Решение № 13881 от 10.12.2025 г. на Административен съд - Варна по дело № 501/2025 г.

До посочените физически и юридически лица са изпратени писма за доброволно предаване на служителите на Областна администрация Варна на държания от тях имот -ПИ с [идентификатор] в едномесечен срок, като им е указано, че при неизпълнение в указания срок, на основание чл. 80, ал. 1 от ЗДС ще бъде предприета процедура за изземване на имота, който се ползва от тях без правно основание.

Поради непредаване на имота на служители на Областна администрация Варна в указания в писмата едномесечен срок, с писмо изх. № РД-21-21-3500-8(85)/30.12.2024 г. „И.17“ ООД, И. Н. Я., И. Б. Я. и СНЦ „Ч. м. 2005“ са уведомени за предприета от Областна администрация Варна процедура по издаване на заповед по реда на чл. 80 от ЗДС.

В депозирани писма /л. 337-338, л. 349-353, л. 356-360, л. 363-367 от адм. преписка/ лицата заявяват, че не са извършвали действия по завземане на имота – държавна собственост, като посочват, че лодкостоянката е съществувала от средата на миналия век /20-ти век/ и не са установявали фактическа власт върху имота чрез поставяне на прегради или други средства, които да ограничават достъпа до него, както и не са извършвали действия чрез които да осуетяват ползването на имота за обществени нужди. Посочено е, че имотът се ползва от множество рибари членове на СНЦ „Ч. м. 2005“ въз основа на предоставено разрешение от Изпълнителния комитет на Окръжен народен съвет – Варна за съществуване на лодкостоянка за лични плавателни средства в района на Варненското езеро – Заповед № 695/16.05.1980 г. на председателя на Изпълнителния комитет /ИК/ на Окръжен народен съвет /ОНС/ – Варна.

Със Заповед № 695/16.05.1980 г. на председателя на ИК на ОНС – Варна /л. 368-369 от адм. преписка/ е разрешено съществуването на лодкостоянки за лични плавателни средства в следните населени места и местности: в района на местността „Траката“, „Кокодива“, „Северни бани“, , устието на река „Камчия“, [населено място] – местността „Чайка“ и „Глико“; в района на Варненското езеро: стария канал – бухтата до моста, местността „Чайка“, старата гара, [населено място] махала и [населено място].

Въз основа на така констатираните факти и обстоятелства е издадена оспорената в настоящото съдебно производство Заповед № РД-25-7706-29/20.02.2025 г. на областен управител на област с административен център Варна, с която на основание чл. 80, ал. 1 и ал. 2 от ЗДС е наредено изземване от „И.17“ ООД, И. Н. Я., И. Б. Я. и СНЦ „Ч. м. 2005“ на имот частна държавна собственост, находящ се в обл. Варна, общ. Варна, [населено място], район „Младост“ № •, представляващ ПИ с [идентификатор], съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-64/16.05.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, изменена със Заповед № 18-4746/04.06.2020 г. на началника на СГКК – Варна, вид територия: урбанизирана, начин на трайно ползване: за водна спортна база; площ 607 кв.м., стар № 3514.593, описан в Акт за частна държавна собственост № 10045/25.08.2020 година. Изложени са мотиви, че след като няма договор, с който ПИ с [идентификатор] да е предоставен от Държавата за ползване, то същият се държи без правно основание от посочените физически и юридически лица за осъществяване на риболовна дейност. Посочено е, че до различен извод не води и Заповед № 695/16.05.1980 г. на председателя на ИК на ОНС – Варна, тъй като от нейното съдържание не става ясно дали в района на Варненското езеро и конкретно в ПИ с [идентификатор] е била изградена лодкостоянка, като документ доказващ изграждането на такава не е представен от лицата ползващи лодкостоянката. Не са представени и документи за уреждане на взаимоотношенията между лицата ползващи лодкостоянката и ИК на ОНС – Варна, като дори да е имало такива документи същите са с изтекъл срок, тъй като действащите към момента норми на ЗДС предвиждат имотите държавна собственост да бъдат предоставяни безвъзмездно или възмездно за ползване за срок не по-дълъг от 10 /десет/ години. Заповед № РД-25-7706-29/20.02.2025 г. е връчена на „И.17“ ООД на 10.03.2025 г., на СНЦ „Ч. м. 2005“ на 10.03.2025 г., на И. Б. Я. на 25.02.2025 г., на И. Н. Я. на 10.03.2025 г., а жалбата на същите е подадена в АС-Варна на 11.03.2025 год.

В образуваното дело са приети и приложени като доказателства Заповед № 263/19.11.1986 г. /л. 14-16 от делото/ и Заповед № 521/02.04.1987 г. /л. 23-27 от делото/ на председателя на ИК на ОНС – Варна, съгласно т. 1 от които са определени местата за лодкостоянки на лични плавателни средства в селищата и местностите, упоменати в списък № 1, приложен към всяка от заповедите. От списък № 1 /л. 29-30 от делото/ се установява, че определените места за лодкостоянки на лични плавателни средства в района на Варненското езеро са старата гара /фабрика „Христо Ботев“/, [населено място] махала, стар плавателен канал – бухта в район № 2 КК „Г. Д.“ и м. „Чайка“ в [населено място].

Съгласно представеното становище с рег. № РД21008980ВН_066ВН/26.02.2025 г. на главния архитект на Община Варна /л. 37 от делото/ строеж: „постройки и съоръжения – пирсове, бетонни слипове, бетонен кей, малък понтон метална конструкция, отбивните съоръжения и други, включително подходите към тези постройки и съоръжения изградени в [ПИ] и във водите на Варненското езеро граничещи с [ПИ], с предназначение за осъществяване на риболовна дейност, е законно изграден.

По делото е назначена съдебно техническа експертиза /СТЕ/, съгласно чието заключение /л. 225-227 от делото/ разрешените със Заповед № 695/16.05.1980 г., Заповед № 263/19.11.1986 г. и Заповед № 521/02.04.1987 г. на председателя на ИК на ОНС – Варна места за лодкостоянки, които съществуват на място, попадат в границите на процесния ПИ с [идентификатор], което е онагледено на комбинираните скици, представляващи Приложение № 1-1 и Приложение № 1 към заключението /л. 228-229 от делото/. Вещото лице инж. Д. И. посочва, че видно от изготвените комбинирани скици, представляващи Приложения №№ 1-1, 1, 2 и 2-1 към заключението /л. 228-231 от делото/, в границите на ПИ с [идентификатор] не попада имот от кадастралния план от 1963 г., а границите на ПИ с [идентификатор] попадат в границите на имот с пл. № 67 от кадастралния план от 1985 година. След извършване на съответните справки от експерта е констатирано, че за територията на ПИ с [идентификатор] няма одобрен и влязъл в сила регулационен план, като в приложените по делото кадастрални планове не е посочено конкретното отреждане за имота. Съгласно действащата кадастрална карта, ПИ с [идентификатор] е с вид на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: за водна спортна база и е включен в общия устройствен план /ОУП/ на [населено място], одобрен със Заповед № РД-02-14-2200/03.09.2012 г. на Министъра на регионалното развитие и благоустройството, като попада в зона Тти – Терени за транспортна инфраструктура, с предназначение основни и допълващи функции, което е онагледено на комбинираните скици представляващи Приложение № 1-1 и Приложение № 1 към заключението, на които са показани границите на процесния ПИ, зоната в която той попада съгласно ОУП и строителната граница на [населено място].

В открито съдебно заседание по приемане на заключението вещото лице, инж. И. заявява, че е допуснала технически грешки в заключението при посочване на номерата на част от приложенията и на първия кадастрален план. Прави уточнение, че местата за лодкостоянки са обозначени със син цвят на комбинираната скица, представляваща Приложение № 2 към заключението по СТЕ, а на комбинираната скица – Приложение № 1 и Приложение № 1-1, тези места ги няма, тъй като в първоначалния план от 1963 няма предвидени такива места за лодкостоянки. Експертът пояснява, че границите на [имот номер] по кадастралния план от 1985 година, в които попада процесният ПИ с [идентификатор], съвпадат с границите на района определен за лодкостоянки. Посочва, че този извод е направен след запознаване с делото и след извършен оглед на място, както и съобразявайки се със становището на главния архитект на Община Варна. Вещото лице уточнява, че от Приложение № 3 към заключението на СТЕ /л. 233 от делото/ се вижда, че част от ПИ с [идентификатор] попада в строителните граници на [населено място]. Заявява, че в предходните планове няма конкретно и еднозначно определяне за начина на трайно ползване на имотите за лодкостоянки, като в миналото са издадени разрешения районът да се ползва за лодкостоянки.

При така установените фактически обстоятелства, съдът приема от правна страна следното:

Жалбата е процесуално допустима като подадена от надлежни страни – адресати на оспорения индивидуален административен акт, в 14-дневния срок по чл. 149, ал. 1 от АПК и при наличието на правен интерес от съдебно оспорване.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна предвид следното:

Оспорената заповед е издадена от областния управител на област с административен център Варна, който е материално и териториално компетентният орган по чл. 80, ал. 1 от ЗДС, тъй като изземваният имот (ПИ с [идентификатор], находящ се в обл. Варна, общ. Варна, [населено място], район „Младост“ № 83, ) се намира на територията на област Варна и съгласно АЧДС № 10045/25.08.2020 г. е държавна собственост. В посоченият АЧДС изрично е записано, че правата за управление върху ПИ с [идентификатор] са предоставени на областния управител на област с административен център Варна съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗДС, поради което противно на твърдяното от жалбоподателите в депозираните писмени бележки, именно този орган е материално и териториално компетентен да издаде заповед за неговото изземване.

Обжалваният индивидуален административен акт е издаден в писмена форма и е надлежно мотивиран от фактическа и правна страна, като отговаря на изискванията за форма по общите правила на чл. 59, ал. 2 от АПК. Налице са ясни и конкретни мотиви и разпоредителна част.

Заповедта е издадена при спазване на административнопроизводствените правила. Всички релевантните за случая факти са правилно установени, за което са събрани допустими, относими и необходими доказателства, т.е. противно на твърденията в жалбата не са налице нарушения на разпоредбите на чл. 35 и чл. 36 от АПК. Обсъждането и анализа на доказателствата и достигнатите въз основа на познавателната дейност на административния орган изводи не представляват процесуално нарушение, а единствено биха могли да рефлектират върху материалната законосъобразност на акта, проверката на която ще бъде извършена по-долу в настоящото изложение. Не е допуснато нарушение, ограничаващо правото на участие на жалбоподателите в производството по издаване на оспорената заповед. На оспорващите е осигурено правото да вземат участие в производството и възраженията им са обсъдени от административния орган. Производството е инициирано от правоимащо лице, доколкото областният управител на област с административен център Варна осъществява управление на собствеността на имота, поради което може да съвместява двете качества по иницииране на производството и издаване на заповед за изземване на имот.

Заповедта е издадена при правилно приложение на материалния закон.

Съгласно чл. 80, ал. 1 ЗДС, имот държавна собственост, който се владее или държи без основание, който се ползва не по предназначение или нуждата от който е отпаднала, се изземва въз основа на заповед на областния управител въз основа на мотивирано искане на съответния министър или ръководител на ведомство. Предвиденият в чл. 80, ал. 1 от ЗДС облекчен административен ред за защита на правото на собственост на недвижими вещи – държавна собственост, може да бъде приложен само при наличието на предвидените в същата правна норма три кумулативни предпоставки: 1. имотът е държавна собственост; 2. имотът се владее или държи от лице/лица, различни от титуляра – Държавата и 3. владеенето/държането е без основание или имотът се ползва не по предназначение.

Несъмнено е установено по делото от представения Акт за частна държавна собственост № 10045/25.08.2020 г. и не се оспорва от жалбоподателите, че ПИ с [идентификатор] предмет на оспорвания административен акт е частна държавна собственост. Съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗДС, за имотите държавна собственост се съставят актове за държавна собственост. Принципно, актуването или деактуването на недвижим имот като държавна собственост не предизвиква промяна по отношение на правото на собственост върху тези имоти – аргумент от чл. 5, ал. 3 от ЗДС. От друга страна обаче, съгласно чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от ЗДС, държавата удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост върху имоти с акт за държавна собственост, който е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона. Обвързващата доказателствена сила на АДС обхваща: актуването в актовите книги, правното основание за това, вида на собствеността – частна или публична, описанието на имота, бивши собственици и др., но не и самото право на собственост. Констатацията в АДС относно наличието на правно основание и принадлежността на собствеността не е лишена от доказателствено значение, тъй като отричането на доказателствената сила на АДС означава да се обезсмисли процедурата по издаването му. В този смисъл документите от типа на актове за държавна собственост следва да се кредитират като официални документи с обвързваща доказателствена сила относно отразените в тях обстоятелства до доказване на противното. Това означава, че АДС легитимира пред трети лица държавата като собственик на описания в него имот и тази материална доказателствена сила важи спрямо всички, която може да бъде оборвана само при пълно обратно доказване. В този смисъл, установена е първата предпоставка за издаване на процесната заповед за изземване.

Налице е и втората предпоставка от сложния фактически състав на чл. 80, ал. 1 от ЗДС. Процесният имот, ведно с изградените в него обекти и хидротехнически съоръжения се държи и използва от жалбоподателите за стопанска риболовна дейност, което обстоятелство е безспорно между страните по делото. В хода на административното производство е установено, че физическите и юридическите лица адресати на оспорената заповед, са позиционирали плавателните си съдове в пределите на държавния терен, който експлоатират като рибарско пристанище, същите се намират в имота и извършват в него дейност по дребномащабен и промишлен риболов, както и действия по разтоварване и складиране на риба и други водни организми, което е отразено в съставените констативни протоколи от извършена съвместна проверка на служители на Областна администрация Варна и на Областната дирекция по безопасност на храните – Варна, като тези обстоятелства не се отричат от жалбоподателите.

Основният спорен въпрос между участниците в съдебния процес е относно третата предпоставка по чл. 80, ал. 1 от ЗДС, а именно: наличието или липсата на законово основание за държането на процесния държавен имот. Неоснователно в тази насока е позоваването на жалбоподателите на Заповед № 695/16.05.1980 г. на председателя на ИК на ОНС – Варна. С посочената заповед, както и с последващи заповеди № 263/19.11.1986 г. и № 521/02.04.1987 г., издадени на основание Постановление на Министерския съвет № 16 от 25.04.1964 г. /ДВ, бр. 42 от 1964 г., изм. бр. 87 от 1973 г./ и Инструкцията на Министерството на вътрешните работи за паспортно граничния режим е разрешено съществуването на лодкостоянки за лични плавателни средства; за туристически комплекси, почивните станции и други стопански и обществени организации; местостоянки за туристи и летовници – български и чужди граждани, пристигащи със собствени плавателни средства. Определени са местностите за обособяването на лодкостоянки и местостоянки в област Варна, ведно с приложен списък с местности обхващащи акваторията разположена в близост до [населено място] и на други места в областта, редът за съхраняването на плавателните средства в лодкостоянките и местостоянките.

Действително, видно от горецитираните три заповеди, налице са определени места за лодкостоянки включително в района на Варненското езеро, като от заключението на приетото без оспорване от страните заключение по СТЕ, което съдът кредитира като компетентно, обосновано и кореспондиращо с останалите доказателства по делото, се установява, че границите на [имот номер] по кадастралния план от 1985 година, в които попада процесният ПИ с [идентификатор], съвпадат с границите на района определен за лодкостоянки. Определянето на места за лодкостояки в процесния държавен имот обаче не е равнозначно на определяне на конкретното предназначение на имота, което на основание чл. 8 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/ се извършва с подробния устройствен план /ПУП/, а в територии без устройствени планове – от фактическото им използване, освен ако използването противоречи на закон /аргумент от чл. 9, ал. 1 от ЗУТ/. Не по различна е била съдържащата се в ЗТСУ нормативна уредба, която е действала към момента на издаване на въпросните три заповеди / 1980 г., 1986 г. и 1987 г./ За процесния имот никога не е имало одобрен и влязъл в сила ПУП, което е установено и от вещото лице изготвило заключението по СТЕ. Според експерта, конкретното предназначение за процесния имот не е посочено и в действалите предходни кадастрални планове /от 1963 г. и от 1985 г./. При тези обстоятелства и в съответствие с изискванията на чл. 104, ал. 1 от ЗУТ, преобладаващото предназначение и предназначението на техническата инфраструктура на територията в която се намира процесния имот се явяват определени с ОУП на [населено място], одобрен при действието на ЗУТ със Заповед № РД-02-14-2200/03.09.2012 г. на Министъра на регионалното развитие и благоустройството. Видно от заключението по СТЕ, съгласно ОУП на [населено място] ПИ с [идентификатор] попада в зона Тти – Терени за транспортна инфраструктура, с предназначение, основни и допълващи функции, което е изобразено на комбинираните скици, представляващи Приложение № 1-1 и Приложение № 1 към заключението.

От гореизложеното следва, че след 2012 г. преобладаващото предназначение на територията в която се намира разпореденият за изземване държавен имот се определя не от фактическото ползване създадено с издадените през 80-те години на миналия век три заповеди, а се определя от одобрения и влязъл в сила ОУП на [населено място], чиито предвиждания за територията в която попада ПИ с [идентификатор] не са ограничени до конкретно твърдяното от жалбоподателите отреждане за лодкостоянки по смисъла на това понятие, регламентирано в нормата на чл.111а, ал.3 от З-на за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на РБ. Така изложеното с жалбата твърдение, а именно, че към датата на издаване на обжалваната заповед процесният имот е с предназначение за лодкостоянки, съдържа положителен и благоприятен за жалбоподателите юридически факт, установяването на който е в тяхна доказателствена тежест /аргумент от чл. 154, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс във вр. с чл. 144 от АПК/. Въпреки дадените от съда с разпореждане [номер]/27.03.2025 г. указания в тази насока, със съществуващата за тях доказателствена тежест жалбоподателите не са се справили, доколкото в съдебния процес те продължават да обосновават основанието за ползване с издадените от председателя на ИК на ОНС-Варна заповеди № 695/16.05.1980г., № 263/19.02.1986 г. и № 501/2.04.1987 г., които към момента на издаване на обжалваната заповед са загубили своето правно действие, тъй като урежданите от тях обществени отношения вече не съществуват.

Както вече бе посочено и противно на твърденията на жалбоподателите, след влизането в сила на ОУП на [населено място] през 2012 г. не са установени по делото категорични данни процесният имот да има конкретните нормативно признати статут и предназначение за лодкостоянки, а от друга страна осъществяваното от жалбоподателите фактическо ползване е в противоречие с един такъв статут, който предполага обща достъпност, а не ограничена такава само и единствено за тях, каквито са фактите по делото – имота се ползва само от членовете на СНЦ „ Ч. м. 2005“ за извършване на дейност по дребномащабен и промишлен риболов, доказано с горепосочените и неоспорени протоколи, според които процесния имот е разделен на отделни заградени и заключени пространства. Същевременно, безспорно е установено по делото, че ползването на имота от жалбоподателите е безвъзмездно, тъй като същите не заплащат наем, такса или друг вид престация за разполагането на притежаваните от тях лодки в държавния имот. Действащата към момента на издаване на обжалваната заповед разпоредбата на чл. 56, ал. 2 от ЗДС допуска при наличието на определени условия учредяване на безвъзмездно право на ползване върху имот частна държавна собственост за срок не по-дълъг от 10 години, като въвежда забрана за използване на имота за извършване на икономическа дейност. Осъществяваната от жалбоподателите дейност по стопански риболов несъмнено притежава икономически характер, поради което по аргумент за противното от чл. 56, ал. 2 от ЗДДС, в настоящата хипотеза безвъзмездното ползване на имота е изключено, т.е. за да бъде законно, същото може да бъде само възмездно. Възмездното ползване е уредено в нормата на чл. 56, ал. 1 от ЗДДС, съгласно която то се учредява със заповед на областния управител за срок не по-дълъг от 10 години след провеждане на търг при условия и по ред определени от Министерския съвет, т.е. именно тази заповед се явява възможното законово правно основание за осъществяваното от жалбоподателите ползване на процесния имот. По делото няма данни за съществуването на такава заповед, съответно за провеждането на търг и за наличието на сключен договор между жалбоподателите и Държавата в лицето на областния управител на област с административен център Варна, което налага извода, че процесния имот се държи от жалбоподателите без наличието на правно основание.

Липсата на правно основание за ползването на ПИ с [идентификатор] от жалбоподателите обосновава наличието и на третото кумулативно изискване по чл. 80, ал. 1 от ЗДС.

Гореизложеното налага извод за наличието на всички законови предпоставки за издаването на процесната заповед за изземване на представляващият държавна собственост ПИ с [идентификатор] и то без оглед на това дали правилно с действащите КККР предназначението на имота е определено за водна спортна база – за целта от значение е единствено релевантния факт за държане на имота от жалбоподателите без да съществува за тях правно основание.

В тази връзка, освен материално законосъобразна, обжалваната заповед съответства и на целта на закона, която в случая е да се защити държавната собственост, тъй като с разпоредбата на чл. 80, ал. 1 от ЗДС е предвиден бърз и ефикасен начин за защита на държавната недвижима собственост чрез изземването й от лица, които я владеят или държат без правно основание. В производството по чл. 80, ал. 1 от ЗДС административният орган действа при условията на обвързана компетентност, т.е. когато са налице изброените в хипотезата на посочената норма предпоставки, за него възниква задължение да издаде заповед за изземване на имота.

Безспорно целта на издадената заповед е легитимна – закрила на нарушеното право на собственост на Държавата върху имота, който се държи от лица без да е налице правно основание за това. Възраженията за липса на съразмерност при издаването на заповедта, поради лишаване от правото на труд на членуващите в СНЦ „Ч. м. 2005“ рибари, за които се твърди, че осигурявали прехраната си чрез осъществяване на стопански риболов, са непротивопоставими доколкото правото не допуска тази дейност да се извършва в държавния имот по незаконен начин, а от друга страна заповедта не възпрепятства нейното законно извършване на други подходящи за целта места. С оглед горното, не се установява засягането на правата на оспорващите да е непропорционално, поради което не е нарушен принципът на съразмерност по чл. 6 от АПК.

По изложените съображения, издадената от областния управител на област с административен център Варна Заповед № РД-25-7706-29/20.02.2025 год. за изземването на имот частна държавна собственост не страда от нито едно от основанията за оспорване по чл. 146 от АПК, което налага жалбата срещу нея да бъде отхвърлена като неоснователна.

При този изход на спора и предвид направеното своевременно искане, съгласно чл. 143, ал. 3 и чл. 144 от АПК във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ, в полза на ответната страна следва да се присъдят направените разноски общо в размер на 300 лева, представляващи 100 лева заплатен депозит за вещо лице и 200 лева юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно чл. 24, пр. І от Наредбата за заплащането на правната помощ и фактическата и правна сложност на делото.

Предвид изложеното, съдът