Решение № 169 от 15.11.2021 г. на Административен съд - Перник по дело № 179/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 63, ал. 1, изр. 2 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) – Областно пътно управление (ОПУ) – К., чрез И.Л. – служител с юридическо образование в ОПУ – К., началник на отдел „Административно обслужване“, пълномощник на председателя на Управителния съвет (УС) на АПИ обжалва решение № 260192 от 18.05.2021 г. на Районен съд – Д., постановено по АНД № 203 по описа на съда за 2021 г. С решението е отменено наказателно постановление № 2 от 10.12.2019 г., издадено от началника на отдел „Административно обслужване“ в ОПУ – К., с което на „•••“ ООД, ЕИК ••••, седалище и адрес на управление гр. Д., ул. ••••, представлявано от К.В.И.– управител, на основание чл. 54, ал. 1 във вр. с чл. 53, ал. 1 от Закона за пътищата (ЗП), за неспазване на забраната по чл. 25, ал. 2, т. 2 от ЗП, е наложена имуществена санкция в размер на 8 000 лв., В касационната жалбата срещу решение № 260192 от 18.05.2021 г. на Районен съд – Д., постановено по АНД № 203 по описа на съда за 2021 г., се излагат доводи за незаконосъобразност на съдебния акт, като постановен в нарушение на материалния закон. Сочи, че „мостовете“, в случая мостовото съоръжение на автомагистрала (АМ) „Струма“ при км 62+700, попада в „обхвата на пътя“ с оглед разписаното в чл. 5, ал. 7 във вр. с чл. § 1, т. 3 от ДР на ЗП, чл. 8, ал. 1 и ал. 3 от Правилника за прилагане на ЗП (ППЗП). Иска от касационния съд да отмени решението на първата съдебна инстанция и да реши делото по същество, като потвърди процесното наказателно постановление. Ответникът по касационната жалба-„•••“ ООД, гр. Д., редовно уведомен за касационната жалба, в срока по чл. 213а, ал. 4 от АПК, депозира отговор чрез адв. К.П. от АК – Б.. Оспорва жалбата като неоснователна и иска решението на първата съдебна инстанция да се остави в сила. Претендира присъждане на направените пред касационната инстанция съдебни разноски. В съдебно заседание касационният жалбоподател, редовно призован, за представител изпраща И.Л., пълномощник на председателя на УС на АПИ. Поддържа касационната и пледира решението на Районен съд – Д. да се отмени и делото да се реши по същество, като се потвърди процесното наказателно постановление. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание ответникът по касационната жалба и жалбоподател - „•••“ ООД, гр. Д., редовно призован, не изпраща представител. В писмена молба, депозирана от адв. К.П. от АК – Б., пълномощник на управителя на „•••“ ООД, гр. Д., оспорва жалбата. Поддържа депозирания отговор и иска жалбата да се отхвърли като неоснователна. Претендира присъждане на съдебни разноски, сторени пред всички съдебни инстанции. Представителят на Окръжна прокуратура – Перник, дава становище за законосъобразност на решението на Районен съд – Д.. Предлага съдебният акт да се остави в сила. Настоящият касационен състав, на основание чл. 218 от АПК, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост, обсъди изложените в касационната жалба съображения и провери служебно валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното решение с приложимия закон, намери следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от лице по чл. 210, ал. 1 от АПК – страна в производството по делото пред първа съдебна инстанция, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима за разглеждане. Съобразно разпоредбата на чл. 218, ал. 2, предл. 1 и 2 от АПК във вр. с чл. 63, ал. 1 от ЗАНН, касационният съд следи служебно за валидността и допустимостта на решението на първата съдебна инстанция. Решението на районния съд е валидно и допустимо, като постановено от компетентен съд в предвидената от закона форма, по допустима жалба. Разгледана по същество и във връзка с релевираните в жалбата касационни основания касационната жалба е основателна. За да постанови проверяваното по касационен ред съдебно решение, Районен съд – Д. е приел от фактическа страна, въз основа на събраните и приобщени гласни и писмени доказателства, които оценил за безпротиворечиви, че на 18.10.2019 г., при извършена проверка длъжностни лица в ОПУ – К. при АПИ, констатирали, че в близост до км. 62+700, в обхвата на АМ "Струма", под мостовото съоръжение, между колоните, са складирани материали – блистери от лекарства, собственост на „•••“ ООД, гр. Д.. За това обстоятелство бил съставен акт за установяване на административно нарушение (АУАН) по чл. 25, ал. 2, т. 2 ЗП. Управителят на дружеството, присъствал на проверката, отказал да се запознае със съставения АУАН, както и да получи екземпляр от същия, като изрично заявил, че "отказва да контактува със служители на АПИ". АУАН бил връчен в условието на чл. 43, ал. 2 ЗАНН, отказът на нарушителя бил удостоверен с подпис на един свидетел, с отбелязване на името и точния му адрес. Въз основа на така съставения акт, било издадено процесното наказателно постановление, с което е наложена имуществена санкция на основание чл. 54, ал. 1 във вр. с чл. 53, ал. 1 от ЗП. Въз основа на така възприетата фактическа обстановка, районният съд е достигнал до извод, че наказателното постановление е издадено от компетентен орган, въз основа на АУАН, съставен от оправомощено за това лице, че АУАН съдържа реквизитите, визирани в чл. 42 ЗАНН, а НП е издадено съобразно изискванията на чл. 57 ЗАНН. За неоснователно е прието възражението за допуснати нарушения на процедурата по съставяне и връчване на АУАН – управителят на дружеството жалбоподател е присъствал при проверката и след като е бил уведомен, че ще му бъде съставен акт, е отказал да го получи. Приел е, че дружеството жалбоподател е съхранявало неопасни отпадъци /блистери/ върху терен, които не е бил определен като площадка за съхранение на отпадъци, под пътно съоръжение, в нарушение на нормативните изисквания. Въпреки горните изводи е отменил наказателното постановление като е счел, че мостът, като елемент от пътната инфраструктура не попада в "обхвата на пътя", което е аргументирано в разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от ЗП. Поради това деянието не осъществявало нарушение по чл. 54, ал. 1 във вр. с чл. 53, ал. 1 във вр. с чл. 25, ал. 2 от ЗП, а такова по ЗУО, съответно контролирано и санкционирано по реда и от органите, предвидени в този закон. Настоящия състав не споделя изводите довели до отмяна на наказателното постановление и приема, че решението е неправилно. Съображенията за това са следните: Съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК във вр. с чл. 63, ал. 1 от ЗАНН, касационният съд обсъжда само посочените в жалбата пороци на решението, като за правилното приложение на материалния закон следи служебно (чл. 218, ал. 2, предл. 2 от АПК). Оплакването в касационната жалба, че в решението изолирано са тълкувани разпоредби на ЗП е основателно. По делото не са спорни обстоятелствата, приети за установени и от районния съд, че процесните материали (блистери) са били складирани в близост до км. 62+700, в обхвата на АМ "Струма", под мост, между колоните на мостовото съоръжение, съхранявани от соченото за нарушител дружество. Съгласно § 1, т. 3, предл. второ от ДР на ЗП мостовете са пътни съоръжения. Съгласно чл. 5, ал. 1 от ЗП пътищата (пътната инфраструктура) имат следните елементи: обхват на пътя, пътни съоръжения и пътни принадлежности. Съгласно чл. 5, ал. 7 предл. първо от ЗП пътните съоръжения и пътните принадлежности се разполагат в обхвата на пътя. Изключени от това правило, по силата на предл. второ на разпоредбата, са единствено базите за поддържане на републиканските пътища, енергозахранващите и осветителните съоръжения заедно с прилежащите им терени и снегозащитните съоръжения, които могат да се разполагат и извън него, които, съгласно § 1, т. 4 от ДР на ЗП са пътни принадлежности. Т.е. изключение от правилото за разполагане в обхвата на пътя не е въведено по отношение на нито едно от пътните съоръжения по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗП. Разпоредбите на чл. 5, ал 2 и ал. 3 от ЗП регламентират какво е „обхват на пътя“. Съгласно ал. 2 това е площта, върху която са разположени земното платно и ограничителните ивици от двете му страни, както и въздушното пространство над него на височина, определена с нормите за проектиране на пътищата. Съгласно ал. 3 Обхватът на пътя по дължината на пътните съоръжения за преместване на препятствия и над тунелите включва хоризонталната проекция на съоръжението върху терена и ограничителните ивици от двете страни на тази проекция, които ивици, съгласно ал. 4 на с. чл. са с широчина до 2 м всяка. С оглед това следва да се приеме, че така складираните материали са попадали изцяло в обхвата на пътя, макар складирани не върху пътното платно, а под моста. Това е така, тъй като блистерите са били складирани непосредствено под пътно съоръжение– мост, включено в обхвата на пътя по силата на разпоредбата на чл. 5, ал. 7 от ЗП, включително с пространството под него, явяващо се хоризонтална проекция на съоръжението по неговата дължина, също попадаща в обхвата на пътя съгласно чл. 5, ал. 3 във вр. с чл. 5, ал. 7 от ЗП. Забраната по чл. 25, ал. 2, т. 2 от ЗП се отнася включително до поставяне и складиране на материали, извън изрично посочените, под пътното съоръжение–мост. С оглед установеното по безспорен начин, че блистерите не са необходими за пътя, независимо дали този материал е за битова или стопанска дейност, неговото складиране е достатъчно основание за допуснато нарушение на чл. 25, ал. 2, т. 2 от ЗП. Несъобразяването съставлява административно нарушение с оглед предвиденото в разпоредбата на чл. 54, ал. 1 във вр. с чл. 53, ал. 1 от ЗП налагане на административно наказание за нарушение на чл. 25 от ЗП. Предвид обстоятелството, че от събраните по делото доказателства е доказана отговорността на дружеството и авторството за извършеното нарушение, то настоящия състав приема, че правилно е ангажирана административно наказателната отговорност на настоящия ответник по касационната жалба. Тълкувал изолирано разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от ЗП във вр. единствено с ал. 2 на същата норма във вр. със забраната по чл. 25, ал. 2, т. 2 от ЗП, районният съд, е приложил неправилно материалния закон. Налице е основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 от Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК) във вр. с чл. 63, ал. 1, изр. второ (ред. ДВ, бр. 94 от 2019 г.) от ЗАНН за отмяна на решението на първата съдебна инстанция. Делото е изяснено от фактическа страна, фактическата обстановка е правилно установена, кореспондираща си с доказателствата, а в касационната жалба не са наведени доводи за допуснати съществени нарушения на процесуални правила от районния съд, поради което и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК касационният съд ще се произнесе по същество. Споделят се изводите на първоинстанционния съд за валидност и процесуална законосъобразност на проведеното административнонаказателно производство, предвид което същите не следва да бъдат повтаряни. Събраните в производството по АНД № 203/2021 г. доказателства изясняват обективно, всестранно и пълно обстоятелствата по спора, а именно, че на 18.10.2019 г. в обхвата на пътя на АМ „Струма“, при км 62+700, между колоните на мостовото съоръжение над река Джерманска, община Д., попадащо в обхвата на пътя, „•••“ ООД е складирало материали – блистери, негова собственост, които не са необходими за пътя. Така установеното съставлява нарушаване на забраната по чл. 25, ал. 2, т. 2 от ЗП, административно нарушение с оглед предвижданото в санкционната разпоредба на 54, ал. 1, предл. първо във вр. с чл. 53, ал. 1 от ЗП налагане на имуществена санкция на юридическите лица и ЕТ. Приложената санкционна разпоредба на чл. 54, ал. 1, предл. първо във вр. с чл. 53, ал. 1 от ЗП предвижда налагане на имуществена санкция на юридическите лица и ЕТ в размери от 3 000 до 8 000 лв. за неизпълнение по чл. 25 от ЗП. В процесния случай е наложена имуществена санкция в максималния размер, предвиждан за такова нарушение. Определянето на такъв размер на санкцията не е мотивирано в НП. Налице е несъобразяване на правилата на чл. 27, ал. 2 и ал. 3 от ЗАНН за определяне размера на наказанието, поради което същото следва да се намали, като за същото нарушение се наложи имуществена санкция в минималния предвиждан размер за нарушение от вида на процесното – 3000 лв., което би обслужило и целите по чл. 12 от ЗАНН. Въз основа на изложеното се приема, че е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК за отмяна на съдебното решение. Делото ще се реши по същество, като се измени наказателното постановление в частта му, относно размера на наложената имуществена санкция. Касационната инстанция се произнася по съществото на спора, с оглед на което се дължи и произнасяне на сторените от страните разноски в хода на въззивното производство и в касационнато производство. При този изход на спора и като се взе предвид, че деянието е осъществено от обективна и субективна страна, като незаконосъобразната дейност на наложилия административното наказание орган е в неправилната преценка за справедливост на санкцията следва, че изменението на наказателното постановление представлява частично уважаване на жалбата, водещо до частично потвърждаване и частична отмяна на наказателното постановление. При това положение разпределението на разноските следва да стане в съответствие с потвърдената и отменената част на наказателното постановление. С оглед на това, че деянието е осъществено, а само размерът на наказанието е намален, то тази пропорция следва да се приложи и към претенциите за разноски. Доколкото обаче в касационната жалба не са изложени съображения, в частта за присъдените разноски, следва, че решението, в тази му част е влязло в сила по отношение на присъдената сума от 700.00лв. и не може да се пререшава. Искането на „•••“ООД за изменение и допълване на решението, в частта за разноските е напълно неоснователно. Във въззивното производство е направено възражение за прекомерност. Същото правилно е прието за основателно, с оглед липсата на фактическа и правна сложност и същото с приведено в минималния посочен в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения. При съобразяване с изхода на спора се следва, че присъденото такова е в по-благоприятен размер от дължимото се такова определено пропорционално на интереса. В касационното производство и двете страни претендират присъждане на разноски. Исканията са заявени своевременно. Касационния жалбоподател прави възражение за прекомерност, но същото е неоснователно. Претендираното възнаграждение е на стойност близка до минимално разписания в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения. С оглед изхода на спора на касационния жалбоподателя ще бъдат присъдени направени в касационното производство разноски в размер на 50 лева, а на ответника – 468 лева. Водим от всичко гореизложено и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 от АПК във вр. с чл. 63, ал. 1 от ЗАНН, Административен съд – Перник