Решение № 6551 от 23.10.2018 г. на Софийски градски съд по дело № 7342/2018 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. Образувано е по въззивна жалби от 28.03.2018 г. на ответника М.НАВ.Р.против решението от 09.03.2018 г. по гр. дело № 72 852/2017 г. на Софийския районен съд, 153 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на Н.Б.Ч., на основание чл.238, ал.1 ЗМВР /стар чл.255, ал.1 ЗМВ/ сумата от 12 294 лв., представляваща обезщетение за претърпяна по време на работа на 03.01.2017 г. трудова злополука, установена по съответния ред, ведно със законната лихва върху главницата от 12.06.2017 г.. С решението жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца разноски по делото в размер на 600, 00 лв. и по сметка на СРС държавна такса в размер на 491, 76 лв В жалба се твърди, че е необоснован изводът на СРС, че въпросът дали следва да се прилага §79 от ПЗР на ЗИДЗМВР /обн. ДВ, бр.81 от 2016 г./ или не, е ирелевантен за гражданския спор, тъй като е налице влязъл в сила валиден административен акт /решение на ЦЕЛК МИ МВР от 12.06.2017г., чиято законосъобразност съдът не би могъл да преценява по реда на косвения съдебен контрол. Въззивникът поддържа, че в хода на производството не е въвеждал възражения в тази насока, нито е оспорвал законосъобразността на издадения акт на ЦЕЛК МИ МВР и съответно не е искал извършване на инцидентен съдебен контрол по реда на чл.17, ал.2, изр.2 ГПК. В производството пред СРС е поддържал становище, че доколкото разпореждането, с което декларираната злополука е приета за трудова, е издадено на 10.02.2017 г., то отношенията между страните по повод заплащане на обезщетение за трудова злополука следва да се уредят по реда на чл.78 ЗДС. Аргументите в подкрепа на това становище са, че именно от влизане в сила на цитираното разпореждане се пораждат правата на обезщетение, предвидени в КСО, а по отношение на правото по чл.328, ал.3 ЗМВР, нормата предвижда още един елемент от фактическия състав, а именно определяне на вида на телесната повреда по правилата на НК, като това е станало с издаването на медицинско удостоверение № 103/4 на ЦЕЛК ми МВР от 12.06.2017 г., т.е. цялото производство по удостоверяване на трудовата злополука по отношение на ищеца Н.Ч. е започнало след преобразуване на правоотношението на служителя от такова по ЗМВР в такова по ЗДСл на основание § 69 от ПЗР на ЗИДЗМВР /обн. ДВ, бр.81 от 2016 г. в сила от 01.02.2017 г./. Въззивникът поддържа, че изложените обстоятелства налагат извод, че отношенията следва да се уредят по реда на чл.78 ЗДСл и не следва да се прилага § 79 ПЗР на ЗИДЗМВР, поради което искът по чл.238, ал.1 ЗМВР с е явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли иска. Претендира направените разноски за въззивната инстанция. Въззиваемият Н.Ч. не е депозирал отговор на въззивната жалба.В открито съдебно заседание, процесуалният му представител поддържа становище, че жалбата е неоснователна, тъй като правилно първоинстанционният съд е приел, че обезщетението за трудова злополука следва да бъде присъдено именно по реда на чл.238 ЗМВР, тъй като към момента на настъпване на трудовата злополука и откриване на производството по установяването й, ищецът е имал статут на държавен служител по ЗМВР. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на атакуваните съдебни актове и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е не основателна. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата. Процесното първоинстанционно решение, е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното: Съгласно разпоредбите на чл.328, ал.1 и ал.3 ЗМВР на служителите на МВР, претърпели телесна повреда при или по повод изпълнение на служебните си задължения, се изплаща обезщетение в размер на 10 месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 месечни възнаграждения при средна телесна повреда, като видът на причинената телесна повреда се определя от Централната експертна лекарска комисия, а обстоятелствата, при които е причинена, се удостоверяват от прекия ръководител. Правилно първоинстанционният съд е посочил, че основателността на предявения иск предпоставя наличието на следните предпоставки: 1/ ищецът да е в служебно правоотношение /държавен служител/ в МВР; 2/ да е получил телесна повреда-средна или тежка по повод изпълнение на служебните му задължения и 3/ да е налице причинна връзка между получената телесна повреда и извършените действия или бездействие, свързани с изпълнение на длъжността, която е заемал. Приел е за безспорно установен по делото факта, че между страните е съществувало служебно правоотношение към датата на настъпване на злополуката – 03.01.2017 г., както и че до 01.02.2017 г. ищецът е бил служител в МВР, със статут по ЗМВР, а след тази дата е вече държавен служител в МВР, със статут по ЗДСл. Като безспорни между страните са отделени следните обстоятелства: 1/ че по време на работа на 03.01.2017 г. ищецът е претърпял злополука, призната за трудова с разпореждане на ТП на НОИ-София град от 10.02.2017 г. и 2/ че увреждането е признато за средна телесна повреда по смисъла на чл.129 НК от ЦЕЛК-МИ-МВР на 12.06.2017 г. За да уважи предявения иск, първоинстанционният съд е приел, че в конкретния случай са осъществени всички елементи от правопораждащия фактически състав на вземането на еднократно обезщетение по чл.238 ЗМВР и за ищеца е възникнало претендираното от него право на обезщетение по този ред. Приел е също така, че отказът на ответника да изплати обезщетението с мотив, че отношенията между страните следва да се уредят по реда на чл.78 ЗДСл, не намира опора в закона. Този извод е аргументиран с факта, че към момента на настъпване на трудовата злополука-03.01.2017 г., ищецът е бил служител в МВР, със статут по ЗМВР и именно разпоредбите на ЗМВР, който е специален по отношение на ЗДСл, следва да намерят приложение в случая. Настоящият въззивен състав споделя изцяло този извод, като намира за неоснователно възражението на въззивника, че доколкото разпореждането, с което декларираната злополука е приета за трудова, е издадено на 10.02.2017 г., т.е. производството по удостоверяване на трудовата злополука е започнало след като служебното правоотношение на ищеца в МВР е преобразувано в служебно правоотношение по ЗДСл на основание §69 ПЗР на ЗИДЗМВР, то отношенията между страните по повод заплащане на обезщетение за трудова злополука следва да се уредят по реда на чл.78 ЗДС и не следва да се прилага § 79 ПЗР на ЗИДЗМВР. В действителност с §69 ПЗР на ЗИДЗМВР, който е в сила от 01.02.2017 г. е уредено преобразуването на служебните правоотношения на част от държавните служители в МВР в такива по ЗДСл. В конкретния случай, доколкото първият елемент от сложния фактически състав на възникване на вземането за обезщетение по чл.238 ЗМВР, а именно настъпването на злополуката, се е осъществил на 03.01.2017 г., към който момент ищецът е бил държавен служител в МВР със статут по ЗМВР, то приложим е именно ЗМВР, а не ЗДСл. Отделно от това, съгласно разпоредбите на Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудови злополуки, в сила от 01.01.2000 г., процедурата по установяване на трудовите злополуки започва именно с декларирането на последните от пострадалия, непосредствения му ръководител или свидетелите на злополуката – чл.2 от Наредбата. Видно от данните по делото, производството по установяване на трудовата злополука е започнало на 09.01.2017 г. - с подаването на докладна от ищеца за настъпването на злополуката, по повод на която е издадена заповед № 5290з-25/11.01.2017 г. за назначаване на комисия за разследване на трудовата злополука на основание чл.46, ал.2 ЗМВР вр. чл.2, ал.2 от Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудови злополуки, чиито резултати от разследването, са обективирани в протокол от 03.02.2017 г. и на 09.02.2017 г. е подадена декларация за трудова злополука. Обстоятелството, че разпореждането на НОИ, с което на основание чл.60, ал.1 КСО декларираната злополука е призната за трудова по смисъла на чл.55, ал.1 КСО е издадено на 10.02.2017 г., т.е. към момент, в който служебното правоотношение на ищеца вече е било преобразувано в такова по ЗДЛс, не променя изводът, че приложимият закон в случая е ЗМВР, тъй като първият елемент от фактическия състав на вземането за обезщетение за трудова злополука, се е осъществил именно при действието на ЗМВР. Разпоредбите на ЗДСл не могат да намерят приложение относно вредоносни действия или събития, настъпили преди 01.02.2017 г., т.е. преди датата на преобразуване на служебното правоотношение на ищеца като служител в МВР в правоотношение по ЗДСл. Този извод следва и от § 79 от ПЗР на ЗИДЗМВР /изм. и доп. Бр.81/14.10.2016 г., в сила от 01.02.2017 г. по отношение на служителите по §69 и §70/, според който образуваните и неприключили до влизането в сила на този закон производства пред административен орган по издаване или отмяна на индивидуални административни актове по ЗМВР по отношение на тези служители, се прекратяват, с изключение на такива, свързани с определяне и изплащане на обезщетение за телесна повреда, претърпяна при или по повод изпълнение на служебни задължения, които се довършват по досегашния ред, т.е. по реда на ЗМВР. В конкретния случай е налице и влязъл в сила валиден административен акт / решение на ЦЕЛК-МИ-МВР от 12.06.2017 г./, издаден от орган на ответника по смисъла на чл.60, ал.2 ЗМВР, чиято законосъобразност не се оспорва от ответника. Именно в тази връзка и по повод на възражението в отговора на ответника, че § 79 на от ПЗР на ЗИДЗМВР не следва да се прилага в случая, първоинстанционният съд е приел, че въпросът за приложението на тази разпоредба е без правно значение за конкретния спор, доколкото в случая е налице влязъл в сила валиден административен акт, издаден именно на основание чл.238, ал.3 ЗМВР в резултат на започналата преди 01.02.2017 г. процедура за установяване на трудовата злополука и за определяне вида на причинената телесна повреда. С оглед изложеното, въззивният съд приема, че за ищеца е възникнало претендираното вземане за еднократно обезщетение по реда на чл.238, ал.1 ЗМВР в размер на 6 месечни възнаграждения. С оглед съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да се потвърди изцяло. При този изход на спора на въззиваемия следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за производството пред СГС в размер на 600, 00 лв. – за адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие от 10.09.2018 г. Така мотивиран Софийският градски съд,