РЕШЕНИЕ

№ 916

гр. Горна Оряховица, 23.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, III СЪСТАВ, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Цветелина Св. Цонева при участието на секретаря Вероника П. Петрова като разгледа докладваното от Цветелина Св. Цонева Гражданско дело № 20254120100369 по описа за 2025 година Депозирана е искова молба от Г. К. П., ЕГН ••••••••••, против ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК 175074752.

В исковата молба се твърди, че на 18.07.аКредитополучател" от една страна и ответника "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК 175074752, в качеството му на „Кредитор" от друга страна е сключен Договор за потребителски кредит Стандарт №40026981327 -„Договорът за заем", при следните условия: 400.00 лева главница; 40.70% годишен лихвен процент; 47.16% годишен процент на разходите; 7 месечен срок на кредита; 455.08 лева - обща сума, дължима от кредитополучателя. Твърди съгласно т. VI. от Договора за заем ищцата е „поискала и закупила" допълнителни услуги, а именно: Фаст - предоставяща право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, за което кредиторът е начислил допълнително сума в размер 180 лв. Флекси - предоставяща право на промяна на погасителния план на потребителския кредит, за което кредиторът е начислил допълнително сума в размер 140 лв. В договорът за заем е пояснено, че сумите ще бъдат разсрочени в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва. По този начин, общата сума на заема не е обявената в Договора за заем 455.08 лв., а значително по- висока - 775.08 лв. Твърди клаузите „Фаст" и „Флекси" да са нищожни, а договорът недействителен поради неточно посочено ГПР. Твърди да е налице правен интерес за ищеца, страна по потребителски договор да се установи със сила на присъдено нещо дали договорът е действителен или не, в този см. и т. 2 на TP № 8/12 г. на ВКС; Определение от 30.01.2019 г. по в. ч.гр. д. 175/20 г. на ПОС и др. 1 Рег.№ 469 / 11.04.2025.Твърди клаузите, уреждащи допълнителни услуги „Фаст" и „Флекси" да са противоречащи на императивна правна норма, неравноправни и нищожни поради накърняване на добрите нрави. Услугите "приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителския кредит", и „промяна на погасителния план" представляват по своята същност действия по усвояването и управлението на кредита в тотално противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Твърди да не са допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Клаузите са сключени във вреда на потребителя по см. на чл. 143 ЗЗП, тъй като съгласно погасителен план длъжникът следва да заплаща 7 месеца за нещо, което не ползва, като изискуемостта за заплащане на възнаграждението за предоставяне на доп. услуги настъпва от датата на сключване на самия договор за потребителски кредит. Договорено е предварително заплащане на възнаграждението от потребителя, т. е. то е дължимо само за "възможността за предоставянето" на изброените услуги и без значение е дали някоя от тези услуги ще бъде използвана от потребителя, с което е нарушен принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето - потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не хипотетично ползване на такава. В действителност, независимо, че тези услуги може да не бъдат ползвани, т.е. да не бъдат предоставени, това в нито един момент няма да бъде обвързано с неплащане или намаляване на цената на този пакет услуги и оттам следва, че уговорените клаузи поставят изпълнението на задължението на търговеца в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля и поради това са неравноправни съгласно чл. 143, т. 3 ЗЗП. Въвежда се задължение за потребителя да заплати за нещо, което страната има по силата на закона, а именно правото да се инициира предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на вноските, свободата да се договори отлагане на една или повече погасителни вноски, което води до неравнопоставеност на страните, тъй като потребителят заплаща правото си да договоря с кредитора за изменение на параметрите на сключения договор, като на потребителя не му е гарантиран определен резултат, тъй като той зависи от волята на кредитора. Възнаграждение за приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит е и злоупотреба с лошото финансово състояние на потребителя, който има нужда от средствата. Финансовата институция е длъжна да оцени платежоспособността на потребителя съгласно чл. 16 ЗПК, за което са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С клаузата се цели да се обезщетят вредите от неплатежоспособност на длъжника, което е в противоречие с чл. 16 ЗПК, тъй като заплащането на възнаграждение за приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит прехвърля върху кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи такси и комисиони и др. плащания съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Твърди клаузите за допълнителни услуги да са нищожни и поради накърняване на добрите нрави. С уговарянето на възнаграждение за закупен допълнителни услуги от общо 320 лв. при размера на предоставения кредит от 400.00 лв. се заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като начисляването на тези суми не представлява плащане за услуга, а реално са прикрити разходи по кредита, което води до съществено и неоправдано обременяване на потребителя, които ако се включат в ГПР би се стигнало до надхвърляне на законоустановения по чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум и затова са били отделени като допълнителни клаузи. Принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не при хипотетично ползване на такава. Твърди, че клаузите не са индивидуално уговорени клаузи по см. на чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Видно от договора, същият е предоставен при стандартни, предварително изготвени и основани на общи условия клаузи, върху които потребителят не е имал никаква възможност да влияе. Възнаграждението за допълнителни услуги е било предвидено в самия договор, което означава, че длъжникът не е могъл да се откаже от сключване на това споразумение, без да откаже сключване на самия договор за потребителски кредит, т. е. длъжникът като кредитополучател, не би могъл да сключи договора за потребителски кредит без да закупи предоставяне на доп. услуги. Твърди, възнагражденията за предоставяне на доп. услуги противоречат на добрите нрави и в равна степен са неравноправни клаузи, съответно са и нищожни съгл. чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД, чл. 21, ал. 1 и чл. 24 от ЗПК, вр. чл. 146, ал. 1 и 2 от ЗЗП и чл. 10а, ал. 2 ЗПК вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК С оглед гореизложеното и съдържанието на Договора за заем счита, че същият е недействителен поради неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В случая уговореното в процесния договор възнаграждение за допълнителна услуга "Фаст" в размер на 180 лв. и допълнителна услуга „Флекси" в размер на 140 лв. е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни - чл. 19, ал. 5 ЗПК. В случая възнаграждението за допълнителни услуги не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР от 47.16 %, въпреки, че е включено в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Разходът за допълнителна услуга подлежи на разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод, че по този начин е установено скрито допълнително възнаграждение на кредитора, което не е посочено при определяне на годишния процент на разходите. Ответникът - кредитодател е обявил параметрите на общо оскъпяване на отпуснатия кредит по начин, изключващ възможността за възприемане от страна на потребителя на действително поетата финансова тежест, като е предложил отделно цени на кредита и на пакета допълнителни услуги и е оповестил годишен процент на разходите, без да включи в него значителния добавен разход за възнаграждение за допълнителни услуги. Така уговорената такса не е включена в оскъпяването на ползваната сума, което води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащането й (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Процесния договор за кредит е в размер на 400.00 лв., а възнаграждението за допълнителни услуги - 320лв., т. е. почти колкото заетата сума, отделно от договорната лихва. Съобразявайки параметрите на договора за кредит към момента на неговото сключване, а именно ГПР в размер на 47.16%, то е видно, че добавяйки допълнителни 320 лв. към сумата за погасяване при същия лихвен процент и същия срок, то размерът на ГПР би бил в пъти по-висок от допустимия съгласно ЗПК. С решение от 21.03.2024 г. по дело С- 714/22 на Съда на ЕС (С.Р.Г. срещу същия ответник - „Профи Кредит България" ЕООД), е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени кьм договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Твърди, че невключването на разхода за услуги „Фаст" и „Флекси" в оповестения ГПР има за цел да прикрие действителните разходи по кредита. Твърди, че клаузите не са индивидуално уговорени, същите са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е настоящият. Такова разрешение е дадено и в Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 1 За, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/1 З/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. Предвид съдържанието на договора счита, че може да се направи извод, че договора е бланков и изготвен при предварително посочени от кредитора условия. Твърди, че таксите за услуги „Фаст" и „Флекси" по процесния договор за потребителски кредит отговарят на поставените от ЗПК изисквания, за да се включат в общия разход по кредита (в подкрепа на този аргумент са напр. решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. N° 7108/2021 г. по описа на СГС, решение № 264616 от 2021. г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, решение № 260628 от 2022. г. по в. гр. д. N° 2806/2021 г. по описа на СГС и др.). В процесния договор не е посочен действителният размер на ГПР и кои компоненти са взети предвид при определянето му. Неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК (така и определение N° 60451 от 03.06.2021 г. по гр. д. N° 850/2021 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 2449 от 16.05.2023 г. по в. гр. д. № 87/2022 г. по описа на СГС, решение N° 4067 от 2023. г. по в. гр. д. № 9689/2022 г. по описа на СГС, решение № 3609 от 04.07.2023 г. по в. гр. д. № 8049/2022 г. по описа на СГС, решение № 3939 от 17.07.2023 г. по в. гр. д. № 12826/2022 г. по описа на СГС, решение № 3764 от 11.07.2023 г. по в. гр. д. № 10944/2022 г. по описа на СГС, решение N° 3868 от 2023. г. по в. гр. а. № 62/2023 г. по описа на СГС, решение № 874 от 22.02.2023 г. по в. гр. д. № 13474/2022 г. по описа на СГС и др.). Твърди процесния договор за потребителски кредит да е недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Отправя искане да се постанови съдебно решение, с което да се признае за установено, че Договор за потребителски кредит Профи кредит стандарт №40026981327 от 18.07.2024 г., сключен между Г. К. П., ЕГН •••••••••• и "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК 175074752 е недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

В условията на евентуалност, да се постанови решение, с което да се признае, че клаузата, уреждаща закупена допълнителна услуга „Фаст" от Договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт №40026981327 от 2024. г., сключен между Г. К. П., ЕГН •••••••••• и "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК 175074752, е нищожна на твърдените по- горе основания. Претендира разноски.

Моли да бъде присъдено адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от Закона за адвокатурата, за което представя договор за правна защита и съдействие.

Депозиран в срок е писмен отговор.Ответникът оспорва твърденията на ищеца като необосновани, неоснователни и недоказани.. По отношение на иска с правно основание чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД Безспорно между страните по настоящето дело е сключен договор за потребителски кредит № 40026981327, по силата на който ответното дружество е представило на ищецът заем в размер на 400, 00 лева, а ищецът се е задължил да върне на кредитора така предоставените парични средства заедно с договорна възнаградителна лихва и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ и допълнителна услуга „Флекси“ съгласно условията на договора. Твърди от представените преписи от процесния договор за кредит, както и приложенията към него, да се доказа по недвусмислен начин, че всички условия по договора за кредит са предварително уговорени между страните, като ищецът изрично е изявил воля да сключи договора за кредит при посочените условия. Съгласно чл. 22 ЗПК (в приложимата редакция към датата на сключване на договора – ДВ бр. 61 от 25.07.2014 г., в сила от 25.07.2014 г.), когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 договорът за потребителски кредит е недействителен. Следва да се изясни, че липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за потребителски кредит, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Счита, че в настоящия случай, видно от съдържанието на сключения между страните договор за кредит, всички императивни изисквания са спазени. В тази връзка, всички възражения и доводи, изложени в исковата молба относно недействителността на договора за кредит са неоснователни, тъй като при проверка относно действителността на сключения между страните договор за кредит може да се установи следното: Процесният договор за потребителски кредит отговаря от външна страна на установените в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен носител, както и на изискванията за сключването му по ясен и разбираем начин – всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК в процесния договор е посочена общата дължима сума по кредита, сборувана от отделните стойности на предоставената заемна сума и дължимата за периода на договора възнаградителна лихва. Отделно е посочено общото задължение по кредита и по закупените допълнителни услуги, в която сума е включена дължимата обща сума по кредита и стойността на закупените допълнителни услуги. В чл. 3 от Общите условия, неразделна част от договора, са посочени и условията за усвояване на заемната сума. В процесния договор годишният процент на разходите е фиксиран като абсолютна процентна стойност –47.16 %. Фиксиран е и уговореният лихвен процент - 40.70 %. В такъв случай не е необходимо посочването на взетите предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая ГПР е неизменен, формиран е от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се променя, при никакви условия. Въпреки това, в разпоредбата на чл. 5.2. от Общите условия, неразделна част от договора, са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, а именно, че договорът за потребителски кредит ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора; ГПР по кредита се изчислява, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. В чл. 5.2.2 от Общите условия е посочено, че първоначалното изчисление на ГПР по договора се прави, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. Наред с това в ЗПК не е посочено като изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като те са нормативно залегнали, поради което не е налице такова нормативно задължение за кредитора – ответник по настоящия иск- Решение № 651 от 30.06.2020 г. по в.гр.д. № 611/2020 г. на ПОС, Решение № 580 от 23.11.2021 г. по в.гр.д. № 2427/2021 г. на ПОС. Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 47.16 %, ако в него е включена само възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него. Разликата идва от начина на изчисляване на ГПР съгласно законовите изисквания. В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, какви допълнителни услуги, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита. Други вземания по този договор няма. Тоест в договора няма никаква неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Още повече, дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към последиците, предвидени в чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор. Наред с това клаузата за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от договора, в които са предвидени вземания, които се включват в размера на ГПР, които именно клаузи създават задължения и за които именно следва проверка дали отговарят на изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по вид и размер. Освен това в Закона за потребителския кредит лимитивно и изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и разширително, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК, която разпоредба не попада сред законовите основания за недействителност на договора за кредит. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на размера на ГПР – пет пъти законната лихва. Разпоредбата е приета, за да ограничи краткосрочните кредити, които за малък период се отпускаха с огромен процент на разходите на годишна база, за да се извлича чиста печалба. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установяват забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата и съдържанието на договор. В случая при сключването на процесния договор тези изисквания са спазени (така Решение № 210 от 29.10.2018 г., постановено по възз.търг. дело № 243/2018 г. по описа на ОС – Шумен). Въз основа на горното счита за неоснователни и твърденията на ищецът, че възнаграждението за предоставени допълнителни услуги е следвало да са включени в ГПР, като по този начин се надхвърлял допустимият размер на разходи по чл.19, ал.4 от ЗПК. Освен това, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от законово-допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит. Счита за неправилни доводите на ищецът, че с уговарянето на допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК тъй като възнаграждението по същите представлява скрит разход за кредитора. Годишен процент на разходите (ГПР) означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф Директива 2008/48. В практиката има различни становища кога това изискване е нарушено. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на размера на ГПР – пет пъти законната лихва. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установяват забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата и 6 съдържанието на договор. В случая при сключването на процесния договор тези изисквания са спазени (така Решение № 210 от 29.10.2018 г., постановено по възз.търг. дело № 243/2018 г. по описа на ОС – Шумен). Въз основа на горното счита за неоснователни и твърденията на ищецът, че с предоставянето на допълнителни услуги Фаст и Флекси се прикриват разходи, които по своето същество следва да са включени в ГПР. Необходимо е да се извърши преценка доколко услугите следва да бъдат включени в ГПР и дали различния размер на ГПР, в случай на утвърдителен отговор по първата преценка, води до недействителност на договора съгласно буквата на закона. Така, на първо място е необходимо да се изследва въпросът дали закупените допълнителни услуги следва да бъдат включени в ГПР. Счита, че отговорът на този въпрос е отрицателен. Правилото на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК въвежда легална дефиниция на понятието за „общ разход по кредита за потребителя“, като предвижда, че: „Общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“ Предполага се, че на кредитора са известни разходите за допълнителните услуги, които той предлага на потребителя от свое име или от името на трета страна, освен ако цената не зависи от конкретните особености или положението на потребителя“. Стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга в процесния случай, не е задължителен разход, а се заплаща само ако потребителят е поискал да има възможността да се ползва от нея. Таксата за процесната допълнителна услуга би представлявала условие за кредита, ако кредиторът изисква от всеки кредитополучател да я заплати, за да му предостави кредит при определените условия, а това безспорно не е така в случая. Предвид правила на Директива 2008/48/ЕО, че разходите за допълнителни услуги, които съставляват условие за предоставяне на кредита, са част от общия размер на разходите за потребителя, а оттам и следва да са включени в обхвата на ГПР, то това не е така по отношение на разходите за допълнителни услуги, които не съставляват такова условие. Следва да се посочи също, че предоставените услуги са услуги, които кредиторът по настоящия кредит е предоставил на ищецът по негово искане. В своята практика СЕС извежда разбирането, че информацията преди сключването на договор за договорните условия и последиците от това сключване е от съществено значение. Въз основа на тази информация последният решава дали желае да бъде обвързан от условията, предварително изготвени от търговеца (така: решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и други, C - 154/15, C-307/15 и В-308/15, ЕС: В: 2016: 980, т. 5, така също: решение от 20 септември 2017 г., Andriciuc и други, C - 186/16, EU: C: 2017: 703, т. 45 и 47). Въз основа на тази информация длъжникът решава дали желае да бъде обвързан от условията, предварително предоставени от кредитора. От изложените по-горе аргументи по първия въпрос следва, че възнаграждението за допълнителните услуги, не е част от годишния процент на разходите в разглеждания спор и в настоящия договор за кредит няма неточно посочване на годишния процент на разходите. Съобразно чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Счита, че неправилното посочване на годишния процент на разходите, дори такова да е налице, а не е в конкретния случай, не може и не трябва да се приравни на липса на ГПР, което да доведе до най-тежката последица, а именно нищожност на целия договор за кредит. Многократно в практиката си Съдът на ЕС е имал възможност да се произнесе, че предвид целта за защита на потребителите от несправедливи условия в договори за кредити, за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, европейското законодателство изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му (така, решение от 9 юли 2015 г., Bucura, C-348/14, непубликувано, EU: C: 2015: 447, т. 57 и цитираната съдебна практика). Несъмнено надлежното изброяване и включване в договора за кредит както на годишния процент на разходите, така и на всички други плащания, каквито са разходите за незадължителни допълнителни услуги, като сумите на вноските са записани както месечно, така и общо за целия кредит, не би могло да бъде подвеждащо или неясно за потребителя. Следователно, целта за информираност на потребителя е спазена. Той е наясно относно задълженията си и конкретните разходи, които ще възникнат за него по силата на договора за кредит, които формират общия размер на разходите за потребителя по смисъла на чл.3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, а оттам формират и годишния процент на разходите. Отделно, потребителят е наясно и с конкретните разходи, които ще възникнат за него за услугата Фаст и за услугата Флекси, но е преценил, че иска да получи приоритетно разглеждане, както и да има възможност да отлага плащането на вноски, да плаща вноски в намален размер и да може да променя падежната си дата. Щом има яснота за задълженията на потребителя отделно по кредита и отделно за допълнителните услуги, а също така е посочена и общо дължимата сума по кредита и по закупените допълнителни услуги, няма как да се приеме, че липсва яснота за потребителя и оттам, че годишният процент на разходите е неточно посочен в договора за кредит, а още по-малко, че липсва. Според практиката на Съда на ЕС непосочването на годишния процент на разходите в договор за кредит може, но не във всеки случай представлява решаващ фактор в рамките на анализа на съответната национална юрисдикция за това, дали клаузата от този договор относно разходите по кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО. (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C76/10, EU: C: 2010: 685, т. 71 и 72, както и посоченото на българския съд решение по дело С448/17 EOS KSI Slovensko s.r.o.). Следва изрично да се посочи също, че Съдът на ЕС се е произнасял относно неточно посочване на годишния процент на разходите във връзка с поставяни пред него от националния съд спорове за договори за потребителски кредит, в които е нямало конкретно посочен лихвен процент или годишния процент на разходите е бил отразен единствено чрез математическа формула без необходимите за изчислението данни. Тези фактически констатации са напълно различни от процесния казус, в който всички данни са изрично записани в договора за кредит на една страница, ясно обозначени на отделни редове. С оглед на горното и конкретно, като се вземе предвид, че дори да има неточно посочване на годишния процент на разходите (а няма), правото на потребителя на информираност по никакъв начин не е нарушено, счита, че не може да се приложат последиците, предвидени за липса на посочване на ГПР. По изложените аргументи разпоредбата на чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО не може да се тълкува в смисъл, че има неточно посочване на ГПР, в случаите, в които той е ясно отразен като конкретен процент в договора за потребителски кредит, записан е и лихвеният процент на ден, конкретизирани са конкретните вноски, а на следващите редове в договора е посочена ясно и таксата за незадължителната допълнителна услуга Фаст и тази за Флекси, която не е част от годишния процент на разходите и не е част от основното съдържание на договора. Такава неточност, дори да би съществувала, не може да се приеме за липса на годишен процент на разходите, при която съдът да може да приложи последиците за непосочване на годишния процент на разходите, при положение, че тази последица е най-тежката гражданскоправна санкция – пълна недействителност на целия договор за потребителски кредит. Допълнително, в обхвата на общите разходи по кредита за потребителя, които следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато сключването на споразумение за такива допълнителни услуги е задължително условие за получаване на кредита /по аргумент от § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК, който транспонира в националния закон чл. 3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО. Допълнителните услуги по кредита са заявени като възможност, на базата на която кредитополучателят да се ползва с преференции, но не са задължително условие за отпускане на потребителския кредит. Тъй като годишният процент на разходите по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК се формира от общите разходи по кредита за потребителя, а в обхвата на общите разходи по кредита за потребителя не се включват такива за допълнителни услуги, ако сключване на споразумение за ползването им не е условие за получаване на кредита, то дължимото по процесната допълнителна услуга възнаграждение не следва да се включва при изчисляването на годишния процент на разходите. По тази причина нарушение, изразяващо се в неточно посочване на годишния процент на разходите, няма. Но дори да се приеме, че има нарушение – неточно посочване на годишния процент на разходите, то не е толкова съществено, че да доведе до недействителност на целия договор. Съобразно чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО държавите- членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции. Предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това е потвърдено в решение от 9 ноември 2016 година, т. 62 по дело C 42/15, цитирано и от националния съд. В него е прието, че „Докато изборът на санкции е по усмотрение на държавите членки, то предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи“ (в този смисъл също и решение от 27 март 2014 г., LCL Le Crédit Lyonnais, C565/12, EU: C: 2014: 190, т. 43). Изискването на чл. 23 от Директива 2008/48 приетите от държавите-членки санкции да бъдат пропорционални за съответното нарушение следва да се тълкува във връзка с чл. 5, пар. 4 от Договора за Европейския съюз, съобразно който принципът на пропорционалността изисква приетите мерки да не надхвърлят необходимото за постигане на целите. Те следва да са наложителни с оглед предпазване на обществения интерес и да няма друга, по-лека мярка, която би могла да постигне сочените цели. В практиката си СЕС е имал възможност да се произнесе във връзка с възможността за ангажиране на отговорността на Общността за вреди, че законодателни ограничения на правото на собственост и на свободно упражняване на икономическа дейност са непропорционални, когато нанасят нетърпима вреда на самото съдържание на посочените права (така решение по Съединени дела С-120/06 и С-121/, FIAMM и др., т. 181). Счита, че същият критерий следва да се приложи и към преценката на приетите от държавите-членки законодателни актове. Наред с това, употребата на термина „система от санкции“ задължава всеки национален законодател да въведе не една унифицирана санкция, а прилагане на различни видове степенувани санкции в зависимост от тежестта на нарушението, при което очевидно непропорционално би било предвиждането на най- тежката санкция пълна недействителност на договора за кредит, при която потребителят връща само главницата по договора, дори за по-леки нарушения. В българската нормативна уредба е предвидена възможност в случаите, в които една клауза в договора е нищожна, независимо от естеството й, да може да бъде обявена само тя за недействителна, като се запази останалата част от договора, който да е действителен сам по себе си, без тази клауза - чл. 26, ал. 4 ЗЗД: „Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части“. Това напълно кореспондира с практиката на Съда – напр. дело В - 126/17, решение C-126/17, пар. 37: „Следва да се припомни, че по отношение на въздействието на констатацията, че договорните условия са неравноправни по отношение на валидността на съответния договор, член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда, че посоченият „договор остава обвързващ за страните при същите условия, ако може да оцелее без несправедливите условия“. Взимайки предвид посочените по-горе правила на Директива 2008/48/ЕО и националното законодателство, както и предвид цитираната практика на съда счита, че клаузи от договора за кредит, отнасящи се за допълнителни услуги, чието закупуване не е условие за предоставяне на кредита, не следва да могат да засягат действителността на клаузите на основния договор за кредит. Щом националното законодателство, а и правото на Съюза, съобразно практиката на Съда на ЕС допуска недействителността да се преценява отделно спрямо конкретни клаузи от основния предмет на договора, при което действието на договора се запазва без тези недействителни клаузи, то на по-силно основание това следва да важи за допълнителни услуги, които не са част от основния предмет на договора. Клаузата за допълнителна услуга в случая не съставлява част от основния предмет на договора за кредит. Поради това договорът за кредит може да бъде сключен и да съществува валидно, независимо от допълнителната услуга приоритетно разглеждане, за отлагане, намаляване и промяна на датата на плащане на погасителните вноски, дори в случай, че има основание за недействителност на тази клауза. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на размера на ГПР – пет пъти законната лихва и тази разпоредба следва да се тълкува заедно с разпоредбата на чл. 22 и на чл. 10, ал.1, т.10 от ЗПК. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установяват забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата и съдържанието на договор. В случая при сключването на процесния договор тези изисквания са спазени (така Решение № 210 от 29.10.2018 г., постановено по възз.търг. дело № 243/2018 г. по описа на ОС – Шумен). Въз основа на горното счита за неоснователни и твърденията на ищецът, че възнаграждението за предоставената допълнителна услуга представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, поради което е следвало да се включи в ГПР, като по този начин се достига до резултата липсващ ГПР. Освен това, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от законово-допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит в съответствие със законодателната воля. По отношение на иска с правно основание чл. 10а, ал.2 от ЗПК и чл. 19, ал.5 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗПК. В процесния случай страните са постигнали съгласие за сключване на договор с включени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, с което, по искане на ищецът, кредиторът се задължава да му предостави определен набор от услуги, с които се предоставя приоритетно разглеждане и становище на искането за кредита на кредитополучателя и последният има възможност да променя първоначално договорените падеж, размер на вноска и ежемесечно плащане на вноски, срещу възнаграждение за кредитора, с което задължение ищецът се е задължил доброволно към кредитора. Редът за използването на допълнителните услуги е подробно описан в общите условия към договора, представляващи неразделна част от договора. Отделно от това, по своята същност първата услуга представлява право на приоритетно разглеждане и становище по искането за потребителския кредит, което означава, че както е посочено и в самия договор в раздел VI Параметри, допълнителната незадължителна услуга „Фаст“ към момента на подписване на договора вече е била предоставена на кредитополучателя и използвана от последния. След като ищецът е решил да се възползва от услугата приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит, представителите на ответното дружество са извършили всички необходими действия за проучването на кредитната способност на ищецът, подготвили са нужните документи и са сключили договора в максимално кратки срокове. Тази услуга е безспорно е предоставена на ищецът и последният се е възползвала от нея. При така установените фактически обстоятелства във връзка с договорните отношения между страните, остават недоказани и необосновани всички възражения и оспорвания, изложени в исковата молба относно дължимостта на възнаграждението за закупените допълнителни услуги. На следващо място твърдението в исковата молба, че клаузата за допълнителни услуги противоречи на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК също не може да бъде споделено. Съгласно клаузата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В конкретния случай възнаграждението за избрани и закупени незадължителни допълнителни услуги, определено в клауза VI от договор за потребителски кредит, не би могло да бъде отнесено към тази хипотеза. Съгласно т. 14 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) услуга е „всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ.“ От това правило се налага изводът, че описаните по-горе възможности за потребителя представляват услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по повод на сключения договор за кредит в полза на друго лице – кредитополучателя. Съгласно съдебната практика с договора за предоставяне на услуга изпълнителят поема задължение да извърши конкретни действия, срещу дължимо от възложителя възнаграждение, като тези действия обикновено са фактически, а не правни. Доколкото втората част от определението за договор за потребителски кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК предоставя известна свобода за кредитора да предоставя допълнителни услуги, които са извадени от договора за потребителски кредит, то законодателно е допустимо уговарянето на такива. В процесния случай ищецът дължи възнаграждение на кредитора по сключеното споразумение за предоставяне на допълнителни услуги за това, че се е възползвал от услугата Фаст – приоритетно разглеждане и становище по искането за потребителски кредит. Всички предпоставки за упражняването на закупените допълнителни услуги са ясно и точно описани. Кредиторът не би могъл да откаже заявената от потребител допълнителна услуга, ако са спазени предварително договорените условия. В мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на ЗПК в частта, касаеща тези такси, е посочено, че „се забранява на банките да събират някои видове такси и комисионни, за които се приема, че са част от дейността на банката по предоставяне на кредита, а именно – такси и комисионни за действия усвояване на кредит, както и за неговото управление“. Таксата за усвояване на кредит представлява сума, която се заплаща от потребителя за това, че му е отпусната заемна сума и същата е налична по сметката му. Същата е дължима към момента на отпускането на кредита и обикновено се прихваща от размера на отпусната главница. Ввъзнаграждението за нито една от посочените по-горе допълнителни услуги не се дължи за предоставената наличност по посочената от ищецът в договора за потребителски кредит банкова сметка. Таксата за управление е свързана с административните разходи на банката по управлението на кредита и обикновено е процент от главницата. Т.е. таксите по усвояване и управление на кредита представляват разходите на кредитора заради това, че отпуска един потребителски кредит, те са част от самата дейност по кредитиране и които разходи следва да са включени в цената на самия кредитен продукт. Възнаграждението, което се дължи за поисканите и закупените от ищецът допълнителни услуги, по никакъв начин не може да се възприеме като такса за дейност, свързана с усвояването и управлението на кредита. Допълнителните услуги, които кредиторът е предоставил на ищецът, му дават възможности да извършва едностранна промяна на погасителния план по кредита си, а не представляват възнаграждение за кредитора за извършени неизбежни административни действия по кредита. С оглед на гореизложеното и видно от практиките на пазара, разглеждането на искането за кредит не е дейност, за която е забранено събирането на такса по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД предоставя на потребителите си възможност да закупят такава допълнителни услуги. Така закупувайки допълнителни услуги, ищецът си е гарантирал и допълнително, че при настъпване на неблагоприятни за него събития, той няма да изпадне в забава и да дължи лихви за забава, а ще може да отложи плащането или да намали размера на определен брой погасителни вноски, така че да може да се фокусира върху стабилизирането на своята платежоспособност, а не върху утежняване на финансовото си състояние с невъзможността да плаща кредит и лихвите за забава по него. Гарантирал си е, че ако доходът му намалее, ще може да си намали размера на няколко вноски. Гарантирал си е, че, например, ако сменят датата на изплащане на месечното му възнаграждение, ще може да промени и падежната дата по кредита си, така че да е удобна за него. Гореизложените представляват своеобразни възможности за едностранна – по желание на ищецът – промяна на погасителния план по договора му за кредит. С оглед на горното следва изводът, че видът на действието, за което се дължи възнаграждение, е уговорен в договора и общите условия, неразделна част от договора. Видът и действието са приоритетно разглеждане и становище по искането за кредит, отлагане на определен брой вноски, намаляване на определен брой вноски, смяна дата на падеж. Размерът също е уговорен в договора – дължимото възнаграждение за предоставените допълнителни услуги. Поради това счита, че не е налице твърдяното основание по чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Не може да се приеме, че потребителят не е бил напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и, че не е разполагал с всички данни, които имат отражения върху обхвата на задълженията му. Ясно е и какво е включено в общите разходи за потребителите. ГПР е ясно посочен в договора, като процент, изчислен съобразно предвиденото в Приложение № 1 към ЗПК. Освен това, в процесния договор за потребителски кредит е ясно посочено и какъв е размерът на възнаградителната лихва, като сума и като процент. Ясно като сума е посочен и размерът на възнаграждението за допълнителни незадължителни услуги, доколкото потребителя е поискал да ползва такива и е сключено споразумение за тях. Таксата за допълнителните незадължителни услуги, предлагани от дружеството при наличие на искане и изрично заявена воля от страна на ищеца, въз основа на самостоятелен отделно сключен договор за предоставяне на допълнителни незадължителни услуги, е определена отделно и ясно обозначена като самостоятелна такса за допълнителни услуги. Това не се променя, независимо че таксата за допълнителни незадължителни услуги е разсрочена и се изплаща на вноски, заедно с вноските за главница и възнаградителна лихва по кредита, тъй като във всеки договор изрично и поотделно са посочени размерът на дължимата вноска по кредита и размерът на дължимата вноска за таксата за допълнителни незадължителни услуги. Общият размер на таксата за допълнителни услуги е фиксиран и в договора ясно е отбелязано в какъв размер е всяка вноска за погасяване на тази такса. В договора за потребителски кредит отделно е посочен и общият размер на сумата, която следва да бъде платена от кредитополучателите по договора, в т.ч. с включеното възнаграждение за допълнителни услуги. Няма причина при това да се приеме, че в случая би могло да липсва индивидуално договаряне относно размера на всички клаузи и разходи, които ищеца ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Размерът на възнаграждението за допълнителни услуги е определен на база стойността, която осигуряването на предлаганите допълнителни услуги коства на дружеството, предвид нуждата от ангажиране на ресурс за предоставянето на тези услуги, както и предвид периода от време, в който същите се осигуряват на кредитополучателите. Този размер е предложен на потребителя при кандидатстване за кредит и ако и доколкото е бил приет от него, е подписано споразумение за предоставяне на допълнителни услуги. Т.е. – ползването на допълнителните услуги е по искане на кредитополучателя, а размерът на възнаграждението за тези услуги е уговорен индивидуално със съгласието на кредитополучателя, който, към датата на сключване на споразумението за допълнителни услуги е считал размерът на това възнаграждение за обоснован. Наред с това, с ползване на допълнителните услуги, касаещи промяна в погасителния план, кредитополучателя си осигурява известна сигурност. С него, потребителя си гарантира, че при настъпване на неблагоприятни за него събития, той няма да изпадне в забава, а кредитът му да бъде обявен за предсрочно изискуем, а ще може да отложи плащането на определен брой вноски, така че да може да се фокусират върху стабилизирането на своята платежоспособност, а не върху утежняване на финансовото си състояние с невъзможността да плаща кредит и лихвите за забава по него. Гарантира си, че ако доходът му намалее, ще може да намали размера на определен брой вноски. Гарантира си, че ако смени датата на заплащане на месечното му възнаграждение, ще може да промени и падежната дата по кредита си, така че да е удобна за него. Гарантира си, че ако има необходимост от допълнителни парични средства, ще могат да ги получи бързо и лесно, без да е необходимо да попълва и представя ред документи. Всички тези възможности, които заемополучателя получава, съответно всички тези услуги, които кредиторът се задължава да му предостави със закупуването на пакета от допълнителни услуги обуславя житейската и икономическа логика за потребителя да пожелае да ползва допълнителните услуги. В приложимите към процесния договор за потребителски кредит общи условия се посочва, че кредитополучателя може да избере да не закупи допълнителна услуга или да закупи една или повече допълнителни услуги. Предвидено е, че сключването на споразумение за предоставяне на допълнителни услуги ползването на допълнителни незадължителни услуги не е условие за сключването на договора или за получаване на кредит при предлаганите от дружеството финансови условия. Това е посочено и в утвърдения от Профи Кредит ред и условия за отпускане на потребителски кредит, наличен на сайта на дружеството. Описание на реда и условията за отпускане на потребителски кредит се изготвя и обявява от ищеца в изпълнение на изискването на чл.5, ал.8 от ЗПК. Във всяка версия на това описание, обявено в офисите на компанията, както и на интернет страницата, винаги е имало информация за допълнителните услуги, които се предоставят. Сключването на споразумение за предоставяне на допълнителни услуги е опционално, по избор на потребителя и зависи единствено от неговата воля дали желае искането му за кредит да бъде разгледано в найкратки срокове, както и дали желае да има възможност да отлага плащане на вноски, да намалява размера на месечни вноски, да променя датата на падеж и да получава бързо и лесно допълнителни парични средства. Всяка една и всички тези услуги потребителят може да използва, ако потребителят пожелае да закупи и ако закупи такъв пакет. По отношение на иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД Размерът на уговорения в договора за кредит годишен лихвен процент е 40.70% и не противоречи нито закона, нито на добрите нрави. Безспорно е, че в договора за кредит е посочен годишният лихвен процент, като не е предвидена възможност за промяната му, тъй като същият е фиксиран. Няма съмнение, че не е налице заявеното основание за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, а именно - противоречие с добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК, ВКС, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Следва да се има предвид, че кредиторът-ответното дружество попада в обхвата на определението за небанковите финансови институции по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ. Основната им характеристика, която предпоставя и посочените различия с банките е, че те отпускат заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни средства, поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от тези предлагани от банките. Допълнително набират финансов ресурс и със заемни средства, за които също заплащат лихви. Ето защо счита твърденията в исковата молба, че рискът при небанковите финансови институции е понисък в сравнение с банковите, за неверни. Напротив, банките могат да привлекат депозитни средства по всяко време на дейността и това е една от основните им дейности, докато ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД разчита единствено на собствените си средства, част от които представляват получените договорни възнаграждения и такси по предоставените кредити, а друга част – заемни средства, поради което и цената на финансовия ресурс, който се предоставя на свой ред на кредитополучателите е по-висока. Отделно от това, небанковите институции кредитират лица, които не могат да получат финансиране от банка, което на свой ред води до увеличаване на риска от невръщане на сумата. Въпреки разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД, че лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС, такъв подзаконов акт все още не е издаден и принципно за страните не съществува пречка да уговорят възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Отчитайки, че възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, както и конкретния й размер от 55.08 лв., която е следвало да бъде върната в срок от 7 месеца и съобразявайки се с обстоятелството, че се касае за кредит, предоставен от финансова институция, която се издържа само и единствено от това, размерът на годишния лихвен процент от 40.70 % при потребителски заем със срок на ползване от 7 месеца не противоречи на добрите нрави, тъй като е обясним с разходите, които прави заемодателя, както и с риска, който носи, а също и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Следва да се посочи, че към момента на подписване на процесния договор е в сила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която е насочена към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат 13 кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита. В случая, ГПР е в размер на 47.16 %, което е по-малко от предвидения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК петкратен размер. А с оглед различния начин на изчисляване на ГПР и ГЛП, то ГЛП също е в границите на нормативната разпоредба. С оглед на тези обстоятелства меродавна е пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва, която е ограничена от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, определяща максимален размер на ГПР, в чието изчисляване участват и дължимите от потребителя лихви. В случая няма противоречие с добрите нрави, доколкото същите са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал.1 от ЗЗД/. С ПМС № 100 от 2012 г. се посочва, че законната лихва представлява сбор от основния лихвен процент на БНБ плюс 10 %, т.е. максималният размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК възлиза на малко над 50 %. С поставянето на максимална горна допустима граница на годишния процент на разходите, законодателят е защитил правата на длъжника, кредитополучател от едностранен произвол на по-силната страна, каквато е кредитодателят. В този смисъл са и мотивите на законодателя за тази промяна, които са обективирани в Стенограма от обсъжданията на проекта на Закон за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42- то НС, където се обосновават нужда от предоставяне на по-високи лихвени лимити за финансови небанкови институции, чиято кредитна дейност е застрашена с висока степен на несъбираемост и приходите от лихви следва да покриват загуби от рисково кредитиране на неплатежоспособни длъжници, формиращо 50% от оборотната дейност. До предвидения размер в чл. 19, ал. 4 ЗПК страните могат свободно да се договорят и потребителят може да извърши преценка дали конкретните условия са изгодни за него, като с уговорения в процесния договор ГПР в размер на 48.13 %, са спазени тези изисквания, съответно клаузата за заплащане на договорна лихва от 41.00 % фиксиран годишен лихвен процент се явява действителна. Предвид изложеното, ответникът твърди, че процесното кредитно правоотношение, възникнало между страните, отговаря на формалните изисквания за действителност, установени в ЗПК, поради което твърденията на ищецът, че целият договор за потребителски кредит е недействителен, както и отделни негови клаузи са неоснователни. Отправя се искане да се постанови съдебно решение, с което да се отхвърлят изцяло предявените от ищеца Г. К. П. установителни искове за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит № 40026981327 и на отделни негови клаузи, като неоснователни. Претендира направените съдебни и деловодни разноски по делото, включително и за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на по 360, 00 лева за изготвянето на настоящия отговор. Счита, че цитираната в исковата молба практика на СЕС е изтълкувана превратно от страна на процесуалния представител на ищецът. Същата касае да не се възлагат разноски, когато отхвърлената част от исковете се отнася до неточно сметнати искови претенции, а не до отхвърляне в следствие на неоснователност на претенциите. Поради това счита, че ответното дружество има право на разноски при отхвърляне на всяка от исковите претенции. На основание чл. 78, ал. 5 ГПК прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищецът, в случай че същото надвишава минималния размер, определен съобразно изискванията на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, като моли да се вземе предвид и измененията на Наредба 1, направени с ДВ. бр.45 от 15 Май 2020 г. В случай, че двете страни по делото бъдат осъдени на разноски съобразно уважената част на предявените искове, моли съдът да направи прихващане на присъдените разноски.

Съдът като разгледа събраните по делото писмени и гласни доказателства приема за установено от фактическа и правна страна, следното.

Съдът, като разгледа събраните по делото доказателства приема за установено от фактическа и правна страна следното.

Установява се по безспорен начин облигационната връзка между „ПРОФИ КРЕДИТБЪЛГАРИЯ” ЕООД - гр. София и ответника във връзка със сключеният между тях договор за потребителски кредит в писмена форма, както и факта на ползване на сумата по договора от страна на кредитополучателя.

Легална дефиниция на договорът за потребителски кредит се съдържа в чл.9, ал.1 ЗПК, съгласно която това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, като законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържането на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ЗПК и чл. 11 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.Тези разпоредби имат императивен характер, тъй като са установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, поради което съдът е длъжен да следи и служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено като възражение от ответникаСъгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1 чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 14 ЗОПК за договора за потребителски кредит се прилагат и чл.143-148 ЗЗП. В разпоредбата на чл.143 ал.2 т.1-20 от ЗЗП са изброени неравноправните клаузи, като съдът, счита, че в конкретния казус е нарушена разпоредбата на т.10, а именно наложено е на потребителя приемане на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора-въпросните допълнителни услуги, , които са неясно формулирани и неотговарящи на законовите изисквания.С оглед на гореизложеното и на основание чл. 23 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да бъде обявен за недействителен и в този случай потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита/ договорно възнаграждение и сума по пакет допълнителни услуги/.

Договорът е сключен през 2024 г., т. е. при действието на ЗПК, като ищцата има качеството на потребител, съгласно чл.9, ал.3 ЗПК, а кредитодателят е юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.

Договорът за потребителски кредит е сключен в изискуемата писмена форма, на хартиен носител, при шрифт не по-малък от 12 пункта. В него са посочени общия размер на кредита и условията за усвояването му, условията за прилагането му, размера на вноската по кредита, Годишния процент на разходите по кредитите –, Годишния лихвен процент 40, 70%, допълнителните услуги, условията за издължаване на кредита от потребителя, включително Погасителен план, лихвения процент, който се прилага при просрочени плащания.Не е спорно по делото, че ищцата е усвоила размера на кредита. Съдът намира, че, клаузите на нарочно споразумение за пакет от допълнителни услуги от Общите условия са неравноправни. Претендира се възнаграждение за услуги, свързани с разглеждането на искането за кредит, възможността за отлагане плащането на вноски, промяна на размера и падежа им. Разпоредбата на чл. 10а ЗПК предвижда, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване на кредита (ал. 2) и не може да събира повече от веднъж такса и/или комисионна за едно и също действие (ал. 3). Следователно, законът не допуска в полза на кредитора присъждане на допълнителните такси за разглеждане на искането за кредит или за управлението му, какъвто характер имат претендираните вземания, заявени с осъдителни претенции в исковото производство.

Поради това при сключването на договора за длъжника не съществува възможност да избегне плащането на възнаграждение за допълнителни услуги, доколкото същите са неразделна част от договора, от погасителния план и от общите условия на дружеството.

След като това е така, във всички случаи вземането за възнаграждение за тези услуги ще възникне в сферата на кредитора. Ако въобще става дума за предоставяне на каквито и да било допълнителни услуги, то те следва да бъдат включени в ГЛП, тъй като представляват сигурна печалба за кредитора. В случая това не е сторено, което води до нарушаване на императивното изискване на чл. 11.ал.1, т.9 ЗП за посочване в договор на лихвения процент по кредита, тъй като посоченият ГЛП от 40, 70 % не съответства на реалния такъв.

Наред с посоченото, е налице и нарушаване на императивното правило на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, Съгласно чл. 19, ал.1 ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразен като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно чл. 3, б. "ж)" от Директива 2008/48 понятието "общи разходи по кредита за потребителя" обхваща всички разходи, включително лихви, комисионни, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услуга е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия", транспониран в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Според чл. 3, б. "и)" от Директива 2008/48 понятието "ГПР означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита, когато е приложимо, включително разходите, посочени в чл. 19, § 2. – разходите за поддържане на сметка за регистриране на погасяванията и усвояванията, разходите за използване на разплащателни средства за погасяванията и усвояванията и другите разходи, свързани с платежните операции, се включват в общите разходи по кредита за потребителя, освен ако откриването на сметката не е по избор и разходите по нея са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя. ", в който смисъл и разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 ни чл. 19 ЗПК. В представеният договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 47.16 %-. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал.4 ЗПК, а именно, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – разходите за допълнителните услуги, които се включват в общите разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

Възнаграждението за допълнителните услуги отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита. При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР.Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на Договор за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в Договора за потребителски кредит не е посочен ГПР, при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.

Според чл. 4, § 2 от Директива 93/13 се установява изключение от механизма за контрол по същество на неравноправните клаузи, като може да се тълкува стриктно при някои положения, а именно, че "преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език".

Клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази разпоредба и следователно подлежат на преценка за неравноправност.

Последицата, свързана с неспазването изискването на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията начл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7-12 и 20 и ал. 2, както и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 ЗЗД от императивни правила досежно максимално договорното възнаграждение, нито да бъде прието, че частично недействителна е единствено клаузата за уговорените допълнителни услуги „ Фаст“ и „ Флекси“, представляващи по съществото си договорна лихва, невключена в ГЛП и ГПР.

В процесното правоотношение между страните е уговорено предоставяне на допълнителни услуги, посочени в договора. Условията и предпоставките за ползване на допълнителните услуги са регламентирани в Общите условия. Настоящият съдебен състав намира и с оглед изложеното по – горе, че така описаните допълнителни услуги„ Фаст“ и „ Флекси“ по съществото си не представляват реално предоставени допълнителни възможности или преференциални условия, от които кредитополучателят да може да се възползва и които да носят допълнителни ползи за него, за да обосновават изискване, съответно заплащане на възнаграждение, чийто размер е почти колкото предоставената в заем сума. Доколкото договорът е двустранен, всяка от услугите представлява част от процеса на първоначално и последващо договаряне между страните, през който процес, всяка от тях е длъжна добросъвестно да упражнява и изпълнява предоставените й със закона права и вменени задължения. Ето защо паричното компенсиране на едната страна по договора за това и то в размер близък до предоставената в заем сума е неоправдано и създава предпоставки за неоснователното й обогатяване. Уговарянето на бъдещи разходи във фиксиран размер, събирани по силата на самия договор, дава основание за квалифицирането му като уговорена отнапред компенсация за неполучена договорена престация, което сочи за неравноправност на клаузата. Възможността за предоставяне на тези допълнителни услуги не е равностойна на реалното им предоставяне, като с постигната уговорка се създават предпоставки за нарушаване изискването за добросъвестност и за създаване на значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора.

На основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят заплаща само чистата стойност на кредита, като не дължи лихва, допълнителни възнаграждения или други разходи по кредита. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Исковите претенции се явяват основателни. По разноските: По правилата на процеса на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от него разноски по делото за заплатена държавна такса в размер на 50.00 лева.

На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата следва на пълномощника на ищеца да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в размер на 400 лева.