Решение № 15 от 3.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 3673/2023 г.

Производството е образувано по предявени от З. Д. Ч. срещу Прокуратура на Република България обективно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 2б ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД. Ищецът З. Д. Ч. твърди, че е пострадал от престъпленията, разследвани по следствено дело 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжени сили (ПОВ), преобразувано в следствено дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на Военно- окръжна прокуратура-София (ВОП), сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София (известно като т.нар. „възродителен процес“). Процесът представлявал принудителна промяна на имената на български граждани от турски етнически произход, забрана на езика и етнорелигиозните им обичаи, традиции и вярвания, а в заключителна фаза – прогонване на стотици от България в т.нар. „голямата екскурзия“. Излага подробни твърдения, че е пострадала лично и като наследник на нейния съпруг А. З. Ч., който бил задържан и отведен в периода 19.02.1985 г. – 14.04.1987 г. на остров Белене и в затвора гр. Бобов дол, а след това принудително заселен в гр. Бобошево до 1988 г., без да е извършил престъпление. Сочи, че съпругът й бил поставен в изключително тежки условия на живот и изолация през време на престоя си на остров Белене, както и че цялото семейство било принудително изселено през 1989 г. в Турция. Твърди, че са подавани жалби през 1996 г. и 1997 г. по образуваното наказателно производство, за развитието на което те като пострадали не са били уведомяване до неговото спиране, а след това – прекратяване, постановлението за което не е влязло в сила и отменено от САС. Навежда доводи в качеството й на пострадал, за това че за нея е значимо развитието и приключването на наказателното производство, образувано в сл. дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на Военноокръжна прокуратура – София, а по-късно преобразувано като досъдебно производство (ДП) № ІІ-048 от 1999 г. на Военноокръжна прокуратура – София (СВОП), предмет на което били извършените от длъжностни лица по време на възродителния процес престъпления; подавани и от него молби до Прокуратурата през 2023 г.; продължило повече от 30 години досъдебното производство, което продължава да е висящо поради подадена жалба срещу постановлението за прекратяване, включително и след приетата от Народното събрание декларация, с която се осъжда „Възродителният процес“. Сочи, че със забавянето на производството са и били причинени безпокойство, неспокойство и несигурност от непостигане на справедливо осъждане на виновните за насилствената асимилация лица, емоционална фрустрация и депресия. Сочи, че след 07.09.1992 г. ЕКПЧ се прилага за България, с което за държавата е възникнало позитивното задължение за ефективно разследване. По изложените съображения моли на основание чл. 2б ЗОДОВ да бъде осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на ищеца сумата от 120 000.00 лв., ведно със законната лихва, считано от 26.03.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, която главница представлява обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП- София, сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София. Претендира разноски. В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответникът Прокуратура на Република България оспорва претенциите като неоснователни. Навежда доводи, че няма доказателства за реално претърпени неимуществени вреди, както и за пряка причинно-следствена връзка с дейността на Прокуратурата. Ответникът възразява и срещу размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, като сочи, че същото е завишено и не съответства на чл. 52 ЗЗД. Навежда доводи за липсата на конкретизация на процесуалните действия, които се твърди да не са изпълнени. Сочи, че производството е провеждано ритмично и липсва бездействие на прокуратурата, което да е причина за продължителността му. Делото се отличавало със сериозна фактическа и правна сложност, като от 446 са разпитани 312 свидетеля, останалите не са установени, вкл. посредством съдебна поръчка до Република Турция, която не е изпълнена. По тази причина производството е спряно, впоследствие възобновено. Не са представени доказателства за предприето бездействие. Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, приема за установено следното: Със заповед №І-165/19.02.1985 г. на МВР на А. З. Ч. (А.З. Ч.ов) е наложена превантивна административна мярка по чл. 39, ал. 1 т. 1 от Закона за народната милиция – принудително установяване в Белене, за срок от три години. По делото не се спори, а и от представените писмени доказателства се установява, че с Постановление от 31.01.1991 г. е образувано досъдебно производство (сл. дело) № 1/1991г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили. Впоследствие са разделени материали от сл.дело №1 /1990 г по описа на Главна прокуратура на Република България касаещи дейност през 1984-1989 г, първоначално квалифицирано като престъпление по чл. 162, ал.1 вр. чл.20, ал.2 от НК. Делото е водено срещу Т.Ж. (председател на Държавния съвет) и о.з. генерал-полковник Д.С. (министър на вътрешните работи) за деяния, инкриминирани в посочения период и в съучастие с други лица. Първоначално са повдигнати обвинения по чл. 162, ал.1 вр. чл. 20, ал.2 вр. чл. 26, ал.1 НК на Т.Ж. (постановление от 18.01.1990 г., постановление от 26.06.1992 г.), на о.з. генерал-полковник Д.С. (постановление от 03.09.1991 г., постановление от 01.07.1992 г.), Г.А. (постановление от 24.09.1992 г.), П.М. (постановление от 19.05.1992 г.), П.К. (постановление от 30.06.1992 г.) В хода на разследването с постановления от 21.12.1992 г за привличане като обвиняемия спрямо о.з. генерал-полковник Д.С. е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 387, ал.2 вр. чл.20, ал.2 вр. чл.26, ал.1 от НК. С постановления от 14.01.1993г. са повдигнати обвинения по чл.387, ал.2 вр. чл.20, ал.З вр. чл. 26, ал.1 от НК спрямо Т.Ж. и Г.А.. С Постановление от 25.06.1993 г. на прокурор при ПВС наказателното производство е частично прекратено по отношение спрямо Т.Ж., о.з. генерал-полковник Д.С., Г.А., П.М. и П.К. за извършено престъпление по чл. 162, ал.1 вр. чл.20, ал.2 вр. чл.26, ал.1 от НК. На 20.07.1993 г. сл.дело №1/1991 г. е внЕ.о с обвинителен акт срещу Ж., С.И А. за престъпление по чл. 387 НК във Върховен съд на Република България, по което е образувано НОХД № 1/1994 г. по описа на Военна колегия при ВС. С разпореждане на съда делото е върнато за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като са дадени конкретни указания за отстраняването им. След проведено разследване на 19.12.1997 г. сл.дело №1 /91 г е внЕ.о с обвинителен акт във ВКС. С Разпореждане от 28.04.1998 г. по НОХД №1/98 г. на съда делото е върнато за допълнително разследване на ПВС, поради неизпълнение на указанията, дадени с разпореждане по НОХД №1/94г. на ВК на ВС. С писмо от 13.05.1998 г. делото е изпратено по компетентност СВОП, което с постановление на прокурор е преобразувано на 29.09.1998 от сл. дело №1/92 по описа на ПВС в сл.дело №780-H/98 на СВОП (към настоящия момент с № П-048/99 по описа на ВОП). Със същото постановление наказателното производство е частично прекратено спрямо Т.Ж. на основание чл. 23 7, ал.1 т.1 от НПК (отм.). С постановление от 18.12.1999 г. наказателното производство е прекратено частично и по отношение на Д.С., на основание чл.21, ал.1т.4 от НПК (отм). С постановление от 17.02.2000г. е прекратено наказателното производство и спрямо Г.А. за престъпление по чл. 387, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.26, ал.1 вр. чл.20, ал.З от НК. С постановление на прокурор при Военно-апелативна прокуратура от 03.01.2001 г е отменено постановлението за прекратяване на наказателното производство водено срещу А.. Съгласно приложеното постановление за привличане на обвиняемо лице с дата 14.01.1993 г. на Г.А. е повдигнато обвинение за това, че като министър- председател на Република България през периода 08.05.1984 г. до 13.02.1985 г. в гр.София при условията на продължавано престъпление в съучастие с Т.Ж. подбудил военно длъжностно лице о.з. генерал-полковник Д.С. - министър на вътрешните работи да злоупотреби и превиши властта си като издаде заповеди, окръжни и указания, с които възложил на личния състав на МВР несвойствени и нерегламентирани по съответния ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица, нямащи статута на орган на държавна власт и управление, въвел фактическо извънредно положение на част от територията на страната и от тези деяния са настъпили тежки вредни последици, изразяващи се в противозаконни изолация на български граждани в местата за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, противозаконно ограничаване правата на българските граждани на свободно придвижване и в извън населените места, правото на свободни контакти, правота на свобода и неприкосновеност на личността - престъпление чл. 387, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.26, ал.1 вр. чл.20, ал.З от НК. На 07.12.2012г. е проведен разпит в качеството на обвиняем на А., в който разследващият орган е разяснил на обвиняемото лице, че е изтекла абсолютната давност, предвидена в закона за престъплението, за което на А. е повдигнато обвинение, което изключва наказателното преследване, както и правото на обвиняемия да поиска производството да продължи. Съгласно протокола обвиняемият е заявил, че желае да се ползва от давността и делото водено срещу него да бъде прекратено. Не се спори, че по делото продължава да се разследване, като с Постановление на административния ръководител на Военно-окръжна прокуратура София от 07.03.2018г. е удължен срока за разследване до 08.05.2018 г. С оглед постъпили молби с дата 19.03.2018г от пострадали лица с искане по чл. 368, ал. 1 от НПК делото е изпратено на Софийска военен съд. С определения от 04.05.2018г. на състав при СВС съдебните производства по образуваните наказателните частни дела по молбите за вземане мерки за ускоряване на наказателното производство, са прекратени и делото върнато на СОП по компетентност за изпращане, съгласно чл. 368, ал.2 НПК на съответния компетентен съд. С определения от 19.07.2018 г. по НЧД № 3173/2018г, № 3174 /2018 г., № 3175 /2018 г. и по № 3176/2018г. по описа на СГС, НО, 25 състав е бил определен едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне на прокурора, съгласно правомощията му по чл. 242, ал.1 от HПK по досъдебно производство № II -048/1999г по описа на ВОП София. С определение от 03.09.2018г. по НЧД № 3650 /2018г по описа на СГС, НО, 25 състав е определен едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне на прокурора, съгласно правомощията му по чл.242, ал.1 от НПК по досъдебно производство № II- 048/1999г по описа на Военно-окръжна прокуратура- София. С постановление от 04.10.2018г. на военен прокурор във Военно-окръжна прокуратура - София на основание чл. 199, чл.244 ал.1 т.1 вр. чл.25 ал.2 вр. чл. 242 ал.1 пр.2 от НПК е спряно наказателното производство по досъдебно производство № II- 048/1999г по описа на ВОП София, понастоящем водено срещу Г.И. А. - бивш министър председател на Република България за извършено престъпление по чл. 387, ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 26, ал.1 вр. чл. 20, ал.З от НК. С постановлението е указано да се изпрати препис от него, както на обвиняемия Г.И. А., така и на пострадалите лица, а също и на всички наследници на пострадалите лица, които са починали, с оглед на правото им да обжалват постановлението за спиране на осн. чл. 244 ал.5 от НПК. В Държавен вестник бр. 44/01.06.1990 г. е публикувано решение на Народното събрание, Парламентарна комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения и стопанския живот, с което е обявена политическа и гражданска реабилитация за неоснователно лишаване от свобода и въдворяване в Белене на 517 лица във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани, като в решението е посочено и името на Р.К.К. С определение от 06.11.2018 г. по НЧД № 4759/2018 г. на СГС, НО 13 с-в, е определен едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и за произнасяне на прокурора спрямо правомощията му по чл. 242, ал. 1 НПК по досъдебното производство. В мотивите на съдебния акт е отчетено, че наказателното дело се води срещу Г.А. за извършено престъпление по чл. 387, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.26, ал.1 вр. чл. 20, ал.З от НК, като с оглед постановлението за привличане на обвиняемо лице от 14.01.1993 г. /л. инкриминирания период е от 08.05.1984г. до 13.02.1985 г. Съгласно диспозитива на обвинението, настъпилите тежки последици от деянието са изразяват в противозаконна изолация на български граждани в местата за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, противозаконно ограничаване на правата на българските граждани на свободно придвижване и в отвън населени места, правото на свободни контакти, правото на свобода и неприкосновеност на личността. По делото са установени пострадалите български граждани, като в списъците фигурира и ищеца З. Д. Ч.. Съдът е приел, че производството по делото е с фактическа сложност, предвид големия брои пострадали лица. Към настоящия момент с постановление от 31.05.2022 г. на военен прокурор във Военно-окръжна прокуратура - София наказателното производство по досъдебно производство № II-048/1999г по описа на ВОП София, понастоящем водено срещу Г.И. А. - бивш министър-председател на Република България за извършено престъпление по чл. 387, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.26, ал.1 вр. чл.20, ал.З от НК, е прекратено на основание чл. 199 и чл. 243, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.1, т.4 от НПК. При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното: Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ. Допустимостта на иска по чл. 2б ЗОДОВ за обезщетение на вредите от нарушение на правото по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС по висящо производство не е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ - да е изчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета "а" от ЗСВ и да няма постигнато споразумение. Настоящият съдебен състав намира, че искът е допустим и е предявен от лице, което притежава материално-правна легитимация, чиито права и задължения в качеството му на пострадало лице, се засягат пряко от производството по сл. д. № 1/91 г., впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София. По силата на чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ всяко лице, което е увредено от действията или бездействията на съдебните органи в рамките на едно незавършило с окончателен съдебен акт производство, може да подаде жалба пред съд и в рамките на едно отделно исково производство да претендира обезщетяването на нанЕ.ите му вреди. Нормата предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени му в резултат от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Ищецът притежава качеството пострадал по смисъла, вложен в разпоредбата на чл. 74, ал. 1 от НПК като лице, претърпяло вреди от престъпление. Съобразно ал. 2 на чл. 2б ЗОДОВ съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. В конкретния случай безспорно процесното дело е с изключителна фактическа и правна сложност. При все това обаче, включително в настоящото производство ответникът, не представи доказателства за активност в изпълнение на дадените от съда указания за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Нещо повече, с изтичането на абсолютната давност и изрично заявеното искане от страна на обвиняемия производството да бъде прекратено, изпълнението на тези указания се явява безпредметно. Вместо това ответникът е продължил с действия по извършване на съдебна поръчка и впоследствие – постановил спиране на наказателното производство, като делото продължава с администриране на определението с оглед неговата обжалваемост, вкл. от наследниците на пострадалите. Нещо повече, следва да се отчете, че дори процесуалните нарушения да бъдат отстранени, внасянето на обвинение при изтекла абсолютна давност само по себе си съставлява нарушение, обуславящо отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съдът отчита, че конкретното досъдебно производство се води за престъпление, което е засегнало стотици граждани, отказали в периода на т.нар. „възродителен процес” да променят своите имена. Макар прокуратурата да не дължи конкретен резултат, от значение са надлежно извършените действия за разкриване на извършителя, изясняване на фактите и внасянето на делото с обвинение в съда. В конкретния случай продължилото повече от 30 години досъдебно производство не може да се оправдае с пречки от процедурно естество. Съдът отчита, че дори да се приспадне от общата му продължителност периодът от време, през който делото се е намирало във съдебна фаза, предвид двукратното внасяне на обвинителен акт по него, то общата продължителност на ДП към датата на депозиране на исковата молба, с която е инициирано настоящото производство е над 28 години. Разумността на срока за разследване, внасяне на обвинение и постановяване на присъда (независимо от изхода) следва да е в рамките на определената със закон абсолютна давност, в противен случай разследването се явява безпредметно за пострадалите лица. Тази продължителност настоящият съдебен състав приема на равнозначна на отказ от правосъдие. Ищецът не е възпрепятствал производството. Напротив, същият е сезирал съда с искане за определяне на мерки за неговото ускоряване. С оглед ангажираните по делото доказателства, настоящият съдебен състав намира, че е налице накърнено право на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок като пасивната материално-правна легитимация е на ответника в производството с оглед нормата на чл. 52, ал. 3 от НПК. По отношение на дължимото обезщетение съдът намира следното: Съгласно т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. понятието "справедливост" е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Наред с изложените мотиви за определяне размера на обезщетението, съдът отчита и икономическия стандарт в страната по време на провеждане и приключване на наказателното производство. От събраните по делото писмени и гласни доказателства се установяват претърпените от ищеца неимуществени вреди по повод противозаконното лишаване от свобода на съпруга й чрез принудителното му отвеждане в с. Белене. За дълъг период от време контактите на ищцата със съпруга й са били ограничени, а впоследствие е била принудена да напусне дома си и да замине за Турция. Според настоящия съдебен състав неоправдано формален е подходът тези доказателства да се свързват единствено с евентуално право на ищеца да претендира вреди от незаконното си лишаване от свобода. Именно поради незаконното си лишаване от свобода на съпруга на ищцата, за нея се е породило легитимното очакване от развитие на образуваното досъдебно производство по начин, който да доведе до повдигане на обвинение и изправяне пред съд на лицата, взели решение за осъществяване на действията по т.нар. възродителен процес. Ищецът е проявил процесуална активност и ангажираност с развитието на производството, но действията му са останали без резултат поради пасивността на ответника. Съдът отчита и че ищецът е пострадал от престъпление с висока обществена опасност, от което са накърнени негови основни права и свободи – на етническа принадлежност, свободно предвижване и убеждения. При определяне размера на обезщетението, което следва да се присъди, настоящият съдебен състав намира, че следва да съобрази и практиката на ЕСПЧ, съгласно която е налице силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството води до неимуществени вреди (Решение на ЕСПЧ от 20.03.2006 г. по делото Скордино срещу Италия). При съвкупна преценка на тези обстоятелства и с оглед нормата на чл. 52 от ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че обезщетението, което се следва на ищеца с оглед продължителността на производството, настъпилите вреди и констатираните действия в досъдебното производство, които могат да бъдат квалифицирани като "неоснователно забавяне" е в размер на 30 000 лв. като за горницата до пълния предявен размер от 120 000 лв. искът като неоснователен и недоказан следва да се отхвърли. Основателността на иска води до основателност и на акцесорната претенция, поради което посочената сума следва да се присъди заедно със законната лихва от предявяването на исковата молба – 27.03.2020 г. Относно разноските по производството При този изход на спора на ищеца се следва сумата от 1 5 лв. – разноски за платена държавна такса. По делото от страна на ищеца е представено пълномощно, но не и договор за правна защита и съдействие с отбелязване на договорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, съдът