Решение № 198 от 30.10.2023 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 266/2023 г.

Производството по гр. д. № 3281/2022 г. на ВТРС е спряно на осн. чл. чл. 229, ал.1, т. 4 от ГПК до приключване на производството по гр. д. №15/2023 г. на ВТОС с влязъл в законна сила съдебен акт. При така установеното съдът прави следните правни изводи: Предявен е иск с правно основание 2б от ЗОДОВ за осъждане на ответника Районен съд – В. да заплатят на ищеца М. Д. О. сумата 26 000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушение на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, ведно със законната лихва върху обезщетението от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. Предявеният иск е неоснователен и недоказан, до какъвто правилен извод е достигнал и първостепенният съд. По делото не е установено наличието на първата предпоставка за ангажиране отговорността на държавата по чл. 2б от ЗОДОВ, а именно – чрез свои действия или бездействия ответникът да е причинил забавяне в разглеждане на образуваното пред него заповедно производство. Всички актове на съда са постановени в срок и в съответствие с разписаната от закона процедура. За да укаже на заявителя, че може да предяви иск по чл. 422 от ГПК за съществуване на вземането си, съдът следва да установи, че възражението е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК и това е изрично предвидено в чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК. За да установи пък, че възражението е подадено в срок, той следва да изиска от съдебния изпълнител данни за датата на връчване на заповедта за изпълнение (чл. 418, ал. 5 от ГПК). С оглед на това, действията на заповедния съд по изискване на данни от съдебния изпълнител за датата на връчване на заповедта за изпълнение, за да прецени дали възражението е подадено в законоустановения срок, съответно – за да укаже на заявителя, че може да предяви иск по чл. 422 от ГПК, са съобразени със закона. Неоснователни са твърденията на ищеца за допуснато от ответника нарушение във връзка с начина на връчване на разпореждането на заповедния съд по чл. 415 от ГПК – на адреса по седалището на дружеството, вместо на електронния адрес съгласно чл. 50, ал. 5 от ГПК. На първо място, посоченото от ищеца Разпореждане № 5641/17.12.2021 г. е постановено от съда на осн. чл. 415 от ГПК по отношение на друго лице – К. Г. Т., който, освен пълномощник на ищеца, е и лично задължен по издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Съгласно чл. 26, ал. 2 от ГПК ищецът не може да предявява чужди права и да претендира обезщетение за нарушения, касаещи други лица. На следващо място, формално съдът не е имал задължение за изпращане на разпореждането на електронен адрес по реда на чл. 38, ал. 2, т. 1 от ГПК. Съгласно чл. 50, ал. 5 от ГПК, връчването на книжа се извършва на електронния адрес на страната - юридическо лице (кредитна или финансова институция), какъвто в заявлението не е посочен (в него е изписана електронна поща на пълномощника-юрисконсулт). Дори и да се приеме, че съдът е следвало да връчи съобщението на електронната поща на пълномощника-юрисконсулт по реда на чл. 38, ал. 3 от ГПК, той не е допуснал забавяне, тъй като незабавно, след като е бил сезиран с нарочно искане, е изпратил разпореждането по чл. 415, ал. 2 от ГПК на посочения адрес на пълномощника в гр. В.. Така е изпълнил задължението си по сигурен начин, при това в най-кратки срокове, да съобщи на кредитора за подадените възражения и да му укаже да предяви иск за вземането си. Предвид това, действията на съда по връчване на разпореждането по чл. 415 от ГПК по никакъв начин не са довели до забавяне на производството, още по-малко може да се твърди, че за ищеца са настъпили конкретни вреди от тези конкретни действия. По отношение на действията на съда по подаденото искане по чл. 420 от ГПК: Произнасянето на съда по молбата с правно основание чл. 420 от ГПК е от значение за развитието на изпълнителното производство, образувано въз основа на издадения изпълнителен лист, но не и за заповедното производство и за исковото производство по чл. 422 от ГПК. В този смисъл, произнасянето на съда по спиране на принудителното изпълнение по реда на чл. 420, ал. 2 от ГПК е ирелевантно в настоящото производство, в което преценката е съсредоточена върху действията на съда в заповедното производство и отражението им върху продължителността на това производство, а не на изпълнителното. На следващо място, спирането на изпълнителното производство на осн. чл. 420, ал. 1 от ГПК е постановено от съда в деня на представяне на платежните документи за внесено обезпечение по чл. 180 и чл. 181 от ЗЗД. По оплакванията в жалбата за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения: Отделно от това, че по делото няма данни молбата на пълномощника на ищеца за отстрочване на делото поради невъзможността да се яви в съдебно заседание да е била докладвана на съдията-докладчик преди провеждане на заседанието и че ищецът не се е възползвал от възможността да иска отмяна на дадения ход на устните състезания, за да представи своите доказателства, правото му на защита не е накърнено. Въззивният съд е уважил доказателствените му искания, допуснал е до разпит свидетели, но същите не са били доведени, а в молбата си от 03.10.2023 г. пълномощникът му е оттеглил искането за техния разпит. Като съобразява всичко изложено по-горе, съдът приема, че не са налице действия или бездействия на ответника, които да са нарушили правото на ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, поради което предявеният от него иск по чл. 2б от ЗОДОВ се явява неоснователен само на това основание и обсъждането на втората предпоставка от фактическия състав (настъпването на вреди) е излишно. Първостепенният съд е достигнал до същия извод за неоснователност на претенцията, съответно – обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Водим от горното и на осн. чл. 271 от ГПК, съдът: