Решение № 93 от 19.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3764/2023 г.

Производството е по реда на чл.3334 НПК.

То е образувано въз основа на въззивна жалба, подадена от С. М., служебен защитник на Т. А. М., подсъдим по н.о.х.д. 13 724/21 по описа на СРС, 94 състав, против Присъда № 64/17.02.2023 г по това дело С тази присъда подс. М. е бил признат за виновен за това, че на 19.07.2020 г, в гр.

София, ул. •••••••, Зеленчуковата борса в ж.к. Дружба, от незаключен лек автомобил Волво с ДК № ••••••• е отнел от владението на П.Д. без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои чужди движими вещи – мъжка чантичка, съдържаща лични документи, портфейл и сумата от 700 евро, като деянието е извършено от него като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, което представлява престъпление по чл.194 ал.1 вр чл. 63 ал.1 т.3 НК, като му е определено наказание от 10 месеца "лишаване от свобода", условно отложено за срок от три години, с прилагане на основание чл.67 ал.3 НК на пробационна мярка за срок от една година от този тригодишен изпитателен срок и е приспаднато предварителното задържане. След това СРС е извършил кумулация на това наказание с предходното осъждане на подс.М. по н.о.х.д. 13724/21 на СРС, като е определил общо наказание от 10 месеца "лишаване от свобода", отново с изпитателен срок от три години, отново със същата пробационна мярка и отново с приспадане на предварителното задържане. Също така подс.М. е осъден да заплати разноските по делото, като е налице и произнасяне относно веществените доказателства.

Против тази присъда е подадена въззивна жалба от С. М., служебен защитник на Т. А. М., в която посочва, че при постановяване на присъдата са допуснати съществени процесуални и материални нарушения – на първо място подсъдимият М. е невменяем, което е било установено по други дела, приключили с прекратяването им; не са били установени всички правнорелевантни обстоятелства и неправилно е приложен материалния закон (тези оплаквания не са подкрепени с конкретика). Счита наказанието за явно несправедливо, предвид възрастта на подсъдимия. Прави искане присъдата да се отмени, като се постанови оправдателна присъда, респективно делото да се върне за ново разглеждане.

В съдебно заседание СГП посочва, че следва да се потвърди обжалвания акт, доколкото деянието, предмет на обвинението, е подкрепено от събраните доказателства и правилно е приложен материалния закон, като е приложен чл.194 ал.1 вр чл.63 ал.1 НК. Счита, че не е нарушен процесуалният закон, като съдът е обсъдил коректно доказателствата. Размерът на наказанието е съобразен с обществената опасност на деянието и на дееца, като са отчетени смекчаващите отговорността обстоятелства.

В съдебно заседание адв. М., защитник на подс. М., посочва, че поддържа жалбата си.

Счита, че подсъдимият е невинен, като е поел отговорност за деяние, извършено от друг, като е бил подтикнат от това от свой пълнолетен роднина, който му е казал, че като е непълнолетен и с умствени недостатъци, никой нищо не може да му направи. Бил е „използван за довършване, така да се каже, на фактическия състав на престъплението“, като не е разбирал вида и характера му, като е поел чужда вина. Относно приетата от въззивния съд експертиза счита, че не е доказано в пълна степен, че изводите на вещите лица са коректни. Счита, че при него е налице занемарено личностово развитие и занемарени социални функции. Посочва, че във всички съдебни заседания той е с едни и същи мръсни, скъсани и миризливи дрехи. Посочва, че ако е бил добре гледан, би била друга личността му. Посочва, че той е „експлоатирана личност изцяло от социалната си среда“, без да получи помощ от институциите. Ако се приеме, че вината му е доказана и следва да се накаже, предлага наказанието да бъде съобразено с възрастта му, с условията, при които е отраснал и в които „е бил принуден да съществува“. В заключение посочва, че следва присъдата да бъде отменена, евентуално да бъде намалено наказанието.

Подсъдимият посочва, че не знае за какво е изправен пред съда, като счита, че е за шейсет лева.

Софийски градски съд, III въззивен състав, след като обсъди доводите на страните и взе предвид естеството на повдигнатото обвинение и събраните по делото доказателства, установи следното:

Настоящето производство е въззивно, поради което съдът дължи на първо място отговор на доводите в жалбата и тези, направени от страните в съдебното заседание; също така дължи и служебна проверка на всички аспекти на законосъобразността на първоинстанционния съдебен акт, независимо от липсата на изрични доводи на страните в тази насока.

Относно доводите на защитата. По своето естество тези доводи се отнасят до това, че подсъдимият М. е невменяем и поради това не може да бъде субект на наказателна отговорност; на второ място, че той не е извършил деянието, а е поел чужда вина; на трето място относно специфичните личностови особености на подсъдимия, които водят до извода за необходимост от оправдателна присъда или намаляване на наказанието.

Относно първия въпрос – дали подс.М. е вменяем. Следва да се посочи, че психическата годност на подс.М. да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, а също така и да вземе участие в наказателния процес, са били предмет на неколкократни изследвания.

Първо това е станало в досъдебната фаза – л.46 от досъдебното производство – като вещите лица са приели, че той е психично здрав, няма психични заболявания, като е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи; не може да се приеме, че е проявил лекомислие или увлечение. Не установяват интелектуални дефицити.

В съдебно заседание, проведено на 13.05.2022 г, след като установено неадекватното поведение на подсъдимия М. и е изслушан психиатър, съдът е допуснал изслушване на нова комплексна съдебно психологическа и психиатрична експертиза. Тя посочва (л.190 от съдебното производство), че той не страда от психични заболявания, но личностовата му структура е с крайно елементарен психичен строеж, с нисък вариант на интелектуално развитие, без вроден или придобит интелектуален дефицит; притежава психични годности да участва в наказателния процес и да разбира свойството и значението на извършеното; налице е грубо симулативно поведение. Експертизата е изготвена на 07.06.2022 г. Вещите лица поддържат изводите си в съдебно заседание от 10.06.2022 г. Междувременно подс.М. е настанен в Поправителния дом към Затвора гр. Враца. Там състоянието му се влошава, поради което е направено предложение да бъде настанен в Психиатричната болница в Затвора гр.Ловеч (л.359-365, л. 377 от съдебното производство), което е уважено от съда (л.385 от съдебното производство).

В съдебно заседание от 17.10.2022 г е допусната нова психиатрична експертиза, изготвена от вещи лица към болницата на Затвора гр. Ловеч, която (л. 453 от съдебното производство) посочват – освен особености на личностовата му структура – че той страда от лека умствена изостаналост, която не е пречка да разбира свойството и значението на наказателното производство, да възприема факти и обстоятелства, да ги запомня и възпроизвежда; може да дава обяснения, но не и абстрактни умозаключения. Достигат до категоричен извод, че вменяемостта му е запазена. Посочват, че периодично той заема симулативно поведение, като е възможно да има такова и в съдебно заседание.

Пред въззивния съд, поради неадекватното поведение на подсъдимия, съдът допусна нова психологическа и психиатрична експертиза. Вещите лица посочват, че той се опитва да симулира неадекватно поведение. Дава за себе си неконсистентни, противоречиви и често нелепи сведения за себе си. Симулира трудна ориентация по отношение на време, пространство, причина за задържане. Има развита реч, поради което, дори да е налице известно изоставане в умственото развитие, то е в диапазона на леката степен на умствена изостаналост. Но дори и в този случай би следвало да има изградени елементарни представи, които да го ориентират във времето и пространството. Поради което вещите лица достигат до извод, че опитите му да демонстрира по-ниски умения и знания от характерните за тази степен на умствена изостаналост представляват опит да се симулира психичен проблем. Това е така, доколкото лицата с лека степен на умствена изостаналост проявяват готовност да сътрудничат при комуникация и провеждане на изследване, като подсъдимият отказва. Достигат до извод, че при него не са налице психотични симптоми или патология на когнитивните функции, които да променят качествено базисните му психични способности и да водят до извод за краткотрайно или продължително разстройство на съзнанието. Не страда от психично заболяване. Не може да бъде установено по категоричен начин нивото на интелектуалното му развитие, което или отговаря на нормата, или е в гранична степен, но не е налице лека степен на умствена изостаналост. Считат, че е способен да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. В съдебно заседание уточняват, че при него се наблюдава не умствено слабоумие, а изостаналост, резултат на недостатъчно училищни умения и познания. Поддържат, че при него е налице симулация, доколкото в различните ситуации проявява различно поведение, което сочи на достатъчна адекватна психическа преценка. Пълният му отказ да сътрудничи в интервюто (например да промени мястото, на което седи) според вещите лица е несъвместим с психическия облик на лице с умствена изостаналост.

При съвкупната преценка на тези доказателства въззивният съд приема, че следва да подкрепи становището на първата инстанция, че подс. М. е вменяем и може да носи наказателна отговорност. Той в действителност разбира свойството и значението на постъпките си и може да ги ръководи. При него е налице социална и интелектуална занемареност, в резултат на което личностовата му структура е с крайно елементарен психичен строеж, с нисък вариант на интелектуално развитие, без вроден или придобит интелектуален дефицит, но той притежава психични годности да участва в наказателния процес и да разбира свойството и значението на извършеното.

Несъмнено по други наказателни дела вещите лица са достигнали до различен извод.

При все това съдът следва да отчита онези заключения, които са изготвени по настоящето дело – доколкото вещите лица са можели да защитят становищата си пред съда и страните. Доколкото и трите експертни изследвания достигат до еднозначен извод, че подс.М. е вменяем, съдът няма основания да възприеме обратното. Поведението, което той демонстрираще в съдебната зала, е резултат от симулация, а не от умствена изостаналост.

Поради което няма пречка да носи наказателна отговорност за деянието си, предмет на делото.

--- На второ място защитата посочва, че авторството на деянието не е доказано, като е възможно да е било извършено от трето лице, а подс.М. да поема отговорността вместо него.

Следва да се посочи, че тези доводи са напълно неоснователни. Не може да има никакво съмнение, че в действителност именно подс. М. е автор на деянието – и то е такова, каквото е прието от СРС. При самостоятелната преценка на събраните доказателства въззивният съд напълно подкрепя изводите на първата инстанция. При все това, за разлика от нея, счита, че следва да изложи фактическата обстановка от гл.т. на деянието, извършено от подс.М. – а не от гл.т. на деянията на пострадалото лице и останалите свидетели. Макар и последните да са дали показания и поради това именно тяхната гл.т. да се обективира от събрания доказателствен материал, като подсъдимият М. е предпочел да запази мълчание, все пак предмет на делото е именно деянието на подсъдимия – поради което и съдът следва да посочи какво конкретно подсъдимият е направил. Липсва изискване мотивите да са преразказ на свидетелски показания – по-скоро обратното, информацията от последните следва да се вземе предвид при изграждане на фактическата обстановка – а централен момент в нея е деянието на подсъдимия. Деянието на пострадалия и на останалите свидетели е второстепенно и посочването му обслужва коректното и пълно установяване на деянието на подсъдимия.

Правилно СРС е приел, че към датата на деянието – 19.07.2020 г – подс. Т. М. е бил непълнолетен, като въззивната инстанция уточнява, че е бил на 14 години, 8 месеца и 16 дни. Той се намирал на територията на Зеленчуковата борса в гр.София, ул. •••••••, където помагал с разтоварване на зеленчуци на св. Н.И.. Подс. М. забелязал паркирания лек автомобил Волво с ДК № •••••••, който бил със свалено стъкло на шофьорската врата и оставен отключен. Възползвал се, че пътуващите в него лица не са намирали наблизо (а именно шофьорът св.П.Д. е бил отишъл до тоалетната, а св. Т.Р. е влязла в служебно помещение в близка сграда), поради което през отворения прозорец се пресегнал и взел мъжка чантичка, намираща се в подлакътника на предната седалка на автомобила, като при това му действие оставил дактилоскопен отпечатък в горната външна част на лявата врата. В тази чантичка, на стойност 15 лв, се намирали документи, портфейл на стойност 18 лв и паричната сума от 700 евро, на стойност 1369, 08 лв. Той взел чантичката и с тичане се отдалечил; по пътя изхвърлил чантичката, портфейла и документите, но парите задържал за себе си. Неговото бягство било възприето от св. Д., както и от охранителните камери.

Правилно СРС се е позовал на събраните по делото доказателства – показанията на пострадалия св. Д., на придружаващата го св. Р., на работодателят на подсъдимия св. И., на провел предварителната проверка св. М.М. (който е и намерил изхвърлените от подс.М. вещи, малко преди това отнети от него), на служителя на чейндж бюро св. С. И., на очевидката на отдалечаването на св. Ж.Д., протоколи за оглед, претърсване и изземване, за доброволно предаване, изготвените експертизи, многобройни писмени справки.

Действително по делото не е налице противоречие между доказателствата. Възможен е един единствен извод и той е за авторството на деянието от страна на подс. М.. Доводите на защитата в противоположен смисъл не може да се подкрепят. Те се отнасят до това, че е възможно по-възрастният брат на подс. М. да е автор на кражбата, а самият подс. М. да поема неговата вина. В действителност не е установено брат му да е бил в Зеленчуковата борса в този ден, като оставената дактилоскопна следа и възприемането на подс. М. от св. Д. и от камерите изключва възможността трето лице да е извършило деянието.

Правилно СРС е подвел тази фактическа обстановка под нормата на чл. 194, ал. 1 НК, доколкото по своето естество това е кражба – отнемане на чужда движима вещ (процесната чантичка, с порфейла, парите и документите в тях) с намерение за противозаконно своене, без знанието и съгласието на държателя им.

Правилно е приложен и чл. 63, ал. 1, т. 3 НК, доколкото към момента на деянието подс. М. е бил непълнолетен – на 14 години, осем месеца и половина. Поради което и наказанието, възможно да бъде наложено, е до 3 години “лишаване от свобода”.

Относно наказанието. Тук са концентрирани последната група доводи на защитата, която посочва, че поради социалната и интелектуална занемареност на подсъдимия следва да му се определи по-ниско наказание.

СРС е определил наказание от 10 месеца "лишаване от свобода", като коректно е приложил нормата на чл. 194, ал. 1 вр чл. 63, ал. 1, т. 3 НК. Следва да се приеме, че това решение на СРС не страда от посочения от защитник недостатък – който въззивният съд определя от правна страна като „явна несправедливост“ по чл. 348 ал. 1 т. 3 НПК. СРС е обсъдил съобразно точния им смисъл всички доказателства за личността на подсъдимия, като въз основа на тях убедително е оразмерил подходящото по тежест наказание, което е нужно, за да постигане целите по чл. 36 НК, без да надхвърля необходимата интензивност на държавната принуда и без да игнорира, че подсъдимият все още е дете, което е израснало в изключително неблагоприятна среда за съзряването му. В тази насока са изложени доводи, поради което и волята на СРС е проследима. Не може да се приеме, че е налице явно и несъмнено несъответствие между обществената опасност на деянието и на дееца, за да се определи това наказание като явно несправедливо.

Относно приспадане на задържането по чл. 59 НК. СРС е приел, че това задържане е от 20.07.2020 г и по време на задържането му в съдебната фаза на производството. Срокът на това задържане следва да се посочи от въззивната инстанция – а именно периода 05.05.2022 г – 28.02.2023 г (или девет месеца и 23 дни), като тези дати са уточнени от справките на л. 24 и л. 30 от въззивното производство. Той е изтърпявал тази си мярка в Поправителен дом към Затвора гр.Враца, след това в Следствения арест в София, бул. Г.М.Димитров, а след това в Затвора гр-Ловеч и след това пак в Затвора гр.Враца. Следователно, като се отчете и еднодневното му задържане в досъдебната фаза, общото му задържане по настоящето дело е 9 месеца и 24 дни.

Относно прилагането на чл. 25 НК. Правилно СРС е установил, че настоящето деяние и онова, предмет на осъждането по н.о.х.д. № 8684/20 на СРС, са извършени преди да има влязла в сила присъда за което и да е от тях, поради което са налице основанията за кумулация. И по-конкретно, н.о.х.д. № 8684/20 касае деяние от 25.01.2020 г по чл.195 ал.1 вр чл.194 ал.1 вр чл.63 ал.3 т.3 НК, като му е било определено наказание от три месеца "лишаване от свобода" с изпитателен срок от три години; съдебният акт е влязъл в сила на 09.12.2020 г Правилно е приел, че следва да се наложи само едно наказание, което е по-тежкото от двете – а именно това по настоящето дело. Правилно е приел, че следва да се приспадне предварителното задържане – но е уточнил това задържане само по настоящето дело, но не и по делото, по което е хронологично първото деяние, осъждането по което се кумулира с настоящето. Това следва да бъде направено от въззивната инстанция.

Видно от отбелязването в справката за съдимост, в рамките на наказателното производство по н.о.х.д. № 8684/20 подс.М. е бил задържан под стража от 17.11.2020 г до 09.12.2020 г – или 21 дни.

Следователно, след тази кумулация, се оказва, че общото наложено наказание на подс.М. е 10 месеца "лишаване от свобода", а той е бил задържан по време на наказателните производства общо 10 месеца и 15 дни.

Това води до извод, че определеното от СРС общо наказание е по-ниско от срока на предварителното задържане. Това се дължи – както е посочено по-долу – от избора на СРС да вземе и не отмени мярка за неотклонение "задържане под стража" в един твърде продължителен период от време.

След като се установи, че определеното наказание е напълно приспаднато от предварителното задържане, то следва и изводът, че прилагането на чл. 66 НК е безпредметно. Оттук и не следва да се излагат доводи дали е законосъобразно да се прилага чл.67 ал.3 НПК относно част от изпитателния период.

Респективно обжалваната присъда следва да се измени, като се посочи коректно приспаднатото наказание и се отмени прилагането на чл. 66 НК.

--- Относно задържанията на подс.М.. Той е бил задържан на следващия ден, в който е извършил деянието – на 20.07.2020 г, в 14, 00 ч и освободен на следващия ден, 21.07.2020 г в 13, 35 ч. (л.28 от досъдебното производство).

В съдебната фаза на производството подс.М. не се е явил в съдебно заседание от 01.12.2021 г, редовно пР.н. Поради което е постановено принудителното му довеждане, което е осъществено на следващото съдебно заседание от 21.01.2022 г. Тогава ход на делото не е даден, а са връчени съдебни книжа на подсъдимия.

В следващото съдебно заседание от 16.03.2022 г подс.М. не се явява; СРС изменя мярката му за неотклонение в "задържане под стража"; този му акт е отменен от СГС с Определение № 621/28.03.2022 по в.ч.н.д. № 1070/22, който приема, че актуалната мярка за неотклонение „надзор от инспектор от Детска педагогическа стая“ в действителност не е била действаща и поради това не е ясно дали тя, ако породи действието си, би била достатъчна, за да осигури явяването на подсъдимия в съдебното заседание; също така са били налице данни за назначаване на психиатрична експертиза относно вменяемостта на подсъдимия. Посочено е, че СРС е следвало да провежда заседанията с участието на инспектор от Детска педагогическа стая, като – предвид възрастта на подсъдимия и уязвимото му положение – се въздържа от мярка за неотклонение "задържане под стража", като вместо това може да постанови принудителното довеждане на подсъдимия.

В следващото съдебно заседание от 13.04.2022 г отново подс.М. не се явява. СРС е събрал сведения от майката на подсъдимия и от инспектор от Детска педагогическа стая, които посочват, че той знае за делото, но не иска да се яви; че се укрива, когато има съдебно заседание; че мярката за неотклонение „надзор от инспектор от Детска педагогическа стая“ е напълно неефективна; че според тях удачно е само задържането на подсъдимия. Служебният защитник и СРП изразяват становище за принудително довеждане – но СРС постановява акт за постоянно задържане с мярка за неотклонение "задържане под стража". Към този момент подс.М. е на 16 години, 5 месеца и 10 дни. Новата мярка за неотклонение е потвърдена от СГС с Определение № 905/29.04.2022 г по в.н.ч.д. № 1534/22.Х Подсъдимият е обявен за издирване на 04.05.2022 г, като е бил намерен и задържан на 05.05.2022 г – или тогава е бил на 16 години, 6 месеца и 2 дни.

В следващото съдебно заседание, проведено на 13.05.2022 г, подсъдимият М. вече е задържан под стража. Ход на делото не е даден, доколкото е допусната нова психиатрична експертиза.

В съдебно заседание, проведено на 10.06.2022 г, е даден ход на делото и е проведено разпоредителното съдебно заседание; мярка за неотклонение "задържане под стража" е потвърдена с мотиви, че по-леката мярка за неотклонение – надзор на инспектор при Детска педагогическа стая – няма да осигури неговото лично присъствие.

В следващите съдебни заседания са събирани доказателства. Единствените отразявания на участието на подс.М. в съдебния протокол са следните:

– в съдебно заседание от 13.07.2022 г - неговото изявление след доклада на съда и изложението от прокурора на обстоятелствата на обвинението (а именно той е посочил, че не знае за какво става дума, повече от месец е в ареста, никакво обяснение не може да се отвори тука, не знае какво се случва); също така е нарушил реда в съдебното заседание, като е говорил заедно със свидетел, поради което съдът го е заплашил, че ще го отстрани от залата; посочвал е, че няма въпроси към свидетел; че не знае дали дава съгласие за прочитане на показанията му; не знае какво да отговори на съда относно разпита на свидетелите. Поведението му в това съдебно заседание е на неориентиран човек, който не знае какво се случва.

• в съдебно заседание от 03.08.2022 г – посочил е да не се гледа делото и че няма думата (отново изявленията му са на човек, който в действителност не разбира какво се случва; тези изявление не са коментирани от съда);

• в съдебно заседание от 17.10.2022 г – отново, когато е запитан от съда относно становище във връзка с процесуалните действия, посочва, че не знае; също така иска и да бъде пуснат (като отправя закани за физическа саморазправа, ако не бъде пуснат) - в съдебно заседание от 21.11.2022 г – отговаря на въпросите с „Да“ и „Не“, като записаните му изявления не водят до извода, че действително разбира естеството на процеса; в действителност той само иска да бъде пуснат.

• в съдебно заседание от 13.12.2022 г, 16.01.2023 г – отразени са стандартизирани изявления.

• в съдебно заседание от 17.02.2023 г, когато е даден ход на съдебните прения, подс.

М. посочва, че си лежи присъдата, иска да знае дали се прекратява делото, иска да го пуснат, за да се прибере вкъщи.

И по-конкретно той не е задавал въпроси на свидетелите, не е правил искания.

Вместо това само физически е присъствал в съдебните заседания.

В последното съдебно заседание, проведено на 17.02.2023 г, съдът е отменил мярка за неотклонение "задържане под стража", като е посочил, че актът му подлежи на незабавно изпълнение. При все това подс.М. е бил освободен чак на 28.02.2023 г. Следователно подс.М. е бил задържан под стража в периода 05.05.2022 г – 28.02.2023 г. Той е изтърпявал тази си мярка в Поправителен дом към Затвора гр.Враца, след това в Следствения арест в София, бул. Г.М.Димитров, а след това в Затвора гр.Ловеч и след това пак в Затвора гр.Враца.

Това задържане, според становището на въззивния състав, не е било законосъобразно.

СРС е следвало да предприеме други принудителни мерки, чрез които да осигури неговото лично присъствие, различни от трайното задържане под стража. Следва да се отчете, че се касае за непълнолетно лице, което по силата на закона се ползва от засилена защита. Тази засилена защита не може да вземе изражение на трайното му задържане, по време на почти целия съдебен процес.

Изключителността на мярката за неотклонение "задържане под стража" по чл.386 ал.2 НПК се отнася до взимането само в онези най-тежки случаи, когато по-лека мярка ще се окаже очевидно неподходяща. Но тя не може да се използва само за да се осигури личното присъствие на подсъдимия в съдебната зала, на основание чл.269 ал.1 НПК, в продължение на близо десет месеца, ако това лично присъствие – както е в случая – не е имало никакво отношение за разкриване на обективната истина.

--- Въз основа на тези мотиви съдът приема, че обжалваната присъда следва да се измени в два аспекта.

Първият е уточняване на сроковете на предварителното задържане и задържането под стража в съдебното производство – по настоящето дело и по това, чието наказанието е кумулирано. Това е необходимо с оглед коректното установяване, че в действителност общото определено наказание е фактически вече изтърпяно, след приспадане по чл.59 НК.

Вторият е отмяната на условното наказание. Тази отмяна се налага, доколкото – видно от изложените по-горе мотиви – след кумулацията на двете наказания "лишаване от свобода" и след приспадането на предварителните задържания по делата, по които са постановени тези две наказания, се оказва, че целият срок на общо определеното наказание от 10 месеца "лишаване от свобода" е вече приспаднат, като това наказание в бъдеще не следва да се търпи. А след като едно наказание не може да се търпи в бъдеще, то и не е възможно да се определи изпитателен срок. Ако все пак бъде определен такъв, то се създава привидност, че е налице наказание "лишаване от свобода", което следва да бъде изтърпяно, но това изтърпяване е условно отложено; привидност, че за осъденото лице е налице задължение да се подчинява на пробационната мярка, опредЕ. по чл.67а ал.3 НК; а оттук и привидност, че при извършване на ново престъпление от общ характер, за което бъде наложено наказание "лишаване от свобода" или неизпълнение на тази пробационна мярка, това наказание може да бъде приведено в изпълнение; а също така и привидност, че сроковете за реабилитация текат от изтичане на изпитателния срок – а не от датата на влизане в сила на осъждането (те текат от тази дата, доколкото едновременно с влизане в сила на наказанието 10 месеца "лишаване от свобода" то се явява и напълно изтърпяно). Независимо че в чл.337 НПК не е предвидена такава хипотеза за отмяна на условното наказание, все пак тя се налага, доколкото – в случая – е в полза на подсъдимия.

Воден от горното и на основание чл. 337 съдът