Решение № 4558 от 18.8.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 8073/2021 г.

Предявен е иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Ищецът К. П. П. излага следните обстоятелства за обосноваване на искането си: повдигнато на 11 ноември 2019 г. обвинение за престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК по ДП № 2174/2019 г. по описа на 05 РУ - СДВР, пр. пр. № 46287/2019 г. по описа на СРП, производството по което срещу него е било спряно на 20.10.2020 г., а на 14.05.2021 г. - прекратено; взета спрямо него мярка за неотклонение „задържане под стража“, прилагана до отмяната й в продължение на 7 месеца; преживени страх и притеснения, затваряне и ограничаване на контактите му, отдръпване на близки и приятели. Претендира справедливо обезщетение за наведените в исковата молба неимуществени вреди от незаконното обвинение в размер на 30000 лева, заедно със законната лихва от 21.05.2021 г. и разноските по производството. Ответникът ПРОКУРАТУРАТА на Република БЪЛГАРИЯ в законоустановения срок оспорва иска, възразявайки за липса на доказателства за стабилизиране на постановлението, от който момент възникват евентуално вземания за претендираните обезщетение и лихва, завишаване на размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди съобразно принципа на чл. 52 от ЗЗД и дължимост на лихвата от стабилизиране на постановлението за прекратяване. Съдът, като прецени всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното: Досъдебното производство срещу ищеца К. П., видно от протоколите от приложената преписка по производството, е било образувано на 11 ноември 2019 г., на основание чл. 212, ал. 2 от НК, със съставянето на протокола за първото действие по разследването – оглед на местопроизшествие, освидетелстване и разпит на свидетел, от разследващ полицай при 05 РУ на СДВР, за извършено престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК, затова че на 11 ноември 2019 г. около 02.00 часа в гр. София, ул. ••••••• е било извършено съвкупление с лице от женски пол – Р.П., която е била принудена към това със сила (дърпана, щипана, драскана с ръце). Със заповед за задържане на лице от същата дата на орган на МВР той е бил задържан за срок до 24 часа. За посоченото престъпление с постановление от 12.11.2019 г. на разследващия полицай ищецът К. П., който към този момент е бил на 21 години и неосъждан, е бил привлечен като обвиняем, а с друго постановление от 12.11.2019 г. на прокурор при СРП била взета по отношение на него, на основание чл. 64, ал. 2 и чл. 199 от НПК, мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от 72 часа, считано от 19.00 часа на 11 ноември 2019 г. СРС се е произнесъл по искането на Прокуратурата с определение от 13.11.2019 г. по НЧД № 17735/2019 г., като по отношение на ищеца е била взета постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“, която била обжалвана от него и потвърдена от въззивната инстанция с определение от 21.11.2019 г. по ВНЧД № 4735/2019 г. Така взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение по негово искане, след оставени без уважение предходни такива искания, е била изменена в „подписка“ с определение от 26.06.2020 г. по НЧД № 7897/2020 г. на СРС (л. 32 от т. 1 от ДП). Със същото определение е било постановено и незабавното му освобождаване. Срокът за разследване по досъдебното производство е продължаван поради сложността на делото и необходимите за извършване процесуалноследствени действия, които са били осъществявани ритмично от разследващите органи чрез разпити на свидетели, изготвяне на експертизи (медицински, включително и ДНК, и комплексни – психологични и психиатрични) и други. След извършването им с постановление от 20.10.2020 г. на прокурор при СРП е било прието, че събраните въз основа на тях доказателствени средства не установявали ищецът да е осъществил състав на престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК, а само такова по чл. 130, ал. 2 от НК, преследвано съгласно чл. 161, ал. 1 от НК по реда на частното обвинение, т.е. по тъжба на пострадалия, като и непопадащо под хипотезата да е извършено в условията на домашно насилие по смисъла на чл. 93, т. 31 от НК. Приетото от СРП в посоченото постановление е обосновало, на основание чл. 244, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 25, ал. 1, т. 6 от НПК, спиране на наказателното производство, образувано за престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК, но водено за престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, поради установяване, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия, като постановлението за спиране е връчено на Р.П. на 26.10.2020 г. С друго постановление от същата дата, на основание чл. 216, ал. 2 и чл. 199 от НПК, част от материалите са отделени в друго наказателно производство за престъпление по чл. 286, ал. 2 от НК. С постановление от 14.05.2021 г. по пр. пр. № 46287/2019 г. по описа на СРП, поради липсата на подадена тъжба от Р.П. в шестмесечния срок от деня – 26.10.2020 г., в който е получила съобщение за спиране на наказателното производство, досъдебно производство за повдигнатото ищеца К. П. обвинение за извършено престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК, но водено за престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 26, ал. 6 и ал. 5, т. 1 от НПК, е било прекратено и постановени отмяна на мярката за неотклонение „подписка“ и последващи действия за иззетите веществени доказателства. Постановлението за прекратяване на производството, видно от направеното върху него отбелязване, е било връчено на ищеца, чрез неговия защитник, на 09.06.2021 г. Във връзка с търпените от ищеца неимуществени вреди са събрани по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Д.Д. – близък родственик (първи братовчед) на ищеца К. П., които се ценят по реда на чл. 172 от ГПК. В показанията си свидетеля заявява, че се чувал с ищеца за задържането му заради обвинение в изнасилване и го виждал няколко пъти (един-два пъти) след освобождаването му, като той бил притеснен и се страхувал. Случилото се създало съмнение в приятели и ограничило контактите с детето му. Други доказателства не са ангажирани в предвидените от закона срокове. При така установените факти съдът приема от правна страна следното: Предявен е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Отговорността на Прокуратурата на Република България се претендира на основата на разпоредбите на чл. 46, ал. 1 от НПК и чл. 52, ал. 3 от НПК, съгласно които прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпление от общ характер и осъществява ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство. Следователно Прокуратурата на Република България (като централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявените искове, тъй като осъществява ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 3 от НПК), включително и върху действията по повдигане на обвинение и по разследване на същото (чл. 219, ал. 1 от НПК). Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието и прокуратурата от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление. Следователно основателността на иска предполага осъществяването на следните материалноправни предпоставки в съотношение на кумулативност: срещу ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; наказателното производство срещу него да е прекратено, тъй като не е извършил деянието или извършеното деяние не е престъпление; да е претърпял изложените в исковата молба вреди и между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните последици (вредите) да е налице причинно следствена връзка, като тези елементи от фактическия състав на иска подлежат на доказване от ищеца съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК. В чл. 4 от ЗОДОВ е предвидено, че отговорността на държавата е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени от виновно длъжностно лице. Следователно държавата носи пълна имуществена отговорност - осигурява пълна обезвреда на претърпените вреди, пропуснатите ползи, болките и страданията, които са претърпели гражданите от незаконосъобразното поведение на държавните органи и служители, като нейната отговорност е гаранционна и обективна, поради което не е необходимо вредите да са причинени виновно от длъжностните лица. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство. Това предполага постановлението за прекратяване да е съобщено на лицето, което претендира вреди по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и последното да не е поискало наказателното производство да продължи и да завърши с оправдателна присъда (в този смисъл решение № 353 от 6.11.2015 г. по гр. дело № 892/2015 г. на ВКС, IV г. о., и други). В разглеждания случай постановлението за прекратяване на наказателното производство е съобщено на ищеца на 09.06.2021 г. Предвид изложеното, за ответника Прокуратурата на РБългария е възникнала отговорността за причинените на ищеца К. П. неимуществени вреди, в причинна връзка с воденото срещу наказателно производство по ДП № 2174/2019 г. по описа на 05 РУ – СДВР, пр. пр. № 46287/2019 г. по описа на СРП. Установено е по делото, че наказателното производство е било образувано, на основание чл. 212, ал. 2 от НПК, със съставянето на 11 ноември 2019 г. на протоколите за първото действие по разследването, по което на 12 ноември 2019 г. срещу ищеца К. П. е било повдигнато обвинение за извършено от него престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК. Наказателното производство по отношение на ищеца, видно от постановленията от 20.10.2020 г. и 14.05.2021 г. на СРП, относно престъплението по чл. 152, ал. 1, т. 1 от НК, представляващо престъпление от общ характер, с което се засягат обществените отношения, свързани с половата неприкосновеност на лица от женски пол, е прекратено на 14.05.2021 г. поради липсата на доказателства за обосноваване на извод ищецът К. П. да е извършил престъплението по чл. 152, ал. 1, т. 1 от НК, за което е бил привлечен към наказателна отговорност, а само за наличието на доказателства за квалифициране на действията му до причиняване на лека телесна повреда по чл. 130, ал. 2 от НК, която съгласно чл. 161 от НК се преследва по реда на частното обвинение и за която не е подадена тъжба на пострадалата в срока по чл. 81 от НПК. Следователно налице е прекратяване на досъдебното производство при недоказано обвинение за извършено престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 1 от НК от ищеца, съответно че деянието, за което е бил привлечен към наказателна отговорност, не е извършено от него. При така установените релевантни факти съдът приема, че са налице първите две от горепосочените предпоставки за уважаване на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. За да бъде ангажирана на отговорността на ответника обаче, следва да бъде установено и наличието на причинна връзка между вредите, чието обезщетяване се претендира, и обвинението в престъпление, образуваното за което наказателно производство срещу ищеца е било прекратено. За твърдените неимуществени вреди са събрани гласни доказателства по делото, от които се установява, че провежданото наказателно производство срещу ищеца К. П. и изтърпяването на взетата по отношение на него мярка за неотклонение „задържане под стража“ се е отразило неблагоприятно върху психическото му състояние. Настоящият състав на съда приема, че негативните последици върху личността и психиката на обвинено в извършване на престъпление лице се подразбират от естеството на упражнената спрямо ищеца наказателна репресия. В случая за процесния период - от 11 ноември 2019 г. до 14.05.2021 г., т. е. около 1 година и 6 месеца от задържането на ищеца К. П. и привличането му към наказателна отговорност до прекратяването на наказателното производство, той несъмнено е имал неблагоприятни психични изживявания, съставляващи неимуществени вреди, подлежащи на репариране от държавата. Обезщетение за тези неимуществени вреди според константната практика на ВКС се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като е нормално такива вреди да са търпени (така решение № 427 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 273/2009 г., на ВКС, III ГО, решение № 457 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 1506/2009 г. на ВКС, IV ГО, и други), но такива доказателства са и ангажирани в настоящото исково производство. Ето защо, при наличието на прекратено наказателно производство по повдигнатото срещу ищеца обвинение за извършено престъпление, без съмнение за него са произтекли неимуществени вреди, чийто размер следва да се определи от съда по справедливост. Негативните емоции и страдания на лицето при обвинение за извършено престъпление, което ищецът не е извършил, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент (така решение № 483 от 9.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС, II ГО). Предвид на изложеното, съдът приема, че провежданото наказателно производство се е отразило неблагоприятно на правната сфера на ищеца, като неблагоприятните изменения са настъпили в пряка причинно-следствена връзка с провежданото спрямо ищеца наказателно производство по обвинение за извършено престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК, респ. че са налице са предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Съгласно чл. 52 от ЗЗД, приложим предвид пар. 1 от ЗР към ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост” като морално-етично понятие включва „съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото възнаграждаване, правата и задълженията”. Осъждането, само по себе си, има ефекта на овъзмездяване, а като база за паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта. Критериите за определяне на този размер по справедливост са вид и обем на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на претърпените вреди, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото (така Постановление № 4 от 1968 г. на Пленума на ВС). Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици за ищеца, като се вземат предвид конкретните обстоятелства по делото. Съдът при определяне на обезщетението, което да репарира причинените неимуществени вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено, последици, тежест на обвинението, неговата продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение на неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки за процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с какъв интензитет действия по разследването с участието на обвиняемия са били извършени, ефектът на всички тези действия върху ищеца, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, като определеният му размер не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия (така решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на ВКС, III ГО, решение № 356 от 09.12.2014 г. по гр. д. № 2946/2014 г. на ВКС, IV ГО, решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, IV ГО, решение № 28 от 06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г. на ВКС, IV ГО, и други). При съблюдаване на всички тези критерии съдът съобрази, че срещу ищеца К. П. е било повдигнато обвинение за извършено от него престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК, засягащо обществените отношения, свързани с половата неприкосновеност, и за което се предвижда наказание лишаване от свобода от две до осем години, т. е. за престъпление, което предвид високия минимум на това наказание, обуславя и високата му степен на обществена опасност, съответно тежест на престъплението. Съдът съобрази и определената и изпълнявана спрямо ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“, изтърпяването на която е продължила около 7 месеца и която несъмнено е довела до ограничаване на неготово човешко право на придвижване и социално общуване, изменението й в „подписка“ (най-леката мярка за неотклонение с продължителност от около 11 месеца, т. е. до прекратяването на наказателното производство, и продължаването на последното за около 1 година и 6 месеца - от задържането на ищеца К. П. и привличането му към наказателна отговорност до прекратяването на наказателното производство. Отчитайки също преживените стрес и неудобство в социалното общуване, породените притеснение и страх за бъдещото му, довели несъмнено до психологически дискомфорт и страдания, ограничаване на контактите с малолетното му дете, и младата му възраст към момента на образуване на наказателното производство – 21 години, съдът приема, че заместващото обезщетение на ищеца за причинените му от незаконното обвинение неимуществени вреди е в размер на сумата от 3500 лева. Този размер на обезщетението съдът намира за съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, поради което предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде уважен за сумата от 3500 лева, а за разликата над нея до пълния предявен размер от 30000 лева – отхвърлен, като неоснователен. Частичната основателност на иска води до основателност и на акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, поради което посочената сума следва да се присъди заедно със законната лихва, която е дължима от увреждането, а то е настъпило при осъществяване на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – от датата на постановяване на съобщеното постановление за прекратяването на наказателното производство – 14.05.2021 г., до окончателното й погасяване. Постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство поражда действие от момента на постановяването му и от този момент се дължи законна лихва върху присъденото обезщетение за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Прокурорският акт за прекратяване на наказателното производство не влиза в сила, дори когато е съобщен на всички засегнати лица по чл. 243, ал. 3 от НПК, защото може служебно да бъде отменен от по-горестоящ прокурор, ако не е обжалван, а когато е обжалвано, определенията на съда подлежат на проверка по реда на глава тридесет и трета „Възобновяване на наказателни дела“ (чл. 419, ал. 1 от НПК). Следователно стабилитетът на постановлението за прекратяване на наказателното производство по смисъла на т. 4 от Тълкувателното решение № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като основание за възникване на отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи, изисква същото да е съобщено на лицето, което претендира вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и лицето да не е поискало наказателното производство да продължи и да завърши с постановяване на оправдателна присъда (така решение № 353 от 06.11.2015 г. по гр. д. № 892/2015 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, и други). Предвид обаче диспозитивното начало в гражданския процес, в случая законната лихва върху вземането за обезвреда следва да се присъди от 21.05.2021 г. Съгласно чл. 10, ал. 3, изр. второ от ЗОДОВ съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на заплатените от него разноски за възнаграждение на адвоката, който е организирал и му предоставил правна помощ по производството (така пълномощно и договор за правна помощ от 22.06.2021 г.), поради което на същия следва да се присъди сумата 233.33 лева, определена съразмерно на уважената част на иска върху размер на заплатеното възнаграждение от 2000 лева, което противно на наведеното от ответника възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК не е прекомерно - последното не надвишава значително минималния размер на възнаграждението по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – в релевантната й редакция към момента на сключването на договора, възлизащ на 1430 лева. На основание чл. 10, ал. 3, изр. първо ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца и сумата от 10 лева – платена държавна такса. По изложените съображения Софийски градски съд