Решение № 408 от 17.11.2023 г. на Районен съд - Смолян по дело № 481/2023 г.

производство не е депозирал възражение по чл.414 от 11 IK, с оглед на което заповедта в влязла в законна сила и е издаден изпълнителен лист за посочените суми, приложен от ищцата към исковата молба. Производството по ч.гр.дело №71/2022 г. по описа на PC- Смолян, което е приключило с влязъл в сила съдебен акт, се е развило между същите страни, както настоящото дело, като предмет на делото и на двете производства е установяване дължимостта/ недължимостта на суми, произтичащи от Договор за кредит № 30038445563, респективно действителността на клаузите от процесния договор. С оглед изложеното, според ответната страна настоящото производство се явява недопустимо, тъй като ищцата е имала възможността да възрази срещу издадената срещу нея заповед за изпълнение по ч.гр.д. 71/2022 г. по описа на PCСмолян. Така в един евентуален исков процес по чл.422 от ГПК, длъжникът е имал възможността да изложи и направи всички възражения относно недействителността на клаузи от процесния договор за кредит, за което необосновано се твърди в настоящата искова молба, заведена след издаването на изпълнителен лист за задължението въз основа на които вече е образувано соченото в исковата молба изпълнително дело. Допълнително, в чл. 423 от ГПК са посочени хипотезите, при които влязла в сила заповед за изпълнение може да се оспори. Така съгласно ал.1 на чл.423 от ГПК в едномесечен срок от узнаването на заповедта за изпълнение длъжникът, който е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да подаде възражение до въззивния съд, когато. 1. заповедта за изпълнение не му е била връчена надлежно; 2 заповедта за изпълнение не му е била връчена лично и в деня на връчването той не е имал обичайно местопребиваване на територията на страната; 3. длъжникът не е могъл да узнае своевременно за връчването поради особени непредвидени обстоятелства; 4. длъжникът не е могъл да подаде възражението си поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могъл да преодолее. В настоящия случай на първо място не е на лице нито една от посочените хипотези на чл.423, ал. 1 от ГПК, а на второ място защитата по този ред е чрез подаване на възражение до въззивния съд, а не на искова молба до районен съд. Другата възможност на ищцата е да подаде иск за оспорване на вземането съгласно чл. 424 от ГПК. Съгласно тази разпоредба длъжникът може да оспори вземането по исков ред, когато се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок. В настоящия случай не се твърди наличието и на някоя от тези хипотези. Всички възражения и оспорвания се отнасят до основателността на претенциите на заявителя ••• ЕООД, които е недопустимо да бъдат разглеждани и обсъждани в настоящото производство при наличието на влязла в сила заповед за изпълнение и издаден изпълнителен лист. В своята практика съдилищата приемат, че нормата на чл. 130 ГПК задължава съда да следи служебно за наличието на положителни и липсата на отрицателни процесуални предпоставки за допустимостта на иска, включително и за правния интерес от търсената съдебна защита. ВКС постановява, че съдът може във всяко положение на процеса да прецени дали искът, с който е сезиран е допустим. Разпоредбата на чл. 130 ГПК предвижда констатиране недопустимостта на иска на етап проверка на исковата молба, което обаче не изключва възможността тази констатация да се направи в по-късен момент от развитието на производството, като израз на служебното начало в процеса (виж Определение № 144 от 23.04.2014 г. по ч. по. д. № 1358 /2014 г. на ВКС). В настоящия случай, възражението за наличие на отрицателна процесуална предпоставка за предявяване на иск е направено от ответното дружество в най-ранния етап на производството, а именно в срока за отговор на исковата молба, както и преди произнасянето на съда по всички предварителни въпроси и по допустимостта на доказателствата. Освен всичко гореизложено, липсва правен интерес от търсената защита, тъй като заповедта за изпълнение и съответно изпълнителният лист са издадени за 578.83 лева - главница, сумата от 29.83 лева - договорна лихва. Ищцата не е осъдена за закупената от нея допълнителна услуга •• и същата е сторнира в системата на ответното дружество съгласно влезлия в сила съдебен акт. По основателността на иска- Видно от съдържанието на процесния Договор за кредит, ищцата сама е пожелала да се възползва от предоставяне на незадължителна допълнителна услуга. Изрично в договора за кредит е посочено, че при кандидатстването си за потребителски кредит, кредитополучателят е поискал да закупи допълнителна незадължителна услуга, т е. изборът и закупуването на допълнителни услуги не е задължително условие за сключване на договора за кредит. Съгласно т.15. от ОУ към ДПК „КЛ/СД може да изберат да не закупят допълнителна услуга или да закупят една, или повече допълнителни услуги към ДПК. Настоящата точка се отнася и прилага единствено по ДПК, по които КЛ/СД е поискал и избрал да закупи допълнителна услуга“. Т.е. безспорно е, че изборът за закупуване на допълнителни услуги е изцяло в зависимост от волята на клиента, като закупуваното не е задължително условие за сключване на договора, а е опционално. Страните са постигнали съгласие за сключване на договор с включена допълнителна услуга „••“. Осигуряването на необходимия ресурс, за да се отговори на поетия ангажимент и заявеното желание на клиента е свързано с допълнителни разходи за кредитора, поради което и услугата се предоставя срещу възнаграждение. Редът за използването на допълнителните услуги е подробно описан в общите условия към ДПК, представляващи неразделна част от договора. Така заявените от ищцата допълнителна услуга не противоречи на добрите нрави. В българското действащо право, в отношенията между правните субекти действа принципът на свободното договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. С оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит. С оглед на същия принцип на свобода на договаряне, кредиторът е предложил, а ищцата е поискала и закупила тази допълнителна услуга. Ищцата е попълнила искане за отпускане на потребителски кредит. В това искане е посочила изрично, че желае да се възползва от услугата ••. На същата е предоставена допълнителна преддоговорна информация, в която ясно са дефинирани както услугата, така и нейната цена. Ищцата е преценила, че е съгласна с тази цена още на преддоговорния етап, заявила е пред кредитора в искането за отпускане на кредит, че желае да се възползва от тази допълнителна услуга, подписала е договор за кредит с кредитора, където отново е била уговорена същата тази допълнителна услуга. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. След като "добрите нрави" не е изрично дефинирано понятие, а преценката се прави във всеки конкретен случай, то и въвеждането на параметрите на добрите нрави от ищцата не може да бъде изведено по тълкувателен път, като при твърдение за нарушение на чл. 9 ЗЗД ищцата е следвало да посочи кои конкретно добри нрави са нарушени, каквото позоваване в настоящия случай липсва. В конкретния случай не е налице фактическия състав на чл.26, ал.1 от ЗЗД, тъй като страните по договора са имали за цел реализиране на процесната сделка, която не е забранена от ЗПК и са я осъществили по уредения в него начин. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установява забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата и съдържанието на договора. Неспазването на залегналото в тези разпоредби изискване би довело до нищожност поради противоречие в закона - чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, но в случая при сключването па процесния договор тези изисквания са спазени /така Решение № 210 от 29.10.2018г., постановено по възз.тъог. дело №242/2018г. по описа на ОС- Шумен/. Параметрите и условията, свързана с допълнителната услуга, са ясно определени, на първо място, в допълнителната преддоговорна информация предоставена на ищцата. Т е. същата е била наясно с параметрите на допълнителна услуга, вкл. Дължимото възнаграждение, в случай че поиска такава, още преди подаването на искането за потребителски кредит. Всеки кредитор предлага различни преференции, опции и услуги на клиентите си и те не са включени в ГПР по същите съображения. Съгласно § 12 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО договорите за продължително изпълнение за предоставяне на услуги или за доставка на стоки от един и същи вид, при които потребителят заплаща за тях през целия период на предоставянето им чрез вноски, могат значително да се различават по отношение на интересите на страните по договора и условията и изпълнението на сделките от договорите за кредит, които са обхванати от настоящата директива. Ето защо следва да се уточни, че такива договори не се смятат за договори за кредит за целите на настоящата директива. Такива видове договори включват например застрахователния договор, при който застраховката се заплаща чрез месечни вноски. Подобно уточнение е направено в чл. 9, ал. 1 от ЗПК, като законодателят е посочил, че договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Неправилни са доводите на ищцата, че с уговарянето на допълнителна услуга „••“ се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК тъй като възнаграждението по същата представлява скрит разход за кредитора. Годишен процент на разходите (ГПР) означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф Директива 2008/48. В практиката има различни становища кога това изискване е нарушено. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на размера на ГПР - пет пъти законната лихва. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установяват забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата и съдържанието на договор. В случая при сключването на процесния договор тези изисквания са спазени (така Решение № 210 от 29.10.2018 г., постановено по възз.търг. дело № 243/2018 г. по описа на ОС - Шумен). Въз основа на горното според ответната страна са неоснователни твърденията на ищцата, че с предоставянето на допълнителна услуга •• се прикриват разходи, които по своето същество следва да са включени в ГПР. Необходимо е да се извърши преценка доколко услугата следва да бъде включена в ГПР и дали различния размер на ГПР, в случай на утвърдителен отговор по първата преценка, води до недействителност на договора съгласно буквата на закона. Така, на първо място е необходимо да се изследва въпросът дали закупената допълнителна услуга следва да бъде включена в ГПР. Отговорът на този въпрос е отрицателен. Правилото на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК въвежда легална дефиниция на понятието за „общ разход по кредита за потребителя, като предвижда, че: „Общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Предвид посочената легална дефиниция, общият разход по кредита за потребителя е разход, който: е пряко свързан с договора за потребителски кредит; трябва да бъде заплатен от потребителя, т е. този разход е задължителен; Включват се и разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато сключването на договора за допълнителна услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат от прилагането на търговски клаузи и условия. Посоченото правило на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК възпроизвежда в българското законодателство правилото на чл.3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, дефиниращ понятието „общ разход по кредита за потребителя“. Допълнително разяснение на тази дефиниция дава т. 22 от Преамбюла на същата Директива. Възнаграждението за допълнителната услуга ••, не е част от годишния процент на разходите в разглеждания спор и в настоящия договор за кредит няма неточно посочване на годишния процент на разходите. Следва да се направи преценка дали неправилното посочване на годишния лихвен процент на разходите в договора за кредит слведва да се приеме за липса на посочване на годишен процент на разходите в договора за кредит и да се приложат последиците, предвидени за непосочване на годишен процент на разходите в договор за потребителски кредит. Съобразно чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Неправилното посочване на годишния процент на разходите, дори такова да е налице, а не е в конкретния случай, не може и не трябва да се приравни на липса на ГПР, което да доведе до най-тежката последица, а именно нищожност на целия договор за кредит. Многократно в практиката си Съдът на ЕС е имал възможност да се произнесе, че предвид целта за защита на потребителите от несправедливи условия в договори за кредити, за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, европейското законодателство изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му (така, решение от 9 юли 2015 г., Bucura, С-348/14, непубликувано, EU: C: 2015: 447, т. 57 и цитираната съдебна практика). Несъмнено надлежното изброяване и включване в договора за кредит както на годишния процент на разходите, така и на всички други плащания, каквито са разходите за незадължителни допълнителни услуги, като сумите на вноските са записани както месечно, така и общо за целия кредит, не би могло да бъде подвеждащо или неясно за потребителя. Следователно, целта за информираност на потребителя е спазена. Той е наясно относно задълженията си и конкретните разходи, които ще възникнат за него по силата на договора за кредит, които формират общия размер на разходите за потребителя по смисъла на чл.3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, а оттам формират и процент на разходите. Отделно, потребителят е наясно и с конкретните разходи, които ще възникнат за него за услугата ••, но е преценил, че иска да има възможност да отлага плащането на вноски, да плаща вноски в намален размер и да може да променя падежната си дата. Щом има яснота за задълженията на потребителя отделно по кредита и отделно за допълнителната услуга, а също така е посочена и общо дължимата сума по кредита и по закупената допълнителна услуга, няма как да се приеме, че липсва яснота за потребителя и оттам, че годишният процент на разходите е неточно посочен в договора за кредит, а още по-малко, че липсва. Според практиката на Съда на ЕС непосочването на годишния процент на разходите в договор за кредит може, но не във всеки случай представлява решаващ фактор в рамките на анализа на съответната национална юрисдикция за това, дали клаузата от този договор относно разходите по кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО. (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost', С76/10, EU: C: 2010: 685, т. 71 и 72, както и посоченото на българския съд решение по дело С448/17 EOS KSI Slovensko s.r.o.). Следва изрично да се посочи също, че Съдът на ЕС се е произнасял относно неточно посочване на годишния процент на разходите във връзка с поставяни пред него от националния съд спорове за договори за потребителски кредит, в които е нямало конкретно посочен лихвен процент или годишния процент на разходите е бил отразен единствено чрез математическа формула без необходимите за изчислението данни. Тези фактически констатации са напълно различни от процесния казус, в който всички данни са изрично записани в договора за кредит на една страница, ясно обозначени на отделни редове. С оглед на горното и конкретно, като се вземе предвид, че дори да има неточно посочване на годишния процент на разходите (а няма), правото на потребителя на информираност по никакъв начин не е нарушено, и не може да се приложат последиците, предвидени за липса на посочване на ГПР Допълнително, в обхвата на общите разходи по кредита за потребителя които следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато сключването на споразумение за такива допълнителни услуги е задължително условие за получаване на кредита /по аргумент от § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК, който транспонира в националния закон чл. 3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО. Допълнителните услуги по кредита са заявени като възможност, на базата на която кредитополучателях да се ползва с преференции, но не са задължително условие за отпускане на потребителския кредит. Тъй като годишният процент на разходите по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК се формира от общите разходи по кредита за потребителя, а в обхвата на общите разходи по кредита за потребителя не се включват такива за допълнителни услуги, ако сключване на споразумение за ползването им не е условие за получаване на кредита то дължимото по процесната допълнителна услуга възнаграждение не следва да се включва при изчисляването на годишния процент на разходите. По тази причина нарушение, изразяващо се в неточно посочване на годишния процент на разходите, няма. Но дори да се приеме, че има нарушение - неточно посочване на годишния процент на разходите, то не е толкова съществено, че да доведе до недействителност на целия договор В българската нормативна уредба е предвидена възможност в случаите, в които една клауза в договора е нищожна, независимо от естеството й, да може да бъде обявена само тя за недействителна, като се запази останалата част от договора, който да е действителен сам по себе си, без тази клауза - чл. 26, ал. 4 ЗЗД: „Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части“. Това напълно кореспондира с практиката на Съда - напр. дело В -126/17, решение С126/17, nap. 37: „Следва да се припомни, че по отношение на въздействието на констатацията, че договорните условия са неравноправни по отношение на валидността на съответния договор, член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда, че посоченият „договор остава обвързващ за страните при същите условия, ако може да оцелее без несправедливите условия“. Вземайки предвид посочените по-горе правила на Директива 2008/48/EО и националното законодателство, както и предвид цитираната практика на Съда, клаузи от договора за кредит, отнасящ и се за допълнителна услуга, чието закупуване не е условие за предоставяне на кредита, не следва да могат да засягат действителността на клаузите на основния договор за кредит. Щом националното законодателство, а и правото на Съюза, съобразно практиката на Съда на ЕС, допуска недействителността да се преценява отделно спрямо конкретни клаузи от основния предмет на договора, при което действието на договора се запазва без тези недействителни клаузи, то на по- силно основание това следва да важи за допълнителни услуги, които не са част от основния предмет на договора. Клаузата за допълнителна услуга в случая не съставлява част от основния предмет на договора за кредит. Поради това договорът за кредит може да бъде сключен и да съществува валидно, независимо от допълнителната услуга за отлагане, намаляване и промяна на датата на плащане на погасителните вноски, дори в случай, че има основание за недействителност на тази клауза. По изложените съображения, с отговора се поддържа становище за прекратяване на производството по гр.д. № 481/2023 г. по описа на РС-Смолян като недопустимо и исковата молба да се върне. Да се постанови Решение, с което предявения от ищцата иск да се отхвърли като неоснователен и недоказан. На основание чл. 78, ал. 5 ГПК ответната страна прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцата, в случай че същото надвишава минималния размер, определен съобразно изискванията на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения. В съдебно заседание за ищцата М. Д. П. процесуалният й представител адв.П. поддържа исковете. За ответника „•••“ ЕООД, редовно призовано, не се явява представител в съдебно заседание. Исковете се оспорват с писмена молба, внесена чрез юриск.А. Съдът, след преценка на изложеното в исковата молба, отговора, становището в съдебно заседание на процесуалния представител на ищеца, писменото становище на ответната страна, и като обсъди събраните по делото писмени доказателства, намира предявените искове за ОСНОВАТЕЛНИ по следните съображения: Безспорно е, че между страните ••• ЕООД – заемодател и М. Д. П. – заемател е бил сключен договор за потребителски кредит •• №30038445563 от 02.08.2019г., с който е предоставен кредит в размер на 5 000 лева, със срок 24 месеца, с размер на погасителната вноска 304, 58лева, ГПР 48, 83 %, Лихвен процент на ден 0, 11 %, Годишен лихвен процент 41, 00%, Дължимата сума по кредита е в размер на 7 309, 42 лева. Според чл.VI от договора за потребителски кредит клиентът изрично е поискал да закупи допълнителна незадължителна услуга, като е уговорено възнаграждение за закупена услуга „••“ в размер на 3 100, 00 лева. Размерът на вноската по закупената допълнителна услуга е 129, 17 и е дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита лева и е дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита, разсрочва се със срока на ДПК на равни месечни вноски и се добавя към месечните вноски за погасяване на кредита. Така, с възнаграждението за допълнителна услуга, общия размер на задължението, а именно по кредита и по закупената допълнителна услуга е 1049ь42 лева, а общия размер на вноската е 433, 75 лева. Посочените по- горе условия са записани в чл.VI от договора за потребителски кредит. Според чл.15.2 от Общите условия на ••• ЕООД към договор за потребителски кредит, представени по делото, допълнителната услуга „••“ дава право на клиента, пожелал и закупил тази услуга, да променя погасителния си план при изпълнение на съответните специфични изисквания, описани в чл.15.2.1., чл.15.2.2 и чл.15.2.3 от договора. В последните разпоредби от договора подробно са описани условията и реда за отлагане плащането на определен брой вноски. Видно от представената от ответника справка, изискана от съда за договора за кредит №30038445563 от 02.08.2019г., общо платената сума по кредита от М. Д. П. по договор е в размер на 10 032, 55 лева, като с платените суми са погасени слените задължения: главница- 4 421, 17 лева, възнаградителна лихва- 2 279, 59 лева, , възнаграждение за допълнителна услуга ••- 2 866, 87 лева, лихва за просрочие- 251, 04 лева, законна лихва- 13, 88 лева, такса за събиране на просрочени задължения- 200, 00 лева. С молбата от 18.10.2023г., с която се представя справката от •••• ЕООД, изрично е заявено ГПР по договор за потребителски кредит №30038445563 е 48%, като в същото не се включва услугата ••. Предвид така установеното от фактическа страна, съдът намира, че исковете следва да се уважат. Между страните няма спор относно вида и съдържанието на договорното правоотношение по договора за кредит. Няма спор и относно изплатената от ищеца общо сума по договора за кредит- 10 032, 55 лева. Процесният договор за кредит попада в обхвата на ЗПК, поради което са приложими императивните разпоредби на този закон. В разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ЗПК е указано съдържанието на договора за кредит. Според чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Или, част от изискванията на чл. 11, ал. 1 от ЗПК, касаещи съдържанието на договора, са императивни и нарушаването им прави договора недействителен. Според чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК договорът следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти /т.9/ и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин /т.10/. Съгласно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита съгласно чл.23 от ЗПК. Съдът намира, че с уговорката, която предвижда потребителят да заплати възнаграждения за закупени допълнителни пакети от услуги – в случая услуга "••", кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона, предвид което същата се явява нищожна поради противоречие с императивни законови разпоредби. В разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК се съдържа забрана кредиторът да иска заплащането на такси и комисионни за действия, които са свързани с усвояване и управление на кредита, а съдът намира, че допълнителните услуги, които са посочени в процесния договор по характера си представляват именно действия по усвояване и управление на кредита. Услугата "•• " се изразява право на клиента за промяна на погасителния план, Както се посочи по- горе, възнаграждението за тази услуга „••“ е включено и добавено към размера на месечните погасителни вноски, като не се установява да е осъществена конкретна такава услуга, за да се извърши плащане за нея. Услугата „••“ по същество не е нищо друго освен такава за управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, но не и за допълнителна услуга, свързана с договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Възнаграждението за тази услуга разпределена предварително за плащане от кредитополучателя едновременно с месечните погасителни вноски по кредита, без да е ясно дали въобще кредитополучателят ще ползва реално такава услуга. Така уговорено плащането предварително на такси за бъдещи услуги, за които не е ясно какви и дали ще бъдат получени от кредитополучателя, допълнително увеличават задължението му, без да е получил услуга, при което се нарушава принципа на справедливост, а именно създават се предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, което противоречи на добрите нрави на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. Уговорените клаузи за възнаграждение за допълнителни услуги противоречат на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Правилото на чл.10а, ал.2 от ЗПК е императивно и има за цел да гарантира правото на потребителите за равноправни условия. Тези клаузи не са обвързани с реално предоставяне на услуги. Ето защо, както се посочи по- горе, като заобикалящи законовите изисквания на чл.10а, ал.2 и 3 от ЗПК същите се явяват нищожни на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Следва да се посочи, че размера на предвидените възнаграждения за услугата „••“ – общо 3 100, 00 лева, съпоставен с размера на отпуснатия кредит от 5000, 00 лева, се явява изключително завишена, възнаграждението е в размер на повече от половината от предоставения кредит. Изисквано в този размер от 3 100, 00 лева за плащане предварително и едновременно с месечните погасителни вноски допълнително затрудняват кредитополучателя за изпълнение на задължението му по кредита. Извън посоченото по- горе, след като в договора за кредит е предвидено заплащането на възнаграждение за допълнителната услуга „••“, независимо от това дали ще бъдат реално предоставени, се заобикаля забраната в чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния размер на ГПР. Така уговорения пакет от допълнителни услуги, за които се дължи възнаграждение, представляват разходи по кредита за кредитополучателя. В ГПР се включват разходите, а в този случай ГПР би надхвърлил максималния законов размер. Така предвидени отделно като възнаграждения за "пакет от допълнителни услуги" се заобикаля забраната на закона относно размера на ГПР. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Освен че противоречи на посочените по- горе разпоредби от ЗПК, кредиторът е предвидил още едно възнаграждение, което нарушава и принципа за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В случая, като не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът е недействителен. Поради горните доводи, ще следва да се уважи първия предявен иск и се признае за установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит „••• № 30038445563 от 02.08.2019., сключен между М. Д. П. с ЕГН •••••••••• и „ •••“ ЕООД с ЕИК ••, със седалище и адрес на управление в ••, е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради противоречие със закона и добрите нрави. По изложените съображения и с оглед разпоредбата на чл.23 от ЗПК, според която потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита- чл.23 от ЗПК, подлежи на уважаване и втория предявен иск за осъждане на ответника „ •••“ ЕООД с ЕИК ••, със седалище и адрес на управление в ••, да заплати на М. Д. П. с ЕГН ••••••••••, сумата в размер на 4998, 75 лева (четири хиляди деветстотин деветдесет и осем лева и седемдесет и пет стотинки), представляваща недължимо платена лихва и възнаграждения за допълнителни услуги по Договор за потребителски кредит ••• № 30038445563 от 02.08.2019г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба 23.05.2023г. до окончателно изплащане на вземането. Неоснователно се явява възражението на ответника в молбата от 18.10.2023г., че сумата не е в претендирания от ищеца размер от 4 998, 75 лева, тъй като общо платената сума за възнаграждение за услугата •• е в размер на 2 866, 87 лева. Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. А в случая, видно от петитума на исковата молба ищцата претендира общо сумата 4 998, 75 лева, включващи недължимо платени лихва и възнаграждение за допълнителни услуги по договора за потребителски кредит ••• № 30038445563 от 02.08.2019г. И видно от справката, представена именно от ответника, платените от ищцата суми по договора за кредит за лихви и възнаграждение за услугата •• са общо - 5411, 38 лева, а с таксата за събиране на просрочени задължения 5 611, 38 лева /на л.86 от делото/. Според разпоредбата на чл.23 от ЗПК ищцата не дължи лихви и други разходи по кредита. В случая, платените от нея лихви и разходи по договора за потребителски кредит дори надвишават претендираната от нея сума от 4 998, 75 лева, която сума е недължимо платена. Тъй като ищцата е дължала само чистата стойност по кредита, ще следва ответникът по изложените по- горе съображения да бъде осъден да й заплати на основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД, платената от нея без основание по недействителен договор за потребителски кредит ••• № 30038445563 от 02.08.2019г. ведно със законната лихва върху главница от датата на предявяване на иска в съда. С оглед изхода на делото, на ищцата следва да се присъдят направените съдебни разноски по делото в размер на 100, 00 лева, включващи заплатената държавна такса от 200, 00 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 800, 00 лева. Ще следва също ответникът да бъде осъден да заплати по сметка на РС- Смолян държавна такса в размер на 49, 95 лева, тъй като пълния дължим размер на държавната такса е 249, 95 лева, като по делото са внесени 200, 00 лева държавна такса. Държавната такса по първия предявен иск е в размер на 50, 00 лева, а по осъдителния иск- 199, 95 лева предвид цената на претенцията. Предвид изхода на делото, ще следва допълнително дължимия размер на държавната такса да се възложи на ответната страна. По горните мотиви, съдът