото на удара в резултат изцяло на аналитични изчисления и използван математически модел от спорни източници. Видно от експертните заключения и уточненията и разясненията на вещото лице инж. В. И. при разпитите му в първата и въззивната инстанция, извършените аналитични изчисления и изготвения от вещото лице физико-математичен модел на произшествието, се базират изцяло на намерените на местопроизшествието обективни находки, отразени в протокола за оглед на ПТП. Що се отнася до възражението на защитника на подсъдимия, че за аналитичните изчисления и физико-математичния модел са използвани „спорни източници“, това възражение не е подкрепено с конкретни доводи, на които въззивният съд да може да даде отговор. Не е ясно защо според адв. Т. използваните от вещото лице инж. В. И. източници, посочени в заключенията са „спорни“ и какви са „безспорните“ източници, които е следвало да използва вещото лице според защитника на подсъдимия.

Неоснователен е и довода на адв.Т., изложен в допълнението към въззивната й жалба, че именно обективните находки, закрепени в протокола за оглед сочели на това, което било записано и в самия протокол, че „Произшествието е реализирано на 02.02.2023 година в град Плевен, на ул.Шипка, непосредствено след кръстовището с ул.Шар планина". Видно от съдържанието на протокола за оглед на ПТП, такъв запис в него липсва, а в протокола за оглед изрично е посочено, че местопроизшествието е намерено на „Кръстовището на ул. Шипка и ул. Шар Планина в гр.Плевен“.

Неоснователни са възраженията на защитника на подсъдимия за необоснованост на експертните заключения по автотехническите експертизи и заради това, че вещото лице не е съобразило обстоятелството, че процесния автомобил „Форд Мондео“ е оборудван фабрично с ABS- система и по какъв начин това се е отразило на спирачния път на автомобила, както и следва ли да бъдат оставени следи от автомобила. Видно от съдържанието на експертните заключения и заявеното от вещото лице инж. В. И. при разпитите му в първата и въззивната инстанция, при извършване на експертизите вещото лице е съобразило обстоятелството, че процесния автомобил „Форд Мондео“ е оборудван фабрично с ABS- система, както и това, че при огледа на местопроизшествието е било установена следа от протриване на автогума с дължина 80 см. зад задна лява гума. При разпита му във въззивната инстанция вещото лице инж. В. И. е обяснил принципа на действие на АBS- системите на автомобилите и е уточнил, че наличието на тази оставена следа от протриване само от задна лява гума не е индикация за неправилно работеща АBS- система. Посочил е също, че факта, че автомобилът е с предно предаване не е от значение за работата на ABS- системата, както и че това, че автомобила е с предно предаване не противоречи на обстоятелството, че следата е оставена от задна гума на автомобила. Освен това, при този разпит инж.В. И. е разяснил, че обективните данни – оставената следа от протриване върху асфалтовата настилка сочат, че няма плавно спиране, т.е. водачът е реагирал с натискане на спирачния педал около 13 м преди мястото на контакт, преди траекторията на движение на съответния пешеходец.

Въззивният съд намира за недостоверни и не кредитира показанията на св.А. Б. и в частта им, в която свидетелят заявява, че след като е бутнал пешеходеца, процесният автомобил „Форд“ е спрял и доколкото гледали нямало спирачен път. Намерената на огледа на местопроизшествие следа от протриване зад задна лява гума на автомобила, с оглед разясненията и на вещото лице инж.И., категорично доказва, че макар и със закъснение подсъдимият е задействал спирачната система на автомобила и е реализирал закъснително движение, като това спиране не е било плавно. По същите съображения не следва да бъдат кредитирани и показанията на св.И. В. в частта им, в която свидетелят твърди, че колата пред него не била спряла внезапно. Намерената следа от протриване изключва възможността подсъдимият да е спрял плавно.

Относно скоростта на процесния лек автомобил „Форд Мондео“ към момента, в който подсъдимият Л. Ж. е имал техническа възможност да възприеме пресичащия платното за движение пешеходец П. А., въззивният съд кредитира експертното заключение на допълнителната съдебна- автотехническа експертиза назначена във въззивната инстанция, според което в този момент скоростта на автомобила е била 35, 53 км/ч, изчислена, като вещото лице е съобразило наличието на четири гуми с джанти и газова бутилка в багажника на автомобила „Форд Мондео“. Съобразно това експертно заключение „опасната зона“ при тази скорост на автомобила е 19, 29 метра.

Относно скоростта на пешеходеца П. А., въззивният съд приема, че същият се е движил със спокоен ход със скорост 3, 2 км/ч, като кредитира изцяло заключението по назначената във въззивната инстанция допълнителна съдебна-автотехническа експертиза, според което деформацията и протриването по облицовка предна броня и наличието на следи от приплъзване на тялото на пострадалия пешеходец по преден капак на процесния автомобил „Форд Мондео“ лежат в една и съща вертикална равнина, спрямо надлъжната ос на МПС и от констатираните находки върху автомобила е технически възможно да се направи извода, че скоростта на пешеходеца към момента на първоначален контакт с облицовка на предна броня и последвалото движение на горната част от торса на тялото върху предния капак на МПС е съотносима за спокоен ход на пострадалия. В тази част експертното заключение също е обосновано и няма причина да не бъде кредитирано.

Възраженията и доводите на защитника на подсъдимия, че пострадалият пешеходец се е придвижвал с бърз ход са неоснователни. Такъв извод не може да бъде направен от доказателствените материали по делото, включително и от показанията на св.В. Д., на които защитата на подсъдимия се позовава. В показанията си св.В. Д. заявява, че пострадалият „изведнъж тръгна да пресича“ и „Мисля, че беше забързан, но не съм сигурен, не мога да кажа.“ Въз основа на тези показания не може да се направи извод, че пострадалият се е придвижвал с бърз ход, тъй като св.В. Д. не е категоричен, че пострадалият е бил забързан, а излага само предположение, че пострадалият е бил забързан, като сам уточнява, че не е сигурен. От друга страна, видно от експертното заключение на допълнителната съдебна- автотехническа експертиза назначена във въззивната инстанция, от установените при огледа на ПТП по процесния автомобил „Форд Мондео“ обективни данни- деформация и протриване по облицовка предна броня и наличие на следи от приплъзване на тялото на пострадалия пешеходец по преден капак на процесния автомобил „Форд Мондео“, които лежат в една и съща вертикална равнина, спрямо надлъжната ос на МПС, е технически възможно да се направи извода, че скоростта на пешеходеца към момента на първоначален контакт с облицовка на предна броня и последвалото движение на горната част от торса на тялото върху предния капак на МПС е съотносима за спокоен ход на пострадалия.

Предвид гореизложеното въззивният съд приема за безспорно установено, че пострадалият пешеходец П. А. се е придвижвал със спокоен ход до мястото на удара със скорост 3, 2 км/ч. При тази скорост и при наличието на насрещно движещ се бус с платнище (брезент), зад който пострадалият е пресичал платното на ул. „Шипка“, съгласно експертното заключение на допълнителната съдебна-автотехническа експертиза назначена във въззивната инстанция, подсъдимият Л. Ж. е имал техническа възможност да възприеме прострадалия пешеходец, когато челната част на процесния автомобил „Форд Мондео“ е била на разстояние 41, 35 метра от мястото на удара. При положение, че при установената реална скорост на движение на процесния автомобил „Форд Мондео“ -35, 53 км/ч „опасната зона“ е била 19, 29 метра, което разстояние е по-малко 41, 35метра, подсъдимият е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара и да предотврати ПТП. Според същото експертното заключение такава техническа възможност подсъдимият би имал и ако се движи с разрешената скорост 50 км/ч.

Заключението на допълнителната съдебна-автотехническа експертиза назначена от въззивния съд е обосновано и в частта, в която вещото лице е направило изчисления относно разстоянията на пострадалия и на процесния автомобил до мястото на удара в момента, в който подсъдимият е имал техническа възможност да възприеме пострадалия пешеходец, ако последният се е придвижвал с бърз ход, което отговаря на 4, 2 км/ч и дали подсъдимият е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара и да предотврати ПТП.

Въпреки че експертното заключение е обосновано и в тази част, въззивният съд не го възприема при извеждане на изводите си относно установените фактически положения, защото в тази част на заключението вещото лице е изследвало само хипотеза, при която пострадалият пешеходец се е движил с бърз ход със скорост 4, 2 км/ч., а по гореизложените съображения съдът приема, че пострадалият се е движил със спокоен ход- със скорост 3, 2 км/ч. Ето защо при извеждане на изводите си относно установените по делото факти, въззивният съд възприема експертното заключение по назначената от него допълнителна съдебна- автотехническа експертиза в частта, в като вещото лице е изследвало хипотезата, при която пострадалият пешеходец П. А. се е движил със спокоен ход- със скорост 3, 2 км/ч.

Само като допълнение следва да се посочи, че според експертното заключение на допълнителната съдебна-автотехническа експертиза назначена от въззивния съд, при установената реална скорост на движение на автомобила 35, 53 км/ч и при скорост 50 км/ч, подсъдимият Ж. е имал техническа възможност да спре до мястото на удара и да предотврати ПТП, дори при хипотеза на движение на пострадалия с бърз ход със скорост 4, 2 км/ч.

При тези установени фактически положения въззивният съд намира за установено от правна страна, че с деянието си подсъдимият Л. В. Ж. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл.343, ал.3, алтернатива последна, б.“б“- предложение първо, вр. с чл.343, ал.1, б.„в, “ вр. с чл.342, ал.1 вр. с чл.2, ал.2 от НК, тъй като на 02.02.2023 година в град Плевен, на кръстовището на ул. „Шар планина“ и ул. „Шипка“, при управление на МПС - лек автомобил марка „Форд“, модел „Мондео“ с рег. № СТ 63••••, нарушил правила за движение по пътищата, както следва:

-чл.20, ал.2, изречение второ от Закона за движение по пътищата - „Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението“;

-чл.119, ал.1 от Закона за движение по пътищата - „При приближаване към пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта или спре.“ и по непредпазливост причинил смъртта на П. К. А. с ЕГН ••••••••••, като деянието е извършено на пешеходна пътека по смисъла на параграф 6, т.54, изречение второ от Допълнителните разпоредби на Закона за движение по пътищата.

От обективна страна, на инкриминираните дата и място, при управление на процесното на моторно превозно средство - лек автомобил марка „Форд“, модел „Мондео“ с рег.№ СТ 63••••, подсъдимият Л. В. Ж. нарушил правилото за движение по пътищата по чл.21 ал.2 изр.2 от ЗДвП, вменяващо задължение на водачите на пътни превозни средства да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. В конкретният случай, пресичащият платното за движение на ул. „Шипка“ пешеходец П. К. А. е представлявал опасност за движението и от момента, в който подсъдимият е имал техническа възможност да го възприеме, подсъдимият е бил длъжен да предприеме незабавно действия за намаляване на скоростта и спиране, като задейства спирачната система на автомобила „Форд Мондео“. Видно от заключението на допълнителната съдебна-автотехническа експертиза назначена във въззивната инстанция, подсъдимият е имал техническа възможност да възприеме пострадалия П. А., когато челната част на процесния автомобил „Форд Мондео“ се е намирала на 41, 35 метра от мястото на удара и е управлявал автомобила със скорост 35, 53 км/ч, при която т.нар. „опасна зона“- необходимото разстояние за спиране е била 19, 29 метра. Дължината на опасната зона е по-малка от зоната на видимост и подсъдимият е имал техническа възможност да предотврати удара на пешеходеца, ако е задействал своевременно спирачната система на автомобила, за да намали скоростта и спре превозното средство при възникналата опасност за движението, но не го е направил, а е задействал спирачната система с голямо закъснение, като по този начин, с бездействието си е нарушил чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП.

Подсъдимият Л. Ж. е нарушил и правилото за движение по пътищата по чл.119 ал.1 от ЗДвП, вменяващо задължение на водачите на пътни превозни средства при приближаване към пешеходна пътека да пропуснат стъпилите на пешеходната пътека или преминаващи по нея пешеходци, като намалят скоростта или спрат. В конкретният случай, видно от заключенията на извършените по делото съдебни-автотехнически експертизи, пострадалият П. А. е пресичал платното за движение на ул.“Шипка“ на кръстовището с ул. „Шар планина“ по продължението на източния тротоар на ул. „Шар планина“, което представлява пешеходна пътека по смисъла на параграф 6, т.54, изречение второ от Допълнителните разпоредби на Закона за движение по пътищата. По изложените съображения във връзка с допуснатото нарушение по чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП, в момента, в който е могъл да възприеме пресичащия платното за движение на ул. „Шипка“ пешеходец, който се е намирал на пешеходна пътека по смисъла на параграф 6, т.54, изречение второ от Допълнителните разпоредби на ЗДвП, подсъдимият е имал техническа възможност да намали скоростта и да спре процесния автомобил „Форд Мондео“, ако е задействал своевременно спирачната система на автомобила, но не го е направил, поради което с бездействието си е нарушил и чл.119 ал.1 от ЗДвП.

В настоящия случай е налице пряка причинно-следствена връзка между извършените от подсъдимия Л. В. Ж. нарушения на правилата за движение по пътищата по чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП и по чл.119 ал.1 от ЗДвП и настъпилите от деянието на подсъдимия общественоопасни последици- смъртта на пострадалия П. К. А.. Видно от заключението на съдебномедицинската експертиза за изследване на труп, смъртта на пострадалия П. А. е настъпила следствие на травматичните увреждания, които е получил при процесното ПТП, а това ПТП не би настъпило, ако подсъдимият Ж. не беше извършил нарушенията на правилата за движение по чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП и по чл.119 ал.1 от ЗДвП, а бе спазил тези правила.

От субективна страна, първоинстанционният съд правилно е приел, че подсъдимият Л. Ж. е извършил инкриминираното деяние виновно, при непредпазлива форма на вината във вид на несъзнавана непредпазливост /небрежност/ по смисъла на чл.11 ал.3 пр.1 от НК, тъй като не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди.

В конкретният случай деянието на подсъдимия Л. Ж. е извършено на пешеходна пътека по смисъла на параграф 6, т.54, изречение второ от Допълнителните разпоредби на Закона за движение по пътищата, поради което с присъдата на първоинстанционният съд отговорността на подсъдимия Ж. правилно е ангажирана по квалифицирания състав на престъплението по чл. чл.343, ал.3, алтернатива последна, б.“б“- предложение първо от ЗДвП.

Съгласно разпоредбата на параграф 6, т.54, изречение второ от Допълнителните разпоредби на ЗДвП, на кръстовищата пешеходни пътеки са продълженията на тротоарите и банкетите върху платното за движение.

От доказателстените материали по делото се установява по несъмнен начин, че ударът на пешеходеца П. А. е станал на кръстовището между ул. „Шар планина“ и ул. „Шипка“ в гр.Плевен, в момент, в който пострадалият П. А. е пресичал ул. „Шипка“ и се е намирал на платното за движение на върху мисленото продължение на източния тротоар на ул. „Шар планина“, което съответства на пешеходна пътека по смисъла на параграф 6, т.54, изречение второ от Допълнителните разпоредби на Закона за движение по пътищата.

Относно възраженията на защитника на подсъдимия, че деянието не е извършено на пешеходна пътека по смисъла на параграф 6, т.54, изречение второ от Допълнителните разпоредби на Закона за движение по пътищата, тъй като според защитника мястото на удара не е по продължението на източния тротоар на ул. „Шар Планина“ върху платното за движение на ул. „Шипка“, въззивният съд изложи съображенията си защо намира тези възражения за неоснователни по-горе в настоящото въззивното решение, в частта за фактите, които съдът приема за безспорно установени.

Лишени от основание са и възраженията на адв.Х. Т. от правно естество, а именно доводите, че пешеходната пътека винаги трябва да е сигнализирана с пътен знак, независимо дали има пътна маркировка или не, както и това, че пътният знак е необходим и задължителен, а пешеходни пътеки, които само са очертани на пътното платно и не са сигнализирани с пътен знак не са пешеходни пътеки. Като аргумент в подкрепа на това становище защитникът на подсъдимия се позовава на особеното мнение по въпрос 6, б.“в“ от ТР № 2/2016 г., ОСНК на ВКС - за вида пешеходни пътеки, ДР, §6, т.54, изр.2-ро от ЗДвП на съдиите Ж. Н. и С. И.. Тези доводи на защитника на подсъдимия са неоснователни, тъй като особеното мнение, изразено от отделни съдии при постановяването на тълкувателно решение, не може да бъде съобразявано в практиката на съдилищата. Особеното мнение винаги противоречи на изразеното в тълкувателното решение мнение на мнозинството /затова е особено мнение/, а съгласно разпоредбата на чл.130 ал.2 от Закона за съдебната власт само становището на мнозинството, намерило израз в постановено тълкувателно решение, е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. Съгласно становището на мнозинството, намерило израз в мотивите и отговора на въпрос 6, б.“в“ от ТР № 2/2016 г., ОСНК на ВКС, според дадената легална дефиниция на понятието „пешеходна пътека“ в § 6, т.54 от ЗДвП, продълженията на тротоарите и банкетите на платното за движение на кръстовищата са пешеходни пътеки, поради което правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно е абсолютно, на място, което е продължение на тротоарите и банкетите върху платното за движение на кръстовище, като се упражнява при спазване на правилата на чл.113 и чл.114 от ЗДвП. Като иска въззивният съд да постанови съдебния си акт в съответствие с особеното мнение по въпрос 6, б.“в“ от ТР № 2/2016 г. - за вида пешеходни пътеки, ДР, §6, т.54, изр.2-ро от ЗДвП на съдиите Ж. Н. и С. И. и по този начин да игнорира това Тълкувателно решение, защитникът на подсъдимия всъщност иска въззивният съд да наруши закона.

По изложените съображения, с присъдата на първоинстанционният съд подсъдимият Л. Ж. правилно е признат за виновен, че е извършил престъпление по чл.343, ал.3, алтернатива последна, б.“б“- предложение първо, вр. с чл.343, ал.1, б.„в, “ вр. с чл.342, ал.1 вр. с чл.2, ал.2 от НК, като е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата по чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП и по чл.119 ал.1 от ЗДвП. В тази част присъдата е правилна и следва да бъде потвърдена.

Предвид горното, искането на защитника на подсъдимия въззивният съд да постанови нова присъда, с която да отмени първоинстанционната осъдителна присъда и да оправдае подсъдимия поради недоказаност на обвинението по квалификацията, за която е предаден на съд, е неоснователно и не може да бъде удовлетворено.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че първоинстанционният съд неправилно е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимия Л. Ж. за горепосоченото престъпление, като го е признал за виновен, че е извършил престъплението, като е нарушил и правилото за движение по пътищата по чл.116 от ЗДвП. Съгласно разпоредбата на чл.116 от ЗДвП, водачът на пътно превозно средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, особено към децата, към хората с трайни увреждания, в частност към слепите, които се движат с бял бастун, към слепо- глухите, които се движат с червено-бял бастун и към престарелите хора. Видно от съдържанието й, тази законова разпоредба е обща, има препоръчителен и пожелателен характер и не вменява на водачите на пътни превозни средства конкретни задължения, поради което не е в състояние да запълни бланкетната диспозиция на нормата на чл.343 от НК, като в този смисъл е и константната съдебна практика.

Предвид горното, на основание чл.337 ал.1 т.2 от НПК, присъдата на първоинстанционния съд следва да се измени, като подсъдимият Л. Ж. бъде признат за невинен в това да е нарушил правилото за движение по пътищата по чл.116 от ЗДвП и да бъде оправдан само в тази част на повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.343, ал.3, алтернатива последна, б.“б“- предложение първо, вр. с чл.343, ал.1, б.„в, “ вр. с чл.342, ал.1 вр. с чл.2, ал.2 от НК.

Жалбата на защитника на подсъдимия и жалбата на частните обвинители срещу частта на присъдата, с която са наложени наказания на подсъдимия, макар и да съдържат противоположни по своята насоченост оплаквания, касаят въпроса за справедливостта на наложените наказания, поради което не е необходимо да бъдат разглеждани по отделно.

За престъплението по чл.343, ал.3, алтернатива последна, б.“б“- предложение първо, вр. с чл.343, ал.1, б.„в, “ вр. с чл.342, ал.1 вр. с чл.2, ал.2 от НК, законът който е бил в сила по време на извършване на престъплението е предвиждал наказание лишаване от свобода от три до петнадесет години, като разпоредбата чл.343г от НК предвижда налагането и на задължително кумулативно наказание лишаване от права по чл.37 ал.1 т. 7 от НК и факултативно кумулативно наказание лишаване от права по чл.37 ал.1 т. 6 от НК. Спазвайки правилата на чл.2 ал.2 от НК, първоинстанционният съд правилно е приложил този закон, защото той е по по-благоприятен от последвалия закон, влязъл в сила след изменението на чл.343 ал.3 от ДВ обн. ДВ бл.67/2023год., който за престъпление по чл.343, ал.3, алтернатива последна, б.“б“- предложение първо от НК предвижда наказание лишаване от свобода от пет до петнадесет години.

При индивидуализацията на наказанието на подсъдимия Л. Ж. първоинстанционният съд правилно е отчел като смекчаващи отговорността обстоятелства това, че подсъдимият не е осъждан, добрите му характеристични данни, младата му възраст, както и обстоятелството, че до момента не са му налагани административни наказания за извършени нарушения на ЗДвП. Към тези смекчаващи отговорността обстоятелства следва да се добави изразеното от подсъдимия в последната му дума в първата и въззивната инстанция съжаление за извършеното, което въззивният съд намира за искрено и показва разкаяние на подсъдимия за извършеното.

Настоящият състав на въззивният съд се солидаризира изцяло със становището на първоинстанционният съд, че по делото не са установени отегчаващи отговорността обстоятелства.

Неоснователни са доводите на защитника на подсъдимия, че пострадалият пешеходец П. А. е нарушил правилата за движение по чл.113 т.1 от ЗДвП и по чл.114 т.1 от ЗДвП и е налице виновно съпричиняване на настъпилия престъпен резултат от страна на пострадалия. В конкретният случай пострадалият е пресичал платното за движение на ул. „Шипка“ по пешеходна пътека по смисъла на параграф 6, т.54, изречение второ от Допълнителните разпоредби на Закона за движение по пътищата и съгласно задължителните указания по приложението на закона дадени в отговора на въпрос 6, б.“в“ от ТР № 2/2016 г., ОСНК на ВКС, правото на пострадалия пешеходец П. А. при пресичане на пътното платно на това място е било абсолютно, като същият е трябвало да го упражни при спазване на правилата на чл.113 и чл.114 от ЗДвП. Към момента, в който пострадалият е предприел пресичане на платното за движение на ул. „Шипка“ по пешеходната пътека, където съгласно чл.119 ал.1 от ЗДвП е имал предимство пред приближаващият се автомобил „Форд Мондео“, управляван от подсъдимия, а към момента, в който подсъдимият и пострадалият са могли да се възприемат взаимно, автомобила на подсъдимия със скоростта, с която се е движел, е бил на достатъчно разстояние, което е позволявало на подсъдимия от техническа гледна точка да намали скоростта и да спре, за да пропусне пострадалия, каквото задължение е имал съгласно чл.119 ал.1 от ЗДвП и съгласно чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП, тъй като пострадалият не само се е намирал на пешеходна пътека, но също така е представлявал опасност за движението. Навлизането и пресичането на платното за движение на ул. „Шипка“ от страна на пострадалия пешеходец П. А. е било съобразено с приближаващия се автомобил „Форд Мондео“ управляван от подсъдимия и навлизането на пострадалия на платното за движение не е било внезапно за подсъдимия. Пострадалият П. А. е пресичал платното за движение на пешеходна пътека и при спазване на правилата на чл.113 и чл.114 от ЗДвП, поради което не е налице съпричиняване на резултата от страна на пострадалия, а още по-малко виновно съпричиняване, както твърди защитника на подсъдимия. В конкретният случай единствената причина за настъпването на процесното ПТП се явява нарушението на правилата за движение по пътищата по чл.119 ал.1 от ЗДвП и по чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП от страна на подсъдимия Л. Ж.. Неоснователни са доводите на повереника на частните обвинители, че като отегчаващо обстоятелство следва да се отчете това, че е налице грубо нарушение на правилата за движение по пътищата и липсата на каквато и да е реакция и опит за предотвратяване на произшествието. Извършените от подсъдимия нарушения на правилата за движение по пътищата по чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП и по чл.119 ал.1 от ЗДвП не се отличават с някаква особена грубост. От друга страна тези извършени нарушения на правилата за движение се изразяват именно в липсата на своевременна реакция от страна на подсъдимия за предотвратяване на произшествието. Тъй като това бездействие е част от фактическия състав на престъплението, не може да се съобразява отделно като отегчаващо обстоятелство.

Обстоятелството, че подсъдимият не е давал обяснения в рамките на наказателното производство, не е признал вината си и не е съдействал за разкриване на обективната истина, не може да се отчита като отегчаващо отговорността обстоятелство, както неоснователно настоява повереника на частните обвинители. Подсъдимият не е длъжен да признава вината си, да дава обяснения и да съдейства на разследването. Упражняването от подсъдимия на процесуални права, дадени му от закона, не може да представлява отегчаващо обстоятелство.

Лишени от основание са и доводите на повереника на частните обвинители, че липсва реално изразено от подсъдимия съжаление за стореното, по съображения, че о подсъдимият е изразил съжаление за стореното единствено в последната си дума, но преди това не се е свързал с близките на починалия и не се е поинтересувал за състоянието на пострадалия, докато е бил в болница или за състоянието на близките му, след като е починал. С оглед личността на подсъдимия, въззивният съд намира за искрено изразеното от него съжаление за стореното в последната му дума както в първата, така и във въззивната инстанция. Обстоятелството, че подсъдимият не се е свързал с близките на пострадалия и не се е поинтересувал за състоянието на пострадалия, докато е бил жив, а след това и за състоянието на близките му, не изключва искреността на изразеното от подсъдимия съжаление за стореното от него. Подсъдимият не може да бъде упрекнат, че не е потърсил контакт с пострадалия и близките му, не само защото не е имал законово задължение да го прави, но и защото е нормално да се е притеснявал от реакцията на близките на пострадалия, ако потърси контакт с тях.

Обществената опасност на подсъдимия Л. Ж. е ниска, а обществената опасност на извършеното от него инкриминирано деяние е висока, предвид настъпилия тежък престъпен резултат. Тази висока степен на обществена опасност е отчетена от законодателя при предвиждане в закона на санкцията за престъплението и не следва да се третира като отегчаващо обстоятелство, тъй като деянието не се отличава с по-висока степен на обществена опасност от обичайната такава за престъпления по чл.343б ал.3, пр. последно, б. „б“, пр.1 от НК.

Неоснователни са доводите на повереника на частните обвинители, че обществената опасност да извършеното деяние е изключително висока, по съображения, че през 2023год. наказателния кодекс е бил изменен и били завишени наказанията за причиняване на смърт по пешеходна пътека. Последвалото изменение на закона след извършване на деянието, чрез завишаване на предвиденото наказание за него, не е основание да се приеме, че деянието се отличава с изключително висока степен на обществена опасност.

Въззивният съд намира, че наложеното на подсъдимия Л. Ж. с присъдата на първоинстанционния съд наказание лишаване от свобода в размер на три години, което е определено при условията на чл.54 от НК към минимума за извършеното престъпление, е съответно на наличните смекчаващи отговорността обстоятелства и на липсата на отегчаващи отговорността обстоятелства, на ниската степен на обществена опасност на подсъдимия и високата степен на обществена опасност на деянието и на целите на чл.36 от НК, както по отношение на специалната, така и на генералната превенция. Съответно на тези обстоятелства се явява и наложеното на подсъдимия с присъдата на основание чл.343г от НК вр. с чл.37 ал.1 т.1 от НК наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години, което е определено в минималния допустим размер, съгласно разпоредбата на чл.49 ал.2 от НК.

Доводите на защитника на подсъдимия, че са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства и наказанието на подсъдимия следва да се определи при условията на чл.55 от НК, също са неоснователни. От една страна наличните смекчаващи отговорността обстоятелства не са многобройни, а от друга страна най-лекото предвидено в закона наказание, в конкретния случай не е несъразмерно тежко, поради което не са налице законовите предпоставки за приложение на чл.55 от НК.

Неоснователно е и възражението в жалбата на частните обвинители относно приложението на чл.66 от НК.

С присъдата първоинстанционният съд правилно е приложил чл.66 ал.1 от НК, като е отложил изпълнението на наложеното на подсъдимия Л. Ж. наказание три години лишаване от свобода с изпитателен срок от четири години.

Настоящият състав на Великотърновския апелативен съд се солидаризира напълно със становището на първоинстанционния съд, че в конкретния случай са налице формалните и неформалните предпоставки на чл.66 ал.1 от НК за приложение института на условното осъждане по отношение на подсъдимия Л. Ж.. Наложеното наказание лишаване от свобода не е повече от три години. Освен това, за постигане целите на наказанието по чл.36 от НК и най-вече за поправянето на подсъдимия не е наложително да изтърпи ефективно наложеното му наказание три години лишаване от свобода. Подсъдимият до момента не е осъждан и е извършил непредпазливо престъпление, което се явява изолиран случай в неговия живот. Л. Ж. е млад човек- на 21 годишна възраст, с ниска степен на обществена опасност, има добри характеристични данни, работи и е вградена в обществото личност. Принудителното му изолиране от обществото в пенитенциарно заведение няма с нищо да допринесе за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия, а по скоро ще има обратен ефект, тъй като ще го откъсне от позитивната среда, в която живее и се е интегрирал и ще попадне в среда сред осъждани за престъпления лица, които могат да повлияят негативно за възпитанието му, като се има предвид и младата му възраст. При отлагане изпълнение на наложеното наказание три години лишаване от свобода с изпитателен срок от четири години, наложеното наказание ще окаже необходимия поправителен и превъзпитателен ефект върху подсъдимия, за да преосмисли поведението си като водач на МПС, довело до смъртта на пострадалия, а освен това през този изпитателен срок подсъдимият ще бъде мотивиран да бъде особено внимателен в постъпките си и да се въздържа от противоправно поведение, за да не бъде активирано отложеното наказание. Въпреки че разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК акцентира върху възможността за постигане целите на наказанието по отношение на специалната превенция, с отлагането на изпълнението на наказанието лишаване от свобода ще бъдат постигнати и целите на генералната превенция, тъй като наказанието е съответно на обществената опасност на извършеното престъпление и на обществената опасност на подсъдимия. При отлагане изпълнение на наложеното наказание три години лишаване от свобода с изпитателен срок от четири години, наложеното наказание ще въздейства в достатъчна степен възпитателно и предупредително и върху останалите членове на обществото, за да ги мотивира да се въздържат от извършване на престъпления и конкретно такива по транспорта. Размерът на определения изпитателен срок от четири години също е правилно определен, с оглед постигане целите на наказанието и не се налага да бъде коригиран.

Предвид гореизложеното, въззивният съд намира, че в частта на наложените наказания присъдата е правилна, не са налице основания да бъде изменяна и следва да се потвърди, тъй като наложените наказания не са явно несправедливи. Същите са правилно индивидуализирани и в своята съвкупност отговарят в максимална степен на целите визирани в чл.36 от НК.

В частта за веществените доказателства и в частта за разноските присъдата също е правилна и следва да се потвърди.

Доводите в жалбата на защитника на подсъдимия за допуснати съществени нарушения по чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 и чл.305 ал.3 от НПК са неоснователни. Присъдата на първоинстанционният съд не страда от липсата на мотиви, а допуснатите от него нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането, проверката и оценката на доказателственитеи материали не са съществени и могат да бъдат отстранени от въззивния съд.

При извършената въззивна проверка на присъдата по жалбите на защитника на подсъдимия и на частните обвинители, както и служебна проверка, Великотърновският апелативен съд не намери други основания за изменение или отмяна на присъдата, освен горепосоченото, касаещо необходимостта от оправдаване на подсъдимия в частта на обвинението, че е нарушил правилото за движение по чл.116 от ЗДвП.

В останалата част присъдата е правилна и следва да се потвърди.

Предвид изхода на делото и на основание чл.189 ал.3 от НПК, подсъдимият Л. В. Ж. следва да бъде осъден да заплати в полза на Бюджета на съдебната власт- по сметка на Апелативен съд-гр.Велико Търново парична сума в размер на 1083 /хиляда и осемдесет и три/ лева, представляващи направени деловодни разноски във въззивната инстанция за вещо лице.

Предвид изхода на делото и на основание чл.189 ал.3 от НПК, подсъдимият Л. В. Ж. следва да бъде осъден да заплати на всеки от частните обвинители К. П. А. и И. П. А.-Г. парична сума в размер на по 2 500 /две хиляди и петстотин/ лева за всеки от тях, представляващи направени от частните обвинители разноски за повереник за въззивната инстанция - заплатено адвокатско възнаграждение, видно от представените от адв.Л. Х. и приложени по делото пълномощни и договори за правна помощ и представителство.

Мотивиран така и на основание чл.337 ал.1 т.2 и чл.338 от НПК, Великотърновският апелативен съд